Мерилин Бакстър
Възмездие (11)

11

Времето през октомври беше прекрасно, с хладни, слънчеви дни и свежи, студени нощи. Горите в Хълмистия район пламтяха с ярко оцветените си листа. Във въздуха се носеше лек мирис на запалени дъбови клони.

Същият аромат се носеше и от дневната на семейство Стрикланд. Кейт седеше на люлката в задния двор, но усещаше мириса на огъня в камината. Преди да дойде на люлката, бе лежала на дивана, загледана в жълтите и синкави пламъци.

Според Робърта не беше разумно Кейт да излиза навън, но на нея й се искаше да поседи на слънце. Твърде много бе стояла затворена вкъщи.

Сега Кейт се загърна по-плътно с палтото си и отправи поглед към дървото до люлката, където две сойки пърхаха между листата. Но гледката не й донесе радост. Нищо не я радваше. Сърцето й сякаш се бе превърнало в буца лед.

Днес беше събота, денят, в който Томас щеше да дойде за бебето. Чудото, за което Кейт се бе молила, не стана. Той не обикна малкото момиченце, което се роди преди три дена. Дори не се беше появил, когато лекарят, подпомаган от Робърта, й акушира.

При спомена за раждането усети, че я побиват студени тръпки. Винаги бе изпитвала страх от болниците, внушен й от убеждението на баща й, че човек не бива да се разболява, а още по-малко — да постъпва в болница. Затова, когато водата й изтече, Кейт помоли Робърта да остане в техния дом и там да роди. Тя отказа, като заяви, че винаги е възможно да се появят усложнения.

Робърта се бе оказала права. Наистина имаше усложнения. Кейт разви някаква инфекция и като следствие от нея, според лекаря, тя нямаше да може да има други деца.

Анджи и Робърта бяха плакали, но самата Кейт не проля сълза. Беше тъй изтощена, че не можеше да товари съзнанието си с още една травма. Знаеше обаче, че по-късно, когато се възстанови физически, нова болка щеше да завладее ума й.

Кейт изпъшка, въздишката излезе някъде дълбоко от гърдите й. Искаше й се да спи и да плаче. Не желаеше да мисли за миналото; нито пък за бъдещето. А и не би могла, когато настоящето беше жив кошмар.

Помръдна се и се намръщи. И най-малкото движение изсмукваше цялата й енергия. Мечтаеше да бъде отново здрава и силна.

Телефонът иззвъня. Сърцето й заби лудо. Дали не се обаждаше Томас, за да каже, че не може да дойде? Напрегна слух да дочуе разговора през отворения прозорец. Когато разбра, че говори Робърта — щяла да иде веднага — Кейт се успокои. Викаха Робърта в болницата за втори път днес, а денят бе още пред тях. В централен Тексас се беше появила грипна епидемия. Кейт можеше само да се надява, че нито тя, нито бебето ще се заразят.

Под топлите слънчеви лъчи тя затвори клепачи, но не можеше да се отпусне. За миг изпита желание да види майка си. Кой знае защо. Откакто бе напуснала фермата, бе говорила с Мейвис само три пъти. И трите разговора бяха напрегнати. Майка й я обичаше, но не достатъчно, за да се противопостави на баща й. Това причиняваше на Кейт неизмерима болка.

— Кейти!

Тя отвори очи. Пред нея стоеше Робърта.

— Дойде ли… Томас?

— Още не. Но аз трябва да ида в болницата.

— Знам, чух през прозореца разговора ти.

— Преподобният Дженингс ще дойде с Томас, нали?

— Би трябвало. Поне Томас ми каза така, когато говорих с него и му съобщих за бебето.

В очите на Робърта се четеше притеснение.

— Не бих искала да си тръгнат, преди аз да се върна — погледна часовника си. — Този път се надявам да не се бавя.

Кейт също се надяваше да е тъй, заради самата Робърта, която бе смъртно изморена. Макар и да бе потопена в своите грижи, забелязваше бръчките от изтощение по лицето й.

— Уверена ли си, че не се боиш да останеш сама? — попита жената.

— Разбира се.

Робърта се наведе и я целуна по бузата.

— Знам, че тъгуваш, миличка, и ми е неприятно да те оставям така дори и за минута — замълча, после продължи: — И Анджи няма да е тук. Днес и утре ще гледа децата на едно младо семейство. Класът й ще организира екскурзия, затова й трябват повечко пари — тя се смръщи. — Но аз… бихме могли да уредим нещо.

— Не, не е нужно. Нищо ми няма.

Робърта я целуна още веднъж. Сега Кейт усети, че с нейните сълзи се смесват и сълзите на Робърта.

Като остана сама, Кейт затвори очи, стисна зъби и зачака.

 

 

Кейт беше вътре, на дивана, с бебето в ръце, когато чу звънеца на входната врата. Притисна заспалото дете до гърдите си. Болката в сърцето й бе тъй силна, че се боеше да не се пръсне. Въпреки това успя да извика.

— Влез.

Наведе се над сладкото, невинно личице. Сара. Тайно я беше нарекла така. Как би могла да се откаже от Сара? От бебето, което държеше, целуваше и обичаше? Струваше й се, че няма да може. Предпочиташе да умре, отколкото да направи това.

Погали нежните бузки леко, с обич. Ала Кейт бе принудена да се раздели с детето. Беше дала дума и трябваше да я спази. А и какъв друг избор имаше? Нямаше как да се грижи за своето малко момиченце.

Гласът на Томас прекъсна мислите й, но не разбра какво бе казал. След миг той се появи на прага. Беше сам.

Сърцето й замря.

— Къде е баща ти?

— Не може да дойде.

— Ами… нали…

Без да обръща внимание на заекването й, Томас бавно се приближи към дивана.

— Приготвила ли си детето?

Само това ли имаше да й каже? Без прегръдки. Без целувки. Без болка.

Томас се извисяваше над Кейт. Тя го погледна и със задавен глас прошепна:

— Не е ли красива?

Сара беше съвсем мъничка, нямаше и три килограма. Но чертите й бяха идеално очертани, а очите й — големи и черни като на Томас.

Той погледна детето бездушно.

— Да, е… щом ти казваш.

— Томас, как можем да се откажем от нашето бебе?

— То не е наше. И никога не е било.

Безразличието му нарани Кейт като остър нож.

— Как можеш да кажеш такова нещо?

Готова бе дори да му се моли, стига да имаше някаква полза от това.

— Баща ми му е намерил семейство и с това всичко се приключва.

— Не! — викът на Кейт се разби в студеното му мълчание.

— Добре ще е, обещавам ти — Томас отбягна въпросителния й поглед, но думите му прозвучаха утешително. — И татко обещава. А проповедниците не лъжат.

— Ще знам ли… ще знам ли къде ще бъде?

— Съмнявам се. Татко… ъъ… каза, че е по-добре да не знаем. Осиновяването е свързано с тайна. Мисля, че татко е уредил бебето да иде у една двойка в Ел Пасо. По-рано съпрузите са били членове на нашата църква.

— Но аз не мога да понеса мисълта, че няма да го виждам…

— О, ще можеш — сега тонът му не беше утешителен, а нетърпелив. — Защото да се постъпи така е правилно. За двама ни.

Сълзи изпълниха очите на Кейт и замъглиха погледа й.

— О, Томас…

— Слушай, трябва да ми вярваш — седна до нея и сложи ръка на раменете й, но продължи да гледа встрани. — И аз обичам нашето бебе — сега говореше нежно и убедително. — А после, като свършим колежа и се оженим, ще имаме и друго дете.

Друго дете. Друго дете. Тези думи разкъсваха сърцето й. Никога няма да има друго дете! Не можеше да каже това на глас, не можеше дори да мисли за него. В този миг Сара изпълваше сърцето и душата й. Кейт се боеше, че ще загуби и тях, ако Томас отнесе бебето й.

— Вярвам ти — проплака Кейт, — но не можеш да отнесеш бебето сам. А и госпожа Стрикланд каза да не тръгвате, преди тя да се върне.

Лицето на Томас потъмня и той се надигна.

— Не мога да чакам. Трябва да тръгвам веднага.

— Защо?

— Защото така трябва.

— Защо не дойде баща ти?

— Беше зает. А и аз трябва да отивам на работа.

— Тогава ела по-късно.

— Не може.

— В такъв случай аз ще дойда с теб.

— Не!

Кейт се стресна.

— Няма защо да крещиш — долната й устна затрепери.

— Съжалявам, но ти дори не можеш да се държиш на крака, а камо ли да пътуваш.

Кейт би искала да вярва, че той е загрижен за здравето й, но се съмняваше в това. Би искала да разбира Томас по-добре. В един миг беше нежен, а в следващия — не.

— Госпожа Стрикланд каза…

— Пет пари не давам какво е казала — той пое дълбоко дъх. — Просто ми подай бебето и толкоз.

— Не, не можеш да го отнесеш сам — процеди тя.

— Мога, сам — студено и властно отвърна Томас. — Ще взема детето. А ти не можеш да ме спреш.

Кейт знаеше, че това е вярно. Не можеше да го спре. Точно от този миг се бе страхувала, надявала се бе, че той няма да настъпи. Но мигът беше дошъл и тя преживяваше целия му ужас.

Томас грабна сака на бебето с всичките му дрешки, метна каишката през рамо и протегна ръце.

Кейт отстъпи назад и стисна бебето по-силно.

— Трябва да ми го дадеш — каза той и изтръгна детето от ръцете й.

— Не! — извика тя сърцераздирателно и остана с протегнати ръце.

Томас забърза към изхода. Кейт отвори уста, за да му извика да спре, да му каже, че е готова да направи каквото поиска, само да не й отнема бебето. Но не можеше да продума. Гърлото й бе парализирано.

Томас отвори шумно предната врата, излезе навън и тресна вратата зад гърба си. От трясъка Кейт усети прилив на сили. Спусна се през стаята към изхода.

Посегна към дръжката, но после оттегли ръка.

— Моля те върни ми бебето — изхълца тя. — Върни ми го!

Чу как се затваря вратата на колата. Ново ридание я разтърси. Обърна се, изтича до кошчето на Сара. На чаршафчето още имаше отпечатък от телцето й. Не можеше да повярва, че кошчето е празно, че никога вече няма да види детето си.

В ъгъла на кошчето стоеше плюшено мече. Кейт го взе и го притисна до гърдите си. Болеше я цялото тяло и не можеше да помръдне.

— Сара — проплака тя и се свлече на пода. Прехапа долната си устна. Едва когато шумът от мотора на колата заглъхна в далечината, Кейт усети вкуса на кръвта.

 

 

— Кейт, мила, къде си?

Беше чула кухненската врата да се хлопва, но не й достигаха сили да се обади. Сърцето й бе разбито на милион парченца.

— Кейт? — извика я отново Робърта.

Тя все още не можеше да отговори. Робърта влезе в дневната, свали палтото и обувките си.

— А, ето къде си била — забеляза тя Кейт. — Оставих Анджи и дойдох тук, колкото можах по-бързо. Брей, че капнах. Слава богу все пак, че изпреварих Томас… — гласът й заглъхна, а погледът й се премести от изкривеното от болка лице на Кейт към празното кошче.

— Детенцето ми го няма — изстена Кейт с глух, безжизнен тон. — Томас го отнесе.

— А преподобният Дженингс?

Кейт се изправи като курдисана играчка и погледна Робърта.

— Не. Томас беше сам.

— Какво?!

Разказа й какво се бе случило — всичко, освен заплахата на Томас да й отнеме бебето на всяка цена. Когато свърши, Робърта въздъхна разтреперано и се отпусна на канапето.

— Бих искала този млад непрокопсаник да ми падне в ръцете задето не удържа на думата си. И все пак преподобният Дженингс без съмнение ще оправи нещата — замълча за малко. — Ще се почувствам по-добре обаче, ако сама му се обадя.

Кейт не каза нищо. Ужасът, който бе преживяла, я накара отново да се разплаче. Не можеше да говори заради буцата в гърлото си.

След няколко минути Робърта остави слушалката с озадачено изражение.

— Странно — измърмори тя.

— Какво? — очите на Кейт се разшириха. — С бебето ли е станало нещо?

— Не — отвърна Робърта. — Преподобният обаче го нямаше вкъщи, така че попитах госпожа Дженингс за детето. Тя помълча няколко секунди, после побърза да ме увери, че всичко е наред; да не се безпокоя.

И на Кейт й се искаше да се утеши, но не можеше.

— Детенцето дори не плачеше, знаеш ли? — подутата й долна устна трепереше.

— Това показва единствено, че дъщеря ти е истински герой, като майка си — Робърта изтри сълза от окото си. — Как се чувстваш?

— Доб… добре съм — излъга тя.

— Мога ли да ти помогна с нещо, да ти донеса нещо?

— Не, няма нужда. Просто… просто искам да остана сама.

— Ясно. Ще си поговорим после — когато имаш настроение за това.

— Обичам ви… и двете ви обичам.

— Знаем — мило отвърна Робърта. — И ние те обичаме.

Тя излезе, а Кейт се върна на канапето, зарови глава във възглавницата и се разплака. Знаеше, че никога няма да забрави страданието, преживяно в този ден.