Лас Смол
Този път завинаги (6)

Шеста глава

Тя нямаше температура, нито беше настинала. Танър погледна светлите очи и зачервените й страни и стана сериозен. Изглеждаше толкова съсредоточен, че тя намери за нужно да обясни:

— Трябва само да взема витамини и аспирин. Всичко ще бъде наред. Това е от климата. Тъй като съм прерийна жена от преселнически род, ми трябва време, за да свикна с влажния въздух.

— Необходимо е да си лягаш рано и да не се претоварваш с работа.

— Работа? О, Танър, все едно, че сме прекарали заедно няколко Коледи — какви чудесни неща получих от теб! Но трябва да им определя разумни цени.

— Те са подаръци. Никоя истинска куртизанка няма да иска да ги купи с… пари — усмихна се той.

— О! Мислиш, че са компрометиращи… Колко странно!

— От време на време цветът на очите ти е толкова невинно син! А друг път придобиват порочно зелено излъчване — като сега например, или когато говориш за напоени с ром палачинки… Майка ми никога не говореше за жени като теб. И винаги ме учеше да се държа възпитано.

— А на какво те учеше баща ти?

Танър й хвърли мигновен кос поглед, докато си спомняше и тогава цитира:

— „Преброй до двадесет, преди да решиш дали струва да предприемеш нещо.“ Хмммм… Мислиш ли, че е имал предвид жените? Сигурно е говорил за акциите си. Той беше инвеститор. Знаеш ли, мисля, че ме е заблуждавал.

— Ти си непоправим!

— Такъв съм си — усмихна се той. — Ще лекуваме ли главоболието ти?

— Ако сърцебиенето ми се усили, макар и с един удар — рече тя със съжаление, — главата ми ще експлодира.

— Искаш ли да затъмня? — поклати той замислено глава.

— О, Танър, що за човек си ти! — измъчено се усмихна тя.

Отвън откъм пътя се чу шум от лека кола.

Танър буквално се изпари. В един момент бе до нея, а в следващия — просто го нямаше. Цареше мъртва тишина. Тя се изправи с разширени от уплаха очи. Надзърна в хола, а после — в кабинета му. Нямаше го.

После се върна и огледа внимателно, страхуваше се от привидения. Ами ако в къщата наистина става нещо странно? Ами ако няма никакво семейство, а той е единственият останал член от него и къщата се храни с души на подмамени в нея гости?

В следващия миг се намери лице в лице с Танър!

Тя се стресна и изкрещя, а той изглеждаше много изненадан. Пресегна се към нея, а тя започна да отстъпва.

— Това ти ли си, Танър?

— Какво видя, Лора?

Какво трябваше да види? Очите й бяха разширени от страх и трескаво горяха.

— Как успяваш да го постигнеш?

— Кое? — попита той леко озадачен.

— Да изчезваш по този начин.

Той повдигна вежди, опитвайки се да разбере въпроса й, и каза:

— Отидох до пътната врата, за да видя каква беше тази кола, която мина.

— Да не би да се телепортира? Ти изчезна като дим, при това се възцари гробна зловеща тишина и…

На лицето му се изписа смущение. Миг след това в очите му просветнаха огънчета, а устните му се разтеглиха в усмивка.

— Разбрах. Предполагаш, че къщата се обитава от призраци и аз съм един от тях — поклати той глава. Стана му забавно.

— Всъщност душата ти явно не е имала достатъчно време да напусне тази долина на скръбта.

— Аха. Значи съм вампир.

Тя се намръщи.

— Ти наистина трябва да излезеш малко на слънце, Лора!

С това историята за вампирите ще приключи.

— Но как така изчезна, Танър?

Той прие сериозен вид. Взе ръцете й в своите и я заведе настрани. После тръгна към кухнята и се устреми навън, минавайки съвсем безшумно покрай нея през централната врата. Тя го последва и застанаха сами сред тишината.

— Мислех, че не можеш да тичаш.

— Не съм тичал. Само бързах.

— Танър, ти истински ли си?

— За съжаление, болезнено и мъчително е, но е така.

— А чувал ли си за англичанина преди сто или повече години, който твърдял, че може да измине тичешком разстоянието между два града? Обзалагали се „за“ и „против“ и цяла тълпа от зяпачи го съпроводила, за да види дали няма някаква измама, а той се спънал върху пустия път, паднал и просто изчезнал. Повече никога не го намерили.

— Допускаш, че аз също изчезнах, така ли?

— Това ме плаши.

— Ако напусна земята, ще те взема със себе си — обеща той.

После задържа ръцете си върху раменете й. Те не й причиниха болка, ала я държаха здраво.

— Твоят час настъпи, Лора Фулъртън. Посрещни го смело. — Гласът му беше дрезгав.

— Танър…

Целуна я. Красиво. Възхитително. После я преметна на рамо, така че главата й се оказа на гърба му, и като придържаше несръчно краката й с лявата си ръка я понесе, а куцането му се усили.

— Не можеш да ме пренесеш. Тежа!

— И все пак ще го направя.

— Изобщо не е смешно!

— По-скоро е романтично — поправи я той. — Искам нашата първа нощ да бъде романтична.

— Съсипваш стомаха ми.

— Ще те възмездя точно след минута.

— Няма да се опиташ да го направиш на стъпалата, нали? — запита с тревога в гласа Лора.

— Е, добре… Ако наистина предпочиташ върху собственото ти легло… — отвърна колебливо той.

— Не, не и не! Защо се мотаем насам-натам? Какво му беше на мъхнатото килимче в гостната стая?

— В името на нашите бъдещи внуци на мен би ми било неприятно някой да одумва баба им, че тя за първи път се е отдала върху пода на дядо им, а той е бил толкова нетърпелив, че не е могъл дори да я пренесе на ръце и да я постави върху прилично легло. Поне на първо време. Леглото звучи малки по-непретенциозно, не си ли съгласна? Не е така възбуждащо, но е по-нормално.

— Внуци ли каза?

— Аз ще се оженя за теб, Скарлет, момичето ми. Не понасям чакането, за да те уцеля между браковете и съпрузите ти. Може някой от тях и да оживее.

— Аз съм разведена — каза тя тържествуващо. После попита: — Не каза ли „Скарлет, момичето ми“? Чел си „Отнесени от вихъра“?

— „Отнесени от вихъра“? Ах, да, разбира се, „Отнесени от вихъра“! Защо питаш, естествено чел съм я. Всички жени си падат по Рет. Трябваше да изчета две хиляди страници, за да разбера какво ги кара да го харесват чак толкова. Всъщност той непрекъснато се опитваше да вкара Скарлет в леглото. А това е нещо, което и аз бих могъл да направя!

— Винаги съм мечтала да се любя с теб — отвърна тя замислено.

— Можеше поне да го споменеш по-рано — прозвуча гласът му малко отегчено.

— Не съм осъзнавала, че това е така до момента, когато ти ме целуна на сватбата ми с Том.

— Беше малко късничко, за съжаление.

— Да… Няколко пъти след това се сещах за теб.

— И аз също, Лора.

— Трябва да ме пуснеш да сляза — настоя тя. — Може да получиш някоя херния. Така ще се разсипеш и…

— Не носенето ти на рамо ме разсипва. А мекото ти тяло и аз самият, който знам, че ще те любя сега. Ето това ме разсипва.

— Сигурно ти убивам на рамото. Може би ще имаш полза от това.

— Не съм убедена.

Той опря ръка до стената, за да си почине, но другата му ръка все още придържаше краката й.

— Притежаваш най-великолепните бедра, които някога съм виждал.

— Ти дори не си ги виждал, знам го със сигурност!

— Изучил съм старателно бедрата ти и ги познавам в детайли, ако ми позволиш да бъда откровен.

— Пусни ме, Танър!

— Обидих ли те с нещо? Повечето жени не биха имали нищо против, ако…

— Не мога да чакам повече.

— Тук на пода ли? Господи, Скарлет, какво ще кажат нашите внуци? Безсрамно, наистина безсрамно! — Той блъсна с тяло някаква врата, влезе и чак тогава я пусна на пода.

Лора се огледа. Бяха в неговата стая. Танър трепереше и докато я целуваше се задъха.

— Виждаш ли? Ти вече се изтощи! Дори няма да имаш сила да…

— Не се безпокой, скъпа — засмя се той.

— Ти трепериш. Мускулите ти са… — продължи да се тормози тя.

— Това не е от изтощение, а от желание. — Гласът му трепереше.

— Наистина ли? Том никога… Не знаех… Мислех…

— Много харесвам вталени, деколтирани рокли… О, любов моя…

Той задържа дъха си, докато разкопчаваше роклята и разглеждаше тялото й на меката светлина. После я свлече от раменете й и я пусна на пода.

— Нека да ти помогна — протегна тя ръка към него.

Той се отдръпна и каза поривисто:

— Само не слагай десния си крак върху лявото ми бедро. Това е единственото, за което те моля. Можеш да правиш всичко, което искаш, само внимавай за лявото бедро.

— Обичам те!

— Омъжи се за мен.

— Ще поговорим за това…

— Не, Лора, точно сега…

— Целуни ме, Танър.

— Ние…

Целуна го всеотдайно и той отговори със същото. После тя стремително разкопча панталоните му. Това изненада и двамата. Лора коленичи, за да смъкне от краката му меката материя. Много внимателно прокара ръка по белезите на лявото бедро, като го обсипваше с ласки. Сърцето й се изпълни с топлина, а той притаи дъх, като наблюдаваше как пръстите й се плъзгат по-нагоре.

— Толкова си хубав! — шепнеше тя.

Гледаше как е коленичила пред него и гласът му се задави от вълнение, когато изрече страстно:

— Лора!

Тя се изправи и го заведе до леглото. Легна, хвана го за ръцете и внимателно го придърпа върху себе си. Целуваха се почти до припадък, ръцете им търсеха с пръсти, треперещи от желанието, от огъня, бушуващ в тях. Лора издаваше слаби звуци на удоволствие, а от очите й се стичаха сълзи. Вълнението й беше непреодолимо. Той беше тук, в нейните прегръдки!

Танър имаше намерение да бъде нежен, но бе обхванат от вулкана на страстта. Телата им бяха преплетени и не се поддаваха на контрол. Можеха само да продължават да се любят, неистово отдадени един на друг, плуващи безразсъдно и без посока към някакъв друг свят.

След известно време преситените им тела лежаха пред мекотата на мрака. Гальовно обърнаха глави един към друг, за да си разменят усмивки и да сплетат ръце.

Мина дълго време, преди да проговорят. Отначало издаваха само тихи звуци.

— Никога не съм допускал, че може да бъде толкова хубаво — каза той с пресипнал глас.

— А аз мислех, че халюцинирам. Това е като наркотик, с който свикваш.

— Може и така да е, защото искам още.

— Ти се шегуваш — запротестира тя.

— Е, не съм казал, че ще е точно сега, на мига.

— Не бих могла да помръдна, дори ако животът ми зависеше от това.

— Аха. А искаш ли да ти покажа, че можеш?

— Не ме тормози.

— Ако успея да помръдна ръката си — обеща той — ще ти докажа, че можеш.

— Не се пресилвай, моля те, Танър.

— Ти си другата ми половина.

— Е, да, бях — съгласи се бързо тя.

— Искам да кажа, че сме родени един за друг. Страхотна си!

— Това е друго измерение — прошепна тя.

— Толкова си сладка и мека! И си дама, а в същото време си и изненада за любовната ми страст. Зашеметен съм. Бих желал да имаш сили, за да проверя дали наистина е вярно.

— Не съвсем.

Той се надигна на лакът с някакво лениво усилие и се наведе над нея. Усмихна се, после лекичко целуна подпухналите й от ласките устни.

— Изглеждаш много приятелски настроена към мъжа, който те желае.

— Всичко е толкова странно… — Клепачите й бяха натежали за сън.

— Кой беше щастливецът, който за първи път…?

— Един красив непознат, който ме целуна и оттогава никога повече не го забравих…

— Е, как е, мина ли ти главоболието? — Той приглади назад косите й.

— Нямам представа. Като че ли съм се разтворила в някакво вълшебно пространство от фантастични цветове. Чувствам се обезкостена и смляна. Какво направи ти с мен?

— Това беше прилагането на досега държаното в тайна просто лекарство против главоболие, патент на Танър Морън. И ако си доволна, ще трябва да си платиш.

— За какъв вид плащане става въпрос? И кога?

Главата й се обърна върху гърдите му, а копринената й коса се разпиля по тях. Това му се стори еротично, въпреки че беше задоволен.

— Е, не веднага — усмихна се кротко той, обърна се към нея и стисна треперещата й ръка в своята. — Винаги съм спокоен и се контролирам.

— Така ли? — засмя се Лора.

— Е, „малко възбуден“ подхожда повече за днешната нощ.

— Само малко ли?

— Ти си страхотна!

— И ти също!

— Ти — повече от мен!

Започнаха да се препират кой от двамата е по-страстен, и че при случай ще трябва да докажат думите си. После отново се любиха нежно, което бе съвсем различно от първия път, но не по-малко хубаво. Накрая и двамата потънаха в дълбок, спокоен сън с усмивки на устните.

Никой не чу как мина една кола. Единствено Дог я видя.

 

 

Когато чуруликането на птичките събуди Лора, тя видя, че Танър се е облакътил и я наблюдава. Бе сложил коляно върху нейното и едната му ръка чувствено галеше корема й. Усмихваше се. Тя се засмя.

— Значи е забавно да се будиш в леглото ми, така ли, Лора? А ако ти кажа всичко, което направи с мен, сигурно ще започнеш да се заливаш от смях.

— Горе, в моята стая — започна да обяснява тя, — се намира червена рокля, от мека като бебешко дупенце коприна, която прилепва като втора кожа по тялото. Уших я, за да те прелъстя тази нощ. В хладилника има един опулен омар и скариди, за да те примамят да си ги хапнеш с настроение, така че да те прикоткам и да се подчиниш на моите плътски желания.

— Значи прескочих трапа, а?

— Е, нещо такова.

— Да, обаче едва се сдържам да не се оставя да бъда прелъстен от теб.

— Не, недей — каза тя весело. — Елементът на изненада вече е разрушен. И аз на всяка цена трябва да го забравя.

— Ей! Ама аз настоявам. Хайде още тази нощ да ме изненадаш с преливащо и пресметнато прелъстяване. Ще издържа.

— Целта на прелъстяването, глупчо, е да те накара да не издържиш! — изстреля тя.

— Досега не съм го разбирал.

— Мисля, че да провокираш мъжете е една от най-трудните задачи, с които жената трябва да се справи.

— Да не би да твърдиш, че се нуждая от някакви уроци, а?

— В известен смисъл. Вярвам, че с времето и с практиката, можеш да станеш по-адекватен — намръщи се тя.

Тогава той се наведе и изкусно я целуна. После промени начина на целуване. Езикът му заигра по устните й и ги възпламени. Той се вмъкна между зъбите й и пое нейния, а ръцете му я опипваха и галеха чувствителния й корем. Това накара зърната на гърдите й да се втвърдят, сякаш и те търсеха внимание. Той нежно ги пое с устни и тя изстена от удоволствие.

Дъхът му пареше хладната й кожа, а езикът му жадно я ближеше. Мускулите му се втвърдиха, а горещите ръце станаха още по-настойчиви.

— Как се справям? — прошепна той в ухото й.

— Съвсем добре. Но не обръщаш достатъчно внимание на бедрата ми…

— Съжалявам.

— О, ммм…

След известно време я попита със смутен, неясен от вълнение глас:

— Смяташ ли, че съм забравил нещо?

— Ъъъ… Ами най-важното…

— О! Разбира се! Какво ще кажеш за това? — Той много бавно потъна в сърцевината на горящата от желание женственост.

 

 

След като смениха спалното бельо, Лора поясни, че според нея той реагира твърде специфично на въпроса за прелъстяването. Каза, че ако успее да насмогне с времето си тази вечер, ще направи пред него модно ревю репетиция и ще го остави на мира, в случай, че той не оцени нейното старание.

— Хубавите неща стават веднъж — продължаваше тя. — Представлението трябва да е на равнище.

— Разбира се.

— Ще се възстановиш, щом подремнеш един-два часа и като си похапнеш омари, скариди и…

— Разбира се, мила.

— Това ли е всичко, което можеш да кажеш?

— Още не мога да говоря. В шок съм. Едно невинно момче, оплетено в мрежите на ненаситна жена, каквато си ти! Трябва да се посвестя.

— Отлично. Горе главата!

— Ето какви ги приказвате вие, безнравствените жени, на нас, невинните добри момчета.

— Разбира се.

— Слава богу, че нямам излизане в този момент, нито пък имам да върша някаква груба работа, като например да кося тревата в двора. — Целуна я много нежно. — Или да ходя до магазина, или… Нещо подобно…

 

 

По обяд Лора се обади в службата си и чу гласа на Жанина:

— Господин Пери се обади от Колумбия, Лора. Съжалявам, но по всяка вероятност съпругата на неговия партньор ще осъществи координацията вместо теб. Мисли, че „забавата щяла да се състои“. Съжалявам. Получиха се няколко писма за теб, да ти ги изпратя ли?

— Чудесно. Изпрати ги до централна поща, Миртъл Бийч, Южна Каролина.

— Трябва да се обадиш на майка ти. Вчера се получи някакво съобщение от нея.

— Звънни й вместо мен и й кажи, че съм добре и скоро ще й се обадя. Благодаря ти, Жанина. Ще се свържа с теб утре. Дочуване.

Лора затвори, а Танър попита:

— Защо чрез централната поща?

— По лесно е за запомняне. Ти не получаваш тук писма и помислих, че имаш причини за това. Във всеки случай, е по-лесно.

— Една от причините да не получавам писма тук, е, че не се задържам никога на едно място дълго — обясни Танър. — Трябва ми само компютър и радио за свръзка. А ако е необходимо, просто натоварвам материалите на колата и ги закарвам до съответното място.

— Скитник такъв!

— Работата сега обаче ме задържа тук.

— Живей ден за ден — посъветва го тя.

— А тази нощ — специално за модното ревю.

— Иска ми се да поспя малко.

— За щастие, на моето легло има чисти чаршафи.

— Имам нужда от малко сън, ала… сама. Не бива да изтощавам силите си, щом възнамерявам да правя модно ревю.

— Уморена ли си, сладурано? — усмихна се той и пристъпи към нея да я вземе в обятията си. — Да те пренеса ли до леглото? Наистина си много крехка. Нека да поседим на верандата и да си починем. След това ще отидеш да спиш.

Дог стоеше неподвижен на верандата и флегматично наблюдаваше. Той се обърна и изгледа Танър и Лора, но след това продължи бдението си. Измиха купичките и му наляха прясна вода. Тя изтърси черджето и го разстла удобно. Дори приклекна и, сложила ръце на коленете си, започна да говори нещо на кучето, което я гледаше безразлично. После Лора се изправи и пое протегнатата ръка на Танър. Двамата плъзнаха поглед по пътя, плажа и неуморимия океан. Небето тегнеше навъсено, духаше влажен, поривист вятър. Предчувствие за дъжд се носеше над земята и то щеше да наруши обещанието за топло лято.

Лора се протегна и се усмихна на Танър. Той отвърна на усмивката й, а след това я заведе да се полюлеят на застланата с възглавничка люлка на верандата. Дълго и мълчаливо се люляха. Бяха щастливи.

— Може би трябваше да замина, за да поема координацията на изложбата и представянето на проектите. А трябваше и да поработя върху своя проект — каза по едно време Лора.

— Защото миналата нощ се любихме. А днес е единственият ден, който съм прахосал по теб.

— Прахосал ли каза? — засмя се тя с гърлен приятен тембър. — Тези два дни ших като луда дрехи с намерението да те прелъстя!

— Но това е наистина прахосано време!

— Умирам за сън…

— Хайде да си легнем заедно — започва да я увещава той.

— О, не, не бива! Иначе ще развалиш сцената на прелъстяването!

— Хайде, качвай се горе, палавнице — засмя се той, — и продължавай да кроиш планове как да ме вкараш в леглото!

Целунаха се нежно и Танър я погали по ханша, когато тя ставаше от люлката, за да се качи в стаята си.

Прогнозата за времето беше, че ще се разразят пролетни бури. Чула обещаната от радиото промяна във времето, тя изрови от дрешника някои моряшки ризи с дълги ръкави от мек бархет и някакви дочени панталони.

В една ниша на килера откри няколко покривки за легло. Бяха ръчно изработени и тя помисли, че такива произведения на изкуството би трябвало да покрива стените, а не леглата! Тя прокара ръка през фино изплетените бримки и оцени изяществата им. Избра си една и я занесе в стаята. Разсъблече се и направо се стовари върху леглото, като придърпа кувертюрата върху себе си. После се сгуши под нея.

Ах, Танър! Как бе възможно този мъж да е толкова различен от другите? Спомни си, че когато беше омъжена за Том, се чудеше в кое точно се състои цялата прелест на брака. Винаги бе имала чувството, че нещо липсва в брака им и все очакваше нещо повече.

В отношенията с Том нямаше и сянка от страстта, която изпитваха с Танър един към друг! Как можеше да бъде толкова различно с Танър? Защо точно той бе мъжът, с когото се чувстваше истинска жена? Много странно.

Танър искаше да продължат връзката. Но колко дълго? Той говореше за брак и внуци.

Лора лежеше в тъмнината и с тъга размишляваше какво иска от живота и дали е честно от нейна страна да бъде с Танър сега, да се появи точно в този момент в живота му. Физически изтощен, доколко ли бе силен духом? Трябваше ли да се довери на чувствата му, уповавайки се на собственото му решение — решение, отнасящо се само до желанието да бъдат заедно?

Трябваше да поговорят.

Още щом чу от устата на Пит името на Танър, и разбра, че е катастрофирал и ранен, още тогава, може би, бе тръгнала в погрешна посока. Беше нещо съвсем чуждо за нея да отива при мъж, който никога не бе познавала достатъчно добре. И защо ли остана с него? Само порив ли беше? Или инстинкт?

Мислите й се объркаха, докато потъваше в дълбок сън.