Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sweet Justice, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 63гласа)

Информация

Сканиране
helyg(2012)
Разпознаване и корекция
sonnni(2012)
Допълнителна корекция и форматиране
smarfietka(2012)

Издание:

Мерилин Бакстър. Възмездие

ИК „Монограм“, София, 1995

Американска. Първо издание

Редактор: Весела Прошкова

Коректор: Лилия Атанасова

История

  1. —Добавяне

12

— Как си?

Въпросът на Анджи накара Кейт да отмести поглед от стъклото на колата и да се обърне отново към приятелката си. За миг не й отговори, докато гледаше маневрите на Анджи по изоставения участък от пътя.

— Имаш предвид как се чувствам, след като съм решила да се върна вкъщи?

Само седмица бе минала, откакто бе загубила бебето. Загубата зееше като рана в нея и се отваряше все повече с всеки нов ден. Молеше се скоро да зарасне, защото трябваше да продължи живота си.

В училище бе минал половината срок, но тя смяташе да поеме обратния път към Фор Корнърс, към дома на родителите си, към училище.

— Да, за това говоря.

— Искаш да знаеш истината ли?

— Да.

— По-скоро бих умряла — призна си направо Кейт.

Анджи прехапа устни.

— Е, тогава защо, по дяволите, се връщаш? Наистина не е нужно. Да не би мама да ти е дръпнала ухото или нещо такова?

— О, Анджи — проплака тя, — не е толкова просто и ти много добре го знаеш.

— За мене е просто. При нас имаш дом, а сега решаваш да го напуснеш.

Кейт въздъхна.

— Съзнателно ли забравяш обаждането на майка ми по телефона?

— Не, макар че бих искала да го забравя.

Същото чувстваше и Кейт. В ушите й още звучаха болката и безнадеждността в гласа на Мейвис. Майка й се бе обадила същия ден, когато Томас отнесе бебето.

Тя бе чула телефонът да звъни, но не бе реагирала — беше сигурна, че отново търсят Робърта от болницата. Но Робърта й каза, че е за нея, и тя се вцепени.

— Кой е? — попита и се помоли наум да е Томас.

— Майка ти.

Кейт се намръщи.

— Майка ми? Случило ли се е нещо?

— Опасявам се, че да — Робърта разтри врата си; лицето й изглеждаше уморено, също като гласа й. — Попитах я дали да ти предам нещо, но тя отчаяно отговори „не“.

Кейт се пресегна към своя дериват на масичката.

— Мамо?

Когато затвори след няколко минути, се загледа в Робърта.

— Господи, детето ми, приличаш на привидение!

— Трябва да се върна вкъщи — гласът на Кейт трепереше. — Мама се е наранила.

— О, Боже! И как?

— Из… изляла е тенджера с вряла вода върху ръката си.

— Ужасно.

— На мен…

Робърта я спря.

— Нищо ли не мога да направя, за да те разубедя?

Очите на Кейт отново се изпълниха със сълзи, но тя сви рамене:

— Не, госпожо.

Сега, като хвърли още един поглед на Анджи, на Кейт изведнъж й се поиска да крещи. Лицето на приятелката й излъчваше твърдост и неумолимост.

— О, Анджи, разбери, че дори мама да не бе се обадила, не бих могла да ви дотягам повече. Ти и майка ти направихте достатъчно за мен, повече от достатъчно. Когато дойдох при теб, преди… преди бебето да се роди… — всяка дума я караше да се чувства като че ли сърцето й се раздира. — Нямах намерение да остана така дълго.

— Само че нямаше къде другаде да отидеш, нали?

— Така си е.

— Доколкото ми е известно, положението ти не се е променило.

— Анджи, остави ме да довърша мисълта си, моля те.

Анджи сви рамене и отново се загледа в пътя.

— Мама има нужда от мен вкъщи, а татко… е, мама каза, че и той няма да ме изпъди.

— Какво благородство само!

Мрачният сарказъм на приятелката й я накара едва-едва да се усмихне. Анджи изсумтя.

Кейт разтегна устни в широка усмивка, но тя съвсем скоро угасна. Тия дни и усмивките бяха рядкост.

Наистина не й се ходеше във Фор Корнърс, но нямаше къде другаде да отиде. Робърта все пак се бе опитала да й внуши да отиде до къщи, да види как е Мейвис, а после да се върне и да довърши училище в Ню Браунфелс. Но Кейт бе прекалено горда, за да приеме това предложение. Точно както бе казала на Анджи, прекалено дълго им бе тежала и бе изпълвала с хаос живота им. На това трябваше да се сложи край; беше прекалено.

Постоянната близост бе напрегнала отношенията им с Анджи и положението не се бе променило особено след раждането на бебето. Напротив, бе се влошило и понякога Кейт усещаше, че на Анджи не й е приятно да остава насаме с нея.

Но сигурно основната причина да чувства, че трябва да се върне вкъщи, беше Томас. Беше решила веднъж завинаги да разбере какво е мястото й в живота му. И не само това — искаше да поговори с преподобния Дженингс. Трябваше да бъде сигурна за детето си.

От Томас, след като го срещнеше пак, смяташе да получи някои прями отговори. Тогава всичко щеше да дойде на мястото си. Сигурна беше в това.

— Хей, мисълта ти отлетя нанякъде! — подвикна Анджи, след като колата профуча покрай първите табели на Фор Корнърс.

Кейт примигна и заръча:

— Завий надясно при оня светофар, моля те.

Анджи я изгледа остро.

— Защо? Това не е пътят към вашата ферма.

— Знам. Първо искам да мина покрай къщата на Томас.

— Глупости, Кейт! Ти не си наред.

Кейт се намръщи.

— Не започвай пак, Анджи, става ли? Знам за отношението ти към Томас.

— Той е съвсем обикновен плъх. Просто не разбирам защо и ти не виждаш това.

— Той е баща на детето ми.

— Да, бащата, който те караше да абортираш, а когато не го направи, едва изчака момента да ти отнеме бебето, за да го даде на други.

— Моля ти се, Анджи, недей — в шепота на Кейт се усещаха напиращите сълзи.

Анджи свали едната си ръка от кормилото, стисна дланта на Кейт и я притисна към скута си.

— Извинявай, но нали ми знаеш голямата уста.

Това накара Кейт да се усмихне през сълзи.

— Господи, знам я.

— Обичаш ли ме още, Кейт?

— Да, но знам ли защо?

— Защото съм много обична — затова.

— О, Анджи, ще ми липсваш.

— И ти на мен.

Помълчаха малко, всяка унесена в собствените си мисли. Мълчанието свърши едва когато Анджи спря колата пред къщата на Дженингс.

— Пристигнахме — загаси мотора, облегна се на вратата и изгледа Кейт. — Сега какво?

Тя облиза устни.

— Няма да се бавя.

— Знаеш кого ще завариш там.

— Ох!

Кейт потърси дръжката на вратата на колата, докато се опитваше да се пребори със смущението си. Накрая излезе и тръгна по тротоара. Томас я пресрещна на половината път. Тя забеляза силно стиснатите му зъби, неприязнения блясък на очите му. Сърцето й се сви.

— Какво търсиш тук? — строго я попита той.

Тя не отстъпи назад.

— Исках да поговоря с теб.

По лицето му изби пот, а погледът му се стрелна назад, към къщата.

— Тук ли? — измърмори той. — Не искам родителите ми да ни видят.

Издърпа я зад огромен дъб.

— Е, говори — подкани я, като издуха кичур коса, паднал на челото му.

Смелостта на Кейт се стопи. Нямаше да бъде така лесно, както се бе надявала. Той проявяваше инат като някое от мулетата на баща й. Но когато му кажеше защо е дошла, отношението му щеше да се промени.

— Прибирам се вкъщи завинаги. Исках да знаеш това.

— Добре де, каза ми го.

Кейт успя да се отърси от обхваналия я страх.

— Искам също да науча нещо за бебето — жадуваше и за най-дребното сведение.

— Татко се погрижи за всичко.

— Добре, но все пак ме интересуват някои подробности за хората.

Томас отвърна глава.

— Добри са, сигурен съм в това.

— Имат ли пари? — настояваше тя.

— Ммм, не знам. Всъщност баща ми не говори кой знае колко.

— Тогава може би аз да поговоря с него.

— Изобщо не мисли за това — отсече Томас. — Не се приближавай към него и зад гърба ми. Направиш ли го, и двамата сме свършени.

— О, Томас, защо говориш така? И двамата все пак създадохме това миниатюрно същество.

Лицето му побледня.

— Не искам никога да споменаваш това, чу ли?

— Но ти не можеш да отречеш съществуването му — промълви тя внимателно и посегна към ръката му.

— Не го отричам, нали? Но ти трябва да не говориш за това — той си поигра с ръката й, а в гласа му отново се прокраднаха хипнотизаторски нотки. — Време е и двамата да продължим живота си, да помислим за бъдещето си.

— Но…

— Бебето го няма — погледът му беше мрачен. — Трябва да го разбереш най-после — той се отблъсна от дървото и погледна часовника си. — Виж какво, закъснявам. Трябва да вървя, но скоро ще ти се обадя — наведе се и пощипна бузата й.

Кейт проследи с поглед как се връща към стъпалата пред входа и изпита толкова силна болка в себе си, че почти се сви на две. Бебето й бе отнето завинаги. Томас бе приел този факт; сега беше неин ред. За нея обаче загубата не беше така незначителна.

Изпитваше нуждата да побегне, да се погрижи за раните си насаме, но Анджи я чакаше. Ако не отидеше скоро при колата, тя щеше да излезе да я търси.

Кейт опита да се съсредоточи, доколкото можеше, и тръгна обратно към колата.

 

 

Животът вкъщи бързо навлезе в обичайното си русло.

Първия ден, когато Кейт се върна, майка й я попита за бебето. Тя й разказа какво е станало, но и на двете не им беше приятно да говорят за тези ужасни дни, така че Кейт реши твърдо да не повдига въпроса отново. Емит, разбира се, не я бе попитал нищо и тя добре знаеше защо. Сигурна беше, че отново е започнал да пие. Стигаше й да погледне повехналото, тъжно лице на майка си, за да го разбере. Ръката на Мейвис поне заздравяваше добре.

И все пак й беше трудно да повярва, че Емит я е допуснал обратно вкъщи. Възможно бе да е поомекнал малко зад суровата си външност или пък майка й се бе осмелила веднъж да му се противопостави и бе спечелила. Кейт подозираше, че истината се крие във второто, но не искаше да проявява излишно любопитство. Майка й имаше нужда от нея, а това беше най-важното.

Намери си работа в близката пицария и беше доволна от това, но въпросът с Томас оставаше открит. От три дена ходеше отново на училище, но не го бе видяла нито веднъж.

Сега, като си тръгваше от последния час за деня, любопитството отново я загложди. Къде беше той? Погледна часовника си. Може би трябваше да намине покрай тях. Беше далече, но днес не трябваше да бъде в пицарията рано, както повечето пъти. Може би дори щеше да успее да поговори с преподобния Дженингс. Но се колебаеше, като си припомняше предупреждението на Томас.

Колебанията й не траяха дълго. Независимо от това дали щеше да се срещне с преподобния Дженингс, или не, трябваше да разбере какво става с Томас. Беше понесла толкова ужасни неща, че изглеждаше странно той да не провери как е.

Тръгна през двора на училището, но веднага й се наложи да спре. На пътя й се изпречи Уейд Джаксън. Тя го ненавиждаше. Не само беше противен на външен вид, мислеше си тя, като гледаше изпънатата на дебелия му корем тясна риза, която сякаш всеки миг щеше да се пръсне, а беше също така противен като събеседник. А и я гледаше по още по-отвратителен начин.

— А, това не е ли всесилната госпожица Колсън!

Тя не обърна внимание на подигравката.

— Виждал ли си Томас?

— Кой се интересува?

— Джаксън, ти си истинска гадина, нали го знаеш?

Лицето му се изкриви.

— А ти си мислиш, че си по-добра от всички, макар че не си и троха повече от мен. Миличка, ние с теб сме от един дол дренки.

— Я се разкарай оттука! — с тези думи тя се завъртя на токовете си.

— А аз си помислих, че искаш да научиш нещо за своя приятел и любовник.

Кейт спря и отново се извъртя.

— Ако имаш нещо да ми кажеш, кажи го.

— Няма го тук.

— Тогава кажи ми нещо, което не знам.

Уейд се изхили.

— Е, бас държа, че не знаеш къде е отишъл, тъй като го няма в града. Даа, на баща му се обадили от друга църква и го преместили там — той замълча и поглади брадичка, като че ли чакаше бомбата му да попадне в целта си. — Стана преди два дена, за по-голяма точност.

Томас заминал? Не можеше да бъде. Не би напуснал града, без да й се обади. Нали?

— Да не би да не ти се е обадил? — продължаваше да я дразни Джаксън, като явно изпитваше огромно удоволствие.

Кейт се опита да преглътне болката в гърлото си, преди да я е задавила. Не успя. Мили боже, сега унижението й беше пълно. Боеше се, че в съчетание с останалите й нещастия това би могло да я накара направо да повърне тук. Можа единствено да остане неподвижна и да изслуша грубия и циничен смях на Джаксън.

— Може би сега вече ще слезеш на земята — Уейд се приближи. — Нямаш никаква представа какво изпускаш, като не излизаш с мене — изпъчи гърди. — Пък и аз винаги съм те харесвал.

Нещо у нея се сви. Той наистина й бе предлагал на няколко пъти да излязат заедно, обещавал й беше да я забавлява по-добре от Томас. Тя не му бе обърнала внимание, разбира се. Самата мисъл да се покаже някъде с това влечуго я плашеше.

Като че ли прие мълчанието й за съгласие, Уейд се пресегна и прокара пръст по ръката й.

— Е, как мислиш? Какво ще кажеш двамата да се съберем?

Кейт плесна ръката му.

— Да не си посмял да ме докосваш… ти… ти…

Уейд сграбчи цялата й ръка и я притегли към дебелия си корем с жестоко свити устни.

— Значи си мислиш, че не съм достатъчно добър за теб, а?

— Пусни ме!

Той я пусна, но преди това се изсмя грубо.

— Добре, но нека ти кажа още нещо, сладурче. Томас не мислеше нито теб, нито твоето копеле за достатъчно добри за него.

— Ти… знаеш за бебето? — едва промълви Кейт през изтръпналите си устни.

— Разбира се. Томас искаше час по-скоро да се отърве и от тебе, и от бебето.

— Лъжеш! — извика тя. — Говориш такива ужасни неща само защото не искам да изляза с теб.

— Да, да! — Уейд доближи лице към нейното, като гневът ясно личеше в изпъкналите му очи. — А знаеш ли кое е най-интересното? — захили се той. — Нямало е никакво осиновяване.

— Стига! — отново извика Кейт и закри уши с дланите си.

Уейд рязко ги смъкна и се изсмя силно.

— Просто млъкни! — крещеше Кейт, но това не му правеше впечатление.

— Не още, сладурче. Трябва да чуеш истината.

— Просто млъкни, чуваш ли! — повтори тя.

Той не спираше.

— Аха, твоят любовник не само заряза теб, но и заряза копелето ви в една затънтена мотелска стая като торба със смет.