Мерилин Бакстър
Възмездие (42)

42

— Къде, по дяволите, беше?

Пискливият глас на Анет дразнеше Томас. След един дълъг работен ден не можеше да намери покои дори в собствения си дом. Напоследък тя винаги го чакаше, държеше се като махленка. Такава си и беше. Отвращаваше го. Ако не беше баща й, щеше да я напусне.

— На работа бях — каза сухо и се запита защо ли изобщо й отговаря.

Беше се излегнала на дивана в кабинета и имаше вид на човек, който не е спал от седмици. От загара, с който толкова се гордееше, изглеждаше стара и изтощена. Както обикновено пушеше цигара и пиеше мартини.

— Това ми е само първото — злобно изсъска тя и се надигна.

Томас също почувства нужда от едно питие. Но не искаше да й достави удоволствие да разбере как му действа. Искаше само да си вземе душ и да се разкара от нея.

— Няма ли да ме попиташ какво съм правила днес, Томи миличък? — измърка тя я тръгна към него.

Спря на няколко сантиметра от мъжа си. Алкохолният й дъх го удари в лицето, когато протегна ръка и почна да си играе с възела на вратовръзката му.

Томас отстъпи назад.

— Пусни ме. Не знам каква игра започваш, но на мене не ми се играе.

Лицето й пламна.

— Да, ти никога не искаш да играеш с другиго, освен с твоите курви.

— Пощади ме, за бога — изпъшка Томас.

— Е, дори и да не искаш да знаеш какво съм правила днес, пак ще ти кажа.

— Слушай, пет пари не давам.

— Посетих старата ти приятелка — съдията.

Очите му се присвиха злобно.

— Да, сметнах, че е време някой да постави тая стара кучка на място, защото ти, изглежда, няма да го направиш. Не искам татко да научи, че тя е родила от тебе. Нито…

Не беше възнамерявал да я удря. Ръката му сама се вдигна и я плесна силно по лицето.

— Да те вземат мътните! Не се занимавай с нея, нито с моята работа.

Анет се хвана за бузата, очите й гледаха ужасено.

— Ти… ти ме удари. Как смееш… да ме удряш? — изпищя тя.

— Тогава научи се да си държиш устата затворена. Сам ще се погрижа за Кейт Колсън, когато му дойде времето — той се обърна и направи една крачка.

— Къде отиваш?

— Излизам.

— Мръсен негодник! Ще си получиш заслуженото!

Томас я изгледа с презрение.

— Стига си дрънкала. Прави това, което правиш най-добре. Напий се.

 

 

Мик Преснъл се готвеше да излезе от апартамента си, когато телефонът иззвъня. Изкушаваше се да не се обади.

— Кой ли е, по дяволите… — промърмори той и се върна към телефона. — Да.

— Защо не ми се обаждаш?

— А, Харлан, мой човек — с безгрижен тон се отзова Мик, макар да знаеше, че се движи по тънък лед. Всъщност беше го загазил.

— Не ми викай „Харлан, мой човек“. Платих ти хубави пари, за да получа информация, която не си ми доставил. Нито се появиха статии против Кейт.

Кръвното му се повиши.

— Чакай малко. Излязоха два материала, които представляват съдията в лоша светлина.

— Но не и в достатъчно лоша. Тя все още води в проучванията на общественото мнение — грубо отвърна Харлан.

— Ами — плачливо започна Мик — правя всичко, което мога.

— А какво ще кажеш за Брок?

— Ще кажа, че го проследих. Видях, че отиде на едно много интересно място.

— Така ли?

— Да, отиде във Фор Корнърс, градчето, в което съдията е израснала.

— А, това е новина.

— Само че се получи засечка.

— Взели те дяволите, Преснъл.

— Чакай една секунда — постара се да не загуби търпение Мик. Искаше му се да каже на Харлан да пропадне вдън земя, но не можеше. Харлан Мур бе влиятелен човек и ако го разгневеше, можеше да си загуби мястото във вестника.

— Нямам време за чакане, идиот такъв.

Мик побледня, но реши да не се обижда, още повече че правеше всичко, което му бе възможно.

— Слушай, говорих със същия старец, с който преди мене говори и Брок. Той има бакал…

— Изпусни подробностите — прекъсна го Харлан. — Кажи само края.

— Старецът не искаше да говори с мен. Изгледа ме от горе до долу, а като споменах за Кейт Колсън, си затвори устата.

— По дяволите!

— Какво можех да направя? Да го заплаша ли? Но не се отказвам, ще продължа.

— Ако се върнеш с празни ръце, бъди готов да ми върнеш парите.

Телефонът щракна в ухото на Мик. Той изпсува и също остави слушалката. Но не излезе от къщи. Остана, където си беше, само мислите му препускаха.

 

 

Сойър вдигна поглед към помощника си, който влизаше в кабинета му. „Луничките по лицето на Ралф не личат много днес“ — помисли си разсеяно той. Може би защото в стаята не влизаше слънце и всичко изглеждаше унило.

— Е? — попита Сойър и сключи ръце зад тила си.

— Намерих църквата „Крайст Катидрал“, но хората там не могат да открият архивите.

— Проклятие!

Ралф въздъхна.

— Струва ми се, че се блъскам в стена след стена.

— Значи ще трябва да минеш през стената.

— Лесно е да се каже — намръщи се помощникът му. — Казах им да продължат да търсят и че ще бъдат добре възнаградени.

— Правилно си казал. С удоволствие бих платил.

Замълчаха замислени. Сойър заговори пръв:

— Все пак архивите трябва да са някъде в черквата.

— Би могло да се очаква, шефе. Но от това, което видях, ми стана ясно, че хората там не са много организирани.

— Винаги има някакъв начин.

— Ами, ако архивите наистина са изчезнали? Ако са били унищожени при събарянето на манастира?

Брок прокара пръсти през косата си, после удари с юмрук по бюрото.

— Отказвам да приема такава възможност. Освен това отец Франклин, старият свещеник, е уредил осиновяването, или поне така ми каза. Това значи, че документите трябва да са някъде там. Провери дали са правили някакви промени в църквата.

— Какви например?

— Ремонти, нещо от тоя сорт.

— Това е идея.

— Питай за тавански помещения, складове, където архивите може да са били оставени и забравени.

— Защо ли не се сетих за това?

Сойър се усмихна:

— Искаш ли да ти отговоря?

— Я си гледай работата — измърмори Ралф.

Сойър се изсмя и за негова изненада се почувства по-добре.

— Значи искаш тези архиви да бъдат първата ми грижа?

— Вече би трябвало да си се запътил отново натам.

— Щом ме освободиш… А, между другото, ето ти някои материали за оня проповедник, Дженингс — Ралф му подаде една папка.

— Благодаря.

— Нещо друго?

— Да, искам да възложиш на някого от твоите хора да се занимае с този въпрос — той посочи няколко папки.

През следващите няколко минути поговориха по най-спешните задачи на агенцията. Най-важната от тях бе да се доставят петстотин полицейски кучета за емира на Кувейт. Сойър бе поел този ангажимент в рамките на работата му, свързана с борбата срещу тероризма в чужбина. Щом приключиха, Ралф си тръгна.

Сойър отвори папката за Томас Дженингс, но не намери в нея нищо особено и най-вече нищо, свързано с Кейт, освен факта, че двамата бяха израснали в същото градче — нещо, което вече му бе известно.

И все пак връзка имаше. Бе убеден, че Дженингс е бащата на детето на Кейт. А дори и да не беше, материалите показваха, че той не е Божи човек, за какъвто се представяше. Търсеха го за неплатени данъци, което можеше да помрачи телевизионните му проповеди. Да, помисли си Сойър, около Дженингс сигурно има някакъв умрял плъх. А когато го откриеше, всички щяха да усетят миризмата му.

Изруга и се загледа в тавана, като се надяваше сърцето му да се отпусне. Но знаеше, че надеждата му е напразна. Докато не видеше отново Кейт, за да я люби пак, нямаше да намери покой. Тя се преструваше, че не го иска, но не й вярваше. Убеден бе, че го иска не по-малко, отколкото той копнееше за нея.

Чувстваше се като лъв в клетка. Сойър се размърда, стана и натисна бутона на секретарката си.

— Джейн, до края на деня няма да съм в офиса. Отложи всичките ми срещи.

Киселото му настроение не се подобри, когато се прибра вкъщи. Мислите му го следваха навсякъде. За да се разсее, започна да вдига гири, но и това не му помогна. Стига глупости! Трябваше да я види. И все пак се колебаеше. Нямаше какво ново да й съобщи за проучването, освен че помощникът му ще продължи да търси църковните архиви. Не можеше, разбира се, да й каже, че е разкрил нейната тайна. Искаше тя сама да му разкаже всичко. Искаше да му има доверие.

Откритието, че Кейт е родила извънбрачно дете, затягаше примката около врата му. Харлан очакваше тъкмо такава пикантна история, за да я използва срещу Кейт. Фактът, че нямаше да направи подобна услуга на Харлан, не намаляваше затрудненията му.

— Боже господи! — промърмори на глас. Твърде дълго вече отлагаше неизбежното. Той тръгна към вратата. За да оцелее, човек трябваше да извърши онова, което е длъжен да направи.

Преди да стигне до вратата, звънецът на входа иззвъня. Намръщи се. Кой можеше да бъде? Рядко имаше посетители, защото никого не канеше.

Раздразнен, че някой може да го отклони от решението му, Сойър отвори вратата широко. Застина на мястото си, но постепенно на устните му се появи усмивка.

— Това ако не е изненада! — възкликна той и усети, че кръвта му заиграва при вида на Кейт.

Тя не му отговори.

— Изглежда, сме били на същата вълна — добави той. — Тъкмо се готвех да тръгна към вас.

Едва сега осъзна, че тя дори не беше отвърнала на усмивката му. Стоеше неподвижно, а на лицето й се четеше гняв.

Радостта му се стопи.

— Кейт, какво…

Тя протегна ръка и опря пръст в гърдите му.

— Как се осмеляваш? Как се осмеляваш да се ровиш в моя личен живот?