Мерилин Бакстър
Възмездие (10)

10

Два дни по-късно Томас влезе в дома на семейство Стрикланд. След отчаяното си обаждане на Анджи Кейт бе станала член на тяхното домакинство, а сега изпълняваше единствената молба, която й бе отправила госпожа Стрикланд. Щеше да се срещне с Томас, за да вземе окончателното си решение за бебето.

Робърта я бе попитала дали тя и Анджи да излязат и да ги оставят насаме, но Кейт бе отклонила предложението. Искаше да чувства тяхната подкрепа, защото се боеше от избухливия нрав на Томас.

Кейт седеше в дневната и наблюдаваше Томас, който спря до камината. Постара се да прочете мислите му по изражението на лицето, но то не подсказваше нищо.

Той бе красив както винаги, облечен в джинси и бледосиня риза. Косата му бе рошава, сякаш не бе имал време да я среши. Бакенбардите му бяха станали по-дълги, от което според Кейт изглеждаше още по-секси.

Искаше й се тя също да изглежда по-добре, макар че се бе облякла в лилави панталони и блуза — един от няколкото тоалета, купени й от Робърта. И все пак се чувстваше безлична и неинтересна.

Погледите им се срещнаха за секунда, от което Кейт почти се задъха. Изпита желание да скочи от канапето и да се хвърли в ръцете му. Неговото изражение обаче не я подканяше към такава постъпка. Той се облегна на рамката на камината и лицето му се изкриви в гримаса.

Кейт се скова, пренебрегвайки странното усещане в стомаха си, което нямаше нищо общо с положението й. Съзнаваше единствено близостта му и невидимата стена помежду им.

— Кейт, какво става? — попита Томас. Настръхналият му поглед се плъзна по трите жени, преди да се върне към Кейт.

Тя се досещаше какви мисли витаят в главата му. Намерил се бе натясно, а това не му беше приятно. Беше се съпротивлявал да дойде тук, както можеше да се предполага. Когато му се обади, той веднага я попита дали е направила аборта. Тя отказа да му даде отговор, като заяви, че трябва да се видят. Той поспори, но накрая се съгласи. Навярно го бе страх от Робърта, защото Кейт подчерта, че идеята е нейна.

— Кейт, мила, хайде кажи му — прекъсна проточилото се мълчание Робърта.

— Какво да ми каже? — попита Томас.

— Аз… няма… няма да направя аборт.

Отново настъпи мълчание. Дори шумът на колите по оживената улица не проникваше до съзнанието на четиримата, събрани в стаята.

Внезапно устните на Томас се изкривиха насмешливо.

— Аз казах на моя старец.

— На кого си казал? — хладно и неодобрително попита Робърта.

— Ъъ… на баща ми.

— Така е по-добре — каза тя.

— Какво му каза? — на свой ред попита Кейт.

— Какво? За бебето.

Очите й се разшириха от изненада.

— Казал си му?

— Да.

— Ами… мислех — запелтечи момичето, убедено, че последният човек, на когото Томас би се доверил, е баща му. — Защо го направи?

Погледът му блесна враждебно.

— Защото допуснах, че ще вземеш подобно решение. Още не съм срещнал момиче, на което може да се вярва, а ти не си по-различна от другите.

— Каква мижитурка! — промърмори Анджи достатъчно силно, за да я чуят всички.

— Стига, Анджи! — обърна се към нея майка й.

— Върви по дяволите! — право в лицето на Анджи извика Томас.

— Млъкнете и двамата! — гласът на Робърта трепереше от гняв. — Анджи, ако кажеш още една дума, ще те изпратя в твоята стая.

— Да, мамо.

Томас се ухили победоносно към Анджи, после се обърна към Кейт.

— Трябваше да се предпазя… — замълча, погледна Робърта и се покашля, — да си спася кожата, затова му казах за бебето.

— А той как го прие? — попита Кейт и стисна ръце в скута си.

— Каза, че ще намери едно семейство. В черквата имало една двойка, която отдавна искала да си осинови дете, но все не успявали.

Тя примигна изумена. Робърта и Анджи се спогледаха.

— И още какво каза? — подозрително попита Кейт, защото не можеше да повярва, че преподобният Дженингс ще посрещне новината тъй спокойно.

Томас безразлично вдигна рамене.

— Най-напред се разгневи, но после се успокои и ми каза за това семейство.

— Според мене това е най-приемливото решение — обади се Робърта и премести поглед от Кейт към Томас.

Кейт свиваше и отпускаше юмруци, цялото й тяло се бе стегнало и продължаваше да търси в лицето на Томас някаква следа от топлота, от страст, от нещо, което да й подскаже, че той я обича.

Лицето му обаче не показваше нищо, а тя все по-силно изтръпваше. Може би, когато двамата са сами, да успее да пробие стената от упорита враждебност.

— Кейт, мила — обади се Робърта, — ако все още не си готова да вземеш решение, можем да потърсим съвет. В болницата имаме специална служба…

Кейт поклати глава, после се обърна към Томас:

— Това ли искаш ти — осиновяване?

Пронизващият му поглед сякаш я разрязваше.

— Исках да направиш аборт.

Тя задържа дъха си.

— Но и осиновяването е добро решение — бързо прибави той.

Кейт изпусна дъха си и усети, че лицето й си възвръща цвета.

Робърта стана и даде знак на дъщеря си.

— Ще ви оставим да си поговорите насаме.

Анджи, ядосана, стана и последва майка си вън от стаята.

— Кога ще се видим пак? — попита Кейт, щом останаха сами.

Томас вдигна рамене.

— Няма да е скоро, това е сигурно — сякаш усетил, че отговорът му не е подходящ, той се поправи. — Е, може да намина след няколко дни. Може… да идем на кино или другаде.

— Това ще е хубаво — откликна поуспокоена Кейт.

Той пристъпи от единия на другия си крак.

— Слушай, трябва да тръгвам. Трябва да се върна във Фор Корнърс.

— Знам — прошепна тя.

— Значи… ще ти се обадя — добави Томас и мушна ръце в джобовете си.

— Добре.

Щом чу входната врата да се затваря, Кейт облегна глава назад и даде воля на сълзите си. Никога не беше мислила за Томас, за себе си и за бебето като семейство. Но сега, след като го беше видяла пак, осъзна, че още го обича. Все пак може би имаше възможност да се оженят.

Когато родеше бебето, тя все още щеше да е шестнайсетгодишна. Но имаше момичета, които се омъжват на тази възраст. А защо не и тя? Тогава нямаше да е нужно да се отказва от детето си. Не искаше да се раздели с надеждата, че след като бебето се появи и Томас го види, той ще промени решението си, ще заобича и нея, и детето.

— Отиде ли си? — надникна в стаята Анджи.

Кейт отвори очи.

— Да.

— Ти заспала ли беше?

Понадигна се и изтри сълзите си.

— Искаш ли нещо за пиене? — попита приятелката й, като се приближи.

— Засега — не. Добре съм.

— Искаш ли да поговорим?

Кейт се усмихна за пръв път от дълго време и посочи мястото до себе си на канапето.

— Да, това ще е добре.