Мерилин Бакстър
Възмездие (17)

17

Сойър почука с молив по папката на бюрото си и продължи да чете още няколко минути. После изръмжа ядосано, остави молива и се облегна назад. Столът му изскърца, което още повече изопна нервите му. Трябваше да смаже проклетия стол и да се отърве от това скърцане веднъж завинаги.

Какво, по дяволите, му ставаше? Не му беше привично да е така напрегнат. Стана и отиде до прозореца. Слънцето вече се бе издигнало високо и блестеше като златна топка.

В такъв прекрасен пролетен ден трябваше да тича в парка, а не да стои затворен в някакъв офис. Но за съжаление трябваше да остане затворен. Беше затънал до гуша в работа.

Знаеше кой го изнервяше най-много; съдия Кейт Колсън. Тъкмо бе прегледал нейната папка и отново се съмняваше, че беше постъпил правилно.

Защо бе приел да се занимава с нейния случай? Нито му трябваше, нито го искаше. Дявол да го вземе, че той отдавна не се занимаваше с издирване на лица в неизвестност, освен ако не ставаше дума за някоя важна клечка, когато високото заплащане си заслужаваше труда. Трябваше да признае, че хонорарът, който щеше да получи от съдията, нямаше да е незначителен. Въпреки това не му беше нужно подобно главоболие.

Беше стигнал до положение, когато можеше да подбира с какво да се занимава. Постигнал бе онова, което бе желал. Е, почти. Не беше станало лесно. Но се гордееше с успеха си и понякога мислено сам се потупваше по рамото. Никога обаче не смяташе, че късметът идва сам. Никога не забравяше своите младежки, изпълнени с мъка години и затова си оставаше скромен.

На десетгодишна възраст загуби баща си, който беше полицай. Уейн Брок бе съзнателен, предан на работата си, както малцина други. Патрулирал района си в една късна нощ, когато започнала битка между банди. Уейн поискал по радиовръзката си подкрепа, но колегите му закъснели. Един куршум го улучил в главата и той починал на място. След известно време бандитът убиец бе заловен и след няколко обжалвания бе осъден на смърт чрез инжекция.

Сойър приветства края на процеса, но той не подобри живота му. Майка му, с неподходящ за съпруга на полицай характер, не можа да се примири с насилствената и безсмислена смърт на мъжа си. Не след дълго умря от сърдечен удар.

Останал сам, той бе изпратен да живее с една леля и съпруга й. Внезапно и сега отново потрепери при този спомен.

— По дяволите — промърмори.

Най-малко от всичко би искал да мисли за годините под покрива на своите роднини. Да можеше, би изрязал хирургически от мозъка си този спомен, за да не се връща никога вече към него. Но тъй като това не беше възможно, можеше само да го потиска в съзнанието си и да се примири със съдбата си.

Ала от болката му се бе родила непоколебимата решимост да оцелее на всяка цена. Няколко години се мъчеше да се справя сам, после постъпи във флотата и служи там, за да може да получи образование. За да се издържа, трябваше да работи, докато завърши колежа. Дипломира се по криминалистика и следвайки стъпките на баща си, стана полицай. Скоро се издигна от патрулиращ по улиците до високоценен детектив.

Но едва след срещата му с Харлан Мур късметът му провървя. А, Харлан. Сойър тъжно се усмихна, защото все пак трябваше да отдаде заслуженото на този хитрец. Домът на Харлан бе ограбен и той бе натоварен с разследването. Находчивостта и упоритостта му направиха силно впечатление на Харлан и той му предложи помощта си, за да може Сойър да основе собствена детективска агенция. По този начин хитрецът искаше да си осигури помощта и верността на Брок.

Сойър надзърна в програмата си за деня. Харлан трябваше да дойде всеки момент.

— Чудесно — каза си той и тръгна към стола си в мига, в който на вратата се почука.

— Влез.

Секретарката му, Джейн Сондърс, отвори вратата. Хубавото й лице бе озарено от усмивка.

— Господин Мур току-що се обади, че е зает и ще закъснее.

— Не е нещо неочаквано.

Джейн се изхихика.

— Някои хора никога не се променят, нали?

— Да, за съжаление.

Харлан почти винаги закъсняваше за уговорените срещи. Хронически закъснения, помисли си Сойър, и хроническа досада.

— Ще ти звънна, щом дойде.

— Благодаря, Джейн.

Тя кимна и излезе.

Като съзнаваше, че бе загубил доста време, Сойър отново погледна папката на Кейт Колсън и си зададе същия въпрос, както преди малко. Защо бе приел да се заеме с този случай? Навярно нейният чар му беше подействал. Зад хладната фасада бе видял болката в големите й кафяви очи и нейната уязвимост. Любопитството го бе накарало да проучи данните за съдията. Не бе открил нищо особено, но инстинктът му, на който той напълно се доверяваше, му подсказваше, че тя крие нещо. И можеше да се закълне, че младото момиче, което Колсън искаше да издири, бе нейна дъщеря.

Имаше нужда само от повече информация. Съдията, меко казано, бе твърде пестелива в това отношение. А той се нуждаеше от повече данни.

— Господин Брок.

Сойър вдигна глава в очакване да чуе гласа на Джейн.

— Господин Мур дойде, да го поканя ли да влезе?

— Крайно време беше да дойде.

Джейн се усмихна и излезе.

— Е, синко, как я караш? — започна Харлан.

Сойър не знаеше кое го дразни повече — навикът на Харлан да му казва „синко“ или когато му говореше с превзета кротост, тъй неподходяща за него, че го правеше да изглежда като глупак.

Изправи се и подаде ръка на Харлан. Съзнателно запази лицето си безизразно. Беше установил, че когато общуваш с Харлан, така е най-добре.

— Седни — покани го Сойър.

Както винаги Харлан бе облечен безупречно в тъмносин костюм на леки райета, бяла риза и синьо-сребърна вратовръзка, която подхождаше на косата му. Сойър едва не се усмихна на видимото старание на приятеля му да бъде безукорен. Каква загуба на време и на сили, помисли си Сойър.

— Бих изпил чаша кафе.

— Заповядай, налей си — отвърна Сойър и пак седна.

— Какво ще кажеш за капка бърбън в кафето?

Сойър се намръщи.

— Толкова рано? За бога, Харлан, откога доби този навик.

— Откакто всичко тръгна от лошо към по-лошо.

— Би ли ми обяснил?

— Като му дойде времето. Най-напред ми кажи къде държиш бърбъна.

— На долния рафт в шкафа.

След като наля щедро алкохол в кафето си, Харлан се върна на стола пред бюрото на Сойър и седна.

Сойър не започна разговор, докато Харлан отпиваше голяма глътка. Дори обърна лице настрани, за да скрие отвращението си. Изглежда, че имаше някаква голяма неприятност, никога не го бе виждал тъй разстроен.

— Готов ли си да ми кажеш какво, по дяволите, става? — наруши мълчанието детективът.

Харлан остави чашата си на масичката до стола.

— Имам една работа за тебе.

— Така и предполагах.

— Не си предполагал обаче, че искам да се заемеш с нея веднага. Остави всичко друго.

Сойър се понадигна със свити устни, но заговори с равен тон:

— Това е голямо изискване, приятелю.

— Знам, но работата е много важна за мене.

Сойър беше чувал такива твърдения и преди. Всичко, което Харлан искаше, беше спешно. Но рядко му отказваше, защото му беше задължен. Сойър не забравяше, че не би имал собствена агенция без помощта на Харлан Мур.

Обичаше да живее добре, а успяваше да направи това до голяма степен благодарение на бизнеса с Харлан. Сойър беше не само решителен, но и амбициозен. Единствената цел, която още не бе успял да постигне в кариерата си, бе да разшири работата на своята агенция и в чужбина. В ума му от известно време зрееше такъв план. Искаше да се включи в борбата срещу тероризма заради предизвикателството и заради доходите, които би му донесла.

Като напускаше дома на леля си, се бе заклел никога вече да не е беден. По-скоро би умрял. И не беше променил решението си. Ако бе нужно да се съобразява с някой богат клиент и дори леко да се отклони от правилата, щеше да го направи.

— Е, какво ще кажеш? — нетърпеливо попита Харлан.

— Още не си ми съобщил какво искаш от мене.

— Искам да натопиш някого и да го натопиш добре.

Сойър вдигна гъстите си вежди.

— Така ли? И кой е той?

— Не е мъж, приятелю.

Веждите му се вдигнаха още по-високо.

— Гледай ти!

— Става дума за съдия Кейт Колсън. Искам да натопиш тая кучка.

Сойър зяпна.

— Какво?

— По дяволите, синко, не почваш да оглушаваш на четиридесет години, надявам се — тъй като Сойър не отговори, Харлан продължи: — Казах, че искам да натопиш съдия Кейт Колсън — тонът му стана нетърпелив. — Не се съмнявам, че знаеш коя е тя.

Сойър затвори устата си. Рядко нещо го сварваше така неподготвен.

— Сойър, какво за бога, става с тебе?

Харлан го гледаше гневно. Детективът поклати глава и тихо въздъхна.

— Разбира се, че знам коя е Кейт Колсън — и неговият тон изразяваше раздразнение.

— Нещо неясно ли има? — попита Харлан.

Сойър не можеше да седи на мястото си по-дълго, стана и отиде до прозореца. Небето се бе заоблачило. Един черен облак бе увиснал над самата сграда. Продължи да мълчи, за да спечели време. Най-после все още с гръб към Харлан попита:

— Какво например?

Харлан внезапно се изсмя.

— Хайде да не си играем на шикалки, а?

Сойър се извърна към него.

— Какво искаш да кажеш?

Харлан се плесна по коляното.

— Нещо ми подсказва, че се дърпаш. Да не би случайно да я познаваш? Дори ще те попитам дали не си почнал да ходиш с нея? Възможно е двамата да се движите в едни и същи среди — помълча и потърка брадичка. — Да, това наистина е възможно.

— Не ме разсмивай, Мур.

— Но мога да ти кажа, че аз ще се смея последен.

Господи, Харлан наистина се беше навил. Какво му бе сторила Кейт Колсън, за да я преследва с такава отмъстителност?

Като облече мислите си в думи, Сойър попита:

— И защо искаш да натопиш тъкмо съдия Колсън?

Лицето на Харлан пламна.

— Поисках й една услуга, а тя ми отказа.

— Това ли е всичко? Не мислиш ли, че реакцията ти е прекалено силна?

— Не, не мисля — отряза той. — Тя ме накара да изглеждам като глупак, а такова нещо не прощавам на никого.

Сойър присви очи.

— Вие двамата откъде се познавате?

— Няколко години тя беше адвокат във фирмата на Джонс и Страсбърг, преди да я назначат за съдия — Харлан пак замълча, извади носна кърпа от джоба си и обърса чело.

— Продължавай — подкани го Брок, макар да знаеше точно какво следва. Вече бе научил наизуст всички известни факти за Кейт Колсън, но искаше да чуе как ще ги представи Харлан.

— Казано накратко, тя ми беше адвокат от името на фирмата, и то много добър адвокат. Но когато скорострелно я назначиха за съдия, бързо вирна нос — Харлан пак обърса челото си. — А единствената причина да заеме този пост съм аз, моята подкрепа и влияние. Да, аз фактически й помогнах, а тя се обърна срещу мен.

— Какво точно е направила?

— Отказа да каже една добра дума за мене.

— Обясни ми. Подробности, Харлан. Нужни са ми подробности.

— Поисках да помогне за уреждането на оная сделка със земя, която стигна до съда.

Сойър се върна до бюрото си и седна.

— И тя ти отказа.

Харлан забеляза колко директно назова факта Сойър.

— Не изглеждаш учуден — с обвинителен тон му отвърна Харлан.

— Не съм учуден — без да даде възможност на събеседника си да каже нещо, детективът продължи: — Какво точно поиска от нея да направи? Да използва влиянието си пред друг съдия?

— Да, а тая кучка вирна нос и каза „не“, а пък аз загубих куп пари.

— Нещо друго.

Харлан отмести поглед встрани.

— Не.

— Сигурен ли си? — продължи да пита Сойър, защото знаеше, че той лъже.

— Сигурен съм.

Не беше убеден, но не настоя повече.

— Как мога да ти помогна аз? Колсън е абсолютно чиста. Има безупречно досие и се слави като принципен човек.

— Не искам тя да спечели в изборите за съдия. Нищо повече.

— Само че това съвсем не е просто.

— Може би, но за тази работа ще ти платя. Затова се справи с всички трудности и ми дай каквото искам. Зад лъскавата й фасада не може да няма някаква мръсотия.

Сойър се почеса по врата и го погледна право в очите.

— Ами ако няма?

— Слез на земята — саркастично се засмя Харлан. — Няма безгрешен човек. Всеки си крие някакви кирливи ризи в долапа.

Настъпи мълчание. Нарушаваше го само шумът на колите на оживения кръстопът долу.

— Ами ако ти откажа? — наруши най-сетне мълчанието Брок.

— Не можеш. Ти си ми вързан в кърпа.

— Не съм вързан в ничия кърпа.

Не толкова думите, колкото начина, по който ги произнесе Сойър, натегнаха атмосферата. Всяка сричка излъчваше студен, овладян гняв. Сега лицето на Харлан побледня. Двамата мъже се гледаха мълчаливо, с напрежение.

Харлан отстъпи пръв и заговори с помирителен тон:

— Нямаме причина за несъгласие, нали? Ти почеши моя гръб, аз ще почеша твоя. Нали така работи системата? — ухили се той.

— Харлан…

Харлан махна с ръка и стана.

— Провери миналото й, поговори с хората във фирмата. Има много слухове по какъв начин е успяла да се издигне тъй бързо.

— Намекваш, че е спала с този-онзи, за да си проправи път нагоре, така ли?

— Бих го допуснал. Разбери кой и защо я подкрепя и го пошушни на пресата. Познаваш ли един репортер на име Мик Преснъл?

— Да — рязко отговори Сойър.

— Ако под някоя скала е скрит червей, той ще го намери и ще напише дописка.

— Само защото и той самият е червей.

Харлан отметна глава назад и се изсмя.

— Такива хора обичам.

Сойър само изсумтя, тъй като знаеше, че е безсмислено да спори с Харлан. Беше решил да си отмъсти и нищо не можеше да го разубеди. Единственото, което Сойър можеше да направи, бе да замълчи, а по-късно да помисли как да постъпи с искането на Харлан.

Тъй като мълчеше, Мур се отправи към вратата. Спря на прага, извърна се и кресна:

— Обади ми се.

Вратата шумно тракна зад гърба му. Сойър стовари юмрук върху бюрото си.

— Гадина!