Мерилин Бакстър
Възмездие (49)

49

През следващите няколко седмици Кейт се стараеше да успокоява душевната си болка с работа. Но когато си помислеше за дъщеря си и за цялата неправда, която се бе случила, чувстваше се физически болна. Въпреки всичко бе решила да установи някаква връзка с Еймбър, макар да знаеше, че за това ще е нужно и време, и търпение.

Най-напред трябваше да приеме факта, че красивото младо момиче има ума на петгодишно дете. Тази мисъл усилваше болката й. Но Кейт не искаше да губи надежда и си обещаваше, че дори и да спечели в изборите, никога вече няма да изостави Еймбър.

Това нямаше да е трудно. Семейство Стърлинг беше направило влог на името на Еймбър, но го бе оставило напълно под разпореждането на дома, както и попечителството над момичето. Господин Ренфро бе разрешил на Кейт да вижда Еймбър, когато пожелае.

Мислите на Кейт за Сойър обаче не бяха тъй ясни.

Дори нямаше сили да мисли за него. Болката от раздялата им, прибавена към участта на дъщеря й, беше непоносима. Единственото спасение отново беше работата й.

Бяха й възложени много съдебни процеси, а освен това самата тя трябваше да се яви като свидетел по делото срещу Харлан Мур, което бе вече в ход. Ето нещо, което не би искала да изпусне. Дори и да не бе призована да свидетелства, би присъствала при гледането на делото винаги когато й беше възможно.

Той бе отишъл твърде далеч, както Кейт бе очаквала да стане. Съдеха го, че е измамил свой клиент да купи земя, заразена с отровни химикали.

В деня, в който правеха кръстосан разпит на Харлан, тя се бе промъкнала на последната скамейка. Прокурорът го бе разпитал по обвинението в подкуп.

— Това е лъжа — извика Харлан почервенял. — Никога през живота си не съм се опитвал да давам подкуп на някого.

Възмутена, Кейт не бе чула нищо повече. Негодникът се бе опитвал да подкупи и нея самата.

В края на деня отиде в кабинета на областния прокурор и му предложи:

— Карл, мога да бъда полезна по делото срещу Мур, ако искаш да ме привлечеш като допълнителен свидетел.

Сега трябваше само да изчака делото срещу Харлан да започне, за да свидетелства срещу него. Не се съмняваше, че нейните показания ще бъдат за прокурора последния гвоздей, който ще забие в ковчега на Харлан. Той наистина заслужаваше затвор. Кейт се усмихна.

Но усмивката й бързо изчезна. Единственият човек, който тя искаше да види прикован на позорния стълб бе Томас — единствената й недовършена работа.

 

 

— Дами и господа, моля ви сега да се оттеглите и да започнете разискванията си по това дело — с ясен глас каза Кейт.

Съдебната зала бе необикновено тиха, докато съдебните заседатели напуснаха своята ложа. Бен се изправи и обяви:

— Всички да станат!

Кейт се изправи, мина през залата и отиде в кабинета си. Не знаеше колко време ще е нужно на съдебните заседатели, за да стигнат до решение. Предполагаше, че няма да стане бързо. Делото бе дълго и сложно, макар че и двете страни бяха представили добре доказателствата си. Засега тя бе свършила своята работа.

Надяваше се, че скоро ще има малко свободно време, тъй като и делото срещу Харлан бе приключило. Както бе предрекла, той бе изпратен в затвора.

Въздъхна, свали тогата си и я окачи. Изведнъж стомахът й изкъркори и усети болка в слепоочието. От глад. Не беше хапнала нито на закуска, нито след това, а вече беше следобед. Храната обаче не я интересуваше. Пък и какво ли я интересуваше тези дни?

Бяха минали шест седмици от посещението й при Еймбър и душевната й рана бе още жива и открита. Никога не би могла да промени станалото. Никой не можеше да се върне в миналото и да поправи старите злини. Човек обаче можеше да се учи от грешките си.

Тя беше започнала с признанието, че е родна майка на Еймбър. Но това не беше достатъчно. Кейт искаше да спечели изборите, но за тая цел не възнамеряваше да се откаже от дъщеря си.

Затвори очи и се заслуша в звуците, долитащи отвън. Шумът на тежките камиони и колите не я смущаваше. Всъщност непресекващото боботене я успокояваше. Напомняше й, че извън вакуума, в който тя се намираше, светът продължава да съществува.

— Съдия Колсън.

Кейт отвори очи. Пред нея стоеше Лесли.

— Този пакет пристигна като специална пратка. Реших, че може да е нещо важно.

Тя се намръщи.

— Благодаря, Лесли.

След като остави плика върху бюрото, секретарката излезе. Кейт го огледа, после го взе и го отвори.

От плика се посипаха фотографии на Томас: Томас, хванал ръката на жена, която не бе съпругата му; Томас, прегърнал друга жена и я целува. Имаше и други снимки, още по-красноречиви, както и видеозапис.

Ръката й затрепери. Кой беше изпратил този пакет? Тогава видя, че има и кратка бележка, написана с едър почерк и дъхът й спря.

„Един от моите агенти проследи Томас. Използвай приложените материали както намериш за добре.

Сойър“

Кейт се загледа в пространството. По този начин ли се извиняваше Сойър за своята измама? За миг си позволи да помисли за него. Тяхната връзка бе започнала като пожар, за да свърши с пълна разруха и нищо друго, освен пепел.

Не можеше да вини никого, освен себе си. Сойър не беше обещавал нищо, не беше дори намеквал, че я обича. Не бяха говорили какво ще стане, след като приключи издирването. Тя беше глупачката, прибързаната, тя се беше влюбила в него.

Кейт отклони тези болезнени мисли и се загледа в снимките пред себе си. Не беше обмисляла как ще разобличи Томас, само знаеше, че това ще стане някой ден. Но сега средствата й бяха под ръка. Тези снимки, заедно с видеозаписа бяха точно онова, от което имаше нужда, за да покаже на света какъв безчовечен негодник е Томас. Но излагайки него, тя щеше да изложи и себе си.

Пулсът й се учести. Трябваше ли да поема този риск? Щеше ли да си прости, ако не го поеме?

 

 

Кейт излезе от главната квартира на избирателната си кампания. Навън бе слънчев летен ден. Знаеше, че изглежда като жена, която е господар на живота и на кариерата си. Зеленият копринен костюм й бе ушит по мярка и стоеше добре на стройната й фигура. Косата й бе грижливо сресана. Няколко тънки кичурчета играеха по лицето й.

Сега, като погледна към морето от журналисти с камери, фотоапарати и микрофони, почувства, че е взела правилно решение.

Изправи рамене.

— Дами и господа, сигурна съм, че сте повече от любопитни, защо ви поканих днес тук.

— Да — провикна се един репортер, — особено след като винаги ни гоните.

Избухна смях. Когато той утихна, Кейт се усмихна хладно и продължи:

— Всъщност искам да ви направя едно признание.

Мигом почувства, че всички се превърнаха в слух.

— Когато бях шестнайсетгодишна, родих извънбрачно дете.

Изненадан шепот мина през тълпата. Тя вдигна ръка, за да замълчат.

— Придумаха ме да позволя детето да бъде осиновено от добро семейство. За съжаление не е станало така. Бащата на детето трябваше да го предаде, където е нужно, за да стане осиновяването. Но той захвърлил бебето в мръсна мотелска стая и избягал.

Кейт замълча и си пое дъх. Загледа се в журналистическите пера, от които хартията се възпламеняваше като суха трева от пожар.

После се посипаха въпросите.

— Кой е бащата?

— Къде е детето сега?

— Кой го е осиновил?

— Момче ли е или момиче?

— Смятате ли да го включите в живота си?

— Знае ли то, че вие сте родната му майка?

И така продължаваха, докато осъзнаха, че Кейт не е отговорила на никого. Изведнъж гласовете замлъкнаха.

— Човекът, който е отговорен, бащата на моето… дете… — гласът й потрепери, защото заедно с любовта към дъщеря й пламна гневът й срещу жестокостта на Томас. Пое си дъх и продължи: — Бащата на детето ми е известен телевизионен евангелистки проповедник.

От всички страни се понесоха викове:

— Кажете кой е. Назовете името му!

Кейт пое пакета, който една от сътрудничките й в избирателната кампания държеше.

— Всичко е тук — посочи към маса, отрупана с пакети. — И както виждате, сътрудниците ми са приготвили достатъчно копия за всички ви.

Когато шумът стихна, тя добави:

— Благодаря ви, че се отзовахте на поканата ми. Довиждане.

Върна се в главната квартира, след като видя как журналистите се нахвърлиха върху материалите като лешояди. Затвори вратата и опря на нея гърба си. Краката й трепереха. Ръцете й се потяха. Но тя се чувстваше пречистена. Беше си обещала, че Томас ще плати за греховете си. Но не само той щеше да плати.

Най-сетне бе дошъл денят, в който и двамата трябваше да си платят.