Мерилин Бакстър
Възмездие (15)

15

Не можеше да откъсне мислите си от това дело. Негодникът заслужаваше доживотен затвор, гневеше се Кейт, като гледаше снимките, представени като доказателство. Бяха пръснати по пода на дневната.

Беше излязла от съдебната палата преди малко и се бе прибрала в своя дом — възстановена къща, строена преди петдесет години с външни греди и лъскав дървен под. Беше намерила тази къща на югоизток от центъра на града в район, наречен Теритаун. Повечето къщи тук бяха стари, но почти всички бяха подновени. Кейт смяташе, че нейният дом се намира на най-хубавата улица в района, на ъгъла на Покуоник и Удлон.

Тук можеше да бъде такава, каквато е, без сериозната си и спокойна фасада, да се занимава с цветята си, да пече любимите си сладкиши в голямата кухня, която бе сърцето на къщата. Но обичаше и дневната си — с голям горен прозорец, с широка камина и антикварни предмети, които бе събирала с любов в различни краища на света.

Но тази вечер къщата не й доставяше очакваната радост. Снимките, на които личаха следи от физическо насилие върху детето, продължаваха да я терзаят и не можеше да мисли за друго, освен за делото.

Кейт отиде до френския прозорец, който водеше към вътрешен двор. В почивните дни обичаше да сяда там, за да изпие кафето си и да наблюдава птичките. Като усети лъха на нощния въздух, отвори прозореца и излезе навън. Облъхна я нежният аромат на цъфналия розов храст и на орлови нокти. Вдигна гъстата си, дълга коса и усети милувката на ветреца върху влажната си кожа.

— Престани, Кейт! — каза тя на глас, но това не облекчи натежалото й сърце. Искаше да не мисли повече за делото, но не можеше. То беше затвърдило желанието й да намери своята дъщеря.

Обърна се и се прибра вътре, после се изкачи по стълбите в спалнята си. Спря чак в банята до спалнята. Тя беше с голяма вградена вана, достатъчно широка за двама души. Килим в прасковен цвят, горно осветление и тоалетка с голямо антикварно огледало, допълваха очарованието на банята.

 

 

Малко по-късно Кейт излезе от ваната, ухаеща на люляк. Облече си пеньоар и слезе в дневната. Снимките, още пръснати по пода, сякаш й се подиграваха.

Извърна поглед от тях, сви се на канапето и притисна една възглавничка до гърдите си. В този миг си припомни съвета, който един стар, мъдър съдия й бе дал, когато я назначиха.

Беше влязла в кабинета на Андрю Пиърсън един следобед. Като я изгледа с трепкащите си очи, той й каза:

— Ще се обидиш ли, мила, ако ти дам един добър съвет?

— Не, разбира се — усмихна му се Кейт. — Ще съм благодарна за всеки съвет, който ще ми помогне да не се държа като глупачка.

— Няма такава опасност — засмя се Пиърсън. — Друго ме тревожи — напрежението, което ще изпитваш при изпълнение на служебните си задължения. Казано по-просто — много трудно е да се произнасят присъди над другите. Разбираш ли ме?

— Мисля, че да. Докато работиш в адвокатска фирма, нямаш чувството, че играеш ролята на бог.

— Точно тъй. Но когато влезеш в съдебната зала в съдийска тога, играта е съвсем друга. Други са и правилата.

— Погледнато така, изглежда страшно.

— Повече от страшно е — потвърди без колебание Андрю. — Умопомрачително е. В повечето случаи хората, които съдиш, заслужават присъдите си. Въпреки това не е лесно да ги гледаш в очите и да ги осъдиш на доживотен затвор или — което е още по-лошо — на смърт — помълча и добави: — Независимо от личните ти чувства, ако правосъдието изисква такова решение, ти го вземаш. Истинско терзание обаче е, че присъдата, която си произнесъл, остава в ума ти, в мислите ти.

— Което значи, че трябва да се научиш да живееш с тези мисли — отговори му Кейт.

— И да се освобождаваш от тях. Ако ги отнасяш със себе си вкъщи, съдийската професия ще вземе своя данък и скоро няма да струваш и пет пари.

Кейт въздъхна дълбоко.

— Сигурна ли си, че можеш да приемеш това предизвикателство?

— Сигурна съм — бе незабавният отговор на Кейт.

Сега, като си припомни този разговор, тя нерадостно се засмя. Твърде сигурна бе в оня следобед, но увереността й бавно се стопяваше.

Тогава бе възнамерявала да се отнесе най-сериозно към съвета на Андрю и да се придържа към правилото, че като съблече съдийската тога в края на деня, ще свали от раменете си и проблемите, с които се е занимавала. И в повечето случаи бе спазвала това правило, ако не за друго, то заради собственото си душевно спокойствие.

Но дела като днешното възбуждаха чувствата й, дълго не й даваха покой. Кейт затвори очи. Нямаше да постигне нищо, като се рови в миналото, но беше твърде уязвима, когато ставаше дума за деца, осиновени от „добри семейства“. В противоречие с жестоките думи на Уейд, които свидетелстваха за обратното, преди деветнайсет години Кейт бе повярвала, че бащата на Томас наистина е настанил нейното дете в любещо семейство. Напоследък обаче бе започнала да се пита дали случилото се с Елзи Джордан не би могло да е станало и с нейната Сара.

Тих, болезнен стон се откъсна от устните на Кейт. Въпреки успешната си кариера цели деветнайсет години не се беше чувствала пълноценна. Бе действала добре зад професионалната си фасада, но болката, нуждата да узнае какво е станало с детето й никога не бяха я напускали.

В началото бе потискала сърдечния си копнеж, защото не би могла да предложи нищо на своето дете, дори достатъчно храна. По-късно, след като се бе сдобила с необходимите средства, пак не беше се постарала да намери дъщеря си.

Съмнението я бе приковало като затворник с верига на крака. Какво право имаше да се намесва в живота на дъщеря си, да го разбива? Кейт знаеше, че ако открие Сара, не би могла да се откъсне от нея.

Но вече не беше тъй уверена, че решението й е било правилно. Ами ако дъщеря й бе изпаднала в положението на това тринайсетгодишно момиче? Беше малко вероятно, но не и невъзможно. Тази вледеняваща мисъл се загнезди в ума на Кейт. Наистина, нямаше право да се втурне в живота на дъщеря си и да извика: „Познай коя съм. Аз съм твоята майка!“. Но тя искаше да се убеди, че Сара е отраснала в добра и безопасна среда. Главата й сякаш щеше да се пръсне. Кейт се изправи, но почувства, че стомахът й се надига. Запуши уста с ръка, спусна се към най-близката тоалетна и се наведе над умивалника, защото й беше призляло.

 

 

Анджи Стрикланд Гейтс паркира своята хонда в гаража до кадилака на Кейт и слезе от колата. Отправи се с тежки стъпки към входа. Щом мина през широката предна врата, тя се провикна:

— Ало, Кейт!

Кейт отново се бе върнала в дневната, седеше на канапето и отпиваше малки глътки чай с надеждата, че стомахът й няма повече да се бунтува.

— Тук съм, Анджи! — обади се Кейт, остави чашата с чай на масичката и погледна приятелката си, застанала на прага.

Анджи бе вече на трийсет и пет години, но възрастта не бе оставила никакви следи по лицето й. Фигурата й бе чудесна, с извивки точно където трябва, и най-вече в бюста и ханша. Кестенявата й коса бе вдигната нагоре по модата и подчертаваше зелените очи и маслинената й кожа.

Но хубостта не й беше донесла голямо щастие. Всъщност по отношение на мъжете хубостта й я бе подвела към прибързани и неподходящи връзки. Тя живееше в Остин от няколко месеца след един неприятен развод, който я бе оставил в депресия и разорена финансово. По тези две причини бившият й съпруг бе успял да получи временно попечителство върху тригодишната им дъщеря. След това се бе преместил на работа в Бостън и бе отвел детето там, затова Анджи трудно можеше да използва правото си на посещения при своята дъщеричка.

В отплата за отдавнашното гостоприемство Кейт бе взела Анджи да живее при нея, докато стъпи пак на крака. Досега съжителството им беше безпроблемно главно защото и двете прекарваха малко време вкъщи. Анджи работеше като секретарка на един много взискателен шеф, който Кейт подозираше, че я използва. Приятелката й трябваше да се научи да се справя и да се брани, както тя се бе научила.

— Изглеждаш като че ли са те драли котки и са те дърпали кучета — засмя се Анджи.

— Благодаря. И точно тъй се чувствам.

— Имала си лош ден, така ли?

Кейт тъжно се усмихна.

— Да, най-меко казано. Бих го нарекла най-лошия ми ден, откакто съм в съда.

— Гледай ти! — Анджи се отпусна на канапето до нея. — Има ли нещо, което искаш да споделиш?

— Не съм сигурна дали бих могла — с трептящ глас отвърна Кейт.

— Защо не се опиташ? — Анджи събу обувките си и ги ритна под канапето. — Разполагаме с цялата нощ.

Кейт дълго мълча, като се стараеше да събере мислите си. Може би, ако поговореха, някои от страховете й щяха да изчезнат, щеше да види нещата в перспектива.

— Тежко дело ли имаше? — тихо настоя Анджи.

Кейт стана и отиде до френския прозорец. След малко се обърна с мъченически израз на лицето. Приятелката й се смръщи, но я изчака да заговори.

— Днес трябваше да произнеса присъда по дело за блудство с дете.

— Възхищавам се на куража ти — процеди Анджи, — но аз не бих могла да направя такова нещо. Нервите ми не са достатъчно здрави.

— Понякога не съм уверена в здравината и на моите.

— Уверена си. Ти си най-силната жена, която съм срещала. Всъщност си по-силна от повечето мъже, които познавам.

Кейт сведе глава.

— Ще приема това като комплимент.

— Заслужен комплимент.

Ако Анджи знаеше как размекната се чувства, не би говорила така.

— Продължавай, разкажи ми за делото — подкани я тя. — Ще ти помогне да се освободиш от вътрешното напрежение.

— Може би си права — въздъхна Кейт и започна да разказва. Когато свърши, в стаята настъпи тягостна тишина. Накрая прошепна: — Анджи, мислиш ли, че решението ми е било правилно?

И двете знаеха, че този въпрос не се отнася за току-що описания случай. Отнасяше се до деня, в който Кейт бе оставила Томас да отнесе бебето й, ден, за който двете приятелки никога не бяха говорили.

Анджи отмести погледа си.

— През годините много пъти съм си задавала този въпрос. Никога не съм имала доверие на Томас.

Кейт усети някаква горчивина в гласа й, когато спомена за Томас.

— Искам да те попитам нещо. Защо изпитваше такава омраза и недоверие към Томас? — Кейт отдавна искаше да зададе този въпрос, но се боеше, че отговорът може да я настрои срещу Томас.

Анджи отново отмести погледа си. Внезапно на гладкото чело на Кейт се появи бръчка.

— Анджи!

Анджи стана от канапето и закрачи напред-назад из стаята. Кейт я следеше мълчаливо с очи. Изведнъж Анджи спря и се извърна рязко.

— Томас и аз бяхме любовници.

— Какво? — невярващо примигна приятелката й.

— Истина е — потвърди Анджи глухо.

Кейт се мъчеше да осъзнае току-що казаното от приятелката си, но не можеше. Умът й отказваше да възприеме признанието.

— Но… но… — гласът й заглъхна.

— Сега разбираш защо не исках да ти кажа. Знаех как ще реагираш. Щеше да сметнеш, че съм уличница, която спи с любимия на най-добрата си приятелка.

— Анджи, никога не бих помислила такова нещо за теб — потресена Кейт не можеше да намери думи. — Ти… наистина ми беше най-добрата приятелка.

Анджи наведе глава.

— Тъкмо затова не можех да ти кажа. Срамувах се — рязко вдигна глава. — Но нека сме наясно. Аз спях с Томас, преди ти да започнеш да ходиш с него. Кучият син ме заплашваше, че ще ти каже, ако не изпълнявам желанията му — замълча и въздъхна.

— Каква каша! — промълви Кейт.

Анджи стисна устни. Някакво предчувствие накара Кейт да я запита отново:

— Има още, нали? Знам, че премълчаваш нещо. Познавам те почти както познавам себе си. Кажи ми. Не може да бъде по-лошо от това, което вече чух.

Очите на Анджи за пръв път се насълзиха.

— По-лошо е, повярвай ми.

Кейт преглътна, обзета от страх.

— Слушам те.

— Томас ми се похвали, че не е занесъл Сара при родителите си, а я оставил… оставил я в един мотел на юг от Остин — пренебрегвайки ужасения поглед на приятелката си, продължи, сякаш не можеше да контролира езика си, след като веднъж бе започнала да говори. — Мислел, че като я остави там, някой ще я намери и ще я занесе, където трябва.

Кейт напразно се опита да каже нещо с изтръпналите си устни. Анджи продължи възбудено:

— Аз, разбира се, не му повярвах. Мислех, че само вдига пара. И какъв смисъл щеше да има да ти съобщя тази измислена история?

Младата жена трепна, сякаш Анджи й бе нанесла физически удар.

— Боже мой, само ако беше ми казала…

— Няколко пъти се канех. После обаче Уейд ти каза — отвърна Анджи в своя защита, — а ти не му повярва.

— Това е съвсем различно — извика Кейт в отговор на нанесения й удар. — Уейд беше истински хулиган, който никога не говореше истината. Но ако ти ми беше казала какво ти се е похвалил Томас, щях да го възприема съвсем по друг начин.

Анджи потърка челото си и отправи тъжен, остър поглед към нея.

— Наистина ли?

Стенният часовник удари десет пъти.

„Не мога да понеса това — мислеше потресена Кейт. — Не искам да слушам повече.“ Въпреки това попита:

— Дълбоко в себе си вярваш ли, че Томас ти е казал истината?

Часовникът отмерваше секундите. Сърцето на Кейт биеше в гърдите й като гонг.

— Да. По онова време не, но по-късно, като възрастна, започнах да вярвам, че кучият син ми е казал истината, а майка му го е прикривала.

Гняв скова Кейт. Но след миг чувствата й се възвърнаха и доведоха до последствия, които дори нейното въображение не би могло да сътвори.

Устата й пресъхна и не можеше да преглътне. Зрението й се замъгли. Главата й пулсираше от невъобразима болка. Гневът й към Томас в този миг бе тъй силен, че изпита желание да го убие. И все пак гневът й бе по-слаб от паниката, която сякаш щеше да я умъртви.

— Моля те, не ме намразвай — замоли се Анджи.

Кейт не помръдна и не продума.

— Кейт, моля те… кажи нещо — молеше я Анджи. — Каквото и да е, кажи една дума!

Кейт обхвана тялото си с ръце и започна да се полюлява назад-напред.

— Господи, колко съжалявам — промърмори Анджи. — По-добре да не бях ти казвала.

Животът се възвърна в очите на Кейт.

— Знаеш, че не те мразя. Нито ти търся отговорност. Моя е вината, че не предприех нищо.

— А какво би могла да направиш? Ти нямаше и пукната пара. Освен това беше напълно прехласната по Томас и ако беше заговорила по този въпрос, той щеше да те убеди, че съвсем не е тъй.

— Може би — прошепна тя съкрушена. — Но никога няма да узнаем какво се е случило, нали?

Анджи не отговори. Наведе отново глава и зарита края на килима.

— Ако не възразяваш, бих искала да остана сама — с глух и безжизнен глас каза Кейт.

Тя не се опита да спори. Целуна я по бузата и тихо излезе от стаята.

Щом вратата се затвори, Кейт се свлече на пода. Чувствала бе, че рано или късно ще дойде ден за разплата. Един проповедник бе казал, че всеки страда и плаща за греховете си. Вярваше, че е така. Ала от убийствената болка, която раздираше сърцето й, усети, че се заражда сила. Знаеше какво трябва да направи. Каквито и последствия да имаха за кариерата й нейните действия, тя трябваше да намери дъщеря си. Трябваше да се обърне с лице към миналото и веднъж завинаги да си разчисти сметката с него. Трябваше да възвърне душевното си равновесие.

Стана и раздвижи рамене. Отиде до масичката и посегна към телефонния указател. Много пъти Харлан се бе хвалил, че използва услугите на най-дискретния частен детектив в града. След два опита най-сетне успя да набере номера на Сойър Брок и зачака сигнала на телефонния му секретар. Решила бе, че няма да позволи жаждата за отмъщение на Томас да й попречи.

Негодникът щеше да си получи заслуженото по-късно. Единственото, което имаше значение засега, бе да намери дъщеря си.