Катлийн Драймън
Целувката на пирата (14)

Тринадесета глава

Малко преди разсъмване Катлин усети, че някой я хваща за ръката и нежно произнася името й. Мислейки, че се задава още един кошмар, тя се отскубна от ръката, която се мъчеше да я откъсне от спокойния сън и се опита да се сгуши дълбоко под завивките.

— Сестричке, събуди се. Трябва да напуснем тази къща скоро, докато е още рано.

— Какво? — Катлин уморено започна да осъзнава, че брат й седи до нея и се опитва да я събуди. — Защо не си в леглото, Джошуа? Какво не е наред?

Тя се опита да събере мислите си, докато търкаше очите си. Усещайки пълната сила на умората, тя се разтревожи да не би нещо да не е наред с брат й. Може би се е събудил и се е почувствал болен.

— Помниш ли, каза, че днес ще дойдеш с мен.

— Но защо толкова рано?

Тя се чувстваше сякаш е спала само един миг през нощта и с удоволствие би пренебрегнала брат си, след като разбра, че с него и с плантацията всичко е наред.

— Хайде, сестричке — той я издърпа за ръката, — Тад и другите ще ни чакат.

Споменаването на един от неговите приятели предизвика някакви мисли в замъгленото й от съня съзнание. Може би трябва да отиде и да поговори с момчето, наречено Ейб, което беше разказало на Джошуа тези ужасни неща за убитата жена.

— Е, добре — накрая тя се предаде, знаейки, че брат й няма да я остави, докато не стане от леглото. — Ще ни трябва нещо за ядене, Джошуа, а Лизи сигурно още не е станала в този ранен час.

Катлин не беше склонна да обикаля с Джошуа цял ден, без да има нещо за ядене. Понякога брат й напускаше къщата сутрин и не се появяваше преди вечеря.

— Аз вече взех бисквити и лимоновите сладки, останали от снощната вечеря. Това ще ни бъде достатъчно, докато стигнем закъдето сме тръгнали.

Катлин не разбра почти нищо от думите му, но вече напълно будна, реши да му угоди.

— Добре, Джошуа. Само ми дай няколко минути да се облека — тя покри с ръка голяма прозявка.

— Лошо е, че нямаш някакви къси панталони като моите. Басирам се, че са по-удобни от твоите дрехи.

Наистина, къси панталони, мислеше си тя, докато се обличаше. Доколкото познаваше брат си, той сигурно щеше да я влачи през половината остров, помисли си тя, след което избра лека копринена блуза и тънка памучна пола от гардероба. Докато обуваше чифт ботуши, които стигаха до средата на прасците й, тя се огледа в огледалото на тоалетната масичка. Връзвайки косата си с панделка, тя си каза, че изглежда достатъчно добре, за да отговори на вкуса на това момче, наречено Ейб.

Джошуа нетърпеливо я чакаше долу. По бузите му имаше червенина и очите му блестяха от въодушевление.

— Хайде, сестричке. Можем да минем през задния вход.

Той я помъкна през кухнята и я изведе през задната врата по пътеката покрай конюшните, която хората от „Корал Роуз“ често използваха, когато отиваха към полята. На бос крак, стискайки в ръка торбичката с тяхната закуска, Джошуа обикаляше около нея и поддържаше разговора.

— Къде отиваме Джошуа? — попита Катлин най-накрая, докато минаваше покрай сламените постели на жребчетата, които се родиха преди два дни в конюшните.

Тя никога не се бе осмелявала да тръгва в тази посока и когато той я прекара през голям гъсталак, обрасъл с тропическа растителност, тя вече не беше склонна да го следва.

— Не е далече, сестричке. Това е най-лесния път, освен ако не искаш да изгубим няколко часа, за да стигнем дотам по острова.

— Няколко часа?

Катлин замахна към едно насекомо, което избръмча до главата й. Тя вече бе започнала да се изпотява, а слънцето едва се бе показало. Освен това със закъснение разбра, че ботушите й не бяха пригодени за тежките условия на тропическия остров. Отблъсквайки растителността, Джошуа се изгуби от погледа й. Катлин неспокойно го следваше и за нейна пълна изненада откри, че се намират в нещо като малка гора, където между дърветата и храстите минаваше широк проток през имота на „Корал Роуз“ и както предполагаше Катлин, се връщаше в океана.

— Оттук, сестричке — извика Джошуа и тя видя как той захвърли настрани купчина палмови листа, които покриваха малка лодка. — Аз ще греба. Можеш да свалиш ботушите си и да си изядеш закуската, ако искаш — каза той с широка усмивка, докато чакаше тя да се настани в лодката.

— И как разбра, че краката вече ме болят? — пошегува се тя и се запита как някой може да устои на нейния брат.

— Видях те да куцаш преди малко. Затова аз обикновено ходя бос, но ако човек не е внимателен, скалите могат жестоко да наранят краката му.

Без да знае какво ще се случи по-нататък или къде ще я отведе той с малката си лодка, Катлин се съобрази с желанията на брат си — всъщност тя нямаше нищо против да си свали ботушите.

— Далече ли е мястото, където отиваме, Джошуа? — попита тя, след като извади една бисквита от торбата.

— Не е много далече, сестричке — отвърна той, поклащайки глава.

— Защо не ме наричаш Кат вместо „сестричке“?

За момент Джошуа сякаш премисляше.

— Кат. Харесва ми.

Катлин му се усмихна, като привърши с бисквитата и се зае с лимоновите сладки.

— Защо направо не ми кажеш къде ме водиш? Не може да е такава тайна — тя по-скоро изпитваше удоволствие от тази тайнственост на брат си, но не му го каза.

— Не мога да ти кажа. Обещах, че никога на никого няма да кажа. Така или иначе ти няма да ми повярваш. Ще трябва да ти покажа — Джошуа продължи да гребе.

Приемайки детския му драматизъм, за момент Катлин беше изкушена да провеси крака през преградата на лодката, но ниско висящите клони, простиращи се над водата я правеха тъмна и страшна, и когато главата й се изпълни с видения за змии и други морски твари, тя потисна желанието да си разхлади краката.

Катлин беше изненадана от силата на Джошуа, която позволяваше на дванадесетгодишното момче да придвижва лодката с очевидна лекота. С тъмната си коса, спускаща се в безпорядък около ушите и по врата му, гол до кръста, както винаги, само по късите си панталони той приличаше на някой горски бездомник, а не на собственик на голяма плантация. Докато изумрудените му очи я оглеждаха от горе до долу, Катлин успя ясно да види удоволствието, което той изпитваше, и неговото настроение повдигна и нейното. Отпускайки се в седалката на малката лодка, тя изпита удоволствие от този прекрасен ден, прекаран с брат й.

Малко по-късно протокът се разшири и след като Джошуа проправи път през стърчащите клони и увивни растения, те изведнъж се потопиха в дневната светлина. Малката лодка се оказа в естествен залив, заобиколен от четири страни от хълмовете на Сейнт Китс и отворен към океана.

Звучното ахване на Катлин се чу, дори когато Джошуа гребеше към другия край на лагуната. Очите й се разшириха от изненада, когато стигнаха до голям четиримачтов кораб, застанал върху кристалночистата вода като някой мистериозен фантом.

— Джошуа, чий е този кораб? — попита тя най-накрая, когато погледът й мина от кораба към заобикалящите ги брегове. Тогава забеляза недодяланите, подобни на къщи навеси, които бяха построени само на неколкостотин стъпки от плажа. Смарагдовозелените й очи сякаш не можеха да повярват на това, което виждат.

Джошуа погледна сестра си и за момент се замисли над въпроса й:

— Предполагам, че сега е наш, Кат.

Той каза това с известна гордост, обърна се и още веднъж погледна кораба.

— Наш? Как така наш, Джошуа? Как може този кораб да бъде наш? Откъде се е взел?

— Това се опитвах да ти кажа, но не можех, защото бях обещал. Можех само да ти покажа — за себе си Джошуа мислеше, че е достатъчно ясен. — Така татко е печелил пари, Кат. Татко се е занимавал с контрабанда.

Катлин нямаше достатъчно време да реагира на думите му. Докато се приближаваха към брега, група зле облечени мъже започнаха да се появяват от колибите и заставаха на брега в очакване на малката лодка и нейните пътници.

— Кои са тези мъже, Джошуа?

Докато са приближаваха, започна да я обзема страх. Страх не само за нея, но и за брат й. Тези хора имаха по-окаян и по-опасен вид, отколкото изглеждаше отдалече. Общо бяха около петнадесет. Някои бяха брадясали, други имаха неколкодневни бради, някои носеха мустаци и само един или двама изглеждаха гладко избръснати. Почти всичките имаха дълги коси, хванати с парче кожа. Дрехите им бяха смесица от ризи, панталони и къси панталони, подобни на тези на брат й. Но всички приличаха на закалени моряци и Катлин не беше сигурна дали тя и брат й трябва да се свързват с тези хора.

— О, това са Тад, Дърк и останалите. Те живеят тук, в тайния залив. Те са били приятели на татко и са му помагали при контрабандата. Сега са мои приятели.

Бандата главорези бяха приятели на брат й! За момент тя се изкуши да нареди на Джошуа да обърне лодката по обратния път.

Тя щеше да държи Джошуа заключен в „Корал Роуз“, докато първият възможен кораб ги откара обратно в Англия. Но беше прекалено късно. Малката лодка се удари в брега и мъжете започнаха да ги заобикалят. Отблизо те изглеждаха дори по-зле, отколкото Катлин първоначално се опасяваше.

Мръсни, захабени ръце се протегнаха към нея, след като Джошуа скочи на брега. Пренебрегвайки предложената помощ, Катлин стори като брат си. С бързо движение тя скочи на пясъчния плаж.

— Това е сестра ми. Може да й викате Кат — Джошуа с гордост я представи и докато очите на мъжете я оглеждаха от главата до петите, Катлин усети, че се изчервява.

— Но тя е само едно крехко момиче! — каза един снажен мъж с кръгла обеца на едното ухо и висящ златен кръст на другото.

— Дай на момичето шанс, Слейд. Момчето каза, че тя има каквото е необходимо и това за мен е достатъчно.

Говорещият беше един от най-едрите мъже от групата и носеше отворена жилетка без риза отдолу, която разкриваше силата на мускулите на горната част на тялото му. Той изплаши Катлин, като направи крачка към нея.

— Казват ми Тад, Кат. Брат ти ни разказа всичко за теб.

— Наистина ли? — това беше всичко, което Катлин можа да каже, докато навеждаше глава назад, за да може да огледа брадатия мъж на средна възраст.

Значи това беше един от приятелите на брат й, когото мислеше да скастри, ако някога й се отдадеше тази възможност. След като разгледа тези мъже, тя реши да остави острите думи за друг път. Може би ще бъде достатъчно да спомене, че той, Ейб и останалите трябва да внимават какво говорят пред малко момче като Джошуа, но в този момент не бе в състояние да каже дори и това.

Той кимна с тъмнокосата си къдрава глава, след което останалите започнаха да говорят в един глас:

— Аз съм Бен, а този приятел с гъстите червени къдрици тук е Джон, а до него стои Саймън.

— Аз съм Дърк, а това тук е Пит — той дружески сръга в ребрата стоящия до него.

Джошуа също се включи в представянето, като не забрави никого, докато главата на Катлин се замота от имената на заобикалящите я мъже.

— Какво мислиш, Кат? Не са ли чудесни? — попита я брат й, след като всички бяха представени и погледите на мъжете бяха насочени към нея в очакване на отговора й. Тя нямаше друг избор, освен да кимне в знак на съгласие.

— Чудесни — смънка тихо, като силно й се искаше да може да замъкне брат си до малката лодка и да напуснат залива. Но в момента не виждаше изход от ситуацията, в която се намираха.

Групата изглеждаше повече от доволна от нейния отговор.

— Елате с Джошуа и опитайте от задушеното на жена ми. Тя го вари цяла сутрин и предполагам, че вече е готово — предложи първият мъж, този, който се казваше Слейд, като кимна с глава по продължение на плажа, където имаше нещо като временен лагер.

— Тук на този залив има жени? — попита Катлин.

Като споменаха за друга жена, част от страха й изчезна. Тези бандити сигурно няма да се нахвърлят върху нея, ако има други жени, които да гледат.

Тад проговори:

— Да, някои от нас имат семейства. Не е толкова лошо да се живее тук. Става лошо единствено по време на буря. Някои от колибите текат, но като изключим това, тук е доста хубаво.

С широка усмивка той ги поведе към предложеното варено, докато другите охотно се съгласяваха с думите му.

— Но как се грижите за семействата си? Още ли се занимавате с контрабанда? — попита Катлин, докато се приближаваха към колибите. Тя чу бебешки плач и видя жена, която стоеше на входа на една от бараките.

— Излизахме няколко пъти, главно до Невис Ангила. Островът не е далече, на около петдесет мили от Сейнт Китс. Там има един човек, който ни помага да вземем стока и ни изпраща купувач. Но баща ти имаше повече връзки и нещата напоследък вървят малко по-бавно.

— Малко? По дяволите, те вървят много по-бавно, Кат. Не позволявай на Слейд да те заблуди — заяви Тад и след като всички си бяха напълнили купите с варено и халбите с бира, седнаха върху наредените в полукръг около огнището сандъци. Бълбукащ котел със задушено висеше на една желязна кука над искрящите въглени.

— Може би ще се справите по-добре, ако станете пирати, отколкото да преживявате от контрабанда — засмя се Катлин, когато привърши с вареното и слушаше техните проблеми. Сега, след като знаеше, че тези хора не са крадци, убийци, изнасилвачи или мерзавци, както си помисли отначало, и че те, изглежда, искат само да нахранят семействата си, тя усети, как напрежението я напусна.

Докато й сипваше нова кана с бира, Тад кимна с черната си къдрава глава:

— Аз им казвам същото, Кат. Защо да си губим времето за контрабанда, когато има много кораби с трюмове, пълни със злато и скъпоценни камъни, които плават в морето и са готови за превземане. Хората забогатяват и печелят слава под знамето на пиратството. Аз мисля, че трябва да превърнем старата „Роза“ в кораб, който може да ни помогне да натрупаме богатство!

Едно нещо беше сигурно — този тип Тад беше доста дързък и за момент тя съжали, че е жена, и не може да се присъедини към него. Не беше чудно, че брат й прекарваше дните си в компанията на мъже, които изпитваха такава голяма жажда за живот.

— А какво мислиш ти, Кат? — попита Слейд и тя усети погледите на всички върху себе си, даже брат й престана да се тъпче с варено.

Отпивайки още една глътка бира, тя най-накрая каза:

— Предполагам, че трябва да се съглася с Тад. Вероятно можете да спечелите някакви пари от контрабанда, но ако с това се е занимавал баща ми, то не можете да докажете никаква печалба от счетоводните книги на „Корал Роуз“. Може би, ако беше пират, щеше да има повече да покаже като резултат на усилията си.

Тя осъзнаваше, че не говори обективно, защото не знаеше колко пари е спечелил баща й от контрабанда, нито пък имаше представа какво е направил с тях. Това беше старото негодувание в нея, което я караше да говори толкова твърдо.

Тад шумно потупа коляното си и Джошуа се усмихна.

— Това е момчета, както ви казвах! Момичето тук е съгласно, какво повече може да се каже?

Катлин щеше да проговори и да им каже да не се съобразяват с нейното мнение. В края на краищата, какво знаеше тя за техния живот или за търговията с контрабанда? Но след като главите започнаха да кимат в знак на съгласие и бяха изказани още куп неща по въпросите на пиратството, тя започна да изпитва удоволствие, че е сред тях.

— Искаш ли да видиш кораба сега, Кат? — попита Джошуа в една от паузите на разговора.

— Да, това ще бъде добро начало — заяви Тад, след като се отдалечи от сандъка, на който седеше, и останалите от групата го последваха.

Големият кораб се казваше „Розата“ и Катлин реши, че баща й го беше кръстил на имението си.^[1]

Тя научи, че с приливите и отливите корабът лесно може да бъде изкарван и вкарван обратно в тайния залив. Дълъг дървен док беше издигнат от брега до кораба, за да улеснява достъпа на екипажа при товарене и разтоварване.

Катлин беше обхваната от ентусиазъма на групата, която я беше заобиколила, докато Джошуа тичаше около нея, обзет от момчешко вълнение.

— Наистина ли ще го превърнем в пиратски кораб, Кат? Надявам се да го харесаш! Обичаш ли да плаваш. Кат? Аз много обичам, но татко никога не ми е разрешавал да ходя с него.

Главата й се замота от многото му въпроси. Тя ще му отговори по-късно, помисли си Катлин и още веднъж си напомни, че тя и брат й трябва да проведат много дълъг разговор, когато напуснат този таен залив.

Като се качи на „Розата“, Катлин погледна към горната палуба. Имаше разхвърляни сандъци, на няколко места платната трябваше да бъдат зашити, дървената палуба изглеждаше сякаш дълго време не е била чистена — като цяло корабът беше разхвърлян и занемарен. И вътре нещата не бяха по-различни: камбузът беше в безпорядък, трюмът съдържаше сандъци и варели, навсякъде бяха разхвърляни боклуци и влажна миризма на плесен изпълваше въздуха.

Капитанската каюта беше в малко по-добро състояние. Докато разглеждаше мръсната и миришеща стая с разхвърляни мебели, Катлин се запита колко ли време беше прекарал баща й там. Тя загуби малко време, следвайки мъжете към палубата.

— Знам, че изглежда занемарен в момента, но наистина „Розата“ е здрав кораб — Тад направи крачка напред и даде обяснение на Катлин за състоянието на кораба, като в същото време се упрекна, че не е накарал мъжете да се опитат да го почистят за посещението й в залива.

Катлин знаеше твърде малко за подобни големи кораби, но от миналото лято, прекарано с приятелката й, и от престоя й неотдавна на борда на „Карълайн“ и на „Морската фея“, тя знаеше, че „Розата“ е в окаяно състояние.

— Мисля, че трябва да бъде изтъркана от трюма до палубата, ако искате да знаете истината. Ако вие и вашият екипаж не поддържате кораба си в добро състояние, не знам как очаквате да успеете в която и да е работа, била тя контрабанда или пиратство!

Катлин замислено поклати глава. Не можеше да си представи тази група мъже да се занимава с пиратство. Сред тях нямаше отношения на лидерство! Те правеха каквото им дойде наум. Може би трябва да си останат контрабандисти, помисли си тя, но не беше човека, който да им го каже.

— Тя е права, момчета. Още от днес се хващаме за работа! — каза Тад и стоящият до него Слейд го подкрепи.

— Аз отдавна им казвам, Кат, но откакто баща ти почина, вече няма много ентусиазъм за поддържането на старата „Роза“ — добави Слейд към това, което каза приятелят му. Никой от групата не изрази несъгласие. Катлин беше много изненадана, че тези мъже вземат под внимание нейното мнение.

— Знам, че това всъщност не е моя работа…

Но Тад не й позволи да довърши:

— Как така не е твоя работа? Джошуа не ти ли каза, че сега ти притежаваш „Розата“?

Мисълта, че притежава такъв голям кораб не предизвика радостни емоции у Катлин. По кораба имаше прекалено много работа. Освен това, какво щеше да прави с него?

— Е, може би, ако някога заловите някой богат испански кораб, ще помислите за Джошуа и мен. В последно време нещата в „Корал Роуз“ не вървят много добре.

— Ние знаем това, момиче. Джошуа ни разказа за всичко, което си направила за плантацията, откакто си дошла и колко е тежко, но ти си била твърдо решена.

— Наистина ли? — Катлин беше изненадана, че брат й изобщо е забелязал какво става в плантацията. Тя смяташе, че той лудува някъде с приятели и нито за миг не се замисля за „Корал Роуз“ и финансовите й проблеми.

— Аз им казах всичко, Кат — похвали се Джошуа с гордо изпъчени гърди. — Дори им казах за двубоите ни със саби и че си взимала уроци в Лондон от един велик фехтовач — зелените му очи огледаха групата от мъже, които бяха негови приятели и добави: — Мисля, че никой не ми повярва!

„Но сега ще ми повярват!“ — помисли си той, застанал горд пред групата контрабандисти. Горд за сестра си и от факта, че тя не е като никоя друга жена!

В този момент Катлин се чудеше дали да не удуши брат си. „Какво очакват тези хора от мен?“ — запита се тя. Перченето на Джошуа сигурно е създало у тях илюзията, че тя е нещо повече от това, което е в действителност.

Тад забеляза неудобството й и бързо заяви:

— Като собственик на „Розата“ помислихме, че може да решиш да станеш капитан.

Катлин стоеше като поразена от гръм.

— Ваш капитан? — тя не можеше да повярва на ушите си. Защо група закалени морски вълци като тях ще искат тя да им става капитан? Тя стоеше с широко отворена уста.

— Разбира се, че ще се съгласи — заяви Джошуа вместо нея, но мрачният поглед, хвърлен в неговата посока, го възпря от други изявления. — Е, би могла, Кат, нали? — умоляваше я той с големите си зелени очи.

— Но аз почти нищо не разбирам от управление на кораб — призна си тя, обхождайки групата с поглед.

— Ние знаем всичко, което трябва да се знае за неговото управление, Кат — заяви Слейд.

— Но защо аз? Защо искате жена за капитан?

Катлин още не можеше да повярва, че те с желание я искат за техен капитан. Трябваше да има нещо, което не й казваха.

— Защото ти притежаваш „Розата“ и знаеш как се издават заповеди. Ти имаш нужда от златото, което ще спечелим, като превърнем „Розата“ в пиратски кораб. Освен това знаеш да се биеш — отговори Тад и думите му показаха, че те са обсъждали нашироко този въпрос.

— Но аз може да не съм това, което очаквате — очите й още веднъж се преместиха върху брат й. Джошуа и неговите хвалби я поставиха в това невероятно положение, помисли си тя.

— Ние също може да не сме това, което очакваш, момиче. Единственото, което можем да направим, е да опитаме — Тад погали Джошуа по главата и добави: — Не се сърди на момчето, Кат. Той искаше да помогне.

Катлин знаеше, че Джошуа не е имал лоши намерения. Само се питаше в какво ли я е забъркал. Нямаше как да отговори на тези мъже в момента. Трябваше да обмисли всичко внимателно. След като обясни това на мъжете, заедно с Джошуа напуснаха залива и се отправиха към „Корал Роуз“. През целия път тя не можеше да се отърси от странното въодушевление, което изпитваше от факта, че я искат за капитан на пиратски кораб.