Лас Смол
Този път завинаги (10)

Десета глава

Тъй като бе пристигнала на летището доста преди полета, Лора имаше достатъчно време да мисли върху обвинението на Хенри. Дезертьорка ли беше? През целия си досегашен живот, никога никой не си бе позволявал да й лепне подобен епитет. Дали не се беше предала твърде бързо?

Ан Лендърс бе казала: „Преди да установиш отношения, с който и да е мъж, трябва да решиш за себе си как се чувстваш по-добре — с него или без него“.

Образът на Танър я обсеби. Спомняше си всяка негова фраза, всеки поглед — ту замислен, ту весел, ту преценяващ, но винаги изпълнен с изпепеляваща страст.

Ако не я обичаше, би ли настоявал тя да остане при него? Той наистина я желаеше. Не беше нужно да си шие тази червена рокля, за да го прелъстява. Тя се усмихна на спомена. Тогава Танър бе проявил хумор. Спомни си и как я любеше, как не можеше да се откъсне от нея, а тялото му гореше от желание. А в очите му се четеше възхищение и… още нещо. Как би могъл да се преструва? Невъзможно!

По-добре ли й беше без него? Не. Винаги се бе стремила към Танър Морън. И не той я бе изкушил с вулканичния си темперамент. Тя бе тази, която отиде при него, водена от любовното си желание. Как можа да го изостави тогава? Без ни най-малък шанс да опитат отново! Всички нейни предци биха били крайно учудени от лесното й отстъпление, от това, че не положи и най-малкото усилие да спаси любовта си…

В един момент откри, че съзнанието й повтаря безспирно името му. Не бе успяла да го забрави много години. И никога нямаше да го забрави!

Тя сравни наум веселия, отпуснат Танър, когото рисуваше на плажа до вилата с напрегнатия Танър в укритието. Разликата бе огромна. Можеше ли да го принуди да понесе отговорността за нейната безопасност? Трябваше да му даде време, за да прецени той самият!

И може би… нямаше да бъде непочтено от нейна страна, ако стои до него, докато той реши този въпрос. Само щеше да му напомня от време на време, че я има…

Мисълта страшно я изкуши. Как обаче да се върне сега, след като бе пратила всичко по дяволите по този начин? И как, при създалите се обстоятелства, би могла да действа, така че да не я сметнат за глупава? Би ли могла да се върне във вилата и, все едно, че никога не е било, да каже:

„О, здравей. Просто минавах оттук…“

Или да бъде честна:

„Тук съм и ще стоя, докато ми кажеш да си отида…“ Всъщност… Точно това трябваше да направи! Веднага!

Толкова се отнесе в спомени и решения, че не усети как времето за полета й наближи. И когато чу, че викат пътниците за регистрация, отиде до гишето, върна билета, грабна сака си и хвана едно такси.

Дали Танър си беше отишъл от вилата? Ами ако тя цъфне там, а той си е тръгнал? Нямаше нито телефон, нито транспорт… И добре ли постъпваше, като се връщаше?

Дог седеше на верандата и радостно залая, когато тя изскочи от таксито. Сърцето й трепна — щом Дог бе тук, значи и Танър е тук! След това обаче я загризаха съмнения: Танър би могъл да помоли Хенри да гледа Дог…

— Ще почакате ли за минутка? — попита тя шофьора и той изключи мотора.

Вратата откъм верандата не беше заключена. Лора се вмъкна в кабинета на Танър и видя, че всичко е по местата си. Въздъхна с облекчение. Където и да бе, той щеше да се върне.

Тя излезе навън, плати на шофьора, взе сака си и видя как шевролета се отдалечава. Това бе последната й връзка със здравия разсъдък.

Почувства се освежена, пое дълбоко въздух и тръгна обратно към вилата. Токовете й тракаха по стъпала. В съзнанието й изникна онзи първи ден, когато изкачваше същите тези стъпала към терасата с букета от Пит в ръце — предлогът да посети Танър…

Влезе в къщата. Всичко й беше толкова скъпо и близко! Изведнъж изпита някакво угризение, което я накара да потръпне. Имаше ли право да върши това?

Сложи сака по средата на хола и бавно го обиколи, като притискаше лицето си с ръце, сякаш да се успокои и събере хаотичните си мисли.

После още веднъж пое дълбоко дъх и се качи в стаята си. Много сръчно и бързо извади багажа си и подреди дрехите в гардероба. След това взе купчината носени от нея дрехи, които бе оставила, преди да си тръгне, занесе ги в кухнята, сложи ги в пералнята и я пусна.

Отново се качи в стаята си, като размишляваше какво би могла да облече. Трябваше да бъде нещо красиво, елегантно и семпло, за да прилича на разумна, зряла жена. Момичетата за забавление не ставаха за приятелки.

Лора разпредели останалите си дреболии по различни чекмеджета. После претърси навсякъде за червената рокля, ала никъде не я откри. Сред дрехите, който сложи в пералнята, я нямаше. Раздразни се, че не може да я намери, въпреки че бе далеч от мисълта да я облича.

Сложи си тъмносинята фланела на зелени шарки. Пусна свободно косата си, среса я и се огледа в огледалото. После много леко се гримира, като отхвърли идеята да си сложи яркочервено червило.

Слезе в кухнята и се насочи право към хладилника. Отвори вратата и си взе един кренвирш, пренебрегвайки ябълковия пай, който сигурно Пам бе донесла, и нервно закрачи насам-натам.

След като й омръзна да се мотае безцелно, излезе на верандата при Дог и мило му заговори. Кучето обаче седеше, без да й обръща и най-малко внимание, и тя разбра — Дог не чакаше нея.

Той чакаше да се върне Танър!

 

 

Танър задмина едно такси, което се носеше вън от града. Но дали силуетът на задната седалка бе женски? Погледна часовника си. Всеки миг щяха да обявят полета на Лора, а той на всяка цена трябваше да я види, преди да отпътува!

Стигна до летището и разбра, че в последния момент е отменила полета си. Веднага се качи в поршето и подкара обратно към вилата с бясна скорост.

Отдалече не откри никаква промяна в къщата, която да му подскаже, че тя е там. Той слезе от колата, затръшна вратата и тъй като нервите му бяха съвсем опънати, се изкачи по задната тераса, водеща към кухнята. Рязко отвори врата и влезе. Лора беше там!

Танър застана неподвижно и започна да я наблюдава. Тя му хвърли леден поглед и продължи да приготвя обяда. Приближи се към нея и каза измъчено:

— Лора!

Тя се дръпна деликатно встрани. Не каза нищо.

Наистина, тя не възнамеряваше да говори с него хладно, за да го накаже за собствените си сълзи. Бе изненадващо, че му се сърди толкова много.

И докато той се чувстваше на седмото небе, че я намира тук, студенината й го учудваше.

Тя го заобиколи, като искаше да покаже с това колко е заета, нещо съвсем ненужно в момента. Вършеше всичко припряно, сякаш се стараеше да подчертае, че той й пречи.

— Ти се върна! — промълви той. Говореше нежно, гласът му я помилва.

Тя обаче отвърна съвсем хладно:

— Май не чух името си.

Той я погледна с изненада, а после изрече:

— Лора…

— Е, щом знаеш моето, и аз ще се постарая да си спомня твоето. Само ми го напомни. — Беше много заядлива.

Той също се заяде:

— Да ти го напомня? Така ли? Само допреди малко ти искаше да се оженя за теб! — Пристъпи към нея и протегна ръце да я прегърне.

— О, пак същата песен! — каза тя с досада. Отдръпна се много ловко и продължи приготовленията си, като отнасяше прибори и чинии в столовата.

Танър беше смутен. Нямаше представа защо продължава да му се сърди. Все пак, тя беше тук! Стоеше по средата на кухнята, недоумяващ и силно смутен, като провинило се дете.

Накрая чу гласа й:

— Ела!

Той премина разстоянието от вратата до трапезарията, постоя там, после се облегна на камината. Отпусна се и започна да я наблюдава. Движенията й бяха плавни и изящни. Явно бе луда по него, но се държеше все така хладно.

Какво трябваше да направи, за да я умилостиви?

Седнаха да се хранят и през цялото време мълчаха. Лора нямаше ясна представа какво бе сервирала, можеше ли то да се яде и дали изобщо имаше някакъв вкус. Отлично си даваше сметка, че не може повече да продължава да се държи по този начин. Бе много напрегната. Знаеше, че трябва да промени поведението си, да се покаже зряла и стабилна, да се владее.

Тъкмо понечи да заговори, когато Танър каза меко:

— Лора, аз съм тук. Погледни ме.

— Не говоря с теб — смотолеви тя.

— А защо? — Въпросът бе разумен.

— Защото съм бясна, че ме захвърли безцеремонно. И не ми даде никакво обяснение.

— Сладурана!

— Моето напускане беше само израз на снизхождение към капризния ти нрав.

Танър моментално стана и реагира:

— Моят капризен нрав? Само защото съм загрижен за безопасността ти, ме поставяш в категорията на капризните хора? Лора, ти…

— Не съм свършила. Вярвам, че ще поживеем известно време само като приятели. — И понеже видя, че той се смее, продължи: — Точно защото съм вбесена от теб, няма никаква причина да се хилиш. Може повече и да не ти проговоря, затова мисля, че е нужно да ти обясня защо съм тук.

— Няма значение защо си тук, тъй като просто си при мен.

— Двамата с теб прекарахме седем дни в обятията си и още седем — в опасност — продължи тя, без да обръща внимание на думите му. — Това не се случва с всеки срещнат, а нашите чувства все още са нестабилни. Мисля, че ни трябва време, през което да бъдем само приятели. Без секс. Понякога можем да разговаряме, за да научим повече един за друг. — Думите й не звучаха толкова спокойно и разумно, колкото й се искаше.

Втренченият му поглед, който излъчваше любов и страст, успя да я отвлече от същината на въпроса.

— Аз съм влюбена в теб — заяви тя категорично. — Не, не, стой мирен! Искам да ме изслушаш. Всъщност не съм сигурна дали те обичам или само мисълта за тебе ме хипнотизира. Винаги, когато е ставало дума за теб, съм постъпвала неразумно. И дойдох тук, за да те прогоня от мечтите си. Не, не! Не ме прекъсвай! И ако не стоиш мирен и не ме слушаш, си отивам. Веднага! Станала съм много чувствителна и причината за това си ти! Докъде бях стигнала? А, да! Останах тук, за да разбера дали те обичам, или само те желая!

— Повече няма защо да обсъждаме този въпрос, Лора — усмихна се той и се подпря на стола си. — И двамата сме на едно и също мнение. О, любов моя!

— Не се разнежвай! Това, което говоря, е много сериозно. Скоро всичките ти братовчеди и братовчедки ще дойдат и ще трябва да измислиш нещо, за да обясниш моето присъствие. Защото те ще разберат, че нямам някаква почтена причина да съм тук. И ще размахат пред теб пръсти в циничен жест. А аз страхотно ще се притесня от това.

— Не ми ли вярваш?

— Може би правителството ти вярва, но аз не съм убедена напълно, че ти вярвам. И не мога да разбера само едно — защо ме принуди да си отида?

— Да, но ти се върна при мен — усмихна се той широко и ласкаво.

Лора се загледа някъде надалече. После заяви сериозно:

— Досега не си ме учил да плувам.

Това го смути и той попита:

— Да плуваш ли?

— Когато за първи път дойдох, ти ме попита дали мога да плувам и когато ти отговорих отрицателно, ми обеща, че ще ме научиш. Би могъл да го направиш, докато сме в приятелски отношения. Дали ще издържиш да се държиш като приятел с мен поне една седмица? Искам да поработя. Нужно ни е време, за да се опознаем.

— Разбирам. А ти можа ли да научиш нещо за мен?

— Сега знам, че си по-сложна натура, отколкото мислех. Ти криеш тайни, за които никога не съм подозирала. Видях как се придвижваш като сянка, как отстъпваш, как се биеш като мъж…

— Трябваше на всяка цена да преценя опасната ситуация — започна да се извинява Танър.

— Рокуел не бе заплаха за мен! Той търсеше теб!

— Дори се изненадах, че не стреля от засада. Почти не бях на себе си от ужас, че може да те улучи.

— Във Форт Уейни, щата Индиана, в детската зоологическа градина има един алигатор — започна тя. — Алигаторът е поставен там, за да предизвиква стрес у маймуните, така че да не затъпяват от скука. Животът без стресове е много тъп, така че, за да си здрав, ти трябват и малко проблеми. Радвам се, че ти уби Рокуел.

— Убийството беше инцидент. Когато видях Джордж да се показва иззад дървото с пушка, мислех само как да го спра. И досега не съм сигурен дали наистина съм искал да го убия. Това е болезнен въпрос, който винаги ще ми тежи на съвестта. Разбери, Рокуел имаше пушка! Бях наясно как да му я отнема. Но не съм допускал, че Дог ще покаже такава вярност. Не можах да разбера, че кучето искаше да помогне.

— А аз не ти помогнах…

— Благославям Бога, че дори не опита! Ти направи нещо много по-правилно и полезно — не стори нищо, с което да привлечеш вниманието му.

— Бях ужасена и не можех да помръдна…

— Всички хора изпитват същото, когато са в опасност. Само че ние сме научени да контролираме емоциите и страха си. Както боксьорът преди важен мач или актьорът, който излиза за първи път на сцената. Щяхме да бъдем глупаци, ако не признаем, че и нас ни е страх — погледна я много съсредоточено. — Лора, аз вече никога не бих могъл да те пусна да си отидеш.

— А аз никога не съм искала да ме пускаш да си вървя. Но ти бе този, който се противопостави да остана тук. А сега защо си промени мнението?

— Разбрах, че не мога да живея без теб, Лора! Освен това, се оказа, че Рокуел не е имал съучастник, който да желае смъртта ми по същата причина — че съм го хванал да краде секретна информация и съм го вкарал в затвора. Ходих до летището, обаче там разбрах, че си върнала билета си. Не знам кога си взела решението да се върнеш. Важното е, че си тук, при мен! И си дошла да ме спасиш!

— Да те спасявам? — учуди се тя. Веждите й се свиха. — От какво?

— От скуката. От живота, лишен от любов. От самотата. Аз те обичам с цялото си сърце и душа. Омъжи се за мен, Лора! — Изведнъж се засмя и помоли с престорено официален глас: — Бъди моят алигатор, Лора!

— Алигатор?! Твой алигатор? — Тя се втренчи в него. После привидно сериозно изрече: — Ще си помисля върху това, господин Маймунко!

— Знаеш ли, не трябва да се страхуваш от мен.

— Естествено, нали аз ще съм алигаторът, значи ти трябва да се плашиш от мен!

И двамата се засмяха. Лора едва забележимо повдигна брадичка и попита дръзко, връщайки сериозния си тон:

— Колко пъти си прелъстявал жена и си я зарязвал уж заради сигурността й? Ти наистина си мерзавец! — Напрежението й вече бе спаднало, а и раздразнението си бе отишло. Сега в очите й играеха дяволити пламъчета.

Той лекичко се усмихна, а тази усмивка беше много опасна.

— Аз ли съм мерзавец? Аз? Бях съвсем сам тук, не можех да ходя като хората и изведнъж ти се появи и ме прелъсти!

— Това не е вярно! Вече можеш да ходиш! Освен това, най-безобразно ме мамеше с онази патерица!

— Ако трябва да си припомняме всичко — продължи да се усмихва той спокойно и безочливо, — кой бе ушил огнената рокля и бе съставил план за прелъстяването ми?

— Ти ме прелъсти! Метна ме на рамо, размъква ме из цялата къща и… Сега трябва да релаксирам, защото щетите, които нанесе на крехкото ми тяло, са направо ужасяващи!

— Така ли? — попита той, надигайки се от стола. — Дай да видя.

Тя се изправи и заотстъпва назад.

— Я стой на разстояние! Иначе ще… Не отговарям за постъпките си! — заплаши дръзко Лора.

С един скок Танър се озова до нея и ръцете му я обгърнаха толкова здраво, че гърдите му почти премазаха нейните. Целуна я.

Усмихната, тя отметна глава, а коленете и се подкосиха. Разбира се, не успя да се свлече на пода, защото той здраво я прегръщаше.

Внезапно Лора помисли, че никоя уважаваща себе си жена не би се отдала толкова лесно и опита да се освободи от обръча на ръцете му. Танър обаче не я пускаше, а тя продължаваше да упорства.

Той отново искаше да я прелъсти! Но този път щеше да устои на чара му! А той я целуваше с талант, който тя познаваше много добре. Тя би трябвало… Устните му бяха чудесни. Как можеше да бъде толкова внимателен, а в същото време — обигран и чувствен?

Тя се отпусна, осъзнала колко приятно е да се притиска към неговото тяло. Да усеща силните ръце, обвити около нея, да чува неравномерното му дишане, да усеща как бие сърцето му…

Пръстите му я опипваха и възбуждаха… Тя наистина трябваше да… Какво всъщност трябваше да направи? Какво? Не можеше да измисли нищо друго, което би искала да прави в момента…

Докато езикът му галеше нейния, пръстите й милваха косите му. Тялото й леко се изви и потръпна от желание, а зърната на гърдите й болезнено набъбнаха. Допря бедра в неговите и той изстена от удоволствие. Та какво… трябваше да направи?

Той престана да я целува за миг, но само за да я дари с леки нежни ухапвания по ушите й шията.

— Къде ми е червената рокля? — задъхано попита тя.

Той се засмя. Гърлено, приятно и прелъстително.

— Не забравяй, че тя е моя. Ти я уши за мен.

— Вършиш глупости! Какво ще правиш с нея? Тя е моя!

— Ще те накарам да я облечеш!

— Не можах да я намеря. Ако е забутана някъде в дрешника и някой от твоите многобройни роднини я намери…

Тя го погледна и погледът й потъна в неговия. Сърцето й лудо заби и вече не си спомняше за какво говореха!

О, колко скъп й бе той! И беше тук! И я прегръщаше…

— Във вътрешния джоб на сакото ми е. Но повтарям — тя е моя.

Роклята! Той говореше за роклята!

— Не можеш да я сместиш там. Дай да видя.

— Само ако я облечеш.

— Не. — Устните и отчетливо изговориха думата, ресниците й се спуснаха.

— Искам да те любя — настоя меко той.

Лора поклати едва забележимо глава. Той я освободи и я отдалечи на крачка от себе си, а ръцете й едва се откъснаха от раменете му и останаха да висят отпуснати до тялото й.

Танър стоеше и я гледаше. Очите му я обгръщаха с топлина. Изведнъж той се усмихна по своя специфичен начин и извади от вътрешния джоб на сакото си някакво червено парче плат, като предизвикателно махна с него във въздуха. То се разгъна и се появи огнената рокля. Той небрежно я пусна на земята.

И тя беше обличала това? Господи! През това време Танър сваляше сакото си, а когато свърши, започна да разкопчава своята риза.

— О, не, няма да го направиш! — възпротиви се тя.

Той обаче не я слушаше. Съблече ризата, хвърли нанякъде обувките и чорапите си, а после, пред смаяния й поглед, разкопча панталоните си, плъзна ги надолу по бедрата и ги изрита встрани.

Очите й го поглъщаха. Бе толкова възхитително мъжествен! Резките от зарастващите белези само засилваха приликата му с пират. Та той би бил цяло съкровище за списание „Плейгърл“! Трябваше да го нарисува… Трябваше да… Трябваше… За какво всъщност мислеше?

Той пристъпи към нея, а тя дори не се отмести. Само разтвори обятията си за него. Той смъкна дрехите й, вдигна я на ръце и я отнесе до дивана. Тогава ръцете му, тези ръце, крито даряваха такава наслада, започнаха да я галят…

— Танър… — изстена Лора.

— О, колко мило! Как така си спомни името ми? — Той разроши косата й, като я превърна в небрежна, разбъркана маса. После каза с присвити, засмени и горящи от страст очи: — Най-после си при мен. Този път — завинаги!

Започна да целува гърдите й, като я караше да потръпва от страст.

— О, Танър, какво ще правиш с мене?

— Ще те любя. Освен това, ти трябва да се омъжиш за мен! Така братовчедите и братовчедките ми няма да бъдат шокирани. Освен това, няма да развратиш с недопустимото си поведение Фулъртъновчетата!

— Да се омъжа за теб?! — попита тя, като че ли за първи път ставаше дума за сватба.

— Да. Трябва!

— Господи, Танър… Не забравяй, че това е седмицата на нашето приятелство. — Думите й прозвучаха съвсем неестествено, след като се беше разнежила под голото му тяло.

— Харесва ми да бъда приятелски настроен към теб.

— Виж… — започна тя, ала той я прекъсна:

— Искам да знам колко деца ще имаме, така че да построя достатъчно голяма къща…

Танър се наведе и я целуна, разтваряйки устните й с умелия натиск на своите. Тя се задъха, тялото й се разгорещяваше от трескавата целувка. После той нежно прокара език от устните до гърдите й, като започна да възбужда кафявите зърна, а Лора се извиваше от удоволствие. Улесняваше го с жестове и ласки. А течеше тяхната първа седмица на приятелство! Почувства се безпомощна и безразсъдна едновременно.

Устните му проследиха копринената кожа на корема й и се спуснаха надолу, към абаносовочерния триъгълник.

Лора изпита необуздано желание, повдигна бедра и се притисна в неговата мъжественост. И двамата не можеха да издържат и миг повече и телата им се сляха.

Постепенно любовният ритъм се усилваше, отнасяше ги в един нереален свят, където не съществуваше нищо, освен пламтящите им очи, жадните устни, търсещите ръце…

Лежаха, останали без дъх. Танър още трепереше от възбуда, но отново започна да я целува — този път нежно, много нежно! След това с нежелание се откъсна от устните й и промълви:

— Обичам те! Ти си моя! Този път — завинаги!

Лора се чу да отговаря:

— Ти си с мен! И си истински! О, Танър, аз също те обичам толкова много! Ожени се за мен!

— Кога? Скоро ли?

— Скоро, много скоро…

Той продължи да я целува, а пръстите му милваха лицето й. Пожела да я люби още веднъж. Лора изпита същото желание.

И както телата, така се сляха и душите им. За да съществуват заедно — този път завинаги!