Мерилин Бакстър
Възмездие (27)

27

— Господин Симпсън, посочете сериозна причина, поради която искате отлагане на делото. Съдът е готов да го гледа. А вие не сте ли? И бих искала да знам защо внезапно заявявате, че се нуждаете от повече време.

Кейт скръсти ръце и го загледа. Знаеше причината за молбата му. Знаеше също, че прокурорът е в по-силна позиция. Не беше нужно този мързелив адвокат да отлага делото.

Клиентката на Симпсън, млада жена, бе обвинена, че е увредила един пациент в частна клиника. Нямаше доказателства, че медицинската сестра е присъствала при смъртта на пациента, но безспорно бе доказано, че тя е била последният човек, който се е грижил за него.

Истината беше, че адвокатът никога не беше готов, с колкото и време да разполагаше. Но това не беше уважителна причина за отлагане. Делото щеше да се гледа в продължение на няколко седмици и отлагането му би нарушило графика на съда.

— Ваше благородие — Симпсън се изправи и продължи да си играе с писалката. — Моля съдът за извинение, но не мога да изнеса подробностите, поради които имам нужда от допълнително време. Мога обаче да ви уверя, че решението за допълнително време на защитата би могло да има огромно значение за делото.

— Ваше благородие — прокурорът скочи на крака с презрителен израз на лицето. — Господин Симпсън не е в правото си. Защо трябва заради слабата подготовка и доказателства на защитата да се прахосват времето на съда и парите на данъкоплатците?

— Сигурна съм, че често става така, господин прокурор — каза Кейт, без да прикрива сарказма си. — И не само в моя съд. И така, господин Симпсън, искането ви за отлагане се отхвърля.

— Но, ваше благородие — промърмори адвокатът.

— Господин Симпсън — строго се обърна към него Кейт, — не хленчете. Всеки по-нататъшен опит да отклоните съда няма да бъде във ваша полза.

Той я изгледа войнствено, но се въздържа да каже още нещо.

Кейт почака една минута и обяви ясно:

— Призовете първия си свидетел.

 

 

Краката й изтръпнаха и цялото й тяло се бе схванало. Кейт бе прекарала на стола си часове наред. Но работният ден бе свършил и тя се прибираше вкъщи.

Нямаше търпение да се натопи във ваната, да отмие болките и притесненията от целия ден. Свидетелските показания по делото за клиниката я бяха потиснали. Не преставаше да се учудва, че в света има толкова низост, макар и тя самата да бе страдала от низостта. Не беше забравила болката от миналото, но и не се ровеше в нея. Ала когато гледаше дело като днешното, отчаянието и гневът отново се надигаха в сърцето й.

Кейт се надяваше, че Анджи няма да е вкъщи тази вечер. Искаше да е сама. След като се изкъпеше, щеше да седне на шезлонга в спалнята си и да поработи. Трябваше да прегледа две-три дела и да вземе някои решения във връзка с кампанията си.

Скоро Кейт зави по своята улица. Видът на хубавата й къща, кацнала на хълма, винаги я радваше. Често й се струваше, че тя е мечта, а не действителност, макар вече да я притежаваше — по-точно тя и ипотечната компания. Щеше ли да дойде ден, когато дъщеря й… Отпъди тази мисъл. Нямаше сили да се връща към нея. Ако не откриеше дъщеря си, очакваха я още страдания.

Стигна до дългата алея пред дома си и се готвеше да завие, но внезапно натисна спирачката. Пред гаража й беше паркирана кола. Намръщи се. Автомобилът беше черен линкълн. Още повече се смръщи. Дейв Нилсън имаше точно такъв. Възможно ли беше да е Дейв? В нейната къща. Не. И все пак…

Спря малко зад линкълна и се готвеше да излезе от колата си, когато иззад ъгъла на къщата се появи двойка.

Кейт задържа дъха си, а лицето й побледня. Наистина беше Дейв. С Анджи. Натисна устата си с ръка, за да не извика от изненада. Двамата не само бяха заедно, но вървяха под ръка и се смееха.

Тя примигна няколко пъти, сякаш искаше да проясни погледа си. Но това не й помогна. Видението не изчезна. Двамата вървяха право към нея. Кейт успя да се овладее и излезе от колата си. Двойката спря пред нейния кадилак. Известно време никой не наруши неловкото мълчание.

Над рамото на Анджи Кейт виждаше как лекият ветрец полюшва листата на дърветата. На близкия дъб две катерички подскачаха от клон на клон. Загледа се в животинките, докато й дойде наум какво да каже.

Приятелката й първа наруши мълчанието.

— Съжалявам, че Дейв ти е запушил пътя.

— Няма нищо — отговоря тя с глас, който и в собствените й уши прозвуча странно.

— Не… смятахме да излезем, преди ти да се върнеш — добави несръчно Анджи с надежда да разреди напрежението.

— Е, как върви кампанията?

Кейт премести погледа си от смутеното лице на Анджи върху Дейв. Лицемерна усмивка се изписа на устните му. „Не му позволявай да разбере, че ти се иска да изметеш с плесница тая усмивка от лицето му. Запази спокойствие.“

— Добре. Много добре — отговори хладно.

— Какви са шансовете ти да бъдеш избрана? — продължи Дейв.

— Това интересува ли те? — сряза го тя въпреки лекцията, която току-що си бе прочела.

Лицето му се изопна, после той се засмя.

— Ти наистина си студенокръвна кучка.

— Хей, вие двамата! — извика Анджи, като местеше поглед от единия към другия. — Мачът свърши, окей?

— Ще поместя колата си, за да можеш да изкараш твоята.

— Кейт, чакай.

Погледна изплашеното лице на приятелката си и забеляза, че все още е хванала Дейв под ръка.

— Чакам — отвърна Кейт.

— Щях да ти кажа. Наистина.

— Наистина ли, Анджи?

Как приятелката й може да изпитва романтични чувства към простак като Дейв Нилсън, беше необяснимо за Кейт. Но като помисли, лесно намери отговора. Той беше преуспяващ адвокат, от богато семейство. На Анджи сигурно й се струваше, че е хванала златна рибка. Само че Кейт много добре знаеше: Дейв нямаше да се ожени за Анджи.

— Кейт, моля те не се сърди. Веднъж се опитах да ти кажа, но ти бързаше за съда…

— Остави я да върви по дяволите — прекъсна я Дейв. — Кой се интересува дали се сърди или не? Няма защо да й се извиняваш заради нас.

— Той има право, Анджи. Можеш да се виждаш с когото пожелаеш.

Анджи наведе глава.

— Чувам какво ми казваш, Кейт, но не ти вярвам.

— Няма нищо — усмихна се тя. — Ще поговорим по-късно.

— Хайде, сладурче — подкани я Дейв и дръпна ръката на Анджи. — Да се разкараме оттук.

Тя като че ли имаше желание да спори, но не каза нищо. Хвърли безпомощен поглед към Кейт и го последва до колата му.

„Не трябваше да ги запознавам“ — помисли си Кейт. Преди няколко месеца беше завела Анджи на едно парти във фирмата, а когато Дейв се приближи, тя ги запозна. Нямаше как да го избегне. И повече не беше мислила по въпроса. Досега.

Какво ли бе намислил Дейв, питаше се тя, докато изтегляше колата си на заден ход от алеята. Когато линкълнът зави зад ъгъла, се върна на алеята и паркира своята кола. Какъв беше истинският му мотив да се вижда с Анджи? Кейт и за секунда не допускаше, че той може да няма скрита цел. Най-вероятно искаше да си отмъсти на нея.

С натежало сърце влезе в къщата. Удоволствието й, че се връща у дома, бе помрачено.

 

 

— Сойър, почакай!

Той чу повикването от разстояние и се поколеба, макар да чувстваше, че ще е най-добре да скочи в ягуара си и да избяга.

По дяволите! Нямаше време да се надлъгва с Харлан, поне в този момент. През тъмните си очила видя как магнатът на недвижимите имоти бърза към него.

— Радвам се, че те настигнах — подвикна запъхтян Харлан. — Секретарката ти ми каза, че току-що си излязъл. Разминали сме се с няколко секунди.

— Е, какво има?

Част от доброто настроение на Харлан се изпари, като забеляза явното неудоволствие на Сойър.

— Какво има? Искам да поговоря с теб — изръмжа той.

— Кое е тъй спешно? Вече съм закъснял за една среща — нямаше среща, но ако не се отървеше от Харлан с една невинна лъжа, кой знае какво щеше да поиска от него.

— Имам сведения, които може да са ти от полза.

— За какво?

— За проучването на Кейт Колсън.

— Така ли? — наостри се Сойър.

— Вчера научих нещо интересно във фирмата на Джонс и Страсбърг.

— Наистина ли? — с раздразнение попита той. По причина, в която не искаше да се задълбочава, допускаше, че това, което ще му каже Харлан, няма да му е приятно.

— Бившият й шеф й дал голямо дарение за кампанията.

— И какво?

Лицето на Харлан пламна.

— Какво? Само това ли можеш да кажеш?

— Е, мога да кажа и повече, но не виждам как това ще ми помогне в проучването.

— Ами че тя спи с този човек, не разбираш ли?

— Можеш ли да приведеш доказателства, или това е само слух?

Самоувереността на Харлан помръкна.

— Слух е, но съм сигурен, че е верен. Вече ти казах колко бързо тя се издигна до върха на фирмата. И все още мисля, че за да го постигне, е спала с този-онзи — внезапен смях изкриви лицето му. — Тя е умна, вярно е, но не чак толкова. Просто е знаела кои бутони да натисне. И мога да се обзаложа на едно към десет, че и сега натиска същите бутони с един или няколко от колегите си съдии.

— Ще имам това предвид.

— Какво, по дяволите, става с теб? — наклони глава Харлан. — Да не е впримчила и теб? Боже мой, да не се надяваш и ти да се облажиш с това… маце?

— На твое място бих си мерил думите.

Убийственият тон на Сойър очевидно постигна желания ефект.

— Извинявай — промърмори Харлан.

— Ако си свършил, ще се заема с работата си — Сойър многозначително помълча. — По случая с Кейт Колсън.

Харлан просветна.

— Защо не ми каза това в самото начало?

— Ти не ми даде възможност с голямата си уста.

Тупна Сойър по рамото.

— Знаех, че няма да ме подведеш. Хвани я натясно, синко.

Детективът се качи в ягуара си, запали двигателя и потегли. Колкото и бързо да караше, не можеше да премахне лошия вкус от устата си.