Лас Смол
Този път завинаги (8)

Осма глава

Лора изтича в стаята си и облече някакъв памучен костюм, който намери в дрешника. Огледа и отдели някои дрехи и принадлежности. Грабна няколко чифта бельо, четката за зъби и ги напъха в сака си.

Навън валеше дъжд, духаше вятър и бе много студено. Лора се зачуди колко ли е часът. Явно бе доста след полунощ.

От какво всъщност се нуждаеше? Взе си някакви сандали, чифт ниски обувки, две дълги поли и еластичния си клин. Прибра дъждобрана и дамската си чанта. Остави двата по-официални костюма и блузите да висят в дрешника, а високите си обувки намести под тях.

Със сак в ръка тя слезе в стаята, където с удоволствие бе работила, и със съжаление огледа съкровищата, които трябваше да остави. Грабна само няколко молива и скицника си и забърза към кабинета на Танър.

Танър не беше там. Откри го в кухнята. Слагаше плодове в найлонови торбички. Беше облечен дебело, до него бе кутията с дискети, а на два стола имаше натрупани негови дрехи. Хвърли към нея напрегнат поглед, взе от ръцете й полупразния сак и го допълни със своите вещи.

— Защо правим всичко това?

— Много логичен въпрос. Колите, които са минали оттук, не са на местни хора — обясни й той. Все още не сме сигурни, че катастрофата с мене е била случайна. Затова сме нащрек.

— Някой те преследва? Теб?

— Току-що научихме, че така.

— Боже мой! — После попита с внезапна загриженост: — А какво ще правим с Дог?

— Сутринта ще се обадя на Хенри и ще го помоля да вземе кучето. Дотогава Дог има достатъчно вода и храна. А къщичката и постелката от одеяло ще го топлят.

Обаче, когато излязоха и отвориха вратата на автомобила, Дог се настани на задната седалка.

— Той разбира, че напускаме — въздъхна Лора и погледна Танър с няма молба в очите.

— Добре, ще го вземем. Кучетата са много умни животни — съгласи се той. — Хайде да тръгваме.

— А накъде?

— Винаги съществуват непредвидени обстоятелства и планове да се излезе от тях. Принудени сме да използваме вариант Б.

— Сериозно ли говориш? — попита Лора. Още не можеше да асимилира внезапното им заминаване.

— Горе-долу.

— Ха! Какво е това „горе-долу“? Промъкваме се едва ли не като крадци. — Тя направи пауза, за да погледне часовника си. — А е три часът сутринта и сме тръгнали Бог знае накъде!

— Трябва да се свържа по радиостанцията с моите хора. Тя е настроена на съответна честота. Не бива да пропускам нищо. Затова ще те помоля да мълчиш. Ще ти обясня всичко по-късно.

Очевидно контактите на Танър осигуриха важна информация с помощта на кратки комбинации от букви и числа, защото не бяха изминали и двайсет километра, когато Танър удари спирачка, загаси фаровете и изведнъж зад тях се появи един шевролет и спря.

— Почакай тук, докато проверя — настоя Танър.

Той излезе предпазливо и застана до вратата. Същото направи и човекът от шевролета. Размениха си някакви безсмислени фрази, явно пароли. После Танър се наведе и каза на Лора:

— Всичко е наред. Да вървим.

Целият този епизод бе тъй нереален, на ръба на фантастиката, че Лора почувства как в нея се надига истеричен кикот. Излезе от поршето, а Дог я последва. Тръгнаха към шевролета. Лора седна до шофьорското място, а Дог се настани удобно на задната седалка.

— И да ми пазиш поршето! — помоли Танър мъжа.

— С удоволствие ще го направя — отвърна той и добави: — Успех!

Танър вдигна ръка за сбогом, влезе в шевролета и потеглиха. Навън плющеше дъжд и чистачките едва смогваха да изчистят предното стъкло. Лора мълчеше. Зениците на очите й бяха разширени от лоши предчувствия. Обърна се, за да провери как е кучето и видя, че се е сгушило на задната седалка. Бе отворило очи и внимателно я наблюдаваше. Зъбите й затракаха от студ, макар че бе облечена с палто.

Колата фучеше бясно сред тъмната дъждовна нощ. Изражението на Танър бе каменно. Добре бе да имаш до себе си такъв мъж. Освен това, той бе в най-хубавата — зряла възраст, реши тя. За нея той значеше много. Но какво, по дяволите, ставаше? Очевидно имаше някакъв престъпник, който таеше в себе си омраза… А щом Танър се намираше в опасност, тя също се подлагаше на нея. Ала странно — Лора не изпитваше страх. Все още не. Бе изпълнена с решителност и внезапна смелост. Учуди се на себе си. Тя го обичаше, а той бе в опасност! Защо тогава се чувстваше тъй силна и борбена? За да го защити ли?

Върна се към кратката седмица, която бяха прекарали заедно. Припомняше си неговите реакции, когато намериха и започнаха да се грижат за кучето, кавалерското му държание към нея… Спомни си и разговорите им. Танър работеше за интересите на страната… А сега бяха заедно. Трябваше да се грижи за него!

Мъж като Танър да тръгне към непознати местности посред нощ! Наистина ставаше нещо много сериозно. Явно престъпниците не се шегуваха. А тя би могла да обърка плановете на групата на Танър, ако не внимава! Да, трябваше да изпълнява всяко нареждане на Танър, колкото и безсмислено да й звучеше то!

След известно време по вградената радиостанция се получиха сигнали. Танър даваше съвсем кратки отговори. Лора слушаше мълчаливо и не зададе нито един от многобройните си въпроси, нито пък го засипа с лавина от разсъждения.

Вероятно кодираните съобщения се създаваха от компютър. Цялата романтична представа, която си бе създала от киното и книгите за подобен род дейност, отиде по дяволите. Не разум срещу разум, а компютър срещу компютър бяха изправени в тази невидима борба! Разбира се, някой трябваше да програмира и да дава команди на компютрите, за да ги изпълняват.

Ала невероятните компютърни възможности сякаш отнемаха нещо от магията на човешкото усилие, на човешкия ум…

Всичко преминаваше като на лента в съзнанието на Лора и това я забавляваше, докато заспиваше. А на разсъмване пристигнаха… някъде.

Времето се бе прояснило — вятърът разгонваше облаците. На фона на избледняващата лунна светлина видяха къщичка — малка и самотна, закътана в една котловинка и заобиколена от гори. И най-наблюдателното око трудно би я открило. Ако нямаха точни указания, и те нямаше да я намерят. Беше сякаш зад девет земи в десета.

Шевролетът се придвижи надолу по неясно очертания черен път между дърветата. Къщата не беше боядисана и се сливаше добре с околността. Вратите на гаража й бяха отворени. Танър вкара шевролета вътре, изключи мотора и докосна ръката на Лора.

— Радвам се, че си с мен, но бих искал да не беше така.

Излязоха от гаража и се протегнаха, а Дог се огледа, преди да подуши насам-натам с любопитство. После Танър извади сака от багажника на колата и в момента, когато затваряше вратите на гаража, задната врата на къщата се отвори. На прага застана висок човек.

— Вие ли сте Танър Морън? — попита той.

Танър кимна.

— Добре дошли. — Мъжът, който изрече думите, бе дългокрак като Танър. С нехайна походка и ръце в джобовете, той тръгна към тях. — И така ти я доведе със себе си. — Очите му се впиха в Лора.

— Нямаше начин да я оставя. Тя е наш човек.

— Не се знае.

— Това е жена, за която гарантирам лично.

— А, така ли? — отвърна той. — Казвам се Бродуик.

Стиснаха си ръцете.

— Чувал съм нещичко за теб. Запознайте се, това е Лора Фулъртън. Скъпа, това е Бродуик.

Мъжът кимна на Лора и продължи да разговаря с Танър:

— И аз съм чувал нещичко за теб, Танър. Тук, в къщата имаме компютър. Използвай го така, както намериш за добре. Има програма за препредаване на съобщения. Сигурно си гений, защото имаме заповед да полагаме за теб специални грижи. Явно си много ценен, но доколкото разбрах, си слаб шофьор. — Бродуик се усмихна унило, споменавайки катастрофата.

В отговор на леката шега, Танър обясни:

— Ами, там имаше ров с дървета покрай него. Могъщи, изправени дървета, вкоренени дълбоко в земята.

— Това би било добре дошло за някоя акция при отстъпление. Изглеждаш нервен.

— Щом съм тук…

Те влязоха в меко осветена стая.

— Дори успях да я деинсталирам върху дискета.

— Чудесно, радвам се, че си успял. Чух, че си направил някои подобрения в програмата.

— Дано да са полезни.

Помълчаха за миг, после Бродуик обясни:

— Трябваше да ти осигурим скривалище спешно, а тук бе най-близкото място, така че не очаквай кой знае какво от къщата.

— Нещо случило ли се е?

— Не, все още нищо. Все пак, по-добре невредим, отколкото… Деца, гладни, ли сте? — Наричаше ги деца, макар че не беше кой знае колко по-възрастен от тях.

— Да ти се намира нещо за кучето? — попита Танър. — Изпъдено или загубено е. Прибрахме го и го гледахме около два дни. Обаче по време на отстъплението ни сигурно е огладняло.

— Когато видях кучето, разбрах защо го водите тук. Разкошно е! Това нова каишка против бълхи ли е?

— Не знам.

— А свикнало ли е с нея?

— И това не знам, обаче Дог е послушно куче. Но дали е обучено — вдигна Танър рамене — нямам представа. То само дойде при нас.

— Ще проверя после, като го нахраня. Ако взема от мен храна под команда, това вече говори за нещо. Ела да ти покажа така наречения главен пулт.

И ги поведе към кухнята, а после през някаква врата надолу към скритата от любопитни очи база. Спряха пред една стена, Бродуик докосна някакво скрито копче и тухлената стена се отвори и — след като влязоха в помещението — веднага се затвори зад тях. Странните неща, които виждаше, накараха Лора да се почуди дали не сънува.

Бродуик показа на Танър и Лора как да затварят фалшивата стена.

Подземната галерия продължаваше нанякъде. Бе осветена със слаба светлина от електрически крушки. До всяка от тях имаше и по един незапален факел, който в случай на авария, би продължил да осветява галерията.

Лора само гледаше объркано. Със съвършено нормален глас, като че обстоятелствата бяха съвсем обичайни, Бродуик обясняваше на Танър:

— Ако някой натрапник влезе тук без необходимата парола или ако подпалят мястото, ще трябва да тръгнете по тунела. Изходът му е при залива, сред храстите. При такива обстоятелства трябва да внимавате много. Ако можете да издържите в тунела, не го напускайте поне два дни. Ще дойде човек да ви измъкне. Макар че никога досега не се е налагало да ползваме тунела — добави той бързо, докато Танър се оглеждаше внимателно. — Той е само предпазна мярка. Дори не знаем дали ще има проблеми. Ала всички ние сме разузнавачи и девизът ни е: „Подготвяй всичко много старателно“. Идеално, че и ти имаш необходимата подготовка. Хей, Лора, не боравиш правилно със стените!

Но тя се справи и видя как автоматичният превключвател се плъзга на мястото си. Всичко беше нереално. После изкачиха обратно стъпалата и се върнаха в къщата.

— Вие двамата можете да се настаните във втората спалня — им каза Бродуик. — В банята всичко е наред. В хладилника има храна. Чувствайте се като у дома. Ще бъда навън, ще пообиколя наоколо. А около пладне ще дойдат още двама мъже. Ще проучим какво става и ще проверим информацията, която имаме. Все още разследваме случаите, върху които ти си работил, а това изисква време. А, да — наблюдаваме и вилата ти край брега. А сега си починете.

След малко той ги остави сами.

— Всичко наред ли е? — обърна се Танър към Лора.

— Направо като в приказка.

— Благодаря.

— По-рано занимавал ли си се с подобни неща?

— Не. Но сега се налага. Виж, аз вече съм забъркан и живея в перманентна опасност. Ала не бива да допусна да ти се случи нещо. Когато ме предупредиха, че колата, която се появяваше около вилата, се кара от някакъв тип, исках да го пресрещна. Ти обаче беше в къщата и предпочетох само да наблюдавам.

— О, Танър!

Тя отиде до него и той силно я прегърна. Усети, че Лора трепери и я притисна към себе си още по-плътно. Тя се страхуваше. Ала се страхуваше не за себе си, а за него! Ръцете й милваха косата и раменете му — галеха го и усещаха, че съществува. Нищо не биваше да се случи с Танър!

Той я целуна по слепоочието и се отдели от нея.

— Сигурно си гладна, хайде да хапнем.

— Не съм гладна, но бих искала да се изтегна малко. — Лора прокара ръка през лицето си.

— После ще си починем. Ела в кухнята да видим какво има за ядене.

Малката къща бе снабдена само с най-необходимото. Мебелировката, както и фасадата й, бяха безлични. Нямаше килимчета. Нямаше пердета, нито щори. Нямаше и покривки за легла, макар че бяха старателно застлани с нови чаршафи.

Хладилникът бе добре зареден, а в шкафовете имаше хартиени чинии, чаши и пластмасови прибори. Беше чисто и спретнато.

Откриха кутия със сиропирани сладки и изядоха по една. Изпиха и по чаша мляко.

Като свършиха, се отправиха към спалнята, която Бродуик им беше посочил и затвориха вратата. Танър наблюдаваше Лора с много сериозно изражение, докато й помагаше да се съблече. След това я сложи в леглото и старателно я зави с одеяло.

После бавно се съблече, намъкна се в тясното легло, а след това — и в нейните гостоприемни обятия. Любиха се мълчаливо. Любовта им бе необикновена, сякаш продиктувана от общата опасност.

Заплахата като че ли направи тялото на Лора алчно — страхуваше се да не загуби мъжа, когото обичаше и на когото принадлежеше.

Сливането им беше много по-пълно и не можеше да се сравни с любовните ласки до този момент. Танър изпитваше нужда от любовта й, от самата нея, от мисълта, че я притежава. Търсеше устните й и горещите му целувки сякаш оставяха парещи следи върху тях. Ръцете му, силни и пълни с желание, милваха всяко кътче на тялото й. А неговото излъчваше мощна енергия и вдъхваше сигурност. Когато най-после настъпи мигът на неземното удоволствие, Лора притегли Танър към себе си. Сгушени един в друг, и двамата заспаха.

 

 

Тримата мъже идваха поотделно за обяд и сега само единият беше в къщата. Останалите двама наблюдаваха района. Приличаха на цивилизовани зверове. Бяха сладкодумни и прецениха Танър и Лора, още преди да са ги опознали.

Освен Бродуик, другите двама — Даниълс и Рийд, бяха също дългокраки и пъргави. Танър приличаше на тях: висок, добре сложен, спокоен. И също като тях не обичаше дебелашки хумор, нито потупвания по раменете. Сякаш бяха замесени от едно тесто.

— Оставихме двама души във вилата ти — им каза веднъж Рийд. — Те закараха поршето дотам. В колата е имало предавател.

Танър тръсна глава:

— Нима? Мислех, че съм бил внимателен. Нов ли беше?

— Не знаем. Може да са ни известни десет начина за такива неща, а те може да знаят само един, който да не е бил използван преди. А колкото до това, че не си открил предавателя, вероятно е бил поставен в последната минута — повдигна рамене Рийд.

— Какво… Предавател ли каза?! — Очите на Лора се разшириха от удивление.

Танър побърза да отговори:

— Поставили са го, за да се насочват по следите ни и да ни следват от разстояние. Добре, че сменихме колата.

Нито един от мъжете не изглеждаше разтревожен.

Рийд огледа Лора.

— Ще трябва да отвлечем вниманието на преследвачите с подставени агенти, които ще се представят за вас. Ала нямаме агент с цвят на косата като вашия.

— Ще бъде ли опасно за тях? — попита Лора.

— Те са добри професионалисти — усмихна се Рийд. Очите му бяха спокойни. После каза на Танър: — Когато Лора дойде за първи път, ти си служеше с патерица.

Лора си даде сметка, че някой е бил задължен да бди над тях през цялото време. Как иначе щяха да знаят за нея или да се доберат до факта, че Танър използваше патерицата, за да я заблуждава? Кога ли са ги наблюдавали? Беше й много неприятно да разбере, че някой ги е следил постоянно. Не само, че не се почувства закриляна, но у нея дори се породи враждебност.

— Това куче наистина означава нещо — изкоментира Рийд. — Откога го имаш?

— Беше или изгонено, или изгубено — отвърна Танър. — Очевидно се е въртяло наоколо няколко дни. И все наблюдаваше пътя.

— Не е куче-пазач, ала е много умно. Вече го научихме да лае, а сега го учим да разпознава команди с ръка. Когато е заето с нещо, направо се радва. И все души следите, които си оставил. Ех, да можеше да говори!

— Трябва да съм много внимателен, особено когато съм с Лора — въздъхна Танър.

— Не се безпокой. Това е наша работа, а ние сме като Дог. Мразим да мързелуваме.

Даниълс, който беше на пост, им разреши да излязат навън.

— Никога не се отдалечавайте много от къщата. Бъдете наблизо. Тук има едно приятно поточе, а точно под нас — езерце. Можете да половите риба — усмихна се той. — Ако пък сте достатъчно пъргави, можете да се катерите по скалите. Носете си спортни дрехи и туристически шапки. И няма нужда някой да знае за нашето присъствие.

Туристическите дрехи бяха в мъхесто зелени и кафяви маскировъчни цветове. Точно това накара Лора да осъзнае какво става — трябваше да се крият! Някой може би ги преследваше, за да им… навреди!

Лора си обеща, че щом се върне вкъщи, в Саут Бенд, ще започне да ходи на уроци по карате и стрелба.

Силната ръка на Танър покри двете й ръце.

— Всичко ще бъде наред. — Гласът му беше спокоен, ала тялото — напрегнато.

Струваше й се, че всъщност и Бродуик, и Даниълс, и Рийд искат да създадат впечатление, че тази извънредна ситуация всъщност е съвсем нормална, и че нищо не вещаеше заплаха. Дори когато проверяваха пушките си и се придвижваха безшумни като сенки, за да наблюдават, те говореха за светски неща.

— Времето е чудесно за този сезон. Различно от там, откъдето идвам — започна Рийд.

— А откъде идваш? — полюбопитства Лора.

— От север — махна с ръка неопределено той. Усмивката му беше нещо като извинение за краткия отговор.

Бродуик се намеси в разговора:

— Ще организираме състезание за улов на най-едра риба от онова езерце. Искам висок залог, защото знам, че ще спечеля. Ти, Танър, добър ли си като готвач?

— Аз мога да готвя добре — предложи Лора.

— Ти си гостенка — възпротиви се Даниълс. — Не бива да работиш. Ще ни притесниш. Може ли да караме гостите да вършат работа?

— Мисля, че това е психологически трик, за да се съглася на драго сърце да готвя — досети се тя, подразбирайки накъде клонят нещата.

Даниълс изглеждаше толкова изненадан, че тя се засмя.

 

 

Цял следобед Танър обясняваше на Даниълс и Рийд как да ползват някаква сложна компютърна програма. За Лора бе все едно, че слуша чужд език. Само думите бяха английски, но за нея те нямаха никакъв смисъл.

Когато превали пладне и започна да се здрачава, Танър и Лора облякоха маскировъчните си костюми, нахлупиха раздърпаните шапки и излязоха в мекия сумрак на вечерта, сподирени от Дог.

Тъкмо се канеха да се връщат, когато се чу бръмчене на хеликоптер. Изведнъж от сянката на едно дърво изненадващо изникна Даниълс.

— Какво става, Даниълс?

— Шшшт. Мълчете! — сниши глас той и приклекна до тях.

Но хеликоптерът летеше направо и нямаше никакво намерение да кръжи.

От съвсем незабележима гривна на китката на Даниълс се чу глас:

— Един от нашите е.

Даниълс вдигна китка към устните си и отвърна:

— Разбрах. Прието.

 

 

Същата нощ, когато си легнаха в малкото тясно легло, Лора рече:

— Всичко изглежда толкова странно, почти нереално.

Танър я притисна до себе си и не отговори. Любовта му бе отново властна и силна. Като че никога нямаше да се насити на Лора. Дори не й позволи да си облече нощница.

— Аз ще те топля — настоя.

Ръцете му я галеха трескаво. Подлуди я от желание, а дъхът му я изгаряше. Той бавеше кулминацията, като че му бе нужна неистовата й жар.

Танър продължи прелестната агония на телата им, като я задържа във върховния момент безкрайно, преди изцяло да я задоволи.

Това не беше „правене на любов“, а нещо съвсем различно. Може би това тяхно сливане доказваше, че са живи, невредими и са заедно… Поне засега…