Мерилин Бакстър
Възмездие (13)

13

Остин, Щата Тексас, пролетта на 1993

Кейт Колсън вкара на заден ход кадилака си в място на паркинга с надпис: „Съдия Кейт Колсън“. След като изключи двигателя, остана за миг неподвижна и загледана в надписа, с поглед върху думата „съдия“.

Беше робувала деветнайсет години, за да спечели тази престижна титла и си бе поставила за цел да я запази, като я преизберат. А това нямаше да е никак лесно. Неколцина квалифицирани мъже искаха да я свалят от съдийския стол. Но случеше ли се решителността й да трепне, макар и за секунда, тя си спомняше за всичките години на черна работа и разочарования, които бе оставила зад гърба си.

 

 

Дните, седмиците и месеците, които последваха кошмара след загубата едновременно на бебето й и на Томас, бяха дошли прекалено много за Кейт. В деня, когато получи дипломата си от гимназията, тя напусна Фор Корнърс, като научи и един ценен урок. Независимо от последствията тя се закле да отстоява своето мнение и своите права, особено по отношение на мъжете. От този ден нататък поемаше изцяло живота си в свои ръце.

Кейт остана вярна на клетвата си. Чрез стипендии и неквалифицирана полудневна работа успя да завърши колеж в Тексаския университет в Остин. С къркорещ стомах и измъчено сърце си бе лягала всяка вечер, като обръщаше гръб на глада си за храна и любов, защото бе пожертвала всичко в името на бъдещето си. Накрая й бе помогнал един заможен и мил приятел, Ричард Прайс, който беше олицетворение на баща, за какъвто Кейт бе мечтала.

С търпението и всеотдайността си Ричард Прайс беше ярка противоположност на рождения й баща, който бе потънал още по-дълбоко в блатото на алкохолизма след смъртта на майка й от сърдечен удар по време на първата година на Кейт в университета. Прайс ценеше интелигентността и устрема на Кейт и я бе наел като правна секретарка в една от компаниите си. По време на четиригодишната си работа за него тя изкарваше добра заплата, но спестяванията й се стопиха, когато баща й получи кръвоизлив в мозъка и трябваше да бъде настанен в частна клиника.

След смъртта му Кейт реши да стане адвокат; нужно й беше ново предизвикателство. Интелигентността, високият успех в колежа и блестящата препоръка от Прайс й дадоха възможност да следва право.

След три години завърши юридическия факултет и стана съдружник в най-престижната остинска адвокатска фирма „Джонс и Страсбърг“. Тъкмо там се срещна с Харлан Мур, най-важният клиент на фирмата, който се радваше на властта и успеха си, придобити от търговията с недвижими имоти. Дейв Нилсън, който се занимаваше във фирмата с делата на Харлан, бе помолил Кейт да му помогне в оправянето на един проблем с данъците му; но не остана доволен, когато тя преди него откри начин да намали данъците на Харлан с хиляди долари. Дейв беше извън града, когато фирмата настоя Кейт лично да представи на Харлан какво бе открила. След това Дейв я обвиняваше за това, че е загубил авторитета си пред фирмата.

Шумното недоволство на Дейв от нея обаче не успя да спре движението й напред. Всички във фирмата признаваха интелигентността и чувството й за отговорност. Скоро Кейт стана старши съдружник и само няколко години след това я назначиха за съдия.

Харлан, който обичаше да се обгражда с най-умните хора, я подкрепяше изцяло… до момента, когато тя отказа да използва познанството си с друг съдия и така да осигури победата на Харлан в дело за голям поземлен участък. Вбеси се и изля чувствата си с такава отмъстителност, че случката дори сега караше коленете на Кейт да се разтреперят.

Беше се втурнал в кабинета й, след като всички останали бяха напуснали сградата. Кейт подреждаше книжата си за следващия ден, когато вратата рязко се отвори. Тя се стресна, вдигна глава и видя Харлан да се втурва през прага.

— Какво, по дяволите, стана?

Той почти крещеше, но Кейт стисна устни и реши да го остави да си каже своето, преди тя да му отговори. Накрая той се спря пред бюрото й.

— Мислех, че се бяхме разбрали.

Кейт забеляза пламналото му лице и хлътналата му уста. Дотогава винаги го бе мислила за привлекателен мъж, който — макар и над шейсетте — явно се грижеше за тялото си. Макар да беше нисък и набит, той се движеше като че ли беше над метър и осемдесет. Вратът и раменете му бяха наедрели, но това не намаляваше привлекателността на гъстата посребрена коса и леденосините му очи. Общо взето, външността му вдъхваше респект и Харлан се открояваше навсякъде. Беше хитър, амбициозен и пробивен. Тъкмо на последното качество дължеше онова, което бе станал днес.

— Е?

Злобният му тон накара Кейт да присвие очи.

— Казах ти и преди това, че не бих се намесила заради теб.

— Доколкото знам, аз ти обясних, че нямаш друг изход, освен да го направиш.

Кейт сви рамене.

— Ти не си в състояние да ми даваш нареждания, Харлан — нито сега, нито когато и да е.

— По дяволите, Кейт, ти си стигнала сегашното си положение само благодарение на мен!

Тя не повиши глас, макар че жадуваше да му каже да се махне от кабинета й и никога да не се връща. Ръцете й се разтрепериха и сключи длани, защото бе решила да не оставя този човек да я унижи. От друга страна пък не искаше да се скара с него. Налагаше се да го накара да разбере как действаше тя, какъв беше етичният й код.

Кейт се облегна на стола си, но не отмести поглед от Харлан.

— Не напълно — възрази тя тихо, но властно, — макар че трябва да призная и помощта на твоето влияние. Освен това ти знаеш колко високо ценя онова, което направи за мен — замълча, като остави думите й да окажат цялото си въздействие. — От друга страна, никога не съм те молила за помощта ти; тя ми беше предоставена доброволно. А и никога дори не съм ти загатвала, че бих направила компромис с принципите си — заради теб или заради когото и да е.

Харлан силно стисна дланите си в юмруци.

— За мене беше важно да спечеля делото за този поземлен участък, а ти би могла да ми помогнеш, по дяволите!

Кейт се изправи.

— Явно не си чул и дума от това…

— О, чух те, не се безпокой! — рязко отвърна той, като имитираше нейния тон. — Но от това положението не се оправя. Ти и твоето принципно отношение ми разгонихте фамилията, мадам.

Кейт забеляза как пулсира една вена на шията на Харлан, докато той се мъчеше да се овладее. Никога не беше го виждала в такова състояние и за момент дори изпита притеснение. Но то не пролича, когато му отговори с леденостуден тон:

— Съжалявам, че се чувстваш така.

Харлан удари с юмрук по бюрото.

— Съжаляваш? Само това ли можеш да ми кажеш?

Положението изведнъж се стори на Кейт тъй абсурдно, че едва не се изсмя.

— Не мислиш ли, че прекаляваш? В края на краищата ти сам си се поставил в тежко положение спрямо щатската поземлена комисия, а не аз.

— А аз съм възмутен, че не ми се притичаш на помощ! — кресна той. — В моите среди приятелите се грижат един за друг. А ти си ми задължена!

— Но не и ако трябва да направя компромис с принципите си.

— Ще видим тоя въпрос.

С тези думи Харлан излезе от кабинета й и тресна вратата зад гърба си.

Кейт си спомняше, че се бе отпуснала на стола си с пресъхнала уста.

Инцидентът бе станал преди два месеца и макар оттогава да бе виждала Харлан няколко пъти, той не бе го споменавал. Но ако преди не е бил враг на Кейт, сега с положителност беше.

 

 

Ароматът на прясно кафе, смесен с мириса на коктейл от плодови сокове посрещна Кейт, щом отвори вратата на кабинета си. Мислено благослови своята секретарка Лесли Стрингър и отиде до малкото барче в ъгъла на стаята, където си сипа чаша кафе, после съблече сакото си. Макар да беше само средата на юни, вече беше горещо.

Огледа стаята. Не беше лоша за съдийски кабинет, призна си тя, но само защото се бе постарала да го направи уютен.

При първото си влизане в кабинета, след като нейният предшественик бе напуснал, Кейт се беше ужасила. Заварила бе студена и неприветлива обстановка. И тя незабавно се бе заела да я пригоди към своите изисквания. Сега кабинетът бе подреден с вкус, макар и не разкошно, беше пребоядисан. В центъра се открояваше малкият еркерен прозорец със синьо-зелени щори.

Няколко акварела украсяваха стените, а до едната стена имаше библиотечен шкаф. Пред бюрото бяха поставени две кожени кресла, а синьо-зеленият малък килим придаваше колорит на бежовия мокет.

Кейт се обърна към бюрото си, където я очакваше дебела папка. Но вместо да седне, отиде до прозореца, привлечена от шума навън. Една стара кола се движеше по улица „Гуадалуп“, а от ауспуха й излизаше обилен пушек. Такъв е животът в града, помисли си тя и поклати глава.

Разположен на река Колорадо и наричан вратата на Хълмистия район, град Остин се развиваше. Кейт хареса живота тук още от самото начало. Нямаше по-хубава гледка от ширналите се долини и насечените хълмове, покрити с дъбови гори.

Често градът й се струваше приказен, особено когато блеснеха светлините му. Но сега не беше нощ и при това трябваше да работи. Кейт обаче продължаваше да стои. Отдаваше неспокойствието си на факта, че й предстои да гледа дело, свързано с едно дете.

Кейт винаги се гордееше със способността си да не позволява личните й чувства да оказват влияние върху присъдите, които произнася. Днес обаче мислите й бяха пообъркани.

Обвиняемият, Уейн Джордан, компютърен инженер с тих глас, бе признат за виновен в блудство с осиновената си дъщеря и бе получил едногодишна условна присъда като изпитателен срок. Сега отново бе призован в съда, защото бе нарушил условията на присъдата и бе повторил престъпното си деяние.

Кейт не бе искала да поеме това дело, но и старшите съдии се бяха отказали. И тъй като беше назначена отскоро, възложиха делото на нея.

Делата, свързани с деца и особено блудство с деца, я изнервяха. Днешното дело не излизаше от ума й, събуждаше отново чувствата й за собствената й дъщеря. Спомни си оня отдавнашен ден, когато Уейд Джаксън й бе казал, че Томас е напуснал града, но че преди това е подхвърлил детето й като торба със смет.

Кейт дълго бе стояла вцепенена пред злорадстващия Уейд, после бе хукнала и бе спряла чак при близката горичка. Беше се хванала за едно дърво с туптящо от гняв сърце.

По-късно същата вечер в бедната си, малка спалня, бе застанала пред прозореца, по който се сипеше суграшица, изпълнена с чувство за вина и за собствената си глупост. Но беше изпитвала и ужасен страх. Ами ако Уейд й бе казал истината? Тогава трябваше да намери Томас чрез новия пастор и да се опита да открие Сара.

Но сърцето й се бе възпротивило да приеме, че Уейд й е казал истината. Не бе искала да допусне, че Томас може да бъде толкова жесток. Беше убедила себе си, че думите на Уейд са плод на объркания му ум и накърнено самолюбие.

Но истина бе, че е загубила детето си и приятеля си, че мъката й бе дълбока и истинска. Гневът бунтуваше кръвта й. И тогава, и сега знаеше, че Томас никога не я е обичал, че се е преструвал на влюбен само за да я обладае. Последното му предателство бе обещанието за някакви връзки в бъдеще.

— Кейт!

Неочакваният повик я върна в настоящето. Поклати глава, сякаш за да я проясни, обърна се и видя, че на прага стои секретарката й.

— Съжалявам, не исках да те изплаша — извини се с мекия си глас Лесли.

Кейт махна с ръка.

— Няма защо да се извиняваш. Радвам се, че влезе, бях се заплеснала.

Лесли се усмихна и вдигна един паднал на бузата й кичур коса.

— Смятах, че ти никога не се заплесваш.

— Рядко, но ми се случва — отмести поглед Кейт.

Секретарката й я загледа любопитно, като че ли очакваше някакво допълнително обяснение. Но Кейт мълчеше и тя каза делово:

— Време е да отиваш в съдебната зала.

Кейт се пресегна за съдийската си тога.

— Ще се радвам, когато това дело остане зад гърба ми.

— Знам — Лесли помълча и добави: — Този кучи син трябва да бъде кастриран.

Очите на Кейт се разшириха и тя се изсмя.

— Какво говориш, Лесли Стрингър!

Жената се изчерви, но не се извини.

— Мисля, че това заслужава.

— Такова наказание би разрешило много от проблемите на съда, но за жалост нямам такива права.

Облече тогата си и я загърна. Вдигна глава и остана загледана в пространството един миг, стиснала устни.

— Да не би да не си добре? — попита Лесли.

Кейт леко се усмихна.

— Добре съм. И това дело трябва да мине.