Лас Смол
Този път завинаги (9)

Девета глава

На другия ден Даниълс им каза:

— Нищо няма по крайбрежието. Абсолютно нищо. Никакви автомобили, дори няма шляещи се скитници.

— Сигурно тревогата е била фалшива — предположи спокойно Танър, случилото се нямаше особено значение.

— Ще разберем.

— Оценявам факта, че го приемаш сериозно.

— На твоята кола имаше малък скрит предавател. Кога е бил поставен и с каква цел, не знаем, но фактът, че беше там, е налице… Отново го сложихме на мястото му. Нашите решиха да пообиколят с поршето насам-натам, за да проверят дали не се е залепила някоя опашка. Това все пак им създава работа.

 

 

Дните минаваха, а нищо особено не се случваше. Лора съобщи в службата си, че работи върху текущи проекти.

Тя на драго сърце се съгласи да прави по нещо за вечеря. Веднъж направи хамбургери и опече пай. Паят обаче наистина не беше по рецептата на Памела, макар че се хареса на всички. Друг път ядоха пържени картофи, сандвичи и сладолед за десерт.

Тя довърши скиците на Танър, където той беше изобразен пред компютъра или как разговаря с другите мъже.

Скицира и тях, но те изгориха рисунките й с явно съжаление — не им бе разрешено да бъдат рисувани. Направи рисунки и на кучето и постепенно стана приятелка с него. То научаваше все повече команди. Беше много умно. Всички го обичаха заради неговата привързаност.

Придружавани от Дог, Лора и Танър често се разхождаха до близкото градче за пощенски картички или други дреболии. По пътя минаваха през борови гори, под чиито стволове се преплитаха храсталаци и се стелеха цели килими от борови иглички. По слънчевите поляни цъфтяха нежни пролетни цветя, а в дълбоката горска сянка се показваха първите гъби. Всичко щеше да бъде идилия, ако Танър се отпуснеше поне малко.

Езерцето наистина бе красиво. Край него растяха дървета, чиито клони се извисяваха нагоре, а младите листа хвърляха сенки по сиво-зеленикавата му повърхност. Танър и Лора често ловяха риба и наблюдаваха как се образуваха кръгчета по повърхността на езерото, когато обитателите му поемаха по глътка въздух или весело играеха.

Никога не се отдалечаваха от прикритието, в което можеха да се вмъкнат при сигнал за тревога. А тримата пазачи винаги бдяха над тях.

Веднъж, когато минаваха през една горичка някакви гъбари станаха причина Танър и Лора да прекарат известно време в укритието. Гъбарите така и не приближиха къщичката, а след като набраха достатъчно гъби си отидоха.

Разбира се, номерът на колата им бе забелязан и веднага бяха проучени. Колата принадлежеше на един учител по физика в местния университет, чиято съпруга бе касиерка в супермаркет. Движеха се заедно с още един учител и неговата приятелка. Нямаха никаква връзка с хора, които Танър някога бе познавал или проучвал. Тревогата се оказа фалшива.

Имаше и други фалшиви тревоги. Например, един вертолет, който летеше ниско и кръжа дълго време, се оказа, че е търсил изгубен скъп състезателен кон. А за колата, кръстосваща и паркираща по разни поляни сред гората, се установи, че принадлежи на млада двойка, която търси усамотено кътче за любов.

Друг път цял един ден ги безпокоиха ученици, които бяха дошли в околността на излет. По принцип момчетата са склонни към скитане и са извънредно любопитни. Те даже споменаха за нещо като тунел, който се виждал през храстите. Но дори тази заплаха мина без последствия.

Танър бе много зает. Той се бе захванал с един компютър, последна дума на техниката, за да проучи някои минали случаи и да намери ключ към настоящата ситуация. Седеше и усилено работеше.

Не след дълго и на Лора й се отвори работа, която отдавна бе зарязала. Необходимо беше да завърши проектите си, да потърси други проспекти и да си направи повторно разписание на отложените срещи и второстепенните ангажименти. Налагаше се да се вземе решение.

В края на месец април щяха да възникнат и други проблеми. Представящите се за Лора и Танър агенти, които живееха сега в къщата на Морън на брега, скоро щяха да бъдат буквално потопени от наплива на Моръновци, които, по разбираеми причини, щяха да бъдат безкрайно любопитни, за какъв дявол тази странна двойка се е настанила в тяхната къща. Трябваше да напуснат вилата. А там беше и поршето на Танър. Щяха ли да го оставят на същото място? Или щяха да го приберат в някой гараж?

— Можем да ви настаним в апартамент в Сент Луис — съобщи Даниълс. — Можем да сменим вашата самоличност, за да си свършим работата докрай. Ако искате, стойте тук завинаги, но ви предупреждавам, че това ще бъде непосилен товар за вас. Все някога ще трябва да се върнете сред цивилизацията, сред приятелите си… Помислете.

Когато влязоха в стаята си, Лора каза на Танър:

— Ще направя всичко, което ти решиш.

— Обичам те! — отвърна той. — Никога не го забравяй. Но трябва да се разделим. Ти трябва да си свободна, освободена от моето присъствие. Нямаме представа кой прави всичко това, по-точно — какво става в момента и дали, в края на краищата, нещо става! Лора, не мога да понеса ти да си в опасност, каквато и да е тя! Реших да ти върна свободата.

Танър седна на края на леглото, като не смееше да я погледне. Тя се пресегна към него, обаче той каза със странен, дрезгав глас:

— За Бога, не ме докосвай!

Тя остана поразена.

— Танър…

— Не казвай нищо. Трябва да се разделим. И ако нещо ти се беше случило, не зная какво щях да правя, Лора!

— Можем да заминем някъде заедно. Бихме могли да заминем някъде, без значение къде. Нали ще сме заедно!

— Ако някой наистина ме търси, ще ме открие. Няма да престана да се тревожа за теб, където и да отидем. Не мога да живея повече така.

— Всеки поема риск в известна степен, Танър. Риск има дори в елементарните решения, които ежедневно се налага човек да взема. Аз бих могла да живея с риска и ще го направя.

— Не — поклати той глава. — Не разбираш ли какво ще ми причиниш? Не мога да понасям ти да бъдеш в опасност! — изстена, взе я в обятията си и я люби отчаяно, безнадеждно. Сякаш това повече никога нямаше да се случи.

Когато вече си почиваха, тя прошепна:

— Да живея без теб, означава за мен вид смърт. Не бих могла да понеса раздялата…

— О, Лора… — От гърдите му се изтръгна отчаяна въздишка, която дори железният му самоконтрол не можа да сдържи.

Лора разбираше какво измъчва Танър и се стараеше да бъде внимателна с него, както винаги. Говореше за забавни неща, а и пазачите им ги разсейваха със сладки приказки.

Но усилията й бяха напразни. Въпреки привидното спокойствие, Танър никога не се отпускаше напълно. Винаги бе нащрек. А това го изтощаваше.

Наистина живееха в някакво нереално измерение. И всичко това ставаше през вълшебния месец април, когато дивите цветя растяха и покриваха с очарователните си килимчета земята, а слънцето и дъждът се редуваха, както усмивката и тъгата. Да, това ставаше сега, когато се бяха настанили в най-сладката горска къщурка, охранявани от дискретни и мили пазачи. Беше много странно да живееш като заложник на неизвестното…

 

 

Накрая, един прекрасен ден техните отмъстители се появиха. Лора, Танър и Дог тъкмо се връщаха от езерцето с богат улов, когато внезапно мъж с пушка в ръка се показа иззад едно дърво. Отначало Лора го помисли за привидение. Но той си стоеше там. Бе истински. Преди тя да извика Дог застрашително изръмжа.

— Само мен! — Гласът на Танър прозвуча като заповед.

Да, пред него стоеше врагът му и Танър отлично го знаеше.

— Махни я от себе си, Морън!

Той даде вид, че се кани да се отмести от Лора, а всъщност не помръдна. Дог безшумно приклекна в нападателна поза и оголи зъби.

— Познаваме се, Рокуел. Чичо ти знае ли, че си тук?

— Дошъл съм по собствено желание. За да ти видя сметката! През цялото това време съм бил в дранголника. Заради теб!

— Не си си извадил поука, нали? Ако си спомняш влезе в пандиза, защото се опита да измъкнеш секретна информация от закодираните файлове. Аз съм само човекът, който те хвана — незабелязано Танър се беше приближил още повече до Лора.

— Ако не беше ти, щях да успея. Никой друг не знаеше кода — говорът на Рокуел приличаше на кучешки лай.

— Как успя да ме откриеш, Джордж? — Тонът на Танър предразполагаше към разговор.

— Наех няколко частни детектива, както всеки на мое място би постъпил. — Рокуел обърна глава към Лора и я погледна. Очите му се присвиха.

Точно за тази част от секундата Танър леко помръдна ръка. В същия миг Дог яростно заръмжа и се хвърли върху Рокуел. Атаката на кучето му попречи да стреля.

Танър повали мъжа със светкавичен саблен удар през врата. В същия момент се чу изстрел, а куршумът се заби в земята. Дог пак изръмжа. Изневиделица се появиха Даниълс и Рийд.

Даниълс заповяда на кучето да се отдръпне и насила издърпа Танър от вече неподвижното тяло на противника му. Рокуел никога повече нямаше да стане. Вратът му бе прекършен.

Танър се обърна и погледна Лора. Тя бе застинала на едно място с разширени от ужас зеници. Той се спусна към нея, сграбчи я и я разтърси, сякаш да се увери, че е жива.

— Танър… — успя само да изрече тя. Не вярваше на очите си и трепереше от ужас. Той я прегърна и я притисна силно до себе си. Стенеше от облекчение… Или това беше ревът на триумфа?

Двамата пазачи изпратиха бързо Танър и Лора в къщата и им наредиха да отидат в подземието на тунела. После двамата мъже взеха Дог и незабавно се върнаха в гората да търсят Бродуик.

Откриха го тежко ранен от хвърлен по него къс скала. Оказа се, че за да отклони и обезвреди пазещия наблизо Бродуик, Рокуел бе опитал първо да убие него. Бродуик обаче бе допълзял достатъчно близо до мястото, където се разигра фаталната за Джордж сцена, и бе стрелял по него. Тъкмо този предупредителен изстрел бяха чули Рийд и Даниълс, които бдяха наблизо, и се бяха втурнали натам…

 

 

Когато опасността премина, Лора и Танър откараха Бродуик в местната болница. Той бе внимателно прегледан от екип специалисти. Мнението на лекарите беше, че трябва да остане за известно време в болницата.

Междувременно Даниълс и Рийд проверяваха колата на Джордж Рокуел. Откриха миниатюрен предавател. Това ги накара да се спогледат. Беше същият като на каишката против бълхи на Дог! Ето защо Джордж винаги е знаел местонахождението на Танър!

На връщане от болницата Лора попита Танър какъв е бил Рокуел.

Отговорът на Танър бе:

— Чичо му е мошеник, а Джордж Рокуел му помагаше. Чичото плати внушителна глоба и не влезе в затвора. Но Джордж не успя да се отърве.

Когато се върнаха в къщата, им показаха каишката на Дог и предавателя, остроумно скрит в нея. Искаха да знаят дали каишката е нова. Очевидно бе, че Дог е бил свързан с човека, който го бе пуснал умишлено около вилата на Морън. Ала този човек не беше Рокуел. Кучето не го познаваше. Значи в тази работа бе набъркан и някой друг…

— Как биха могли да предвидят, че ще приберем Дог? — учуди се Лора.

— Единствено Танър има къща в онзи район — обясни Даниълс. — Когато Дог е огладнял, е дошъл при вас. Разбира се, вие сте щели да го нахраните. Този, който го е пуснал там, е бил нает от Джордж Рокуел да установи къде се намирате и да ви държи под око, докато самият Джордж се добере до вас.

— А защо е било нужно да поставя предавател и на колата? Какво ги е навело на мисълта, че можем да заминем?

— Не са имали друг изход. При нормални обстоятелства само щяха да ви следят. Тези момчета обаче са били професионалисти и са опитали всички възможности. При смяната на колата предавателят е останал в поршето и въпреки това, с вас е имало още един предавател — в каишката против бълхи на врата на Дог. Това до известна степен е объркало Джордж — нашите агенти се повозиха доста в поршето — продължи той. — Така че самият Рокуел е трябвало да кръстосва от Миртъл Бийч до тук, за да следи сигналите — и двата! Ето какво го е задържало толкова дълго. Ала явно е разбрал за подставената двойка агенти и е дошъл тук. Е, рано или късно, е щял да ви открие. За малко и да… успее да извърши… това, което беше замислил.

— Престъпникът ненавижда тези, които го залавят — каза Лора.

Останалите се съгласиха с нея. Никой не отправи упрек към Танър. Нямаше и съмнение, че бе убил Рокуел при самозащита. Сега вече можеха да напуснат убежището.

Струваше им се някак странно да се разделят с новите си приятели. Помежду им се бе породила близост, която свързва хората с общи разбирания. Бяха зависили един от друг и бяха живели заедно при едни и същи условия, така че се бяха опознали добре.

Когато Лора и Танър отидоха в болницата, за да се сбогуват с Бродуик, той помоли:

— Не казвайте, че ще си пишем, че ще си пращаме коледни картички или нещо от този сорт. Такава връзка не може и не бива да се поддържа. Вие и двамата сте готини. Желая ви щастие.

По-късно, докато събираха нещата си, Даниълс изрече със същия тон:

— Радвам се, че този период приключи за вас, но забравете завинаги всичко и си живейте живота. Ако имате някога нужда от нас, знаете къде да ни намерите.

 

 

Разбира се, не всичко още беше свършило. Напротив, това бе само началото. Как една жена би могла да убеди даден мъж, че той е по-важен за нея дори от живота й? Тя и Танър бяха разменили ролите си. Сега вече тя поемаше отговорността за него. И тъй, как една жена би могла да накара мъжа, когото обича, да й се довери?

Тя опита по заобиколен начин да му обясни становището си:

— Има хора, които загиват при пътни произшествия. Някои ги убива торнадо, светкавица или падат по стълби. Други — при престрелка. А има и много хора, които никога не са изпитвали опасност и, в края на краищата, умират в леглото си, отегчени от живота.

Тя бъбреше през цялото време, докато се връщаха към вилата с взета под наем кола. Двойниците им вече бяха напуснали.

Когато пристигнаха им се стори, че с години не са били там. Всичко в къщата им бе скъпо. Лора обикаляше и се усмихваше на всяка вещ. Танър бе намръщен. Той се занимаваше с компютъра, инсталираше програмите, копираше секретните данни, които бе прехвърлил на дискети и взел със себе си, после слагаше дискетите в кутии и ги прибираше.

Дог бродеше насам-натам. Сигурно искаше да види дали някой не е нарушил неговата територия, докато го е нямало. Но вече не наблюдаваше пътя.

— Танър?

— Да.

— Ще се ожениш ли за мен?

— Не.

— Майка ми ще получи удар, ако разбере, че живея в такъв грях. Наистина не искам да я разочаровам. Освен това, ще повлияя лошо на по-малките ми сестри, а на всичко отгоре, имам и братовчедки, които също биха могли да вземат лош урок от моето поведение. Винаги съм била пример за тях, така че, както разбираш, ти би могъл да развратиш цяло едно поколение от Фулъртъновци.

— Няма повече и да живея с теб — заяви той. — Ще се разделим и всеки ще поеме по своя път. Не мога! Не бих могъл да понеса още едно такова преживяване.

— Имам ли и аз право на мнение? — натърти тя. — А какво ще кажеш за това, което аз бих могла да понеса? Какво ще стане, ако поискам от теб да не караш това порше, защото би могъл да попаднеш на поредния идиот? Какво ще кажеш, ако аз ти забраня да шофираш изобщо?

— Знаеш какво мисля по този въпрос.

— Ще хвърля ключовете на колата ти надалече и ще анулирам шофьорската ти книжка!

Той се втренчи в нея и в очите му отново се появиха познатите пламъчета.

— И как ще стане това, Лора?

— Ще намеря начин. — Тя го наблюдаваше упорито.

— Лора, трябва да разбереш…

— Не мога! Щом не ме обичаш толкова, че да се ожениш за мен и да поемеш някаква отговорност, тогава ти изобщо не си ме обичал! Никога! Значи между нас е имало само приятен секс и нищо повече! Ти ме излъга и аз останах с погрешното впечатление, че означавам нещо за теб. Бях ти обяснила, че не съм жена за леглото! Но на следващия мъж, с когото ще бъда, ще му бъде трудно да пробие…

— Какъв следващ мъж?

— Някой смелчак, който ще ме обича достатъчно, за да рискува с мен.

— А аз не те ли обичам достатъчно?

— Да, и дума да няма — обичаш ме. Само че ще трябва да осъзнаеш колко и дали е достатъчно силно. А аз имам нужда от теб! Искам да продължа живота си с теб. И те обичам, много те обичам!

— О, Лора, не ме предизвиквай да рискувам! — притегли я към себе си и силно я прегърна.

Тя се отдръпна и бавно започна да се съблича.

— Нужно ти е време, за да обмислиш всичко, Танър. Виждаш ли, не мога да ти гарантирам, че ще живееш весело с мен, но ще опитам да те спася от скука. — В следващия миг тя захвърли настрана и последната дреха от себе си и застана пред него в предизвикателна поза. Обгърна раменете й и нежно започна да ги гали.

— Танър, аз наистина те обичам! — Бе сериозна и думите й прозвучаха тържествено.

— Знам, че ме обичаш. Но трябва да се разделим.

— Мисля, че трябва да дадем нашия принос за бъдещето ято потомци, които ще имат привилегията да посещават тази стара вила. Техните крака ще доизносят стълбите чак до подпорите, а ръцете им ще…

— Казваш, че стълбите са износени?

— Вижда се от пръв поглед… и чийто смях ще бъде погълнат от… — продължи тя.

— Само правиш раздялата по-трудна, Лора…

— … и чиито пръсти…

— Колко деца? — Не беше въпрос от любопитство. Беше от отчаяние.

— Доколкото си спомням, ти си единствено дете. Но можеш да поправиш грешката на родителите си с моя помощ. — Тя млъкна, за да прецени нещо, после продължи: — Бих се съгласила с пет или шест деца. За повече ще трябва да изчакам поне първите две, за да разбера какви ще бъдат останалите.

— Трудни.

— Мисля, че е почти невъзможно човек да се пребори с теб. Ти си твърде невъзприемчив и упорит. А това вече засяга и мен и значи, че аз ще трябва да си помисля, преди да ти дам срок.

— Обясни ми какво беше това за „следващия мъж“. Ти спомена някого преди малко и все още не си отговорила на въпроса ми — намръщи се той. — Имаш ли някого предвид?

— Защо, кажи ми, когато се събличам и те прегръщам гола, ти проявяваш загриженост, но ако съм хей там и съм облечена, не искаш да се ожениш за мен?

— Дори цялата да беше обкована в желязо и да не съществуваше опасност за живота ти, а аз никога да не можех да те докосна, пак щях да искам да бъда с теб. — Гласът му бе нежен и дълбок.

— Това вече звучи по-добре.

— Но, любов моя, ако живееш с мен, за теб винаги ще съществува опасност! И затова не бива!

— Танър! Аз те обичам повече от собствения си живот!

— И аз теб, Лора. Повече от живота си. Обаче трябва да ти върна свободата, а аз те обвързвам и те подлагам на ненужен риск.

Тя склони глава на гърдите му в изблик на отчаяние, след това повдигна лицето си към неговото и помоли с дрезгав шепот:

— Добре. Каквото ще да става! Нека се любим още веднъж, за последен път — отвори устните си, като че да си поеме дълбоко дъх.

— Ти… отиваш ли си?

— Да. Няма смисъл да стоя тук.

— Няма да мога да те пусна да си отидеш.

— Какво искаш да кажеш? Вземи някакво решение, по дяволите!

— Има ли друг мъж?

— Не! — Започваше вече да се ядосва. — Как бих могла да съм с теб, ако имаше друг мъж? Не ставай смешен!

Ръцете му се плъзнаха по копринената кожа на гърба и се спуснаха надолу към кръста, за да спрат на заобления й ханш.

— Лора… Би било лудост. Не мога! Не трябва! Не бива да рискувам и твоя живот! — В погледа му се четеше страдание.

— Колко досадно!

— Кое?

— Каза го вече сто пъти и ми омръзна да го слушам!

Тя се отдръпна и започна да събира дрехите си от пода. Вършеше това предумишлено бавно, като ги изтърсваше. Искаше да разбере какво впечатление прави с действията си.

— Лора!

— Разбирам, че единственото, което искаш от мен, е сексът. Едва можеш да изтраеш да не ме метнеш в леглото си, след като с години не си ме виждал. А аз така лесно ти се отдадох! Ужасно неприятно е, но трябва да го призная. — Тя се намръщи, ядът й растеше.

— Тогава…

— Ами, тогава — представлението свърши! Изведнъж се оказва, че аз съм готова да „рискувам“, а ти „не искаш да ме излагаш на опасност“. Ти си опасността, ти, развратник такъв! Дойдох тук… — От този момент тя започна да се държи по-враждебно.

— Грешиш! Много грешиш, Лора!

— Ще се ожениш ли за мен? Да или не?

— Лора!

— Кажи просто — да или не.

— Не! Ти трябва да разбереш… — започна той, едва овладял нервите си.

— Разбирам. Няма да те притеснявам или да те моля, нито пък ще ти досаждам. Сбогом! Всичко беше много забавно, скъпи.

— И как мислиш да си тръгнеш? Нямаш кола, а пък аз няма да те закарам — обеща той със сладък глас, като я наблюдаваше внимателно.

— Ще повикам такси — отвърна и го погледна през рамо.

— Телефонът не работи.

— Тогава Дог и аз ще пътуваме на автостоп.

— Тук не минават никакви коли.

— Тогава ще вървим пеша.

Изведнъж той осъзна, какво казваше тя.

— Смяташ да вземеш Дог?

— Да. Ти не бива да го притежаваш. Може да го изложиш на опасност. — Гледаше го свирепо.

— Лора…

— Сбогом, Танър!

Навлече дългата си блуза и се спусна към вратата, побесняла от яд. Точно, когато стигна до нея, се чу звънецът. Лора дръпна раздразнено вратата с една ръка, а с другата придръпваше надолу блузата си. Беше Хенри, ветеринарният лекар.

— Хенри, би ли ме закарал до летището? — направо го попита Лора. Лицето й бе сърдито и зачервено. — Искам да отида дотам, а Танър отказва да ме закара.

Хенри предпазливо погледна към Танър, който беше толкова спокоен, колкото и буреносните облаци на хоризонта.

— Добре… — смотолеви Хенри.

— Ще ти платя за безпокойството — обеща тя, все още бясна от току-що разигралата се сцена между нея и Танър, като сега си изкарваше яда на горкия Хенри.

— О, в никакъв случай няма да приема пари! Нали, Танър?

— Изключил е и телефона! — избръщолеви тя.

— Трябва да си тръгвам — опита да излезе от създалото се неловко положение Хенри. — Послушай Танър, той все някак ще уреди нещата.

— Хенри — рече тя с убийствено спокойствие, — ако не ме закараш до летището, ще пътувам на автостоп!

Всъщност всички знаят, че ветеринарният лекар е благ човек, с когото можеш да се разбереш, особено ако си в нужда.

— Танър, ще трябва да го направя — каза Хенри. — Ако ти не можеш да решиш сега, в момента, аз ще я закарам до летището.

Танър не отговори. Неспокойните му очи не се откъсваха от Лора.

Тя решително се обърна и се качи в своята стая. Като преглъщаше напиращите сълзи, облече единия от костюмите си и обу обувките на висок ток. Измъкна от гардероба останалите дрехи и ги набута в сака. След това събра всичко, което бе носила, и го струпа на купчина върху леглото. Поколеба се единствено за червената копринена рокля. Но тя само щеше да й напомня за Танър. Затова остави и нея на леглото.

Хенри я пресрещна на стълбите, взе сака й и тръгна към колата си. Лора влезе в работния си кабинет, за да хвърли прощален поглед на прекрасните материали, с които бе творила.

— Не си обядвала — стресна я гласът на Танър.

Тя се обърна и го изгледа. Само за миг. Иначе щеше да се разплаче.

— Не съм гладна.

— Не си отивай по този начин.

— А по какъв?!

— Не ми се сърди.

— Не ти се сърдя! Само че никога не съм могла да понасям разсъдливите идиоти.

— Лора ти ме убиваш… — В гласа му се долавяше страдание.

А в това време сърцето й щеше да се пръсне.

— Дрехите от килера са натрупани върху леглото ми. За съжаление, не успях да ги изпера. — Излезе от стаята, минавайки край Танър, без да го погледне.

— Лора!

Обаче тя продължи към верандата, където Хенри я чакаше.

Той меко я посъветва:

— Не бива да вземаш Дог. Той е свикнал с вас двамата. Мисля, че ще бъде жестоко да го влачиш по разни самолети…

— Знам! — почти изкрещя Лора и погледна към Дог, който стоеше с наострени уши и я наблюдаваше любопитно. — Благодаря ти, Танър, за интересното и разнообразно прекарване на двете седмици — изрече Лора с официален глас. — Не беше необходимо да…

Без да обръща внимание на смаяния Хенри, който не знаеше къде да се дене от неудобство и какво да стори, за да помогне на тези същества, Танър се обърна към Лора:

— Целуни ме за сбогом.

— Не мога. — Очите й бяха замъглени от сълзи и тя не успя да овладее вълнението, което я бе обзело.

Ако го бе целунала, щеше да се върне и да остане. И той добре го знаеше.

— Хайде да тръгваме — намеси се деликатно Хенри.

— Имаш ли достатъчно пари, Лора? — попита Танър.

Тя не се обърна, защото се опитваше да види стъпалата през насълзените си очи. Едва сдържаше риданията си, ала успя да отговори:

— Да.

Дог слезе по стълбите и започна да се върти около колата на Хенри и да скимти. Кучето и Лора си размениха дълги прощални погледи, а после тя се наведе и го прегърна. То стоеше мирно. После тя бързо се вмъкна в колата. Хенри влезе в колата, запали мотора, внимателно изви към пътя и подкара по него. Танър и Дог останаха зад тях.

Тя плака през целия път до летището, а Хенри тактично мълчеше. Той е убеден, че е много по-лесно да се занимаваш с животни, отколкото с хора. Човек може да гали животното и да му говори, без да подбира думите и изразите си. С хората беше съвсем различно — постъпките им често оставаха пълна загадка за него.

Имаше следобеден полет през Дейтън до Саут Бенд. Лора се сбогува с Хенри и го помоли да не стои с нея, тъй като поради създалите се обстоятелства, не може да бъде подходяща компания. Той разсеяно се съгласи. После се повъртя малко и когато вече тя за трети път му каза „благодаря“ и „довиждане“, само поклати глава и рече:

— Всъщност ти си една дезертьорка! — обърна се и тръгна, като я остави възмутена и обидена.

Хенри се върна във вилата. Застана до смълчания Танър, който се бе подпрял на парапета на верандата. Хенри изрече с твърдо убеждение в гласа:

— Ако обичаш някого истински, трябва да се бориш за любовта му!