Мерилин Бакстър
Възмездие (28)

28

Неоновата табела беше там, малко накриво и поизбеляла, но все пак беше там. „МОТЕЛ ШЕЙДИ ОУКС.“ Под този надпис пишеше още нещо: „ДАВА СЕ ПОД НАЕМ.“ Спомени за нощи, прекарани в подобни дупки, нахлуха у Сойър. Изпълни го безпомощно отвращение.

Слезе от ягуара и тръгна по тротоара. Очите му шареха наляво и надясно, за да проучи околността. Представяше си как е изглеждал този мотел преди години, когато бебето е било подхвърлено тук. Навярно не е изглеждал много по-различно от сега, каза си той и се замисли за негодника, който е бил способен да извърши такова нещо.

Постройката беше изоставена. Имаше нужда не само от нова боя, но и от цялостен ремонт. Подовете сигурно бяха изгнили и наклонени. На масичките в малките стаички не би могло да се остави чаша, без да се плъзне надолу.

Сойър поспря пред тесния навес и надникна през овехтялата, полуспусната щора. Във входното антре нямаше никого, но той бе сигурен, че някой се навърта наблизо. Отвори вратата, от което се разлюля и звънна малка камбанка. Почти мигом през вратата отдясно се появи мръсен, дебел мъж.

Той огледа Сойър, като продължаваше да човърка зъбите си с клечка.

— Имаме само една свободна стая — каза дебелият. — Ще я вземеш ли?

Детективът не отговори веднага. Продължи да оглежда преддверието, което беше в още по-окаян вид от външността на мотела. Подът бе покрит със зелен мокет, който някога може да е бил в тон с тапицираните в зелено столове. Сега всичко беше износено и мръсно. Силната миризма на готвено беше почти задушаваща. Сойър изпита желание да се обърне и да излезе оттук. Но изправи рамене и погледна човека, който го следеше с отегчено любопитство.

— Е, господине, какво ще кажеш? Няма да те чакам цял ден.

— Не ми е нужна стая — отговори той.

— Тогава какво искаш?

— Информация.

Лицето на дебелия се смръщи грозно.

— Полицай ли си? Защото, ако си…

— Не съм полицай, аз съм частен детектив.

Човекът изплю клечката за зъби, която кацна до лакътя на Сойър.

— Ами и те не ми харесват повече отколкото полицаите.

— Не е нужно да ме харесваш. Нужно е само да поговорим.

Преди да получи отговор, Сойър бръкна във вътрешния си джоб и извади две двайсет доларови банкноти.

Очите на събеседника му светнаха и тонът му стана по-дружелюбен. Ухили се и потърка корема си, покрит с тениската.

— Е, просто малко ми се развърза езика — захили се още по-широко. — Нали разбираш?

— Да, разбирам — каза Сойър и му подаде едната банкнота.

— Та какво искаш да знаеш? — човекът се опря на тезгяха и зачака.

— Откога работиш тук?

— От около десет години. Аз и госпожата ми купихме мотела от един приятел и жена му.

— Знаеш ли къде може да е сега? Приятелят ти.

— Да, под тревата.

— Искаш да кажеш, че е умрял?

— Да.

— Ами жена му?

— И тя.

— Някой от тях не е ли споменавал случайно, че преди около деветнайсет години тук е било оставено едно бебе?

— Оставено в някоя от стаите ли?

„Собственикът ни най-малко не изглежда изненадан“, помисли си Сойър. В тая дупка навярно беше виждал и чувал и по-лоши неща.

— Това искам да кажа.

— Не, не си спомням.

Сойър се ядоса:

— Трябва нещо повече да ми кажеш, за да заслужиш парите, които ти дадох — присви очи и заговори по-остро: — Не искаш да ми върнеш тая банкнота, нали?

Дебелият леко отстъпи, сякаш изведнъж се бе изплашил от него.

— Не, не искам да я връщам.

— Тогава предлагам да се поровиш в мозъка си — усмихна се сега Сойър — и да си спомниш нещо, каквото и да е, което може да ми помогне.

— Ами… имаше един старец, който беше работил тук от построяването на мотела.

— Къде мога да го намеря — обнадежден попита Сойър.

— Ами… — човекът си почеса главата и по раменете му се посипа пърхот. — Не знам точно. Чакай да видя, може да имаме нещо, на което е написан адресът му.

— Провери, моля ти се — настоя детективът.

— Ще ти струва още пари.

Сойър извади още една банкнота.

— Намери го.

Собственикът го изгледа като че ли не му се искаше да му обърне гръб. Най-после се завлече в стаята, от която беше излязъл.

Сойър мушна ръце в джобовете си и тихичко изруга. Не беше вършил такива проучвания от много години, още откакто агенцията му се бе разраснала. Беше специалист в индустриалния шпионаж и разследванията на застрахователни измами. Защо вършеше тая неприятна работа сега? Не беше заради Харлан. Това си признаваше с готовност. Това, което не искаше да признае, бе, че е тук заради една жена с тъжни, шоколадовокафяви очи.

Внезапно на Сойър му се стори, че вижда някакво движение. Обърна се наляво и видя огромна хлебарка да пълзи по тезгяха, после изчезна.

Още една ругатня излезе от устата му точно когато собственикът се върна ухилен.

— Намерих домашния му адрес.

Детективът почти грабна листчето от ръцете му.

— Благодаря.

Обърна се, излезе навън на светло и пое първия си дълбок дъх, откакто бе намерил това място.

 

 

Десет минути по-късно Сойър спря колата си пред друга тъжна, изоставена постройка. Малката дървена къща с олющена боя беше на един ъгъл в квартал, явно постепенно западал в течение на години. Някои от къщите пустееха, други, все още обитавани, бяха в също тъй окаяно състояние.

Но точно тази къща, в която — както се надяваше той — живееше прислужникът Мат Роскоу, беше по-различна. Тревата пред нея, макар и малко, бе окосена. На прозорците имаше пердета, а във въздуха се носеше аромат на бекон.

Сойър отиде до предната врата и почука. Сивокоса жена му отвори. Избърса ръце в престилката си и се усмихна. Детективът, обнадежден, заговори:

— Добро утро, госпожо. Извинявайте, че ви безпокоя, но търся Матю Роскоу. Дали той случайно не живее тук?

Усмивката й изчезна, а надеждите на Сойър угаснаха. Все пак представи детективската си карта.

— Детектив? — бръчките по челото на жената станаха по-дълбоки. — Не разбирам.

— Само трябва да му задам няколко въпроса — Сойър топло се усмихна. — Той тук ли е?

— Не… няма го.

Проклятие! Но лицето му не отрази огорчението, усмивката не слезе от лицето му.

— Очаквате ли го да се върне скоро?

Знаеше, че трябва да е внимателен с тази жена. Макар да бе симпатична, този тип жени можеха да ти захлопнат вратата под носа, ако си много настъпателен.

— Не, всъщност той вече не живее тук.

— А можете ли да ми кажете къде живее? — беше забравил колко отегчителна бе подобна проучвателна дейност. Можеше да изчерпи търпението и на светец, а Сойър не беше светец. — Вижте, госпожо…

— Майърс — добави тя не тъй подозрително. — Аз съм дъщеря му.

— Искам само да попитам Роскоу, дали си спомня нещо за едно бебе, което се смята, че е било оставено в мотел „Шейди Оукс“ преди доста години.

Жената се намръщи.

— Не помня да е споменавал за такова нещо.

— Точно затова искам да говоря лично с него — Сойър наблегна на последната дума.

Тя помълча, сякаш обмисляше дали да му каже или не нещо повече. Той следеше по лицето й нейната вътрешна борба. Очевидно бе издържал изпита, защото тя му довери:

— Той е в старчески дом в Хюстън, където сестра ми може да го наглежда. Здравето му не е добро. Невинаги схваща, нали ме разбирате? Не е луд, но е малко объркан.

— Разбирам, госпожо Майърс. И все пак искам да поговоря с него. Така че, ако ми дадете адреса на дома, ще съм ви благодарен.

— Почакайте малко, ще ви го напиша.

След няколко минути тя му подаде лист хартия. Сойър го мушна в джоба на сакото си с усмивка. Нещо му казваше, че не бива да предлага на жената пари. Тя стоеше много по-високо от оня жалък собственик на мотела. Не би желал да обиди тази жена. Протегна й ръка и се сбогува:

— Благодаря, че ми отделихте време и за помощта.

Тя срамежливо сложи загрубялата си ръка в неговата.

— Дано той да може да ви помогне.

— Дано — повтори Сойър и слезе по стъпалата.

Сега беше попаднал на надеждна следа. Трябваше само да намери време да отиде до Хюстън. Но първо трябваше да види клиентката си. Не спря да помисли дали това беше разумно, защото вече знаеше отговора. Не беше разумно.

 

 

Кейт погледна през един от прозорците в главната квартира на избирателната си кампания. Каква прекрасна нощ, помисли си тя. Небето гореше като кутия, пълна със скъпоценни камъни. Сигурно нямаше достатъчно големи числа, за да се изброят звездите. Само Бог можеше да ги преброи, същият Бог, от когото очакваше да се погрижи за детето й.

Отърсвайки се от меланхоличното си настроение, тя се откъсна от прозореца и се върна на бюрото. Главната квартира жужеше като кошер. Джинджър тичаше като командващ сержант и даваше нареждания на многобройните доброволни сътрудници. Те само й се усмихваха добронамерено и изпълняваха.

Шумът и организираният хаос изморяваха Кейт. Можеше да идва тук едва след пълния работен ден в съда. Делото за клиниката бе стигнало до съдебните заседатели рано тази сутрин. Следобеда се изредиха дело след дело, докато краката й изтръпнаха от седене на едно място.

Чувствала се бе длъжна да се отбие в главната квартира на кампанията, защото Джинджър бе приготвила нови телевизионни реклами, които Кейт трябваше да одобри. В момента решаваше какъв да бъде текстът на изборните плакати и къде да бъдат изложени. Много от доброволните сътрудници, събрани от Джинджър, бяха питали приятели и по магазините, дали искат да изложат нейните плакати, когато бъдат готови.

— Кейт!

Тя се обърна и видя, че Джинджър я гледа смръщила вежди.

— Един мъж иска да те види.

— Кой?

— Не ми каза името си, само заяви, че е репортер.

Кейт отметна назад разрошената си коса и откри челото си. Нямаше намерение да отговаря на куп въпроси на някой нахален репортер.

— Кажи му да поиска среща.

— Предположих, че отговорът ти ще е такъв.

Стомахът й се сви, когато обърна глава и закова погледа си върху Сойър, Все пак успя да запази спокойствие, за да не издаде слабост.

Той се бе облегнал на едно бюро със скръстени пред гърдите ръце. Не беше го виждала от една седмица. За съжаление привлекателността му не бе намаляла. Както обикновено, изглеждаше стегнат, облечен в джинси, копринена риза и ботуши. Кейт се почувства много неловко и ядосана от пронизващите я зелени очи.

— Насам — каза тя строго сред настъпилата тишина.

Сойър кимна на Джинджър, която не се постара да скрие любопитството си, но отговори на Кейт:

— Да, добре.

Когато стигнаха до една празна стая, Кейт затвори вратата, обърна се към него и го изгледа.

— Как се осмелявате да идвате тук?

В отговор и в очите на Сойър блесна гняв.

— Трябва да поговорим.

— Това не е сериозна причина.

— Тогава много жалко — каза той с плътен, едва овладян глас.

— Уверявахте ме, че сте дискретен.

— Това е бизнес.

Лицето й се зачерви.

— Какво искате?

— Всъщност искам да ви докладвам нещо, но ако не искате да го чуете… — той остави думите си да увиснат.

Кейт отговори по-примирително, а сърцето й леко подскочи.

— Извинявайте. Какво имате да ми казвате?

— Мотелът още съществува.

— Слава богу! Боях се, че може да е съборен — с облекчение въздъхна тя.

— Също и аз. Попаднах по следите на един стар прислужник, който е работил в мотела дълго.

— И говорихте ли с него? — леко задъхано го попита.

— Още не. За тази цел ще трябва да ида скоро до Хюстън.

Един миг останаха смълчани, потънали в собствените си мисли. Сойър прекъсна мълчанието:

— Аз бях открит. Сега е ваш ред.

— Имате право. Какво искате да знаете? — попита Кейт, макар да чувстваше, че ще съжалява за тази готовност.

— Като начало, името на майката — той вдигна ръка, за да не го прекъсва. — Знам, че вече съм задавал този въпрос. Дори два пъти. И двата пъти казахте, че е без значение. Но това не е така.

Хладни тръпки пробягаха по гърба на Кейт.

— Да, така е.

— Отново моля, нека аз да отсъдя това.

— Нямам право да ви дам тази информация. Желанието на майката е името й да не се замесва.

Сойър дълго я гледа. Дали се готвеше да й каже, че се отказва да работи за нея? Гърдите на Кейт се свиха болезнено в натегнатата атмосфера.

— Тя последна ли е видяла детето?

— Да.

— И?

— Тя смятала, че детето ще бъде осиновено. Както виждате, майката не би могла да ви помогне, тъй като не знае нищо повече.

— Кой е взел детето?

— Приятелят на майката — неохотно призна Кейт.

— Предполагам, че той е бащата.

Усети как пулсът й бие чак в гърлото.

— Да.

— Тогава аз непременно трябва да поговоря с него.

— Той не знае нищо. Оставил е бебето в мотела и си отишъл.

— Както вече казах, той е истински боклук.

Кейт напълно споделяше оценката на Сойър за Томас, но не издаде мислите си.

— Щом се върнете от Хюстън, съобщете ми какво сте открили.

Той се засмя хладно.

— Да, мадам — отвърна с познатия подигравателен тон.

— Засега довиждане, господин Брок — гласът й прозвуча равно и далечно.

— Не довиждане, Кейт, само лека вечер.

Той се обърна и тръгна. Когато стигна до вратата, тя се обади:

— Не идвайте никога вече тук.

Сойър се извъртя и без предупреждение се върна назад. Спря на сантиметри от нея.

— Какво ви става, а?

Кейт скри растящото си притеснение зад строги думи:

— Старая се да избягвам неблагоприятни отзиви. Журналистите са винаги наоколо. В никакъв случай не искам да знаят за това проучване.

— Какво криете, съдия Колсън? — той се доближи още малко, като изпитваше странно удоволствие от това, че я изнервя. — Струва ми се, че сте твърде много лично заинтересувана от това проучване.

Тя вдигна очи точно навреме, за да срещне погледа му. За миг напрежението между тях отслабна.

— Нищо не крия — каза Кейт, като се мъчеше гласът й да не трепери.

— Трудно ми е да го повярвам, особено след слуховете, които чух.

Гневът и любопитството се бореха у нея. Любопитството надделя.

— И точно какви са тези слухове?

— Че за да се издигнете в адвокатската фирма, сте преспали с някои мъже и че правите същото и в съда.

Зашеметена от атаката, Кейт си пое дъх и се опита да възпре гнева. Несъзнателно протегна ръка, за да го отблъсне колкото е възможно по-далеч от себе си, но веднага съжали за тази импулсивна реакция. Допирът до твърдите му мускули през коприната я остави без дъх.

Допирът се отрази и на него; тя чу как и той си поема дъх. Но успя да овладее опасното положение с остри думи:

— Вземете си вашите слухове и вървете по дяволите!

Той я гледаше съсредоточено, а в стаята настъпи мъртва тишина.

Кейт стоеше неподвижно и очакваше неговите ответни думи. Но той не ги произнесе. Само я гледаше с бледно и изопнато лице. После се обърна и излезе от стаята.

Разтреперана, тя потърси опора, като се хвана за едно бюро. Мислите й препускаха. Чувстваше се като стъпила на скейтборд. Преди да загуби напълно равновесие, трябваше да слезе, да стъпи на здрава почва. Още сега.