Мерилин Бакстър
Възмездие (29)

29

— Още един съдебен процес ли?

— Боя се, че да, шефе — сви устни Ралф.

— Кучи син — измърмори Сойър.

— Ти го каза.

Помощникът му повдигна панталоните си и седна в ъгъла на бюрото. Десният му крак се заклати в такт с ударите на стенния часовник, който отброяваше часа.

— Мога да прибавя и този случай към списъка — каза Сойър, като ровеше в купчината книжа на бюрото си.

— Този случай получаваме благодарение на Ърнест Граймс, детектива, който се отказа да работи поради заболяване — додаде Ралф. — Но когато тая малка невестулка донесе лекарските бележки, се оказа, че са фалшиви.

Сойър вдигна поглед към него.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно. Всичките, с изключение на една. Тя беше редовна, но повярвай ми, само една, защото лично ги проверих от първата до последната.

Сойър потри носа си.

— Ще извикам двамата адвокати тази сутрин, за да разберем какво е положението. Стана така, че дори не можеш да уволниш някой служител, който отказва да работи.

Ралф се изправи.

— И не вярвам, че ще стане по-добре. Междувременно, аз ще се заключа и ще се опитам да свържа двата края по онова държавно предложение.

— Чудесно — лицето на Сойър малко се проясни. — Все още се надявам да спипаме онзи негодник. Вярвам, че няма да ме разочароваш.

— Ще направя всичко възможно, но както ти казах онзи ден, топката може да влезе в твоята врата. Знаеш колко мъчно е да си имаш работа с Чичо Сам.

— Ще се придвижваме стъпка по стъпка.

— Ще ти се обадя по-късно.

Дълго след като Ралф бе затворил тихо вратата зад гърба си, той продължаваше да гледа купчината книжа върху бюрото. Просто не можеше да се съсредоточи.

Кейт Колсън.

Копнееше за едно питие, но беше прекалено рано. Излезе иззад бюрото си и отиде до барчето, където си наля чаша кафе. Още след първата глътка се почувства по-добре; това бе първото му кафе днес.

Върна се на стола си, но пак не се залови с текущата работа. Не трябваше да се захваща с нея. Не биваше да ходи в разсадника, нито в офиса на избирателната кампания. Тя го бе наела, защото е дискретен и знае как да се държи.

Дискретен, по дяволите! И на двете места се бе държал като слон в стъкларски магазин. Ала отсега нататък нямаше да си намира извинения. Или щеше да се занимава със случая по установения ред, или щеше да го изостави.

В самозащита си казваше, че просто бе искал да приключи с този случай, който, благодарение на Харлан, бе станал неприятен.

Сойър сведе чело, сякаш за да прогони образа на Кейт. Защо не си бе държал устата затворена? Как би желал да може да си върне жестоките думи! Тя съвсем не беше такава, каквато я обрисува Харлан.

И все пак Сойър бе поискал да повярва най-лошото. Но сега не беше много сигурен в нищо, и най-малко в Кейт Колсън. Когато я бе обвинил, че е направила кариера, като е спала с разни шефове, тя не бе реагирала така, както бе очаквал.

В един миг на невнимание грижливо поддържаната й фасада се бе пропукала. Гневът й бе искрен, а болката й — очевидна. Нейната ранимост го бе трогнала, бе спряла дъха му.

В началото Кейт му се стори предизвикателство и досада. Но не и сега. Тя извикваше сега у него други чувства — желание да я защити от Харлан. И най-вече от себе си.

Потресен от болката й, какво ли не би дал да можеше с вълшебна пръчица да прогони от лицето й страданието, което той бе предизвикал.

Натрапчивият спомен продължаваше да го преследва, не беше свикнал да се чувства така. Той винаги владееше и себе си, и положението. И занапред щеше да бъде тъй.

Да вървят по дяволите мрачните му мисли, да върви по дяволите и тя. Просто не си заслужаваше да се оплете в усложненията, които тя можеше да създаде в живота му. Всичко щеше да е наред, докато се ръководеше именно от тази мисъл.

Навярно самотата го бе принудила да се рови така в душата си. Дали бе стигнал до кръстопът в живота, когато онова, което работата му предлагаше, вече не му бе достатъчно? Не. Трябваше да признае обаче, че самотата го измъчваше, пречеше му да поддържа нормални човешки отношения.

Но той щеше да преодолее това, също както бе преодолял другите си слабости.

Сойър отиде до вратата и рязко я отвори. Секретарката му прекъсна работата си и го погледна с широко отворени очи.

— Джейн, трябваш ми, искам да ти продиктувам нещо — процеди той през стиснати устни.

 

 

— Кога ще те видя пак?

Анджи чу нотката на отчаяние в собствения си глас и се ядоса на себе си. Но когато ставаше дума за Дейв, тя сякаш не можеше да се владее. Той се бе превърнал за нея в незадоволимо пристрастие, повишаваше духа й така, както някога го бе повишавал кокаинът.

— Скоро, скъпа, скоро — успокои я Дейв.

Сърцето й заби ускорено.

— Надявам се. На това разчитам.

— Ще ти се обадя.

— Дейв, слушай, аз… — не можа да довърши изречението. Думите просто заседнаха в гърлото й.

— Какво?

Тя долови нетърпение в гласа му, но се постара то да не я разтревожи. Все пак време бе той да е във фирмата.

— Нищо. Ще го оставим засега.

— Както кажеш.

— Довиждане — прошепна тя и преглътна сълзите си.

Анджи не осъзна, че трепери, докато не поиска да сложи слушалката на място. Три пъти се опита, преди да успее.

— Проклятие! — промърмори тя, скочи от леглото, обу си чехлите и си нахлузи фланелка с къси ръкави. Отиде бързо в банята и се помъчи да гримира лицето си. Оказа се почти невъзможно, защото ръцете й трепереха.

Нейната задълбочаваща се сексуална връзка с Дейв Нилсън, колкото неочаквана, толкова и вълнуваща, бе изопнала нервите й. Това че продължаваше да живее в къщата на Кейт, я изнервяше още повече. Трябваше да се изнесе оттук. Анджи не само се натрапваше, но знаеше също така, че приятелката й не одобрява продължаващата й връзка с Дейв.

С насълзени очи се върна в спалнята, отвори килера и грабна очукания си куфар. За пръв път от дълго време един мъж я вълнуваше. Не възнамеряваше да го остави. Заради никого и за нищо.

Докато прибере дрехите си, сълзите й изсъхнаха; на лицето й се изписа решителност.

Може би Дейв щеше да поиска да се ожени за нея. Това положително би разрешило всичките й проблеми. Според нея това не бе невъзможна мечта. Каквото й да й костваше, щеше да превърне тази мечта в реалност.

На всяка цена.

 

 

Макар че бе събота, Кейт се събуди много по-късно, отколкото бе възнамерявала. Отдадеше ли й се случай да спи, тя го използваше, защото от дълго време не си доспиваше.

Делото, което й предстоеше да гледа, скоро завладя мислите й. Убийство от милосърдие — делото щеше да бъде и потискащо, и трудно. Бяха го обсъждали с другите съдии и кой знае защо го бяха включили в списъка на делата, които тя щеше да гледа.

— Най-добре ще е ти да поемеш това дело, Кейт — бе казал Майк Ашбърн, главният съдия.

— Не знам, Майк. Твоят опит е много по-голям.

— Това няма никакво значение, особено когато става дума за тебе. За краткото време, откакто си в съда, ти си създаде репутация на строг, но справедлив съдия.

— От ласкателството няма никаква полза.

— Знаеш, че това не е ласкателство — бе отвърнал той. — Освен това подсъдимият и адвокатът му поискаха делото да се гледа без съдебни заседатели и помолиха ти да бъдеш съдията.

Това бе направило силно впечатление на Кейт.

— Наистина ли?

— Наистина. И ти би трябвало да си доволна — бе я уверил Ашбърн.

— Да съм доволна? Изплашена съм до смърт.

— Това е добре. То ни прави нормални хора.

— Навярно си прав, но от това стомахът ми не представа да се свива — бе му казала Кейт.

Стомахът й все още се свиваше. От снощното посещение на Сойър Брок не й бе станало по-леко.

Сърцето й прескочи един удар, когато бе опряла длан на гърдите му. Не. Нямаше да си припомня това. Нямаше да се поддаде на чувствата, които Сойър извикваше у нея. Тя вече бе планирала живота си, а в плановете й нямаше място за мъж. Дори и да я беше заинтересувал, не би избрала мъж като него; той винаги би и напомнял за нейното минало.

Стомашните спазми накараха Кейт да съзнае, че не беше хапнала нищо, не беше изпила и чаша кафе. Излезе от спалнята и тръгна към кухнята.

Не забеляза куфара, докато не се препъна в него.

— Оох! — извика тя, наведе се и хвана палеца на крака си. Погледна го, за да провери дали няма кръв. Нямаше.

Когато вдигна глава, видя, че до нея е застанала Анджи и я гледа.

— Съжалявам — извини се Анджи и отмести поглед.

Кейт отметна косата от лицето си и присви очи. Приятелката й приличаше на изгубено кученце, беше сериозна и може би малко изплашена.

— Какво значи това? — попита Кейт изненадана.

— Сметнах, че е най-добре да се изнеса оттук.

— Защо пък ти е дошла такава мисъл?

— Мисля, че причината е очевидна.

— О, Анджи — извика тя с натежало сърце. Би трябвало да очаква нещо подобно, но беше прекалено погълната от своите грижи, за да се вгледа около себе си.

— Достатъчно дълго ти се натрапвах.

— Знаеш, че не е така — отговори Кейт с треперлив глас.

— Кейти, не съм сигурна, че не е така — проплака Анджи. — И двете знаем, че…

— Че аз не одобрявам Дейв — довърши вместо нея Кейт.

— Точно тъй.

— Е, от това светът няма да свърши.

Това бе истина. Вярно, че според нея Дейв бе чисто и просто един плъх. Анджи още не бе видяла тази негова страна, но след време щеше да я види.

А дотогава Кейт не би позволила тя да се върне на улицата или да живее в някакъв бордей. Като секретарка Анджи не получаваше много. Освен всичко друго тя й бе приятелка — отдавна и завинаги. Нищо не можеше да промени това, и най-малко Дейв.

— Иди да си разопаковаш багажа — каза накрая. — Никъде няма да ходиш.

— Няма да престана да се виждам с Дейв — в гласа и очите й пролича упорство.

— Мисля, че правиш голяма грешка — Анджи поиска да я прекъсне, но Кейт вдигна ръка и я спря. — Изслушай ме. Както ти казах, когато се пренесе тук, свободна си да правиш каквото искаш. И сега потвърждавам това. Ако мислиш, че Дейв ти подхожда и че имаш нужда от него в живота си, аз не мога да ти бъда съдник — помълча и пое дълбоко дъх. — Просто бъди внимателна. Само това те моля.

— Уверена ли си?

— Уверена съм — Кейт си наложи да се усмихне. — Иди да разопаковаш багажа си, докато аз приготвя закуска за двете ни.

Брадичката на Анджи затрепери.

— Благодаря, Кейт. Задължена съм ти.

— Ни най-малко — нежно отвърна тя. — Не забравяй, че аз съм ти задължена.