Мерилин Бакстър
Възмездие (23)

23

Сойър се закова. Разпозна съпруга на Емили Силвърман, чиито снимки тя му беше дала. И да не беше чул предупреждението, не би могъл да помръдне. Достатъчно бе насоченото срещу него дуло.

Джейн стоеше до бюрото си и безмълвно трепереше. Той я погледна, после отново върна очи към Силвърман.

— Пусни я. На нея няма за какво да й се сърдиш.

— Тя е мъртва — каза мъжът с отвъден глас, сякаш бе в транс.

— Коя? — попита Сойър, като трескаво мислеше как да се измъкне от опасното положение. Виждаше, че Силвърман е пред срив. Ако бързо не се намереше изход, този идиот щеше да застреля него, а после и Джейн. Не можеше да позволи секретарката му да плаща за нещо, свързано само с него.

— Моята Емили е мъртва, и то по твоя вина, копеле проклето! — Силвърман излая последните две думи.

— Съжалявам, не знаех — тихо, но спокойно отговори Сойър.

— Разбира се, че не си знаел! — присмя се той. — Много си зает да ровиш в кирливите ризи на хората и да ги хвърляш обратно в лицата им.

— Слушай, Силвърман, наистина съжалявам за жена ти.

— Да не си посмял да го повториш! — изсъска Силвърман и се приближи.

Детективът не помръдваше и не сваляше очи от насочения пистолет.

— Силвърман, свали пистолета и ще се разберем. Ще изслушам всичко, което имаш да ми казваш.

— Да, сигурно ще ме изслушаш. Само че вече е късно. Тя е мъртва. Моята бедна Емили е мъртва.

— Силвърман…

— Млъквай! Не трябваше да се месиш в личния ми живот.

— Тя ме нае да изпълня една задача.

— Нямаше защо да й показваш снимки как чукам друга жена.

„Аз не съм й ги показвал“ — искаше да извика Сойър. Беше прехвърлил мръсната работа да се проследи Силвърман в друг отдел на своята агенция. Но все пак той отговаряше за всичко в агенцията. Щеше да поеме цялата отговорност. Освен това бе приел случая, а после го беше прехвърлил на друг. Съжаляваше, че бе отстъпил от решението си да не се занимава със семейни проблеми. Очевидно Емили Силвърман го беше сварила в момент на слабост.

Агентът лесно бе разкрил спатиите на Силвърман. Емили бе настояла да й покажат снимките и той бе изпълнил желанието й.

— Слушай, Силвърман, агенцията само извърши онова, за което й бе платено. Жена ти беше уверена, че имаш интимна връзка.

— Проклет да си! — извика нещастният съпруг и размаха пистолета.

Джейн изпищя. Силвърман не сваляше очи от Сойър, но говореше на Джейн:

— Затвори си устата, момиче!

— Силвърман, пусни я.

— Не! Знаеш ли какво е направила жена ми, като е излязла оттук?

Детективът поклати глава.

— Самоубила се е, ето какво. Изгълтала е цяло шишенце с хапчета.

Сойър усети, че му се повдига. Каква ужасна история!

— Слушай, съжалявам…

— Съжаляваш — изкриви устни мъжът, — това не ми стига. Ще си платиш за това, което си направил.

— Не аз, Силвърман, ти го направи.

— Не, моите връзки бяха без значение — гласът му се прекърши. — Аз обичах моята Емили.

— Дай ми пистолета, Силвърман. Емили няма да се върне, ако ме застреляш.

— Не — очите му блеснаха с безумен огън. — Твоят живот срещу нейния живот.

Внезапно дръжката на вратата се раздвижи и изтрака, чу се глас:

— Защо е заключено?

При неочаквания шум очите на Силвърман се откъснаха от Сойър. В тази частица от секундата той се хвърли напред и изби пистолета от ръката му. Преди да се окопити нападателят, детективът го плесна по лицето с опакото на дланта си и го запрати до стената.

Силвърман захълца като дете, избърса разкървавената си устна и се свлече на пода. Дръжката на вратата продължаваше да трака.

— Махайте се от вратата! — изкрещя Сойър.

След грубото нареждане настъпи пълна тишина.

— Стани, Силвърман — каза той.

Мъжът с мокро от сълзи лице почна да се надига под острия поглед на Сойър. Щом стана, обърна се и се затътри към вратата.

— Силвърман.

Нещастникът спря и извърна глава.

— Никога вече не се доближавай до мене — гласът на Сойър беше равен, но личеше, че едва сдържа гнева си. — Ако се доближиш, ще съжаляваш — помълча и добави: — А сега се махай оттук.

Адамовата ябълка на Силвърман подскочи и той наведе глава.

— Вън!

Разтреперан, мъжът почна да отключва вратата. Щом успя да я отвори, хукна по коридора.

Сойър вдигна пистолета от пода. Безмълвните конвулсии на Джейн се превърнаха в шумно ридание.

— Той… той можеше да те убие.

— Можеше, но не го направи — отиде до секретарката си и несръчно я потупа по рамото.

— Мислиш ли… че може пак да дойде?

Той сви устни.

— Един Бог знае. Лудите понякога са непредсказуеми.

— Не трябва ли да извикаш полицията? — ново ридание разтърси крехкото тяло на Джейн.

— Не. Точно сега съвестта го гризе жестоко и това му е достатъчно наказание — променяйки темата, Сойър каза нежно: — Ей, момиче, ако не спреш да плачеш, ще ти стане лошо. Знаеш ли какво искам от тебе? Обади се на Хари и го извикай да те вземе. До края на деня си свободна.

Джейн го погледна с големи, уплашени очи.

— Но…

— Нито дума повече — усмихна се Сойър. — Кой все пак е шефът тук? — вдигна ръка. — Няма нужда да отговаряш на този въпрос.

— Ако… си сигурен — колебливо се усмихна и Джейн.

— Сигурен съм. Хайде, извикай съпруга си.

Малко по-късно той отново седеше зад затворената врата на кабинета си. Не беше си направил труда да каже на другите си служители за случилото се. Слава богу, че Силвърман беше заключил. Ако оня, който беше искал да влезе, бе успял, Силвърман можеше да загуби напълно самообладание и да ги застреля всички. Но според Сойър той беше страхливец, само приказваше, а не правеше нищо.

Готвеше се да извика Ралф, когато телефонът иззвъня.

— Да.

— Защо си толкова ядосан?

Беше Харлан, последният човек, с когото би искал да говори.

— Това не те засяга. Какво има?

— Само проверявам докъде си стигнал с Колсън.

— Напредвам — „но не заради тебе“ — добави наум Сойър. Разбира се, Харлан нямаше защо да знае това, поне засега.

Дори по неясната телефонна линия се чу въздишката на Харлан.

— Що за отговор е това?

— Слушай, Харлан, искаш ли да си свърша работата?

— Разбира се, но…

— Тогава остави ме да я свърша, както и когато намеря за добре.

— Това значи, че досега не си открил нищо.

— Това значи да ме оставиш да си гледам работата.

— Искам да се заемеш с този случай, чуваш ли? Без да се разсейваш с друго.

Сойър отдръпна слушалката от ухото си, докато Харлан продължаваше да дрънка. Чак когато млъкна, се обади:

— Трябва да излизам.

— По дяволите, Брок.

— По-късно ще говорим.

Сойър шумно затвори слушалката. Остана загледан пред себе си, като отново се питаше в какво ли гнездо с оси се беше наврял.

 

 

Томас Дженингс, размахвайки дипломатическото си куфарче, влезе през задния вход на къщата си. Вечерният ветрец рошеше косата му, докато отваряше вратата. Влезе вътре. Посрещна го тишина. Знаеше, че Флорънс, икономката, вече се е прибрала в спалнята си. Колата на Анет беше в гаража, което означаваше, че тя е вкъщи.

Надникна в кухнята, после тръгна по остъкления коридор, който минаваше по цялата дължина на къщата. Спря на вратата и видя как жена му отива до барчето и си налива питие.

— Вече си пияна — обади се зад гърба й.

Анет изкрещя, извърна се и го загледа с изцъклени очи.

— А, великият проповедник се е върнал. Да се поклоня ли и да ти целуна краката, както правят последователите ти? — тя се изкикоти и разля питието си по пода. — Оох, виж какво ме накара да направя? — и пак се изкикоти.

Томас влезе в стаята.

— Господи, прилошава ми, като те гледам.

Тя се изсмя.

— На мене ми става още по-лошо, като те видя, лицемерна свиньо.

— Изглеждаш ужасно. Откога не си ходила на фризьор и не си се гримирала?

— Тебе какво те интересува? — подхвърли Анет. — Ти или не си в града, или си с някоя от твоите мадами, или и едното, и другото.

Той я изгледа продължително. На красивото му лице бе изписано отвращение.

— Няма защо да слушам твоите глупости — обърна се и тръгна към вратата.

— Коя е Кейт Колсън?

Той се закова и се извърна.

— Какво каза?

— Чу много добре. Коя е тя? Струва ми се, че не е една от твоите курви. Доста е изискана.

Томас се доближи.

— Не се опитвай да започваш игрички с мене — стисна и отпусна юмруци, а ноздрите му се разшириха. — Знаеш какво ще се случи.

Жена му не трепна.

— Няма да ме удариш отново. Ако посмееш, татко ще те убие.

— Откъде познаваш Кейт Колсън?

Сякаш изморена от играта, Анет каза с отегчен глас:

— Тя дойде тук, за да те види.

Загорялото лице на Томас пребледня.

— Дошла е тук?

— Това казах.

— Какво искаше? — гласът му потрепваше. Кейт Колсън в дома му. Господи! Тая кучка можеше да разруши всичко.

Анет повдигна мършавите си рамене.

— Само поиска да ти кажа, че е идвала.

Сега Томас започна да се поти.

— Страхуваш се от нея, нали? — изсмя се пак тя. — Тая жена май те е пипнала здраво.

— Затвори си мръсната уста.

— Ще я затворя, след като ми кажеш коя е тя и какво общо има с тебе.

Той внезапно затрепери от страх.

— Кажи ми — процеди Анет. — Ако не кажеш, кълна се, че ще те издам, ще разкажа на татко твоите малки тайни. Като например как ме връзваш и ме биеш. Искаш ли още?

— Добре, кучко — избухна Томас. — Чуках я, когато бях в гимназията — бръкна в задния си джоб и извади носна кърпа. Избърса потта от челото си. — Тя забременя и роди копеле.

— Какво стана с детето?

— Не знам. Осиновиха го или нещо подобно.

— Боже мой!

Настъпи мълчание. Той гледаше как по лицето на жена му пробягват безброй чувства. Как бе възможно това да се случи? Точно сега, когато работите му се нареждаха чудесно. Кейт Колсън не можеше да иска от него нищо добро. Стомахът му се надигна. Просто трябваше да се справи с положението, както винаги бе успявал да се справи с всичко.

С изкривено от болка лице Анет наруши мълчанието:

— Ти, мръснико, си й направил бебе. А аз напразно те моля да ми позволиш да имам дете.

— Само защото баща ти иска внук.

— Това не е вярно — извика жена му. — Аз искам дете.

Томас нахално я огледа от горе до долу.

— Ти ли? Ти не можеш да отгледаш дете — изсмя се жестоко. — Ще му сипваш в шишето уиски вместо мляко.

— Копеле!

Томас уморено въздъхна.

— С обидите няма да стигнеш до никъде. Освен това аз не съм виновен. Ти си безплодна, а не аз. Това кажи на баща си.

— Може вместо това да кажа за Кейт Колсън.

Лицето му се изкриви от яд.

— На твое място не бих го направил. Нали и аз знам няколко тайни за малкото момиченце на татко, които няма да му е приятно да чуе. Може дори да получи сърдечен удар.

Анет вдигна ръка. Той я стисна за китката и впери очи в лицето й.

— И не си помисляй такова нещо — блъсна я и се обърна.

— Дано да изгориш в пъкъла! — изкрещя Анет.

Томас вече не я погледна. Продължи да крачи и излезе от стаята.