Мерилин Бакстър
Възмездие (3)

3

От страх Кейт се закова на място. Видя как баща й вдигна юмрук, за да го стовари върху другата буза на Мейвис Колсън.

— Мамо! — изкрещя отново.

Емит Колсън спря и се обърна.

— Махай се оттук, момиче, или и тебе ще те сполети същото!

— Татко… моля те — изхълца Кейт, — не удряй мама.

Мейвис Колсън най-сетне вдигна измъчен поглед към дъщеря си.

— Прави… каквото ти казва… баща ти. Излез… оттук — добави задавено.

Макар че се опита, Кейт не можеше да се помръдне. Чувстваше, че краката й са много слаби и не могат да се движат, а сърцето й лудо се блъскаше в гърдите. Очите й се бяха заковали на лилаво-червената подутина върху лицето на майка й.

— Слушай майка си — изрева Емит и закрачи през стаята към нея. Тромавият мъж с празен поглед и жестоки бръчки около устата сякаш беше самият дявол.

Кейт изтича навън от къщи и се спря чак в плевника. Хладният му полумрак бе като балсам за сгорещеното й тяло и за лицето й. Падна разплакана върху купчина уханно сено. Не чувстваше тялото си, а само остра болка в сърцето.

— Мразя ги — повтаряше си тя. — Мразя ги и двамата. Иска ми се никога вече да не ги видя.

Но още докато произнасяше горчивите думи, се страхуваше от Божия гняв. Вдигна глава към небето и безмълвно се помоли за прошка.

Не би могла да преброи колко пъти бе търсила утеха точно тук. Баща й бе ударил за пръв път майка й по лицето.

Кейт се бе събудила през нощта и бе чула виковете на баща си. Промъкна се по коридора до спалнята на родителите си. Вратата бе отворена. Точно когато Кейт надничаше, баща й удари майка й тъй силно, че от устата й потече кръв. И тя, и Мейвис изпищяха, но писъкът на Кейт привлече вниманието на Емит. Той се спусна, грабна дъщеря си и извика: „Ако още веднъж се промъкнеш да гледаш какво правим, ще те пребия. Чуваш ли ме?“. „Да… татко“ — проплака тя и сълзи обляха лицето й. Тогава той я остави като торба смет и се обърна отново към Мейвис…

От този черен миг Кейт бе престанала да бъде дете. През трудните години след това бе кроила много планове как да попречи на Емит да измъчва майка й. Представяше си как се прокрадва в тяхната стая през нощта и удря спящия си баща с бухалка за бейзбол. Беше измисляла и не тъй болезнени начини да спре баща си, като например да го завърже за леглото, за да могат тя и майка й спокойно да избягат от градчето.

Но не беше предприела нищо, тъй като се боеше от неговото отмъщение.

Сега Кейт усещаше, че я сковава див ужас. Макар че не можеше да се помръдне, знаеше, че не бива да разреши побоищата да започнат отново. Щеше да се върне вкъщи и да защити майка си. „Лъжеш!“ — каза си наум и отново изхлипа. Нямаше как да се противопостави на баща си. Колкото и да се срамуваше от себе си, трябваше да признае, че изпитва страх.

Не искаше да повярва, че ужасите ще се подновят. От няколко години Емит се бе отказал от лошите си навици и се бе постарал да живее според Божията воля, поне така казваше.

Беше престанал да пие. Щом се отвореха вратите на малката църква, той сядаше на първия ред и настояваше Кейт и Мейвис да бъдат до него. Но Кейт не бе забелязала истинска промяна в характера му, само бе престанал да бие майка й. Ала беше все така студен и намръщен. Единствената разлика беше, че вместо бутилка носи със себе си Библията.

Какво го беше разгневило, какво го беше накарало да се върне към старите навици? Липсата на пари? Някаква разправия с черквата? Кейт не знаеше каква е причината. Но едно й беше ясно — майка й бе твърде крехка, за да издържи дълго на неговите наказания. Може би този път щеше да повика шерифа. Тази мисъл ободри Кейт.

Добре щеше да е ако потърси съвет, но не можеше да сподели болката си с никого. Никой не би я разбрал, дори и Анджи. Пък се срамуваше, бе твърде горда, за да разкрие семейната тайна пред външни хора.

Знаеше, че те се досещат, особено Анджи и майка й. Притесненото и изпито понякога лице на Кейт, скромните и изтъркани дрехи, които носеше, бяха явни доказателства, че не всичко е наред в семейство Колсън. В изразителните очи на Анджи от време на време се четяха въпроси, но тя никога не настояваше да получи отговори от Кейт.

Мили боже, какво щеше да прави? Сгуши се в леглото си от сено и плака, докато сълзите й пресъхнаха и я разтърсиха сухи ридания. Търсеше отговори за своите въпроси, но не ги намираше.

— Кейт!

Гърлото й се стегна, тя вдигна глава и примигна няколко пъти. Беше чула гласа на майка си или само така й се стори? Навярно й се беше сторило, защото си представяше, че Мейвис е в спалнята си, в леглото, със студена кърпа върху насиненото си лице. А и никога досега не бе идвала да търси Кейт.

— Кейт, къде си?

Нямаше грешка. Беше майка й. Поиска да се надигне, но това се оказа трудно. Раздиращият плач бе изцедил малкото й останали сили.

— Тук съм, мамо.

Кейт си наложи да се изправи на нестабилните си крака. Докато майка й стигне до нея, успя да отмести полепналите по лицето си мокри кичури коса и да избърше сълзите от очите си.

— Добре ли си? — попита Мейвис.

Момичето не отговори. Опита се да разгледа лицето на майка си. Като се изключи червеното петно, което личеше дори и в полумрака на плевника, Мейвис не изглеждаше променена.

Посивялата й коса, опъната назад и прибрана на кок, обрамчваше дребното й като на птиче лице без никакъв грим. Кейт бе наследила високия ръст и тънката фигура на Емит, който на свой ред ги беше наследил от неговата майка.

От Мейвис беше наследила само дълбоките кафяви очи и едрите си гърди.

— Дойдох да те извикам. Вечерята ти е готова.

Кейт леко се олюля. „О, мамо — помисли си тя, — само това ли имаш да ми кажеш?“

— Къде е… татко?

— В черквата — глухо отговори Мейвис. — Хайде, ела.

Пресякоха бавно калния двор, в който нямаше нищо, освен няколко писукащи пиленца. Не си казаха нищо. Нямаше успокоителни думи, нито докосване. Кейт потрепери — не от хладния вечерен въздух, а от безутешност.

Като влязоха в къщата, безутешността се превърна в примирение на съдбата. Стаите изглеждаха по-неприветливи от всякога. Кейт гледаше дома си и сякаш го виждаше за пръв път. Последните слънчеви лъчи осветяваха мизерните пердета върху мръсните прозорци, възглавниците на дивана бяха разпрани и се подаваше пълнежът им, а линолеумът върху пода бе тъй изтрит, че цветът му не се познаваше. Нейната спалня бе в още по-окаяно състояние, макар че Кейт се бе опитала да я постегне с парите, които бе получила за гледане на съседски деца вечер.

Паянтовата им къща и другите постройки във фермата от година на година изглеждаха по-порутени и изоставени. Вместо да се грижи за посевите, Емит прекарваше лятото си в четене на Библията и в очакване на Божие чудо.

По времето, когато баща й пиеше, майка й припечелваше, като переше чуждо пране. Но след като баща й се бе „спасил“, той не разрешаваше на Мейвис да работи и се позоваваше на Библията, където се казвало, че мъжът трябва да изкарва прехраната — само че той не я изкарваше.

Кейт ненавиждаше дома си и своя живот в него.

— Иди да си измиеш ръцете, а пък аз ще ти сипя ядене — безстрастно каза Мейвис.

— Мамо, трябва да поговорим.

— Не сега. Прави каквото ти казвам.

Момичето потисна желанието си да изкрещи и излезе. След няколко минути се върна в кухнята с измити ръце и лице, но продължаваше да се чувства омърсена.

— Мамо, защо след толкова време татко пак започна да те бие?

— Ти не би могла да разбереш — Мейвис стоеше до печката и бъркаше една тенджера гърбом към нея.

— Мамо!

— Той е добър човек. Той… той просто преживява тежък момент.

— Мъжът, за когото ще се омъжа, няма да се държи с мене така — гневно извика Кейт и очите й блеснаха. — Ако пък се опита… аз… ще го убия.

Горчивите й думи накараха Мейвис да се извърне; очите й бяха широко отворени и тревожни.

— Кейт Колсън, не се осмелявай да говориш така. Господ ще те убие!

„Може вече да ме е убил“ — помисли си тя, като знаеше как ще се чувства.

— Твоят… баща ме обича. Трябва да помниш това. А знам, че обича и тебе.

Кейт изтегли стола встрани от масата и се отпусна на него.

— Не, мамо, това не е вярно. Ти просто се заблуждаваш. Той е чудовище.

— Не говори така за баща си — Мейвис пак се обърна към печката и продължи да разбърква яденето в тенджерата. — Има още неща, които не знаеш.

Момичето стисна юмруци.

— Мамо, аз вече не съм дете. На шестнайсет години съм. Моля те, дай да поговорим.

— Ти си още дете.

Кейт се пребори с желанието да изпищи. Искаше й се да разтърси майка си. Но стоически остана на стола, лицето й не издаваше кипналите в душата й чувства.

Мейвис протегна разтреперана ръка към тила си и затъкна един фуркет.

— Фермата не върви добре, а ти знаеш колко горд е баща ти.

— Не си спомням фермата да е вървяла добре някога — очите на Кейт блестяха от потиснати чувства. — Омръзна ми да бъда бедна. Всички — с изключение на Анджи — ми се присмиват — долната й устна затрепери. — Не мога да използвам грим… — въпреки болката в очите на майка й тя продължи: — Дрехите ми са ужасни. С тия дълги поли приличам на стара дрипа.

— Не приличаш на стара дрипа — Мейвис отиде до Кейт и сложи ръка на рамото й. — Ти си красива — като никога даде воля на чувствата си и целуна дъщеря си по копринената руса коса.

— Мамо, защо не отидем другаде, някъде, където той няма да може да те измъчва? — дълго бе искала да зададе този въпрос, но мъченическото примирение на майка й я бе възпирало.

— Да изоставя баща ти? Никога не бих направила това. И къде бих могла да ида? Какво бих могла да правя?

— Можем да живеем при леля Мили в Айдахо — сега очите на Кейт блестяха възбудено. — Там мога да си намеря работа, а също и ти. Двете заедно ще се справим.

— Не мога да изоставя баща ти — повтори Мейвис и примирение отново се изписа на лицето й, прозвуча в гласа й. — Знаеш, че съм свършила само основно училище. Баща ти ме спаси от мизерния дом на хората, които ме бяха приютили, и се ожени за мене.

Налагало се е да се ожени, искаше да добави Кейт, но премълча. Майка й никога не бе разкрила при какви обстоятелства се бе родила Кейт. Навярно никога нямаше да й признае това. Мълчеше, защото се срамуваше.

— Преди да почне да пие — продължи Мейвис, — той беше добър човек. И после, когато откри Бога, пак стана добър.

— Той никога не е работил, мамо.

— Как можеш да кажеш това? — в гласа на Мейвис прозвуча възмущение. — Години наред той… се оправяше добре.

Кейт сведе глава и прехапа устни, за да не произнесе горчиви думи. Не можеше да спори с майка си; страхът от Емит я бе потискал. Но с необичайна за възрастта си мъдрост чувстваше, че всъщност всякакъв спор е безсмислен. Майка й никога нямаше да остави баща й, каквото и да се случеше. Това беше ясно.

— Приготвила съм фасул с наденица, любимото ядене на баща ти.

В очите на Кейт блесна за миг и също тъй бързо изгасна порив да се възпротиви. Мълчаха, докато Мейвис напълни чинията на Кейт и я сложи пред нея.

— Мамо — започна момичето и дори не погледна храната, — Анджи ме покани утре вечер да спя у тях. Знам, че татко… не обича…

Мейвис вдигна ръка и спря колебливите думи на Кейт. На устните й се появи лека усмивка. Сърцето на Кейт радостно подскочи — благодарна беше, че намира поне капка съчувствие.

— Добре, иди — каза Мейвис, — на моя отговорност.

— Ами ако татко…

Майка й отново я спря.

— Той ще бъде в черквата. Правят някакви планове… за другата седмица и когато се върне вкъщи, ще е в по-добро настроение.

Кейт се чувстваше раздвоена. Копнееше да иде при Анджи, но се боеше от избухването на баща си, когато разбере, че я няма.

Мейвис усети колебанието й и продължи по-уверено:

— Нищо лошо няма да се случи, обещавам ти. Всичко ще е наред. Ще видиш.

— О, мамо — почти като въздишка прошепна Кейт.

— Хайде, изяж си вечерята. После се изкъпи и си напиши домашните.

Кейт погледна храната в чинията си. Наденицата беше мазна и отблъскваща. Стомахът й се сви и едва не повърна. Отмести чинията встрани.

— Извинявай, но не съм гладна.

Мейвис се облегна на шкафа.

— Тогава приготвяй се да си лягаш.

Кейт наблюдаваше майка си с тревога. Беше тъй бледна, тъй посърнала и нещастна, че тя отмести погледа си. Най-сетне й промърмори:

— Съжалявам, мамо.

Малко по-късно Кейт се отпусна в леглото си. Матракът беше толкова стар, че пружините му се забиваха в гърба й. Но дори и да лежеше в най-мекото легло, постлано с копринени чаршафи, сънят пак щеше да бяга от клепачите й. Гледаше към тавана с широко отворени очи и свито от страх сърце.

— Моля ти се, Господи — прошепна в тъмнината с плувнали в сълзи очи, — ако ме чуваш и ако не съм те ядосала много, помогни на мама, Господи… Моля те… на мене помогни.