Мерилин Бакстър
Възмездие (24)

24

Адвокатската фирма на Джонс и Страсбърг в центъра на Остин бе известна. Основана бе в края на миналия век от Уилям Джонс, а сградата допринасяше за историческото очарование на града.

Фирмата назначаваше най-изтъкнати адвокати. Чест бе да работиш в нея.

Безспорно и Кейт се бе чувствала горда, че е там. Дори и сега, когато паркира колата си в гараж, долепен до сградата, изпита известно страхопочитание. Кейт бе наистина поласкана, когато преди няколко години я поканиха във фирмата, макар че бе започнала от дъното и постепенно се бе издигнала. Това не я притесняваше; израстването й бе вълнуващо предизвикателство.

Но от фирмата имаше не само хубави спомени. Преживяла бе и тревоги, и разочарования. Сблъсъкът й с Дейв Нилсън и Харлан Мур бе най-неприятният.

Кейт рядко посещаваше фирмата, защото времето не й стигаше. Но днес бе решила да намери време. Бившият й шеф, Уилям Джонс III, който ръководеше фирмата, й се бе обадил и настоял да дойде. Кейт предполагаше, че той ще я подкрепи в предстоящите избори.

Беше се облякла старателно в елегантен копринен костюм с пола малко над коленете. Семпла златна верижка висеше в деколтето на бялата й копринена блуза. Златни обици с перли отговаряха на верижката. Косата й бе вдигната както обикновено, над врата.

С подобно на някогашното вълнение Кейт излезе от колата. Слънцето я озари. Спря и вдигна очи нагоре. Не би могло да се мечтае за по-хубав ден, каза си тя. Но пролетта беше доста суха и навярно фермерите бяха почнали да се притесняват.

Кейт отклони мислите си от времето и тръгна към сградата, решена да се наслади на неочакваното си посещение тук. В следобедните заседания на съда имаше няколко дела, свързани с наркотици, и още едно изслушване за попечителство над дете. В края на списъка си със задачи за деня бе отбелязала, че трябва да се обади в канцеларията на Томас и да провери дали се е върнал от Русия.

Беше се обаждала вече два пъти, без да назове името си. И двата пъти й бяха казали, че очакват преподобният Дженингс да се върне през тази седмица.

Под името на Томас бе записала името на Сойър Брок. Трябваше да му се обади, след като получи някаква информация от Томас. Тогава детективът щеше да намери дъщеря й.

По тялото на Кейт премина внезапна тръпка. Мисълта, че може да види живата Сара, а не само да я носи в сърцето си, бе замайваща. Ако Сойър Брок можеше да постигне това, щеше да приеме всичко, дори и нежеланото физическо привличане на детектива.

Кейт влезе в главното фоайе. Беше изключително красиво, правоъгълно по форма, с две големи кафяви, кожени канапета и четири-пет кожени кресла. На една от покритите със стъкло масички лежаха популярни и бизнес списания. Таванът бе леко заоблен и открит, осветяваше щедро многобройните живи растения и ценните картини по стените.

Кейт спря тук само за миг, поговори с портиера и няколко служители и се качи с асансьора на горния етаж, където бяха офисите на Бил, както наричаха Уилям Джонс. Секретарката му я посрещна с широка усмивка.

— Добър ден, съдия Колсън, изглеждаш чудесно.

— Благодаря, Бренда. Ти също.

Бренда остави работата си и подпря брадичка с ръка, а очите й светнаха от любопитство.

— Как върви работата в съда?

— За съжаление не оставаме без работа — усмихна се Кейт.

— Много лоши неща стават, а?

— В някои дни е тъй напрегнато, че прилича на зоологическа градина.

Секретарката се засмя, от което се залюляха възпълното й тяло и къдравата й руса глава.

— Там си в друг свят.

— Да, но фирмата ми липсва.

— И ти ни липсваш — увери я топло Бренда. — Особено на господин Джонс.

— И той на мене. Свободен ли е да ме приеме сега? Ако не, бих се отбила в някогашния си кабинет, за да видя моята секретарка. Всъщност, бивша секретарка.

— На нея най-много й липсваш.

— Чувствата ни са взаимни.

Апаратът на бюрото на Бренда изписука. Тя натисна един бутон и се обади:

— Да, господин Джонс.

— Кейт дойде ли?

— Да, сър.

— Нека да влезе.

Кейт тъкмо посегна към тежката врата и тя широко се отвори.

— Кейт, мила, радвам се да те видя.

— И за мене е радост — тя протегна ръка.

Бил Джонс сърдечно я разтърси, преди да посочи на гостенката си стол.

Кейт седна и огледа бившия си шеф. Беше висок, с изтъняваща руса коса и начало на шкембенце. Не беше красив, но присъствието му внушаваше уважение. Беше един от най-интелигентните хора, които Кейт бе срещала.

— За пръв път ли идваш, след като ни напусна? — попита той още прав.

— Не, бях тук преди около месец, но ти не беше в града.

— Чаша кафе?

— Това ще е добре — усмихна се Кейт.

Докато Бил отиде при барчето, тя се огледа. Винаги се бе чувствала удобно тук, макар че офисът му бе твърде мъжки. Голямо дъбово бюро заемаше единия край. На солидните библиотечни шкафове бяха наредени стотици книги. Лични снимки и скъпи картини украсяваха стените. Еркерен прозорец зад бюрото, обграден със сини завеси, откриваше величествена гледка към града и река Колорадо.

Бил й подаде чаша кафе и седна зад бюрото си.

— Сигурен съм, че се чудиш защо те помолих да се отбиеш — той се засмя. — По-точно е да се каже, че настоях да дойдеш.

Кейт го погледна над чашата си.

— Нямам нищо против. И аз исках да те видя, но работата е толкова много, че не ми остава никакво време да се забавлявам.

— Но си доволна от работата си, нали?

Очите на Кейт светнаха.

— О, да. Не бих я сменила с друга.

Бил наклони глава.

— Дори и за да се върнеш тук?

— Затова ли ме повика?

— Не. Но бъди сигурна, че бих се радвал да си тук. Знам обаче, че ти си попадна на мястото — след кратка пауза продължи: — И това ни води към причината да поискам тази среща — помълча още малко и отпи от кафето си. — Организира ли вече кампанията си?

— Подготвям я.

— Ще ти помогне ли едно финансово подкрепление.

Кейт се понадигна от стола си.

— То се знае.

— Тогава смятай, че го имаш — Бил Джонс отвори чекмеджето на бюрото си, извади един чек и й го подаде.

Тя погледна вписаната сума и вдигна разширени от учудване очи.

— Поласкана съм и съм много благодарна.

— Горд съм, че мога да ти помогна. Вярвам в това, което правиш, мила. Строгостта ти към престъпниците е нещо, което отдавна исках да видя. А това, че си жена, го прави още по-ценно.

— Не знам какво да кажа — промърмори Кейт. — Да каже „благодаря“ е твърде малко.

Бил махна с ръка.

— Знам, че си признателна. Просто вземи чека, а аз още повече ще се гордея с тебе.

Тя се изправи и усети, че в очите й напират сълзи.

— Още веднъж…

— Не казвай нищо повече. Само използвай парите добре.

— Благодаря, така ще направя — отвърна и преглътна бучката, която бе заседнала в гърлото й.

Поговориха още малко и Кейт напусна офиса му, после се сбогува и с Бренда. След няколко минути, когато тръгна по коридора, точно срещу нея се отвори врата и се показа Дейв Нилсън.

— Гледай, гледай, кой е тук — каза той с бледа усмивка. — Нейно благородие съдия Кейт Колсън — той излезе в коридора и застана пред нея.

— Здравей, Дейв — с хладна учтивост му отговори Кейт, макар че й се искаше да плесне самодоволното му лице.

Видът му не отговаряше на високото му самочувствие, въпреки че той сигурно не го съзнаваше. Беше среден на ръст, с доста дълга пясъчножълта коса. Очите му бяха тъмносини и студени. Мустачките му бяха така внимателно подстригани, че приличаха на нарисувани над горната му устна. Общо взето изглеждаше хладен и пресметлив.

— Е, как върви? Още не си ли настъпила някого по мазола в съда?

Тя сви устни.

— Не пресилваш ли малко?

— Съвсем не — Дейв продължаваше да се усмихва въпреки хладината на погледа и саркастичния му тон.

Кейт настръхна.

— Слушай, аз не съм виновна, че Харлан се отказа от твоите услуги. Ти ме беше помолил да помогна с оправянето на данъците му.

— Вярно. Но нямаше защо да се хвалиш, че ти си намерила начин да му спестиш хиляди долари.

— Защо не? — попита Кейт. — Нали аз го направих?

— Според мен и двамата положихме усилия, а ти обра парсата.

Младата жена отегчено въздъхна.

— Виж, трябва да вървя.

Дейв вдигна рамене.

— Пак ще се видим, сигурен съм.

Тя бързо напусна сградата. Срещата с Нилсън я изнерви, а чистият въздух навън не подобри настроението й. Потрепери въпреки топлото слънце.