Мерилин Бакстър
Възмездие (39)

39

Сойър се качи в самолета на летище „Далас форт Уърт“. Намери мястото си, остави чантата си в багажника над главата си и седна. Макар че главата му се въртеше, не чувстваше умора. Това беше добре. Щом пристигнеше в Остин, възнамеряваше да иде с кола до Фор Корнърс и Ню Браунфелс, за да види какви тайни може да разкрие там.

Беше развълнуван. Най-сетне бе изтеглил печеливша карта. Току-що беше разговарял със свещеника, който отслужвал литургиите в женския манастир преди години. Старецът живееше в дом за католически свещеници, което затрудни уреждането на срещата.

Свещеникът, който отговаряше за дома, бе проявил неохота да разреши на Сойър да поговори със стареца.

— Въпросът е от голямо значение за една млада жена — бе настоял Сойър с най-убедителния си, професионален тон и в същото време бе показал значката си.

— Добре, но само за няколко минути — склони свещеникът. — Отец Франклин не е добре и понякога умът му се рее.

— Няма да го тревожа, обещавам ви.

Свещеникът го поведе по мрачен коридор до малка стаичка, подобна на килия. Въпреки изоставения й вид стаичката бе чиста и светла. На стената висеше изображение на Христос, а на олющената маса имаше ваза със сухи цветя. Близо до масата в инвалиден стол седеше белокос мъж.

— Отец Франклин, имате посетител — съобщи свещеникът и сложи ръка върху рамото на стареца.

Белокосият отец примигна няколко пъти със зачервените си очи, като се стараеше да види Сойър на фокус.

— Познавам ли ви, млади човече? — гласът му бе слаб и треперлив.

Детективът притегли един доста разклатен дървен стол и седна.

— Не, сър, не ме познавате. Казвам се Сойър Брок и съм детектив от Остин.

— Ще ви оставя сами — каза свещеникът-иконом на дома и излезе.

Главата на стареца клюмна върху гърдите му. Надеждите на Сойър избледняха. Нищо нямаше да постигне тук. Но старецът повдигна глава.

— Какво искате, млади човече?

Сойър погледна озадачен. Сега старият свещеник говореше съвсем съсредоточено.

— Вие ли водехте черковната служба в манастира „Света Агнес“ в Остин, Тексас?

— Да — дойде отговорът веднага.

Брок се наклони напред.

— Спомняте ли си, че там е било донесено едно бебе преди около деветнайсет години, след като е било намерено в един мотел?

Нещо проблесна в очите на стареца. Сойър развълнувано впери поглед в него.

— Бебе ли казахте?

— Да, новородено бебе.

Старецът задърпа конец върху одеялото, което покриваше краката му, навярно, парализирани.

— Имаше едно дете, момиченце.

Вълнението на Сойър растеше.

— Можете ли да ми кажете какво се случи с това момиче? Осиновиха ли го?

Свещеникът дълго мълча. После надигна брадичката си.

— Като че ли го осиновиха.

— Спомняте ли си някакви подробности?

Старецът присви воднистите си очи.

— Архивите са запечатани.

„Ще отворим архивите — помисли си Сойър. — Печатите се слагат, за да бъдат разчупени.“

— Значи детето е било там и после са го осиновили?

— Да.

— Спомняте ли си в коя църква бяха предадени архивите на манастира?

— В Крайст Катидрал.

Сойър изпита желание да прегърне стареца, но се въздържа, като знаеше, че е достатъчно само да му благодари.

Брадичката на отец Франклин пак се отпусна върху гърдите му и вече не се вдигна, макар че Сойър почака доста. Стана, потупа стареца по рамото и промърмори:

— Бог да ви благослови, сър.

И излезе.

На изхода свещеникът-иконом го изгледа въпросително:

— Успя ли да ви каже нещо?

— Да, успя. Благодаря ви, че ми разрешихте да поговоря с него.

Свещеникът леко се поклони и се усмихна. Сойър се поколеба, после се покашля.

— Има ли още нещо?

— Бихте ли… Искам да кажа, ще ви обидя ли, ако направя едно дарение за вашия дом? — пелтечеше като ученик пред директора на училището. — Навярно подкрепяте някои програми за бедните… или може би парите биха били полезни тук? — гласът на Сойър срамежливо заглъхна.

Лицето на свещеника се озари от усмивка.

— Съвсем не, господин Брок. Ни най-малко няма да се обидя. Напротив, много ще съм ви благодарен.

Сойър също се усмихна, бръкна в джоба си и извади чековата си книжка.

Този разговор се бе състоял само преди няколко часа, а сега той очакваше следващата стъпка: посещението си във Фор Корнърс и Ню Браунфелс.

Мъчеше се да потисне чувството за вина, което внезапно го бе обхванало, но не можеше. Не само искаше да намери доказателство, че Кейт е майката; безумно му се искаше да знае и повече за личния й живот. Нямаше някаква работа в тези два града. Задачата му беше да намери младото момиче, а не да се занимава с Кейт. Искаше обаче да узнае какво я е накарало да се бори за оцеляването си и да успее, а беше загубил надежда, че тя някога ще му се довери.

Кейт. Хладна и непоклатима външно, пламенна и неспокойна вътрешно. Пленителна, но смъртоносна комбинация.

Реактивните мотори бръмчаха в ушите му, но шумът им не можеше да заглуши, нито да откъсне мислите му от Кейт. Наистина ли се бе любил с нея, или само я бе обладал физически? Не. Цялото му същество въставаше срещу такава мисъл. Беше й казал, че това не е еднократна прищявка; уверен бе, че е прав. Но все пак не можеше да нарече онова лудешко съвкупяване любов.

Можеше да го нарече грешка. Беше направил нещо забранено. Минал бе отвъд бариерата, която се бе заклел да не пресича. А сега се бе оплел с красивата си и тайнствена клиентка.

Ала би ли се отдръпнал, би ли си наложил да я отблъсне, ако същото нещо му се случеше още веднъж? Не, не би могъл, тъй както не би могъл да спре да диша.

„А сега какво?“ — питаше се Сойър, протегнал крака в първокласното отделение на самолета: Накъде отсега нататък? Ако станеше това, което иска Кейт, нямаше да стигнат доникъде. Тя бе казала ясно, че онази дива нощ няма да се повтори, но той беше впримчен. Знаеше, че не може да я остави сама. И просто трябваше да научи повече за живота й.

Но това нямаше да е лесно. Не беше сигурен дали ще намери съдействие. Отново го прониза чувството за вина. Когато Кейт открие, че той прави такива проучвания, страшно ще се разгневи — разбира се, ако открие. Нямаше голяма надежда, че ще опази проучванията си в тайна. Искаше му се да вярва, че тя ще е поласкана от желанието му да научи повече за нея — но не се съмняваше, че ще се разгневи.

Стюардът застана пред него.

— Сър, искате ли нещо за пиене?

— Кафе, ако обичате.

Сойър барабанеше с пръсти по масичката пред себе си и обмисляше своя план за действие. Беше се отказал да говори пак с Анджи. Дейв вече душеше около нея, макар че едва ли щеше да има някаква полза от това, поне така се надяваше. Не беше предупредил Кейт, защото бе сигурен, че Анджи няма да предаде приятелката си, колкото и да се надяваше Дейв. Сойър почти се разсмя, като си спомни за този шут. Но и да му кажеше нещо Анджи, ако, разбира се, знаеше нещо важно, Кейт можеше и сама да се справи с Дейв. Също както с Харлан и Томас Дженингс.

Освен ако бе родила извънбрачно дете.

Сойър бе убеден, че това е нейната тайна. Подозираше също, че този негодник Дженингс е бащата. Скоро щеше да научи всичко за преподобния. Щеше да изпрати по следите му Ралф. Лицето на Сойър потъмня. Имаше нужда от доказателство. И щеше да го намери по един или по друг начин. Трябваше обаче да бърза. Ако той можеше да стигне до нужните сведения, същото можеха да направят и други. Най-напред Дейв и Харлан.

Тази бомба със закъснител, попаднала в лоши ръце, можеше да унищожи Кейт в очите на електората й. А Сойър не можеше да допусне това.

— Ето ви кафето, сър.

Той благодари, но вместо да го изпие, облегна глава назад и затвори очи. Събуди се едва когато самолетът кацна в Остин.

 

 

Половин час по-късно вече бе в колата си и напускаше летището, но не пое към магистралата в посока на Фор Корнърс, а се отправи към Съдебната палата. Не знаеше какво го бе подтикнало да постъпи така, освен желанието да предаде на Кейт добрите новини.

— Добре, Брок — промърмори си той и свърна към паркинга срещу съда, но като вдигна поглед, видя, че Кейт слиза по стълбите.

Без да се съмнява, че това е добър късмет, пресече улицата с ягуара си. Знаеше, че и тя го е видяла, защото поспря и зачака.

— Качи се за секунда — подкани я той.

Кейт малко се поколеба, но се съгласи. В мига, в който се настани на седалката до него и Сойър вдъхна парфюма й, изпита желание да я грабне в ръцете си и да я целуне.

— Закъде се беше запътила? — попита той.

— Към парка. Имам нужда от глътка чист въздух между две заседания.

Косата й беше поразрошена от вятъра, а под очите й имаше тъмни кръгове. Не беше ги забелязвал друг път, но вместо да отнемат от красотата й, те я подсилваха.

Сойър стисна волана по-здраво и безразлично подхвърли:

— Изненадана ли си, че ме виждаш?

Дори в собствените му уши гласът му прозвуча неестествено.

— Да, меко казано.

— Ще ми триеш ли сол на главата, че идвам тук?

— Не съм трила сол на ничия глава, доколкото си спомням — сериозно отвърна тя, но веднага добави: — Вземам си думите назад. Правила съм го.

Той я погледна усмихнат. Очите й бяха полудиви, полуизплашени. Знаеше, че тя си спомня същото, което и той — как се бяха любили, с какъв ненаситен глад се бяха опознавали.

— Кейт…

Тя облиза устните си, сякаш бяха сухи, и ги остави леко влажни. Той изруга наум и се раздвижи на седалката си.

— Откри ли нещо?

Думите й бяха съвсем тихи, почти като изпарение.

Той се покашля.

— Току-що се връщам от срещата със стария свещеник.

Кейт рязко се извърна.

— И?

— Каза, че бебето е било осиновено, и ми съобщи в коя църква евентуално се пазят архивите на манастира.

— Слава богу! — възкликна радостно Кейт.

— Щом намерим архивите, работата ще потръгне — след кратка пауза добави: — Ще ми бъде ли простено, че се явих тук?

— Няма какво да се прощава — прошепна Кейт.

Очите й отново се срещнаха с неговите, а това, което прозря в дълбините им — сложна смесица от страх и желание — възбуди с нова сила вътрешната му болка. Без да мисли, той се приближи към нея.

— Не! — извика тя и опря длани в гърдите му, за да го отблъсне.

Той бързо се отдръпна.

— Извинявай.

Кейт хвана дръжката и отвори вратата.

— Трябва да се върна в съда.

Той въздъхна и усети, че гърлото му е пресъхнало и не може да говори. Покашля се и добави:

— Ще поддържаме връзка.

Не знаеше дали е чула последните му думи, защото в този миг тя блъсна вратата. Сойър я проследи с поглед как се изкачва по стълбите и влиза в сградата. Отпусна се на седалката и затвори очи, изпълнен с копнеж.

 

 

Фор Корнърс, Тексас, бе дори по-скучно градче, отколкото си бе представял. Беше почти призрачно. Жителите му бяха главно фермери.

Планът на Сойър бе да намери някоя бакалница, която съществува отдавна. Ако собственикът й не се бе сменил, щеше да има късмет. Ако не успееше, щеше да опита с училището. Известно бе, че библиотекарките живеят дълго.

Ако Кейт бе родила тук, някои сигурно знаеха и ако Сойър натиснеше правилния бутон, щяха да се разприказват. Хората обикновено се радват на чуждите неприятности.

Той спря ягуара пред единствения магазин на главната улица. „Изглежда пребоядисан наскоро, но не личи да има нов собственик“ — помисли си Сойър с иронична усмивка.

Влезе вътре и видя, че магазинът е празен. Посрещна го мургав, дебел мъж с кичур бяла коса и живи очи.

— Здрасти.

Той килна шапката си назад и протегна ръка.

— Казвам се Сойър Брок, детектив от Остин.

Дебелият повдигна вежди, но разтърси ръката на Сойър.

— По нашия край не идват често такива хора.

Сойър сви устни.

— Вие сте господин…

— Елмър Сайдс.

— Господин Сайдс, искам да ви задам няколко въпроса.

— Не мога да обещая, че ще отговоря, синко. Ние не бъбрим много пред непознати.

— Разбирам, но целта ми е да помогна на някого, който е живял тук.

Елмър почеса брадичката си.

— И кой е той?

— Кейт Колсън.

Наблюдаваше зорко лицето на събеседника си. То се измени — от предпазливо, стана приятелски настроено.

— Гледай ти! Не съм виждал това момиче Бог знае от кога.

Окуражен, Сойър попита:

— Имате ли нещо против, ако седнем? — беше забелязал, че в един ъгъл има фонтанче — и маси.

— Разбира се, разбира се. Искате ли да хапнете нещо?

— Не, благодаря.

След като се настаниха до една маса, покрита със синя пластмасова покривка, Елмър подхвана разговора.

— Кажете ми за Кейт, тя беше една от любимките ми, давах й по някое бонбонче — очите му внезапно помръкнаха. — Жалко, че имаше толкова лош баща. Тоя човек не заслужаваше да си хабиш куршума за него и да го застреляш.

— Защо?

— Беше пияница, от злите пияници. Ами биеше госпожата си — мъжът се наведе над масата, като че ли искаше да каже нещо неприятно. — Някои мислеха, че може да е вдигал ръка и на момичето, но нямахме доказателства.

Сойър потръпна. Настръхна от мисълта, че Кейт може да е понасяла физически наказания като него.

— Защо искате да научите нещо за Кейт? — сега гласът на Елмър пак звучеше предпазливо, сякаш беше съзнал, че много се е разприказвал.

Сойър се опита да го успокои, без да говори направо.

— Работя по един случай, свързан и с нея. Боя се, че си има неприятности.

— Много жалко. Та какво искате да знаете? — загрижено се отзова човекът.

— Тя винаги ли е живяла тук, във Фор Корнърс?

Сайдс помълча, почесвайки дебелото си, обрасло лице.

— Не знам много точно.

— Не е ли живяла и в Ню Браунфелс?

— А, като го споменахте, май че си спомням нещо такова. Когато Анджи Стрикланд и майка й се преместиха там, като че ли и Кейт отиде да живее при тях.

— А имаше ли си приятел? По-постоянен.

— Не, аз поне не знам. Баща й не разрешаваше такива глупости. Беше някакъв религиозен маниак.

Сойър стана и протегна ръка.

— Ами това като че ли е достатъчно.

Елмър Сайдс го погледна смутено.

— Какво значи това?

— Просто е достатъчно — усмихна се детективът.

— Отнех ви доста време. А като че ли влиза и клиент — чух звънчето на входа.

— Дано да е така — Елмър надигна тежкото си туловище и го последва. — В наши дни е почти невъзможно да си изкараш хляба.

— Това е самата истина — съгласи се Сойър усмихнат.

Сайдс стоеше до него и го гледаше все така озадачено.

— Сигурен ли сте, че научихте каквото ви трябва?

— Сигурен съм — бързо каза Сойър и отново протегна ръката си. — Благодаря ви.

— Пак елате, ако е нужно.

— Ще дойда — той кимна на старицата, която беше влязла и го наблюдаваше с нескрито любопитство, и излезе.

Би трябвало да е доволен от работата си тази сутрин. Но не беше. Чувстваше се ужасно. Беше решен да научи всичко за Кейт, да открие дълбоките й тайни. Но когато Сайд отвори голямата си уста, се почувства като жалък кучи син.

Сойър се качи в ягуара. Сега беше време да се откаже и да се прибере вкъщи. Но не можеше. Трябваше да доведе проучването си докрай. Факти от личния живот и записаните факти бяха две различни неща. Отсега нататък щеше да се придържа към записаните. Ядосваше се, когато съвестта му надделява над разума.

 

 

От паркирана в отсрещната страна на улицата кола един човек проследи как Сойър се качва в ягуара. Чак когато потегли, човекът се раздвижи. Прозя се, излезе от колата и се протегна.

Прибра ризата в дънките и се отправи към бакалницата с доволна усмивка.

 

 

Ню Браунфелс беше центърът на областта Гуадалуп. Сойър лесно намери Съдебната палата. С помощта на една млада служителка той се добра до архивните папки, които му трябваха, и седна. Не след дълго откри онова, което търсеше.

Черно на бяло бе документирано, че Кейт е родила дете от женски пол. Кейт безспорно е знаела, че той ще намери тази информация. Но навярно си е мислила: „Защо ще си губи времето да я търси?“

Сойър продължи да чете. Когато дойде до графата „баща“, пулсът му стана неравен. Бащата не бе вписан. Мястото беше празно. Изруга, поизправи се на стола и започна да разтрива врата си. От това се боеше, а сега, когато то се потвърди, му беше трудно да преглътне горчивия хап.

Пак трябваше да се върне на въпроса за бащата. Кейт наистина бе права, когато твърдеше, че тази информация не му е нужна, за да намери детето. Но за него тя бе нужна.

А кой би могъл да му каже? Нямаше да е лесно. Робърта Стрикланд? Анджи? Почти невъзможно бе да ги накара да проговорят. Всъщност готов бе да се обзаложи на цялата си банкова сметка, че нито една от тях нямаше да му даде нужната информация. Само се молеше Анджи да държи устата си затворена и пред Дейв. Къде можеше да научи истината?

Устните му се стегнаха. За него можеше да има само един извор.

Кейт.