Мерилин Бакстър
Възмездие (16)

16

Харлан Мур се отпусна удобно в тапицирания стол зад бюрото си и смукна дълбоко и с удоволствие от цигарата си. Рядко пушеше, защото вече не се гледаше с добро око на пушенето, особено на публично място. Но със старите навици бе трудно да се скъса, дори и да искаш, а той не искаше. Вдишването на никотин повдигаше духа му както нищо друго, освен може би някое секси двайсетгодишно момиче под тялото му.

„Продължавай да мечтаеш“ — каза си той и отново смукна. Ако двайсетгодишна бе твърде млада за него, то трийсетгодишна не беше. Намерил си бе такава и сега тя го очакваше в апартамента, който й беше обзавел, макар че не тъкмо тази жена бе желал.

— По дяволите — промърмори Харлан, защото мислите му се бяха насочили не натам, накъдето му се искаше.

Стана от стола и отиде до малкия бар, който бе поръчал да му направят в един ъгъл на просторния кабинет, и си наля чаша прясно сварено кафе. Докато го отпиваше на малки глътки, очите му оглеждаха помещението — неговата империя, както обичаше да се изразява.

Кабинетът му неотдавна бе обновен. Беше наел най-известния архитект по вътрешна декорация от Ню Йорк, с когото няколко пъти бяха играли в казината на Лас Вегас. Харлан се радваше на разкоша край себе си, предназначен да впечатлява посетителите и да привлича клиенти. Мебелите, тапицирани в черна кожа, изпъкваха елегантно върху дебелия тъмнорозов килим. По чисто белите стени висяха безценни картини, които бе придобивал в течение на години. В нишата зад бюрото му бяха наредени книги и сувенири, донесени от чужди страни.

Гордееше се с империята си за търговия с недвижими имоти, която бе изградил, започвайки от нищо. Само да не беше си вземал съдружник, помисли с въздишка Харлан, но и тази посока на мислите му бе неприятна.

Трябваше да мисли за своя бизнес, ако искаше да постигне нови успехи. Думата „бизнес“ сякаш бе магическа, защото в този миг финансовият му съветник застана на вратата.

— А, Джо, влез. Тъкмо щях да ти позвъня.

Джо Уорд се насочи към бюрото. Беше слаб, със силен загар и гъста кафява коса, леко посивяла. Широкият му нос изпъкваше над крива усмивка и липсващ горен зъб, счупен отдавна, но непоправен.

Въпреки физическите му несъвършенства Харлан му се доверяваше, а това бе най-важното.

— Седни — покани го той и посочи стола точно срещу бюрото.

— Има ли нещо по-специално в програмата за днес? — попита Джо. — Ако няма, трябва да ида със самолет до Тамиа и да се срещна с онези евентуални клиенти.

Харлан прокара длан по сивата си коса и се смръщи.

— Как ти се струва тази сделка?

— Засега — добре — вдигна рамене Джо. — Но нищо не се знае.

— А трябва да знаем. Тази сделка ми е необходима, Джо. Гледай да я осъществиш.

Сделката трябваше да се осъществи. Харлан бе притиснат като в менгеме, а единственият начин да се освободи, бе да продаде този участък земя. Какво от това, че всичко не беше съвсем както трябва? Ако използваше козовете си правилно, той и компанията му щяха да се измъкнат неопетнени. А щеше да спечели и още куп пари. А пък ако попаднеше в беда, имаше си човек, който да го отърве.

Джо притисна папката, която бе донесъл, до мускулестото си бедро и се изправи.

— Ще направя каквото мога.

— Обади ми се веднага, ако постигнеш нещо. Ако е нужно и аз ще долетя.

— Имаш ли новини от Уолас?

Харлан отново се смръщи.

— Не, но можеш да бъдеш сигурен, че този негодник се готви да предприеме нещо.

Уолас Граймс скоро щеше да му бъде бивш съдружник. Поне така се надяваше. Тъй като той упорито бе оспорвал начина, по който върти бизнеса, Харлан му бе казал да си изчисти чекмеджето на бюрото и да се разкара. Той се беше разкарал, но неохотно и след като бе обещал, че ще сложи главата на Харлан върху сребърно блюдо.

— Ще се справим с него, когато му дойде времето — отвърна Джо. — Така както се справяме с всичко друго.

— Само се погрижи да имаме достатъчно пари, за да се справим.

— Правя всичко, което е по силите ми, шефе — Джо отиде до вратата, но се спря и пак се върна до бюрото. — Щях да забравя — отвори папката си, извади изрезка от вестник и я сложи пред Харлан.

— Какво е това?

— Прочети и ще разбереш.

Очите на Харлан пробягаха по отбелязаната с молив колона. Заглавието привлече вниманието му:

„ОБЛАСТНИЯТ СЪДИЯ КЕЙТ КОЛСЪН НЕ СЕ БОИ ОТ ТРУДНИТЕ ДЕЛА.“

Прочете материала, вдигна глава и измърмори:

— Кучка!

Джо вдигна вежди.

— При това силна кучка.

— Това още не се знае.

— Мисля, че си е попаднала на мястото, поне по слуховете, които чувам.

— Не вярвам. Няма да е силна, ако се заеме с нещо, свързано с мене.

— Изглежда, че съдия Колсън е от ония заблудени души, които вярват в нашата съдебна система.

— А, това е сигурно — изсумтя Харлан.

— Е, трябва да признаеш, че е красива — ухили се Джо.

— Тя е студена и злобна и не искам да се доближава до мене.

— С хубавия си задник бих помислил, че ти…

— Знам какъв е задникът й — прекъсна го Харлан грубо, — и бъди сигурен, че ще бъде мой. Можеш да разчиташ на това.

Джо сякаш се озадачи.

— Защо не й предложиш толкова много пари, че да няма как да се откаже? Парите говорят, приятелю, и могат да те измъкнат от всякаква съдебна неприятност.

„Добре звучи“ — съгласи се мислено Харлан, но не разполагаше с пари за подкуп — дори и тя да бе склонна да ги приеме — а бе уверен, че никога не би го направила. Джо не знаеше, че съпругата на Харлан бе изтеглила големи суми от личната им сметка, преди той да успее да я спре. В момента нямаше налични пари, но ако сделката със земята в Тампа се уредеше, щеше отново да е платежоспособен.

— Тя още не е започнала официално избирателната си кампания, нали? — попита Харлан.

Джо махна един конец, залепнал за сакото му.

— Доколкото знам, не. Все пак има още няколко месеца до изборите за съдии.

— Което е добре.

— Защо? Имаш ли нещо наум?

— Още не. Плановете ми са в съвсем начална фаза.

Кривата усмивка на Джо стана по-широка.

— Нямам търпение да ги науча.

— Ще чакам да ми се обадиш — каза Харлан, за да го отпрати.

Джо разбра намека и излезе от кабинета.

Харлан пак погледна изрезката от вестник, изруга, сви я на топка и я хвърли в кошчето. Въпреки това не можеше да пропъди Кейт Колсън от главата си. Загледа през прозореца с надежда да се отърве от мисълта за нея. Не можеше. Спомни си първия път, когато я бе видял.

Джонс и Страсбърг даваха парти — този път в чест на Кейт Колсън, която отскоро бе постъпила във фирмата им.

Беше облечена в къса, черна, копринена рокля, която идеално прилепваше към тялото й и предизвикваше зяпачите да мислят какво се крие под роклята. Косата й бе разделена на път, опъната назад и вързана на опашка. Всяка друга жена не би изглеждала добре с такава семпла прическа. Но Кейт изглеждаше страхотно, защото така профилът й удивително се очертаваше.

Харлан я огледа от глава до пети с мъжко вълнение и на часа се закле, че ще я има в леглото си. Но не предприе нищо, за да я привлече, докато не измина един месец от назначението й за съдия, главно защото в адвокатската фирма тя се бе занимавала с неговите проблеми и му бе спестила хиляди долари от данъци. Ала през цялото време на съвместната им работа, въпреки растящия му апетит, Харлан бе изчаквал.

Джонс и Страсбърг бяха организирали още едно парти в чест на Кейт, този път по случай назначението й в съда. Макар и да съжаляваха, че ще загубят един добър специалист, те се гордееха с нея. Към края на това парти Харлан забеляза, че тя е все още там, заобиколена от няколко мъже. Приближи се с единственото намерение да я покани да отидат някъде заедно.

— А, Харлан — усмихна му се учтиво Кейт.

Един миг той не можа да каже нищо, сякаш се беше удавил в дълбоките й очи. После се съвзе, отвърна на усмивката и каза:

— Много хубаво парти.

— Да, наистина — леко се засмя Кейт, обърната към всички. — Но днешният ден беше много дълъг и съм готова да си тръгвам.

Без да обръща внимание на останалите мъже, Харлан побърза да отговори:

— Аз също. Мога ли да ти се обадя утре? Искам да те поканя на вечеря — със самоуверена усмивка продължи: — Ако искаш, можеш да приемеш тази покана като лична благодарност към тебе.

Изражението на Кейт не се промени, но гласът й стана хладен:

— Благодаря, но вече имам други планове за утре вечер.

Харлан усети, че се изчервява. „Промени си плановете, кучко“, изкушаваше се да каже, но премълча. Ала отказът й го бе вбесил, особено като забеляза подигравателните погледи на другите мъже.

Успя да запази самообладание. Сега, когато тя беше съдия, имаше нужда от нея. Но по-късно отново го обзе гняв — тя бе отказала да използва влиянието си и да му помогне да спечели едно дело.

Както и да е, никой не можеше да прецака Харлан Мур, и то два пъти. Нито можеше безнаказано да го направи на глупак пред чужди очи.

Кейт твърде бързо се бе възгордяла и трябваше да й се даде урок. Харлан сега наистина имаше неприятности, но вярваше, че ще се оправи, както се бе оправял в много подобни случаи. Щеше да се отърве от съдружника си, да го надвие. Щеше да се справи и с жена си. Очакваше, че тя съвсем скоро ще заведе дело за развод, а това напълно го устройваше.

Но най-важното му намерение бе да накара Кейт Колсън да си плати. По някакъв начин трябваше да провали кариерата й.

Харлан съсредоточи мислите си, взе указателя и потърси буквата „Б“. Щеше да използва за своите планове Сойър. Той щеше да измисли какво трябва да се направи. Усмихна се доволно и набра номера.

Тази кучка непременно щеше да си плати, и то как!