Лас Смол
Този път завинаги (5)

Пета глава

След като се върнаха във вилата на Морън, те изкъпаха кучето. То стоеше мирно и водата не го притесняваше. Танър съблече ризата си и първо изплакна кучето. Лора държеше маркуча и стоеше малко настрани, докато Танър търпеливо сапунисваше колито.

— Разкошно е! Никога не съм допускал, че мога да кажа подобно нещо за куче. Сигурно някой го е загубил. Никой не захвърля ей така скъпо породисто коли.

— То непрекъснато гледа към пътя — забеляза Лора.

— Да, наистина.

— Танър, никой от нас няма нито място, нито време за куче. Тази промяна не е здравословна за него. Може да се привърже към нас, а след това да се наложи да отиде при някой друг. Няма съмнение, че е вярно куче. Виждаш ли, то търси с поглед хора в автомобил, вероятно, за да се върне при тях.

— Когато разпуснат учениците след около един-два месеца, вилата ще се напълни с моите малки втори и трети братовчеди и братовчедки — обясни той, за да я успокои. — Тогава кучето ще може да си избере нов стопанин. Даже аз бих желал да го задържа.

Танър започна да бърше козината на колито със стари кърпи. След това го среса. Докато траеше цялата процедура, кучето стоеше неподвижно.

— Как да го наречем?

— Не знам дали изобщо трябва да му измисляме име — отговори Лора замислено. — Ами, ако следващият стопанин му даде друго име? Не е много добре да се сменя името на куче, защото то трудно запомня.

— Хайде да му викаме Дог.

И точно тогава, като че ли кучешкото име се отнасяше за нея, се появи Памела. Красиво облечена. Сресана безупречно, тя бе сложила лятна рокля и обувки с високи токове. Спря се, когато видя Лора, и попита рязко:

— Вие още ли сте тук?

Лора не знаеше какво да отговори. Да, тя все още беше тук.

— Здравей, Пам, искаш ли да си вземеш куче? — попита Танър.

— Ау, Танър! — възкликна тя възмутено и затвори очи. — Облечи си ризата!

— Разбира се, веднага — смути се той и веднага намъкна ризата. — Сега всичко е наред, Пам.

— Така вече е добре — погледна тя към него. — Мисля, че бихме могли да излезем в града и да вечеряме заедно.

— Съжалявам — усмихна й се той. — С Лора имаме други планове. Благодаря за поканата.

Памела изгледа студено Лора, от което тя вероятно трябваше да се притесни. След като побъбри за около минута и се посуети, натрапницата си отиде.

— Доста странно нахлуване, когато ти си тук — каза Танър. — Интересно е човек да наблюдава Пам при подобни обстоятелства. Не съм допускал, че може да е толкова груба с теб. Нима е възможно човек на тази възраст да бъде такъв? Много й пука за белезите ми!

— Работила съм с пациенти, които също имаха ужасни белези или незаздравели още рани след операции. Всички свикват много трудно с мисълта, че са загрозени или обезобразени. Дори когато е временно. Затова са по-чувствителни и даже стават мнителни. Вярвам, че Памела не е искала да те оскърби. Тя само ревнуваше, че си гол, макар и само до кръста, и си с мен, а не с нея.

— Как може да я защитаваш?

Той спря да реши козината на кучето и се обърна към Лора.

— Правя това твърде неохотно. Но тя те желае и това показва, че има великолепен вкус.

— Мерси.

— Съседката ти те пожела по време на… моя престой.

— Престой ли? — засмя се той. — Харесваш ми.

Лора се усмихна, наблюдавайки големите силни ръце на Танър върху кучето.

— Много си мил, Танър.

— Дог сигурно е уморен и гладен. Вероятно лапите му са напукани от пясъка. Хенри ми даде някакъв крем. Още няколко дни и кучето ще се съвземе.

— Мисля, че с него ще излезе късметът на някое дете. — Тя улови погледа му и се усмихна. Дразнеше го.

Колко странно, мислеше Лора, че един мъж може да бъде толкова чувствителен, и то при положение, че е водил живот, изпълнен с потенциални опасности. Танър наистина имаше нежна душа. Загрижеността за загубената животинка го доказваше по неоспорим начин.

— Защо се занимаваш с такава особена работа? — попита Лора, изненадана от самата себе си и от странната смяна на темата.

— Имам гражданска съвест.

— Да преследваш и ловиш престъпници! И ти наричаш това „Гражданска съвест“?

— Точно така. Аз съм за законност, ред и спазване на гражданските и човешки права.

— Обичам те, Танър! — възкликна тя във внезапен порив.

— Знам — усмихна се той.

— Тук съм само два дни и две нощи. Как тогава си могъл да разбереш, че те обичам?

— Любовта е нещо по-силно от секса — изрече той добродушно. — Ти остана при мен. Дойде тук и не искаше да си тръгваш, но все още не си ми повярвала. Мисля, че си на път да го сториш, ала се страхуваш. Ти явно приемаш отдаването така, сякаш придумват жертвена девойка да се гмурне в лавата на действащ вулкан — засмя се, обръщайки към нея глава, като продължи да разресва кучето.

— Действащ вулкан ли? — прецени тя сравнението. — Да, да, точно на това прилича!

— Никога не съм познавал жена, която да се целува така отчаяно и безпомощно. Лора, ти накара косите ми да настръхнат! Освен това, предизвика у мен някои интересни усещания.

— Много чувствителен си бил!

— Към тебе специално, да.

— Тогава сигурно усещаш това невероятно привличане между нас? С никой друг не съм преживявала подобно нещо. Направо ме изплаши.

— Не се страхувай от мен, Лора!

— Бас държа, че такива думи се казват на всички жертвени девойки — намръщи се тя. — Ако си застанал на ръба на кратера на действащ вулкан, как би могъл да останеш жив? Кажи, за бога?

Той не отговори, но я обгърна с безкрайно нежен поглед. Вълна от чувства обля Лора най-изненадващо, после премина през всяка нейна клетка и я възпламени цялата.

— Чел ли си някъде — запита тя несъзнателно, — че ние всъщност сме само групи от атоми, които се привличат със силата на магнетизма си?

— Как можа да измислиш подобно нещо точно сега? — засмя се той.

— Ами, моите атоми вече вибрират.

— Това наистина е нещо сериозно. Дано да съм добре защитен, когато се взривят.

— Мога и да изригна като въпросния вулкан. — Гласът й бе съвсем сериозен.

— Ще помисля. Току-виж реша да рискувам.

Тя го видя как става и помисли, че тръгва към нея, за да я вземе в обятията си. Трепереща при мисълта за това, Лора нетърпеливо чакаше.

Той обаче погледна часовника си.

— Какво пък, след твоя изтощителен крос и грижите за Дог, май е крайно време да хапнем. Искаш ли да отидем към Миртъл Бийч и да потърсим някаква риба?

Храна?! Той можеше да мисли за храна точно сега? Колко досадно!

— Чудесно! — скочи тя на крака и пое към къщата с едва прикрито раздразнение. — Ще се преоблека. — Но още не бе изминала и две крачки, когато спря и се обърна: — А какво ще правим с Дог?

— Той знае, че трябва да остане тук. Можем да го заведем на предната веранда. Ще му сложа храна и вода и ще му постеля едно чердже. Така ще може да наблюдава пътя.

Тя точно се канеше да отговори нещо саркастично, когато със смайване съзря как Танър прибира маркуча. Беше хвърлил патерицата на земята!

— Танър? Та ти можеш да вървиш без патерица?! Това наистина беше чудо!

— Вече не се страхуваш от мен, така че мога да се отърва от това проклето нещо — ухили се той.

— Да не би да искаш да кажеш… че…

— Звучи правдоподобно. Не исках да се плашиш от мен. А ти щеше да помислиш, че ще ти досаждам, като се качвам горе. И щеше да си много по-бдителна. Освен това, си съвсем сама с мен сред пущинаците на южнокаролинския бряг.

— И ти претендираш за цивилизованост! Хитруваш на дребно, пират такъв, мошеник! — извика вбесена тя.

— О, не, не позна. Просто си давам сметка за някои неща и съм по-проницателен. Възнамерявах после съвсем честно да си призная. Но хрумването ми беше блестящо! Пит се обади от летището и съобщи, че идваш при мен.

— Той ми каза, че също ще намине…

— Излъгал те е. Съобщи ми, че ще дойдеш ти. Имах само няколко часа на разположение, за да измисля нещо, с което да те задържа. Ако не се беше съгласила да останеш, можех да се превърна и в инвалид.

— В инвалид ли?

— Бях на път да „осакатя“ и другия си крак. Какво по-лошо от това, да си болен, недъгав, да си неспособен да се грижиш за себе си… Само по този начин можех да превзема състрадателното ти сърце.

— Добре, негоднико! Ти нали не очакваш да подскоча от радост при подобна вест? А ти си изпитвал удоволствие дори само от това, че станах зрител на твоето тъпо представление!

— Казах ти, че съм добър актьор. И никога досега не съм желал толкова силно друга жена. Затова просто пуснах в ход вродения си актьорски талант.

— Плашиш ме.

— А ти ме объркваш, Лора.

— Така значи… Можеш да ходиш и без патерица. — Тя въздъхна с видимо облекчение.

— Да, обаче още не мога да тичам. Честна дума! Освен това, трудно се качвам по стълби. Е, мога да ходя по плажа. Първата нощ, когато ти заспа, стигнах доста далече — почти дотам, докъдето и ти.

— И не забеляза кучето?

— Не съм търсил. Просто се разхождах и опитвах да се успокоя от целувката за лека нощ. Тя ме влуди. Може би кучето ме е видяло как минавам и как си скубя косите от отчаяние.

— Много смешно, Танър! Чувството ти за хумор е направо отвратително!

Навлязоха в Миртъл Бийч, където гъмжеше от туристи. Вечеряха в един от най-добрите ресторанти и прекараха чудесно. Цели три часа бъбриха и се наслаждаваха на храната и взаимната си компания. Спомняха си, спореха, смееха се. Поднасяха си един на друг хапки от панираните скариди… И когато нощта приближи, се върнаха във вилата.

Дог все още стоеше на верандата. Той се изправи и заситни след поршето, докато то заобикаляше къщата. Когато колата спря и те слязоха от нея, кучето отиде при тях, радостно замаха с опашка и ги загледа настойчиво. В поведението му имаше нещо приятелско. Танър и Лора му заговориха един през друг. Танър го погали, макар че Лора още се страхуваше и не смееше да го пипне.

После колито се върна към бдението си, а те влязоха в къщата. Танър веднага отиде към кухненската мивка и старателно изми ръцете си. За Лора това бе любопитна гледка. Когато се пресегна за кърпа, на нея й стана забавно. Той видя как го наблюдава и побърза да обясни:

— Когато си получавам целувката за лека нощ, искам да вдишвам твоята миризма, а не тази на Дог.

— След днешното къпане, той сигурно мирише на парфюмериен щанд.

— Не е точно така. Не че мирише лошо, но все пак е кучешка миризма. Дог е мъжкар. И аз също — добави той, отметна назад глава и се засмя.

— Обзалагам се, че вървиш неотстъпно към целувката за лека нощ.

— Разбира се, неизбежно е. — Той бършеше ръцете си много старателно, със съвсем сериозно изражение на лицето.

При последните му думи тя изтръпна. Опита да оближе пресъхналите си устни, но преди да успее да го направи, Танър започна да я целува и я взе в прегръдките си.

Целуваше я нежно и страстно. Зави й се свят и коленете й се подкосиха. Това изцяло затрудни дишането й. В мислите й настъпи пълен хаос и тя се предаде на чувствените тръпки, които разтърсваха цялото й същество.

Изведнъж той я отблъсна лекичко и нежно целуна ръцете й — сценарият от миналата вечер се повтаряше! След това й пожела „лека нощ“…

Като насън тя бавно се заизкачва по стълбата към стаята си, ала внезапно променила решението си, слезе обратно. Той стоеше прав и я наблюдаваше. Какво ли щеше да предприеме? Може би щеше да й позволи да го прелъсти. А може би отново щеше да я изпрати да спи. Реакциите му бяха непредсказуеми и тя вече не се притесняваше за него, а за себе си!

Желаеше го. Искаше той да лежи в обятията й. Да го накара да се любят. Сигурно щеше да бъде толкова… хубаво. Но той мислеше за далечното бъдеще, а тя се беше оставила на желанието си. Не можеше ли да се намери някакъв компромисен вариант?

Винаги я бяха учили, че жената трябва да бъде съвсем недостъпна, когато е влюбена, а не да се държи като прелъстителка. А той я чакаше да се предаде, чакаше тя да го пожелае и да му го покаже…

Той обаче продължаваше да стои и да я наблюдава.

Лора изправи гордо глава и бързо се качи в стаята си. Като подвластна на някаква магия, тя започна да ходи напред-назад. Слушаше шума на вълните, воя на вятъра, люлеещ палмите, непознатите звуци на старата къща, колата, която минаваше по шосето… Кола?!

Това май не беше първата кола, която бе чула да минава оттук, откакто бе дошла. Странно! Цивилизацията все още съществуваше.

Тя загледа отражението си в огледалото и реши, че изглежда ужасно. Косата й бе сплетена на плитчици, бе облечена с размъкната тениска и къси памучни панталони с разхлабен ластик. Мили боже!

Ами ако Танър реши да се качи и още веднъж да й пожелае лека нощ?

Съблече тениската и панталоните и извади един копринен комбинезон в морскосин цвят с дантели. Облече го вместо нощница. Разплете косата си и я среса назад, като й върна копринения блясък. Сложи си малко сенки за очи и червило.

Тогава се усмихна на образа си в огледалото и събра устните си във въображаема целувка. Не биваше да е мърлява! Пристъпи към леглото и се намести между чаршафите. Беше готова за сън. Заспа почти веднага, макар че опита да стои будна, като се вслушваше в нощните шумове. Чакаше Танър…

Призори Лора се намери омотана в чаршафите, комбинезонът също се бе усукал около нея и съжали, че не си е легнала с тениска. Изтегна се в леглото. Бе раздразнена и отправяше сърдити мисли към Танър.

Все пак, тя гореше от желание и точно това я бе изненадало най-много. Беше се съгласила да остане с Танър. В неговата вила. А единственият мъж, с когото бе спала досега, беше Том… Никога не бе обръщала внимание на начина, по който я любеше бившият й съпруг. Ето защо и никога до този момент не се беше изкушила да опита с друг мъж… Но само до този момент!

И ето, че сега цялата гореше от страст, а Танър изчакваше. Изведнъж, прогонила условностите и задръжките, й хрумна най-простата и вярна мисъл. Трябваше сама да го прелъсти!

Как ли се прелъстява мъж, питаше се тя. Вкусно приготвено ядене, приглушени светлини, разхлабени презрамки… Точно така! Да, тя щеше да го прелъсти!

След като взе решението, скочи от леглото и разхлаби презрамките на комбинезона си, така че да може да се движи свободно. После прегледа дрехите си. Сред тях обаче не намери нищо подходящо. Тя влезе в килерчето и започна да рови сред дрехите. Там имаше доста вехтории и дори — купа, пълна с най-различни евтини украшения.

Но никъде в това практично килерче не можа да намери дреха, която и при най-добро желание би нарекла сексапилна.

Едни стари бански бяха единственото, което ставаше за целта, ала времето през април не беше за плаж. Така че изключи възможността да използва избелелите бикини. Очевидно прелъстяването щеше да бъде проблем. Дочу звук от минаващ камион. Миналата нощ бе чула автомобил, а сега — камион. Явно цивилизацията нахлуваше и се натрапваше.

Преди много години един преселник в Индиана се бе придвижил на запад, само защото друг се беше установил на дванайсет мили от него и бе нарушил спокойствието му.

Тя си облече рокля с гол гръб и слезе долу. Двама мъже тъкмо оставяха някакви кутии в стаята, която й служеше за работен кабинет. Нямаше нужда от цялата стая, разбира се, ала от страна на Танър направо беше нахално да слага кутиите тук, след като другите стаи бяха свободни.

Влезе в кухнята и съзря готово тесто за палачинки. Почувства остър глад и помисли, че както яде, ще й се наложи да си намери някоя по-широка рокля.

След това сложи масата и изпържи палачинките. Заслуша се в дълбокия глас на Танър, който говореше с доставчиците. Дали когато осъзнае, че е бил прелъстен, в гласа му ще се почувства! Малко търпение и щеше да разбере!

В тази скърцаща къща, сред осеяно с къщи крайбрежие, тя се почувства изведнъж като пират. „Йо-хо-хо и бутилка ром!“

Ром! Ето, точно това беше липсващата съставки за процеса на прелъстяване. Как можа да забрави!

Когато Танър влезе в кухнята, завари Лора качена на стол и пъхнала глава в един шкаф.

— Какво правиш? — попита я той.

— Търся ром.

— За закуска ли? — изненада се той.

Тя измъкна глава от шкафа и отправи към него ленива, загадъчна усмивка.

— Никога ли не си поливал палачинките с ром?

— Е, понякога — отвърна той с овладян тон.

— Имам изненада за теб. Нека малко да го ударим на живот. — Тя се усмихна примамливо.

— И аз имам нещо за теб! Сега ли да те изненадам или след закуската?

Предоставяше й право на избор.

— Нека да бъде след закуска. Всичко е готово, така че най-добре първо да хапнем — продължаваше да се усмихва тя, като мислеше, че окажат ли се веднъж в леглото, ще пропускат колкото си искат закуски.

Стори й се, че Танър е станал малко по-неспокоен. Дали подозираше, че възнамерява да го прелъсти? Изглеждаше нервен и двамата почти не разговаряха, докато се храниха. Танър остана доволен от добавката на ром и се съгласи, че така са по-вкусни. Лора му се усмихна и сведе очи.

По време на закуската Танър внимателно я изучаваше, като опитваше да прецени държанието й. А тя се държеше така, сякаш се бе опила от малкото ром. Освен това, се безпокоеше от реакцията й, когато види поръчаните от него неща.

Но Лора настоя първо да почисти кухнята.

— Няма нищо по-неприятно от това да влезеш в неразтребена кухня — настоя тя и побърза да смени темата, като попита: — Дог нахранен ли е?

— Много отдавна, поспаланке!

— Той още ли е тук?

— На верандата е и наблюдава — кимна Танър.

— Предполагах, че колата от миналата нощ…

— Кола? Ти си чула да минава кола? Къде?

— Ами да. Когато си лягах. Мисля, че трябва да се преместим на някое по-затънтено място, приятелю. Тук започва да става много шумно.

— Каква точно беше колата? — рязко попита тон и се намръщи.

— Не забелязах, само я чух, че минава. В края на краищата, това не е частен път, нали? Помислих, че може би са хората на Дог и идват да си го приберат.

— Едва ли е така.

Присъствието й малко го разсейваше. Тя се приближи до него, обгърна с ръце раменете му и повдигна брадичката си.

— Добро утро.

— Браво, започваш да свикваш. Доволен съм. — Той целуна бъбрещата й уста и се засмя.

— Да свиквам? — възмути се тя.

— Ела да видиш нещо — помоли той и погали гърба й.

Заведе я в работния й кабинет и започна да отваря разни кутии. Затегна статива и постави кадастрона. После извади четките. Красиви китайски и японски четки с фин косъм; имаше и дебели четки, с които се рисуват огромни букви. Най-накрая Танър откри в кухнята разни бурканчета и сложи четките в тях.

Щедростта му я обърка толкова, че не можа да проговори, а започна да пробва всичко. Боже мой, колко тушове и бои! С тях би могла да обучи цял клас!

Тогава той отвори кутиите. В тях имаше тъкани от дамаска до най-фини коприни, от зебло до лен. Това наистина беше много повече, отколкото можеше да се очаква! Лора започна да вика и да подскача като дете от радост.

— Доволна ли си?

— О, Танър!

— Е, сега вече можеш да ме целунеш и за благодарност, нали?

— О, Танър! — успя да каже отново и се гмурна в обятията му.

Дълго го прегръща, което той с удоволствие позволи. После го целуна много нежно и той отвърна на целувката…

 

 

През следващите няколко дни времето остана топло и имаше привкус на лято.

Лора и Танър закусваха заедно, после отиваха всеки в своята работна стая до обяд, а през следобедите се разхождаха по плажа. Дог стоеше на верандата, скиташе наоколо или вървеше заедно с тях по плажа.

Целуваха се и с всеки изминат ден Танър намираше все повече поводи за целувките. Лора приемаше това на драго сърце и дори помагаше с по някое ново предложение, което още повече завърташе главата му. Той се радваше вътрешно и си казваше, че не е далече времето, когато ще я притежава…

На свой ред Лора също кроеше планове…

С най-голямо въображение от четирите си сестри, тя се беше научила да шие отрано. Сега избра прелестни съчетания на синя и лавандулово лилава коприна. Намерила беше някаква възстара шевна машина и я използва, за да си ушие рокля. Рокля за прелъстяването! Стана много красива, но едва ли можеше да се нарече секси. Разочарована, тя я остави настрана. Искаше нещо, което да запали въображението му.

След дълго ровене из платовете намери парче огненочервена коприна. Мъжете обичат червения цвят, казваше си Лора и на устните й се появяваше усмивка. Беше ужасно трудно да се работи с такъв фин плат, обаче тя се амбицира и уши роклята. Стана страхотна. Наистина нямаше съмнение с каква цел е ушита.

Сега вече Лора нямаше да изглежда недостъпна. Беше готова.

Червената рокля обаче изискваше и някакво украшение. Внезапно хрумване я отведе в килерчето и тя разгледа купата със стари евтини бижута. Имаше много огърлици, няколко гривни и — останали по една — клипсови обеци. Една от обеците представляваше изящна плетеница от нанизани ахати, преплетени в грозд. Липсваха само два камъка. Разбира се, и тя беше останала единствена. Намери друга обеца, която също бе направена от ахати — бели с розово-лилави жилчици. Тази много добре щеше отива на червеното. Щеше да я сложи с новия си тоалет. Нищо, че бе една — щеше да изглежда, сякаш е загубила втората обеца. Откъде ли обаче се бяха взели тези украшения в старата къща? Усмихна се, а в усмивката й се прокрадна подозрение.

И така, беше се снабдила с чудесна дреха и обеца. Можеше да действа.

Но след последните два дни на усилено и изтощително кроене и шиене се беше уморила, бе станала кисела и я болеше главата. А и времето също се мръщеше.

Може би в един прекрасен миг Лора щеше да се разсърди на Танър за нещо и да развали всичко, а после да плаче от отчаяние и да си отиде безславно оттук…

Днес бе задушно и тежко. Лора слезе до кухнята и отвори хладилника. Той беше пълен със замразени скариди, раци и омари, както и с филета от всевъзможни риби. Дано не се наложеше тя да ги приготвя! Липсваше й достатъчно въображение, а и не беше кой знае каква готвачка.

Тя стопли в микровълновата печка голямо блюдо задушено месо и виенски хляб за вечерята им. Към това прибави и тиквен сладкиш с украса от сметна във вид на планински връх.

Танър се зарадва, че вечерята е готова.

— Колко мило от твоя страна! — възкликна той.

— Мислиш ли, че само ти умееш да топлиш полуфабрикати в микровълновата печка?

— Ти си моя гостенка. Би трябвало аз да се грижа за теб. Освен това, имаш толкова работа! Не бих могъл да те карам и да готвиш. Обаче може да го направя през есента.

— Но аз мога да остана тук само до лятото…

— Ще видим — уклончиво отговори той.

— Нали цялото ти семейство ще бъде тук другия месец?

— Те идват на групи. А всички се събираме тук за Четвърти юли — националния празник. Тогава тук настъпва страхотна забава. Ще видиш, че ще прекараш добре, и че всички ще ти се зарадват. — Танър не отделяше поглед от нея.

— И ние правим подобно нещо на Четвърти юли в Саут Бенд.

— Добре ли прекарвате? — попита той и присви очи.

— Чудесно — едва изрече тя, защото й се зави свят.

— Дай да видя, май имаш температура. — Танър сложи ръка върху челото й.

— Нищо ми няма. Само съм малко уморена — запротестира тя.

— Мисля, че имаш температура. Ще взема термометъра. — Той започна да рови из шкафовете.

Да, тя наистина имаше главоболие. Ала това, че не беше във форма всъщност се дължеше на емоционална превъзбуда. Дали той бъркаше разразилата се у нея страст с болестно състояние?

— Можеш да ме заведеш на ветеринарен лекар като Дог — предложи тя.

— Няма да позволя Хенри да те пипа, за да те преглежда.

— А защо не?

— Не забеляза ли как Хенри ти намигна, когато взе Дог да го преглежда?

— Той се държеше съвсем нормално и приятелски.

— Така ли?

— Да не би да го подозираш в нелоялност, Танър?

— Само професионална.

— Ах ти… — измърмори Лора, но не успя да продължи, защото Танър пъхна термометъра в устата й.

Лора се почувства още по-зле. Наистина ли бе настинала? Това би отложило прелъстяването поне два дни! Вкисна се.

— Ти май само се правиш на болна.

— О, колко жалко! — термометърът играеше между зъбите й.

— Стой мирно, непослушница такава!