Мерилин Бакстър
Възмездие (30)

30

— Ммм, бих могла вечно да стоя така — промърмори Анджи и се притисна към голото тяло на Дейв.

Той я държеше в прегръдките си и прокара пръст по гърба й. Но умът му беше много далеч. Знаеше, че трябва да стане и да се облече. Стисна устни. Не можеше да си позволи да прави повече грешки, поне такива, които се забелязват. Изглеждаше, че Бил Джонс го наблюдава постоянно, готов да му се нахвърли като гладно куче на кокал, ако направи погрешна стъпка.

— Какво има? — попита Анджи, като се отдръпна и го погледна с премрежен поглед.

— Нищо. Защо?

Тя въздъхна и го целуна по гърдите.

— Изведнъж се стегна, сякаш виждаш лош сън — усмихна се. — Само че не беше заспал.

Дейв би искал грижите му да са само лоши сънища. Но нямаше намерение да разисква служебните си проблеми или каквото и да е друго с тази жена. Анджи беше добра в леглото, но нищо повече. Точно сега най-важното за него беше да не изгърми.

След провала с данъците на Харлан Мур животът му се бе променил. Когато Мур пропищя до бога и прехвърли делата си на Кейт Колсън, Джонс бе побеснял. Шефът рядко прощаваше сериозните грешки. Според Джонс Дейв не само бе допуснал грешка, но бе отмъкнал и хонорар и той все още не беше забравил този случай. А за всичко бе виновна онази кучка.

— Наистина ли няма нищо? — прошепна Анджи до ухото му.

Дейв потрепери.

— Продължаваш да си много напрегнат — добави тя.

— Всъщност мислех си за приятелката ти.

Сега Анджи се наостри.

— Кейт — каза тя направо.

— Да.

— Какво си мислеше за нея?

Дейв повдигна вежди. Острият й тон му действаше на нервите.

— Надявам се, че не ме ревнуваш от нея.

— Не, разбира се — отсече тя.

— Да, хубаво.

Анджи го целуна по устните.

— Е, добре, ще си призная. Ревнувам от всяка жена, която те поглежда.

— Правиш грешка — сряза я той. — Срещам се с когото си искам.

Долната устна на Анджи затрепери и тя я прехапа.

— Извинявай, не исках да кажа, че те обсебвам — помълча, за да се овладее, преди да попита: — Защо спомена Кейт?

— Тя ме накара да изглеждам глупак.

— Шегуваш се. Кой би могъл да направя това? Че ти си толкова умен и способен.

— Можеш да ми вярваш, че тя постъпи така.

— Аз… аз не знаех.

— Е, не говоря за това нагоре-надолу.

— Гледай ти! Наистина трябва да е направила нещо ужасно. Не мога да си представя…

— Лошо беше…

Анджи сбърчи чело.

— Знам колко е амбициозна Кейт. Все пак…

Очите му потъмняха и той дълго мълча.

— Стига за тая кучка! Дай да се любим.

Тя го близна по гърдите.

— Мисля, че току-що правихме това, всъщност, правихме го цяла нощ.

— Е, и? Защо да не го направим пак? После трябва да се чупя.

— Ама ти си истински кучи син!

— Оплакваш ли се?

— Съвсем не.

— Надявам се.

Устните й вече бяха стигнали до пъпа му.

— А, да, сладурче.

— Приятно ли ти е?

— Че как не.

Окуражена от думите му, тя започна да го масажира. Той се задъха и й нареди:

— Посмучи ме.

— Както желаеш — с готовност отвърна Анджи и му се подчини.

Дейв примираше от удоволствие. Не знаеше докога ще му е нужна тя, но докато я изрита от леглото си, възнамеряваше да се наслаждава колкото може.

Стисна кичур от косата й и се готвеше да изпадне в забрава, когато телефонът иззвъня.

— По дяволите!

Анджи промърмори:

— Не отговаряй.

— Трябва да се обадя. Работя по едно важно дело.

Тя вдигна глава и проследи как той взема слушалката.

— Да — изръмжа Дейв.

— Трябва да те видя.

Той се надигна.

— Ти ли си, Харлан?

— Да не би да не познаваш гласа ми?

Отблъсна Анджи и се настрои напълно делово.

— Съжалявам, спях.

— Спиш? По това време?

Дейв едва се сдържа да не каже, че още е само шест часът сутринта. Вместо това отговори:

— Тъкмо се готвех да стана.

Повече от всичко на света би желал да си възвърне благоразположението на Харлан. Знаеше, че след като Кейт напусна фирмата, той не беше доволен от новия адвокат, който се занимаваше с делата му. Дейв копнееше да му докаже, че може да върши работа също тъй добре, както и Кейт, стига да му дадеше още една възможност. Това щеше да повиши авторитета му пред шефа — нямаше никакво съмнение. За да му се обажда Харлан, трябваше да има сериозна причина.

— Какво мога да направя за тебе?

— Можеш да си измъкнеш задника от леглото и да дойдеш в офиса ми.

Дейв усети, че адреналинът му се повишава, и то съвсем не от секса.

— Сега ли? — попита глупаво.

— Да, сега — нетърпеливо отвърна Мур. — Трудно ли ще ти бъде?

— Не, сър, не — отговорът на Дейв бе тъй припрян, както надигането му в леглото.

— Добре. Очаквам те скоро.

Дейв остана със слушалката в ръка, заслушан в неприятното бръмчене и вътрешно потръпващ от вълнение. Анджи пак се беше приближила до него и го галеше по рамото.

— Не — каза той и я бутна настрана. — Трябва да тръгвам. Обличай се и се разкарай.

Тя наведе очи.

— Ще ми се обадиш ли?

— Да, скоро — отговори Дейв, но вече мислеше за друго — че може би това беше шансът, който очакваше. Ала дълбоко в себе си знаеше, че вторият шанс рядко се дава безплатно. Докато се насочваше към душа, се питаше каква ли щеше да бъде цената на този шанс.

Нямаше значение. С удоволствие би платил, независимо от цената.

 

 

Харлан Мур беше кисел — за всичко. Струваше му се, че нищо не върви в негова полза. Неприятностите му, откакто се бяха появили, постоянно набъбваха. Но той имаше намерение да поправи положението.

Би искал да стовари цялата вина върху раменете на Кейт Колсън, но знаеше, че не може. Част от вината обаче можеше да й се припише, и той смяташе да използва това в своя изгода. Но най-напред възнамеряваше да я вкара в леглото си.

Сърцето му внезапно заби ускорено и по челото му изби пот. Не знаеше как ще осъществи този подвиг. Нужно бе да го планира внимателно и да го обмисли добре.

Къде, по дяволите, бе Дейв Нилсън? Харлан отиде до вратата на кабинета си. Отвори я и видя секретарката си пред един шкаф с папки с някакви книжа в ръце.

— Щом пристигне Нилсън, пусни го да влезе и не ме свързвай с никого по телефона.

— Да, сър.

Той се върна в кабинета си, седна, но веднага отново стана. Твърде нервен бе, за да стои на едно място дълго, макар че го очакваше много работа, с която дори способният му помощник не можеше да се справи.

Тъкмо бе сипал няколко капки уиски в кафето си, когато на вратата се почука.

— Влез.

Харлан огледа Дейв внимателно и му се стори, че изглежда малко размъкнат, сякаш се бе облякъл набързо. Но навярно така и беше, тъй като телефонното обаждане на Харлан го бе вдигнало от леглото. Вратовръзката му бе вързана малко накриво, косата му бе леко разрошена. Костюмът му обаче бе от най-високо качество и му прилягаше като ушит по мярка!

— Радвам се, че ми се обади — усмихнато каза Дейв.

— И сега ли се радваш?

Част от увереността на Дейв се изниза като въздух от спукан балон, но успя да прикрие това. Харлан не трябваше да го забележи.

— Разбира се, че се радвам — отвърна.

Въпреки това бе ясно, че Дейв се чувства неудобно. Добре, помисли си Харлан. Точно така искаше да го види, притиснат в ъгъла. Не беше му простил, че заради него бе загубил пари, но Дейв не трябваше да го знае. Освен това му беше длъжник и Харлан бе твърдо решен да го накара да си плати. Но с годините бе научил, че с подходящи думи можеш да хванеш повече мухи, отколкото с мед.

— Седни — кимна той.

Дейв седна със спокойно, но изразяващо очакване лице.

— Искаш ли пак да поработиш за мен? — попита Харлан иззад бюрото си.

Очите на Нилсън светнаха.

— Сериозно ли говориш?

— Аз не си хабя думите напразно — хладно отвърна Мур.

Дейв се изчерви.

— То се знае. Да, много бих искал. Но защо? Искам да кажа… — гласът му заглъхна.

— Преди всичко не съм доволен от Райли. Не е достатъчно гладен.

— Разбирам.

— Съдружникът ми и аз се разделяме, по-точно — разделихме се.

Дейв изглеждаше изумен.

— Защо?

— За мене той се оказа по-скоро пасив, отколкото актив.

— Какво искаш да направя? — седна на ръба на стола си.

В очите на Харлан блесна студен гняв.

— Да му измъкнеш всичко. Не искам това копеле да получи и един цент.

— Ще направя каквото мога.

— Това не е достатъчно.

— Добре, ще го прикова с пирон.

— Това направи. Каквото и да ти коства.

— Можеш да разчиташ на мене. Този път няма да те подведа.

— Не бих те съветвал.

Дейв преглътна шумно.

— Оценявам факта, че ми даваш още един шанс.

Харлан рязко кимна, защото не беше в настроение да слуша благодарствения брътвеж на Нилсън.

Дейв стана, почувствал, че срещата е приключила.

— Ще се заема със случая, щом ми предоставиш необходимата информация.

— Поискай я от секретарката ми — махна с ръка Мур. — Тя ще ти я даде.

— Тогава ще поддържам връзка с тебе — тръгна към вратата.

— А, между другото.

Дейв се извърна и зачака.

— Какво е отношението ти към Кейт Колсън?

Той пак се зачерви.

— Защо ми задаваш този въпрос? — попита внимателно.

— Защото искам на нейния празник да вали, затова.

Дейв сякаш не знаеше как трябва да реагира. Харлан се усмихна, като видя смутеното му лице.

— Мислил си, че аз ще поддържам Кейт, нали, тъй като тя все пак ми спести куп пари от данъчните ми задължения.

— Точно така мислех.

— Е, мислил си погрешно.

Дейв повдигна рамене.

— Е, тя не е и моя любимка.

Тъкмо това искаше да чуе Харлан. Все пак не беше нужно да очаква помощ от тази мижитурка. Предполагаше, че Сойър ще се справи с Кейт Колсън. Обаче досега не бе доволен от работата на Сойър. Но в себе си се усмихна. Знаеше, че има и други начини да се одере една котка. Може би Дейв Нилсън по-отдавна се мъчеше да направи същото.

— Смяташ ли, че ще можеш да ми помогнеш? — нарочно зададе този въпрос с безразличие, сякаш питаше колко е часът.

Ала Дейв не се опита да скрие чувствата си. Пристъпи напред със странен блясък в очите.

— Не само мога, но ще ти помогна.

— Как?

— От известно време се срещам с най-добрата приятелка на Кейт.

— Срещаш се? — вдигна вежди Харлан.

— Спя с нея.

— Е, това е по-сериозно — усмихна се той. — Мислиш ли, че ще ти каже някои неща?

Дейв не се поколеба.

— Сигурен съм. Всъщност тази сутрин говорих с нея за Кейт.

— Това е интересно — почеса се по брадичката Харлан.

— Точно сега Анджи е напълно на мое разположение.

— Осведомявай ме за всичко.

— Непременно — кимна той.

Щом вратата се затвори зад гърба му, Харлан присви очи и мислите му веднага се отклониха от Кейт към съдружника му, който скоро щеше да му стане „бивш съдружник“.

Никой не можеше да плюе върху Харлан Мур и да му се размине. Никой.