Лас Смол
Този път завинаги (4)

Четвърта глава

Лора прекара деня в работа сред пълна тишина. В Колумбия получаваше купища поръчки за обзавеждане и вътрешна декорация на вили. Тя беше една от седемте художници-дизайнери, на които се предоставяше и шанса да покажат възможностите си върху тъканите на мебели и стени. Чрез тях еднаквите наглед извън градски жилища добиваха собствено и неповторимо излъчване.

Тя набеляза няколко идеи за рисунки върху тапети в различен стил: от епохата на романтизма — в бледи тоналности, ориенталски — с ярки, почти крещящи цветове и съвременен — наситени, но добре съчетани тонове. И, благодарение на доста богатата подборка от цветните си моливи, започна да експериментира, като си правеше мостри върху скицника, водена от размаха на своето въображение.

Стомахът й напомни, че обядът закъснява. Тя надигна глава и започна да души. Какво ли беше ястието? Остави молива настрана, стана от работното си място и последва приятния аромат, идващ от кухнята, където Танър проявяваше готварските си умения.

— Реших, че чилито ще те привлече — вдигна той глава от малката тенджерка, като усърдно разбъркваше съдържанието й. — Трябваше да измисля нещо със съблазнителна миризма. Господи, каква е тази вглъбеност от теб? Погледни добре, вече си в кухнята, а това не е червена боя, а сос чили! Искаш ли филийка, Лора?

— Да, с топено сирене, препечена в тостера. Доста съм изгладняла.

— Това е от морския въздух.

Настъпи мълчание. Лора не откъсваше поглед от тостера, в който се препичаха филийките с топено сирене. Тя първа наруши мълчанието, когато отхапа приятно препечения сандвич.

— Ммм… — долетя звук от нея.

— Не ми вземай коричките! — предупреди я Танър.

— Ти май си поклонник на тостерите.

— Как разбра? Имахме стара котка, която разпознаваше всеки звук, който издаваше тостерът ни и се понасяше към него. Нямах мания към тостерите, докато не станах на дванайсет години. Тази стара котка ме изкарваше от нерви, като си въобразяваше, че всичко, приготвено в тостера, е за нея!

Лора тъкмо се готвеше да му се присмее, когато се чу глас, който извика:

— Танър! Ела да ми помогнеш!

Лора последва накуцващия Танър до вратата и видя през рамото му слаба блондинка, която триеше крака в изтривалката. Ръцете й бяха отрупани с пакети и торбички.

— Това е съседката ми — обясни Танър, като отваряше вратата. — Я да видя, какво си ми донесла този път?

Този път ли? Значи това беше съседката, която бе изпекла онзи пай? Аха! Съседката, която може би нямаше да сподели готварската си тайна с Лора. Нищо чудно, че Танър се бе засмял, когато й каза за нея. Какви ли тайни разкриваше тя пред Танър?

Другата Жена — тя беше за нея вече с главни букви — погледна към Лора с пренебрежение.

— Наистина се надявам да не сте тук за обяд, защото съм напазарувала само за двама — изрече тя със сладък глас и се усмихна на Танър.

Тя просто демонстрираше пред Лора превъзходство. Превъзходството, че се чувства собственичка и че е на своя територия.

Тъй като беше гостенка, Лора отстъпи назад. На лицето й грейна блестяща усмивка на светска учтивост.

— Е, заповядайте! — каза тя на натрапницата. — Вие ли направихте ябълковия пай? Или може би тортата?

Тя измисли „тортата“ и беше доволна от хрумването си.

— Тортата ли? — Хубавичкото лице на жената побледня. — Няма никаква торта. — С преднамерена учтивост и пренебрежение тя продължи към кухнята и влезе с подчертана фамилиарност.

Съвсем съзнателно Танър не попита за несъществуващата торта. Само се усмихна под мустак. Лора му хвърли бърз поглед, което го накара да се изкашля, сякаш нещо гъделичкаше гърлото му.

— Лора, запознай се. Това е съседката ми Памела Хауърд. Пам, това е моята гостенка Лора Фулъртън.

— Гостенка?! — Поразена, Памела млъкна и прониза Лора с присвити очи.

— Съученици сме — с удивително спокойствие обясни Лора.

— Забелязала съм, че стари моми на пределна възраст търсят съученици, които не са женени.

— И до какви изводи стигнахте след изключителните си наблюдения? — любезно се поинтересува Лора.

— Хайде да отидем на плажа — обърна се Памела към Танър, пренебрегвайки Лора. — Имаш ли някакъв термос за виното? Виж, донесох ти любимата марка вино.

— „Лунна светлина“?!

— Не, „Шабле“… — намеси се Лора с вид на познавач, като не сваляше от лицето си приятелската усмивка, която вбесяваше Памела. — Не е лошо, стига да е достатъчно сухо. Но имаме и малко червено вино за лютите чушлета, нали, скъпи?

Беше направо нахално от нейна страна. Танър обаче се забавляваше. Реакцията му на нейното „скъпи“ не закъсня.

— Ами да попитаме Пам дали не би желала да обядва с нас, нали, мила? — отговори той достатъчно съобразително.

Имаше ли оттенък на колебание, когато наблегна това „мила“? Проклетникът му! Кой от възможните отговори на поканата щеше да избере Пам? Разбира се, не „не“-то.

Ето защо Лора се усмихна още по-лъчезарно и възкликна:

— Настоявам! — После се обърна към Памела и я замоли: — О, наистина, останете! Ще бъде толкова забавно!

Памела мигновено прие, което накара веселите искри в очите на Лора да пламнат по-силно.

Тя изящно подреди приборите и накрая покани Пам и Танър на масата като същинска домакиня.

Пам неуморно бъбреше за неща, за които Лора не знаеше нищо. Танър се намесваше от време на време като страничен слушател. Той се забавляваше, а очите му търсеха тези на Лора.

Когато Памела се помъчи да ги шашне с френския си, Лора разсеяно поправи граматиката й, докато вадеше парче месо от фурната и го разглеждаше старателно, присвила вежди.

Съседката не посмя да остане много дълго. Тя настоя Танър да й помогне да я изпрати до вкъщи, но той показа патерицата и безпомощно разпери ръце.

В замяна на отказа му Лора предложи на драго сърце помощта си, даже настоя, но Пам не й обърна никакво внимание.

— Брей! — цъкна с език Танър, след като тя си тръгна. — Никога не съм допускал, че можеш да намериш общ език с Памела. Притеснявах се, че ще те направи на две стотинки.

— В общежитието на университета живях в една стая с Таби. Може би си спомняш Таби Котката? Тогава изкарах при нея един курс по котешки маниери, който трая шест седмици. Тя ме зърна на летището в Чикаго, така че изкарах още един опреснителен курс. Също тъй разбрах, че тя се е подмладила поне с три години, макар че е по-голяма от мен с две. Пит пътуваше със същия полет. Обади ли ти се? — попита тя Танър. — Защото каза, че ще ти звънне. Знаеш ли, този невинен човек е само на трийсет, а аз го оставих в привидно нежните котешки лапи на Таби! — Тя се хвана за главата, после продължи: — Те и двамата пътуваха за Маями. Страх ме е да си представя какво се случило после! Горкият Пит!

Танър се засмя, после изведнъж стана сериозен и тръгна към кухнята. Лора го последва и двамата разтребиха масата.

Внезапно той се протегна да вземе нещо. Тогава ризата му се измъкна и Лора видя грозните белези, които минаваха от корема му и се спускаха надолу лявата страна, като очевидно продължаваха и по крака му. Тя внимателно сложи ръка върху тях. Той потрепери от допира й.

— Танър, би било хубаво да се съблечеш, да се събуеш по бански и да оставиш малко да те напече слънце и да те лъхне свеж въздух. Но не дълго, защото новата ти кожа е още много нежна и не бива да я излагаш на слънце продължително. Може би е най-добре да легнеш малко на сянка.

— Може да поседя малко на сянка на верандата. Ела с мен да си побъбрим.

— Не ми се говори. Ще легна да поспя. Предполагам, че това е от морския въздух. Спах като умряла цялата нощ, а пак ми се спи.

— Радвам се, че не те отблъсквам — каза той меко.

— О, не. Била съм доброволка санитарка в хирургическо отделение и не ми е неприятно от рани или белези.

Той силно почувства нейното присъствие, докато вървяха към верандата. Беше малко притеснен и нервен. Съблече ризата си и я простря на пластмасовата облегалка на двойния шезлонг. После се отпусна в него и потупа по другата страна подканващо.

Тя помисли, че не бива да седи в такава близост до него! Бе прекалено опасно! Въпреки това, запази самообладание и седна до него.

— Трябва да ходиш по бански — напомни му Лора.

— Ей сега ще се преоблека.

Когато след миг се върна, Лора едва сдържа потръпването на тялото си при вида на страшните белези по бедрото му.

— Това е цял учебник по практика за хирург — започна той, като й показваше и леко докосваше извития разрез. — Високо ценя артистичната работа на хирурга — той успя да направи най-чистия шев, като ми причини възможно най-малката болка.

Мислеше, че ако свикне да гледа белезите му още отсега, навярно би могла да свикне.

Лора погледна със същия интерес и към гърдите му, където имаше разкъсване от отделилото се неуправляемо кормило и бронята на колата.

— Ти всъщност виждал ли си лекаря? — попита тя. — Виж колко умело е зашил това разкъсване. Ти си попаднал на гениален хирург. Да не би да е бил твой познат?

— Просто уцелих добра лекарка. Така се случи, че през онзи ден тя е била дежурна в болницата.

— Имаш ангел хранител.

— Вече започвам да вярвам в това.

— Радвам се, че си оживял. — Като се наведе над него, тя нежно започна да целува белезите.

— И аз също…

Тя се отдръпна и се изтегна до него.

— Лора… — Обърна се на лявата си обезобразена страна, като я скри от нея. — Не мога да повярвам, че си тук. Толкова пъти съм си го пожелавал в мечтите! Толкова съм копнял да те намеря до мен, че сега не мога да повярвам на очите си!

— О, Танър…

— Желая те, Лора!

— Това малко ме плаши.

— Не се плаши от мен — настоя той.

— Не се страхувам от теб, а от себе си. Не съм сигурна дали нашето взаимно привличане е истинска любов, или само силно желание. Чувствата ми са объркани, когато съм край теб, и не съм сигурна, че истина съм готова да ти принадлежа. Току-що започнах да се уча на независимост. Тежко и отговорно е да управлявам сама делата си, сама да вземам решения и сама да поемам отговорността. Завърших университета и веднага се омъжих. Съвсем скоро започнах да изпробвам работоспособността си, която, както разбрах, е неизтощима. А това е интересно. Добра съм в областта си и… Аз… Колебая се дали ще мога да се откъсна от работата…

— Намираш ли, че те откъсвам от нея?

Танър говореше пресипнало и повдигна незасегнатата си дясна ръка. Пръстите му отметнаха кичур коса от лицето й.

— Ти наистина си нежен, Танър. Защо ли си мисля, че се опитваш да ме прелъстиш?

— Не си го мисли — усмихна й се и обясни: — Само ти показвам, че пробуждаш желание у мен и че те искам.

— А не допускаш ли, че аз бих могла да те прелъстя?

— Няма да се дърпам — каза той с усмивка, в която имаше нещо порочно.

Наведе се и я целуна. Когато устните им се разделиха, Лора успя да види как очите му се замъгляват от болезнена страст.

Тя едва успя да поеме дъх, когато той отново я целуна. Пръстите й се заровиха в буйните му коси и гърбът й се изви назад, когато тя доближи своите до неговите гърди. Ръката му се плъзна по врата й надолу, в дълбокото деколте на роклята й и силните му пръсти обхванаха стегнатите й заоблени гърди. От гърлото му се изтръгна стон на желание.

Страстта му бе дотолкова силна, че бе готова да експлодира, но Лора все още не бе подготвена за последиците от една връзка с Танър.

Отдръпна се и той се намръщи и запротестира, а ръцете му не пожелаха да я пуснат. Щеше да бъде приятно да остане с него в това положение — телата им слети в прегръдка и милвани от лекия морски бриз…

Все пак тя стана от шезлонга и успя да се овладее:

— Мисля, че ще е най-добре за мен, поради създалите се обстоятелства, да направя един дълъг крос по плажа. Колко жалко, че ти не можеш да дойдеш. Но съм убедена, че ще настъпи време, когато ще можем да се надбягваме.

Той беше повдигнал коляно и й препречи пътя с крак, като я наблюдаваше. Как можеха сините му очи да гледат толкова ласкаво? Гласът му сякаш я помилва:

— Щом реша, че съм се възстановил достатъчно, ще ми позволиш ли да те догоня?

— Може би — подхвърли тя и му отправи съблазнителен поглед.

— Това ще бъде стимул за по-бързото ми възстановяване.

Думите му прозвучаха като обет и събудиха у Лора чувствена тръпка, която пропълзя през цялото й тяло.

Тя се качи в стаята си, за да обуе късите си панталони. Не успя обаче да открие подходящи еспадрили. Тогава реши да потича боса по мократа плажна ивица.

Когато излезе от стаята и слезе долу, Лора намери Танър опрян небрежно на патерицата си. Чакаше я в дъното на коридора. Тя леко се усмихна, но във върнатата към нея усмивка можеше да се усети изчакване на похитител, дебнещ своята жертва. Прочете го в очите му. Той почувства как тялото й потръпва. Искаше да започне да я преследва. И… да я хване.

— Трябва да ме целунеш за довиждане — каза й със съвсем естествен тон.

— Мислех, че целувките са само за лека нощ.

— И за довиждане — промени той правилата.

Тя повдигна въпросително вежди, което предизвика лукавата му усмивка, за миг проблеснала на лицето му.

— Досега се целувахме само за „лека нощ“ и „здравей“ — пропя той монотонно. Владееше се.

— Не съм го приемала така — промълви тя.

После тръгнаха един към друг и когато се срещнаха, Лора вдигна глава към него и затвори очи. Нищо обаче не се случи. С премрежен поглед видя как Танър я наблюдава. Беше много сериозен. Тя отвори очи и го погледна със същото сериозно изражение. Прегърна го и докосна раменете, врата, лицето му. Чак тогава устните им се сляха.

Целувката бе зашеметяваща. Ръцете му я обгърнаха и притиснаха в железен обръч на жадувана ласка. Целият гореше от страст и се наслаждаваше на усещанията, които тя будеше у него. Ръцете му милваха тялото й — тъй меко и женствено, плътно долепено до неговото…

Накрая той вдигна глава, за да поеме въздух и, преди да погледне към нея, изстена. Усмихваше се тъжно:

— Бягай! Бягай, докато не е станало нещо!

Тя го послуша, защото вече едва се контролираше. Почти залитна към вратата, непохватно я отвори, и накрая буквално изхвръкна на верандата.

Той наблюдаваше с пламнал поглед как Лора стои и диша тежко, постепенно идвайки на себе си. После тя се огледа, като опитваше да си спомни защо се намира на верандата.

Да потича ли? Тялото й се колебаеше. Не. Тичането бе последното нещо, което то искаше. Желаеше само да се върне при Танър и да изпита всички негови целувки.

Защо ли реши да тича? Докато опитваше да си даде сметка защо се намира отвън, съзнанието й заповяда да продължи да слиза по стъпалата надолу и да тръгне по безлюдния път. По навик тя се огледа за коли, преди да пресече шосето, макар че откакто бе тук, никога не бе виждала по него да минават превозни средства. После продължи към плажа.

Не беше свикнала с безкрайността и еднообразието на пустите плажове, противоположност на градските блокове и магистрали. Затова отиде доста далече и трябваше дълго да върви обратно. Изкачи се на пътя, който се виеше над плажа и уморено закрачи по него.

Тогава Танър я откри. Бе излязъл с колата, за да я търси. Лора се строполи в колата с благодарност. Това бе друго порше, заменило катастрофиралото.

— Трябваше да ми оставиш знак — каза Танър. Той не й се скара. Дори не спомена колко е бил обезпокоен, когато е видял, че тя не се връща толкова дълго. — Следващия път — добави той — трябва да прецениш докъде ще стигнеш. Помни, че трябва да изминеш на връщане същото разстояние.

— Добре, че ми каза!

Лора лежеше по гръб на задната седалка, невероятно изтощена, и пиеше портокалов сок от каната, която й бе донесъл. Пътуваха, мълчаливо. Поуспокои се. Беше доволна. Танър все още се съвземаше от безпокойството си заради дългото й отсъствие.

— Потърси кучето — наруши тя първа мълчанието.

— Какво куче?

Той забави малко скоростта и огледа местността с присвити очи, ала не видя никакво куче.

— Мисля, че някой го е изхвърлил или се е загубило. Черно куче. Нещо като коли. Има някакъв нашийник, но аз се страхувам от кучета и затова не посмях да го огледам внимателно. Наоколо обаче няма къщи, нали? Май просто чакаше на пътя.

— Ще видим.

Докато оглеждаха, и двамата мълчаха. Той кара много бавно, ала не видяха кучето.

— Сигурно си е отишло — подметна той несигурно.

— Нека да се върнем и да хвърлим още един поглед.

Танър направи обратен завой, за да продължат издирването.

— О, Танър… — Усмивката й го разнежи, той спря колата и се обърна да я целуне. Докато повдигаше брадичката й, тя запита: — Това целувка за здравей ли е?

— Не, тази се казва „аз съм до теб“.

— Почувствах я като целувка „здравей“.

— Все още не си получила „аз съм до теб“, а вече искаш друга — засмя се той.

— Ами, аз помислих… — В очите й горяха палави искрици.

Трябваше да пообиколят доста, докато намериха кучето. То се беше свило на кълбо в една малка падина до пътя. Там, сред мрака, черната му козина напомняше тъмна сянка.

С доста усилия го придумаха да влезе в колата. Преди да се покатери на задната седалка и да седне, то погледна още веднъж към пътя. Очите му бяха посърнали, но гледаха умно.

— Дали не е болно? — попита Лора загрижено.

— Мисля, че само е гладно. За всеки случай още сега ще го заведем при Хенри, ветеринарния лекар, и ще го помолим да прегледа горкото глупаче!

Ветеринарният кабинет се намираше в стара стопанска сграда. Виждаха се многобройни колибки за кучета, а в двора имаше дори един козел. До оградата се доближиха два коня, за да видят кой е дошъл. На вратата ги посрещна цяла сюрия котки.

Хенри приклекна и започна да говори на кучето. А то изглеждаше неспокойно и се оглеждаше на всички страни. Дадоха му вода и то я излочи наведнъж. Тогава Хенри му сипа в паничка малко суха храна. Кучето беше страшно гладно.

— Кучето е порода шотландско коли. Няма никакви наранявания — обясни Хенри, след като го прегледа. — Не се вижда и патронче с адрес или телефон, за да намерим собственика му. Има само каишка против бълхи и тя е много странна. Козината му не е лоша и всички зъби са си на мястото. Това е младо и красиво животно. Къса ми се сърцето като го гледам — хората мислят, че животните могат да оцелеят сред природата. Може и да е загубено от някого, обаче не се е получавало съобщение, че наоколо се е загубило куче. Ще направя справка. Благодаря, че го доведохте. То ще си намери стопанин.

Танър и Лора бавно излязоха, ала когато понечиха да влязат в поршето, кучето издаде някакъв гърлен звук. Това не бе нито скимтене, нито жалостен хленч. То само ги гледаше с надежда. И двамата спряха и рязко се обърнаха, а после се спогледаха с усмивка.

— Ще му сложа една инжекция за всеки случай и можете да го вземете — весело се засмя Хенри.

— Е, вече имаме и куче. Нали, Лора? — Танър нежно я прегърна през раменете.