Мерилин Бакстър
Възмездие (18)

18

Томас Дженингс се изтегна на дивана и огледа обстановката. Не е лошо за хотел в Москва, прецени той. Е, не беше като хотел „Риц Карлтън“ в Ню Йорк, но той нямаше оплаквания. Беше най-доброто, което може да се получи срещу пари, а руснаците се отнасяха с него сякаш можеше да ходи по водата. Изсмя се на глас. Може би тези дни щеше и това да направи.

А, да, помисли си той и се отпусна върху възглавничките. Не съществуваше нищо, което да е пожелал и да не го е получил. Кръстоносният му поход вървеше по-добре, отколкото бе очаквал; парите се сипеха. Животът му бе безоблачен. Имаше само една сянка: Държавната данъчна служба.

Върху лицето на Томас се появи гримаса. Седна, после стана от дивана и отиде до средата на стаята. Оттук се виждаха очертанията на Кремъл. Слънцето огряваше златните кубета. В гледката има жестока ирония, помисли той, след като повече от половината руснаци гладуват. Но той ли трябваше да критикува, щом бедните даваха най-много пари за неговата църква?

Смяташе да си запази тези пари въпреки Държавната данъчна служба. Бяха го търсили отново, преди да тръгне за Русия. И ако продължаваха да се ровят, преподобният Томас Дженингс можеше да изпадне в голяма беда. Разбира се, тъстът му го бе спасявал от много трудни положения досега, а и ако бе нужно, пак щеше да го направи. Че нали милата му дъщеря бе радост за очите на стареца!

Томас изведнъж изпита нужда от силно питие. Отиде до добре заредения бар на апартамента и си приготви едно мартини. Като го изпи, се почувства много по-добре. Всъщност денят пак му се виждаше многообещаващ. Да върви по дяволите Държавната данъчна служба, да върви по дяволите тъстът му и най-вече, да върви по дяволите миналото му!

Единствено бъдещето имаше значение. Проповядвайки Словото, бе натрупал състояние и бе успял да скрие по-голямата му част от жена си и от тъста си. Имаше планове за своето бъдеще без тях двамата и никой не можеше да му попречи.

Много усилия беше положил, за да стигне дотук. Не беше лесно да стои на амвона, да крещи и да ридае, докато затрогне вярващите. Отплатата им обаче заслужаваше такива усилия. На първо място бяха парите. На второ — обожанието. Ако им позволеше, последователите му биха целували и краката му.

Но не бяха ли го обожавали така винаги, още от училищните години? Дори в онова нещастно градче, в което беше израснал, момичетата лудееха по него. И особено едно от тях, Кейт Колсън. Тя наистина го обожаваше. От тази мисъл му призля.

Телефонният звън прекъсна мислите му.

— Да?

Беше секретарката му. Пристигнал бе с антураж, защото искаше да има всичко, което има вкъщи, че и повече.

— Преподобни, търсят ви — съобщи тя. — Жена ви е.

Томас помисли един миг.

— Кажи й, че съм зает, Мадж. Готвя проповедта си за довечера.

— Да, сър, но…

— Но какво?

— Нищо, само изглежда, че е много развълнувана.

— Кажи на Анет, че ще й се обадя по-късно.

— Да, сър.

— Между другото, защо не излезеш да поразгледаш града. Днес няма да си ми нужна повече.

— Благодаря — радостно откликна Мадж. — Много мило от ваша страна.

Томас изпита желание да тресне слушалката. Ако Анет се обадеше още веднъж днес, той… по дяволите, дори не знаеше какво би направил. Самата мисъл за нея бе отблъскваща. Но въпреки това трябваше да е внимателен заради баща й.

Приготви си още едно питие и пак се изтегна на дивана. Изпълни го познатото чувство на доволство. Имаше още една важна среща, преди да отиде на стадиона, среща, която бе очаквал цял ден. На устните му разцъфна усмивка.

Сякаш телепатията му работеше, чу леко почукване по вратата.

— Отворено е.

В стаята влезе прекрасна млада жена. Гърдите й, прозиращите й зърна го подканяха, докато затваряше вратата и се придвижваше бавно към него.

— Здравей — прошепна тя.

Томас преглътна и изръмжа:

— Ела тук.

Тя тръгна по-бързо и застана пред него. Той свали ципа на панталоните си.

— Падни на колене.

Без нито дума, тя коленичи и го засмука.

— Ах, да, да! — извика Томас от удоволствие.