Лас Смол
Този път завинаги (3)

Трета глава

Едва когато си легна в тъмната стая, Лора можа да си даде сметка какво я заобикаля. Преди това беше измила зъбите си, бе сплела косите си и сменила ризата с нощница.

Будното й съзнание долавяше някакви непознати звуци, твърде чужди за нея. Първото нещо, привлякло вниманието й през прозореца, бяха останките от някакъв сърф на плажа и палмите, които шушнеха тревожно и се огъваха под нестихващия напор на бриза. Други звуци й напомняха, че къщата е стара и дървена. Тя скърцаше като изоставен кораб, носещ се безцелно сред бурните вълни на океана.

Бе твърде уморена, за да позволи на въображението си да оприличи с нещо някои звуци.

Запита се защо ли, по дяволите, се намира тук. Тя, дъщерята на Фулъртън, Лора, да върши такива необмислени неща! Да остава насаме с мъж, когото не бе виждала в продължение на седем години! Е, добре де, шест години, девет месеца и дванадесет дни! Интересно, как така не успяваше да си спомни откога не е виждала бившия си съпруг, а можеше с точност да каже откога не се е срещала с Танър? Всъщност не се бяха виждали от деня, в който тя се омъжи за Том; Танър Морън бе съсипал целия им меден месец с целувката си! Как бе възможно мъж да целува толкова хубаво? Беше безсилна да анализира случилото се, защото тялото копнееше за ласките на Танър…

Тя се въртеше в леглото под още прясното впечатление на целувката; споменът за нея просмукваше със страст всяка нейна клетка. Какво ли щеше да стане, ако учените успееха да създадат ген, който да удвои танъровия талант да се целува?

Всъщност тя не познаваше достатъчно Танър, за да си позволи да дойде сама в тази огромна лятна вила. Сигурно годините го бяха променили.

Затова пък той целуваше страхотно, целувката, спомняше си тя и потръпваше, докато се унасяше в сън.

Внезапно се чу някакъв режещ звук. Не може да бъде! Светлини от фарове на кола по този пуст път? Дали не бе изстрел? А може би — затръшната врата? Стори й се, че дочува женски смях, но не му обърна внимание, защото опитваше отново да потъне в примамливата мрежа на еротичните си видения…

 

 

Танър изчака тя да заспи. Чу как леглото й изскърца, когато си легна, а това възпламени въображението му още по-силно. Едва не запокити патерицата и насмалко не тръгна без нея. Не можеше обаче да избегне скърцането на пода. Той се опря на патерицата и затрополи към стаята си. Остави я до леглото си и отвори прозореца. После внимателно го прескочи, стъпи на земята и потъна в мрака. Разхождаше се, обзет от неприятни мисли.

Все още не можеше да тича. Ала си беше обещал, че това ще стане скоро. Каква ирония на съдбата — само допреди една година се намираше във Виетнам, и то без нито една драскотина, а сега бе почти осакатен от пътната злополука! Чудо бе, че оживя! Вярно, че белезите го загрозяваха. И то точно сега, когато щеше да бъде с Лора. На него обаче не му пречеха — бе благодарен на Бога, че е жив.

… Една слаба жена се беше пъхнала в раздробения автомобил и се бе доближила, колкото й позволявала възможностите, до Танър. Тя го превърза и спря кръвоизливите, като по този начин го спаси от смърт, преди да го измъкнат изпод колата. Говореше му спокойно, обясняваше какво му се е случило. Бе казала кого са повикали на помощ.

Тогава той видя и един мъж, който плачеше. Трябваше да опитат да го спасят, да го измъкнат изпод останките на горящата кола, преди тя да се взриви…

 

 

Танър не можа да спи добре през тази нощ. Не чувстваше никаква умора. Лежеше буден и мислеше защо чак сега осъзнава колко пленителен и прекратен е животът. И че не бива да бъде прахосан. Бе получил добър урок от съдбата и си беше извадил поука от него.

А сега Лора бе тук и може би той щеше да има шанс да запълни с любов дарения му от Господ втори живот.

Щеше ли Лора да го обикне?

Събуди се рано. Стана и облече памучна риза с дълги ръкави и обу панталони, които закриха белезите. Не забрави да вземе и патерицата си.

Прегледа писмата, които бяха донесени от пощальона рано сутринта. Някои прочете, а други смачка. Провери компютъра и включените в паметта му системи от кодове, после седна на верандата да пие кафе. Бе обхванат от странно, почти меланхолично настроение.

Ранната априлска утрин — със застиналия в неподвижна леност въздух, вещаеше горещо лято. Лора излезе през кухненската врата и се приближи до него. Косата се спускаше свободно по раменете й. Бе облечена с плътно прилепнала към тялото памучна рокля, чийто лимоненожълт цвят придаваше на очите й странен сивкав оттенък. Усмихна му се, което накара неговото сърце да се свие.

— Недей да ставаш — изрече бързо тя.

— Не предполагах, че си се събудила толкова рано.

— Ранобудна съм и обичам ранните часове. Разбира се, вечер ми се приспива рано и спя непробудно.

— Чух те как похъркваш.

— Колко невъзпитано от твоя страна да го споменаваш! — засмя се тя на шегата.

— Какво ще закусваш?

— Каквото и да е.

— Ето жена по моя вкус! — нехайни, с намек за флирт, думи. Но Танър сведе поглед, така че тя не можа да види колко уязвим е станал, откакто тя пристигна. — Правя най-вкусните вафли на света — заяви той.

— Аз пък — бекон с яйца.

— И как?

— Сега ще ти покажа.

— Добре, тогава ще готвим заедно — предложи той.

Влязоха вътре и докато вадеха измитите и изсушени съдове от миялната машина, Лора попита:

— А кой почиства тук?

— Веднъж месечно идват десетина души от една фирма, които почистват основно. Те минават всичко с прахосмукачка, мият и сменят напрашените калъфи. За такива като мен обаче е направо опасно — седиш, наблюдаваш как работят и току-виж те пообърсали с някой парцал или ти метнали на главата калъф. Но не се тревожи, не са се мяркали от първи март.

Вафлите, които беше обещал, се оказаха замразени полуфабрикати, ала тя само се усмихна снизходително, докато наблюдаваше как той ги слага в микровълновата печка. След това си размениха ролите и той се наведе над печката и започна да гледа как Лора пържи яйцата с бекон. Когато всичко бе готово, двамата седнаха до една малка дървена масичка в кухнята.

— Представи си каква картинка сме — ние двамата тук, сами, закусваме край дървена масичка в уютната кухня…

— Още утре можеш да започнеш да я рисуваш.

— Даваш ми цял ден почивка! — възкликна тя.

— Това е така, защото си необщителна.

— Ако говорим за работа, необходимо ми е да се съсредоточа, да свикна, да се нагодя. Трябва да направя някои скици, за което се нуждая от просторна стая. Имаш ли такава?

— Има едно подобно място, както и статив, който не употребявам — предложи той.

— Направо не е за вярване! Страхотно!

— И мога да наредя всичко така, както ти харесва. Освен това, мога да чертая, да конструирам, да доставям всичко, каквото пожелаеш.

Той се облегна назад, скръсти ръце на широките си гърди и започна да я наблюдава внимателно.

— Добре, при такова предложение бих могла да опитам нещо с коприни в различни цветове и темперни бои. Разбира се, трябват ми и четки, и хубава острилка за моливи. И кадастрон. Ето, това са нещата, от които се нуждае всеки художник — засмя се, защото молбата й беше абсурдна за изпълнение. — Разбира се, щом имаш статив — добави тя, — значи имам всичко, което ще ми трябва през следващите дни. Впрочем, къде е телефонът?

— Ще ти го покажа. — Той събра чиниите. — Направил съм му някои малки подобрения и сега има само два бутона. По този начин телефонът никога не звъни.

— Да не би да си алергичен към звукове?

— Само към губенето на време.

Те разпределиха съдовете в миялната машина, а после Лора го последва в кабинета му. Там той й показа телефонния апарат и обясни как да борави с него.

— За какво е всичко това? И моя телефон има подобен бутон, но това тук направо е абсурдно! Какви са всичките тези приспособления?

— Ами, филтър, проучващо устройство, превключвател и разни други дреболии.

— Проучващо устройство? — Наведе се над него и го погледна внимателно.

— Част от информацията, която получавам, е поверителна.

— Тайна ли е?

— Е, добре, става дума за финансова информация за някои хора и частни телефонни номера.

— Аха. А това тук? — попита тя, като посочи нещо, приличащо на продълговати бутони.

— Естествено, това са бутоните. Ако използваш телефона, трябва лекичко да ги натиснеш. Разбираш ли? Хайде сега да видя как боравиш с тях, за да съм сигурен, че работят. Нали нямаш нищо против?

— Само трябва да се обадя, така ли?

— Можеш да се свържеш, когато и с когото пожелаеш — заяви той с официален тон. Не се помръдна, а само се облегна на стената и целият се превърна в слух.

Стана й забавно и включи високоговорителя, така че и той да може да слуша какво и с кого разговаря.

Докато набираше, Лора се чудеше дали ще се ползва със същата привилегия по отношение на неговите разговори. Не, разбира се, че не.

Бързо се свърза със секретарката си Жанина, която незабавно се обади.

— Лора, това си ти? Как вървят нещата?

— Ами, горе-долу добре. Получих аванс за няколко проекта. Ще бъде интересно. Намирам се с приятели на брега на океана и правя някои от предварителните скици тук. Да ти звъня ли всеки ден около обяд? Проблемът е, че само аз мога да те избирам. Всичко наред ли е?

— Всичко е идеално. Колко време ще си там?

— Добър въпрос… Ще те уведомя друг път. Засега дочуване.

Тя остави слушалката, а Танър, който нагласяваше системата в предишното й положение, каза:

— Не те попитах с какво се занимаваш.

— Работех като художник-декоратор, освен това рисувах портрети, защото това е хобито ми. Напоследък се отдадох на вътрешен дизайн и вътрешно оформление. Също така рисувам върху тъкани, като съобразявам цвета и тъканта за различни модели. Работата е завладяваща, грабва ме с разнообразието си, но все още не съм сигурна, че искам да се занимавам точно с това и занапред. Първата ми голяма поръчка бе за вътрешна декорация на една почивна станция. Там ходят само подбрани висши чиновници. Намира се край езерото Мичиган. Голяма е. А за една друга, по-малка поръчка, ми бяха дали свобода на действие, така че направих от почивния дом идеално местенце за семейни двойки. Нарисувах слънчогледи в трапезарията, тук-там из стаите за гости нахвърлях мечи кожи, а стените на спалните облепих с тапети на цветя. Всичко стана свежо и чисто. Свърших работа и докладвах на собственика. Той намина през моето ателие. Изглеждаше уравновесен и вежлив. Но само докато останахме насаме. Тогава ми каза: „Нещо не сме се разбрали. Когато исках това място да бъде за забавления през уикендите, нямах предвид семейни двойки, а друг вид забавления. Сега разбрахте ли? Трябваше да бъде декорирано за мъже и жени, които не са семейни“.

— Ах ти, невинно дете! — усмихна се Танър. — И какво направи тогава?

— След поредица от изчервявания и заеквания, успях да изрека едно „О!“ и може би след него съм измърморила нещо от рода на: „Ще се погрижа за това!“.

— И по-нататък?

— Първо отидоха по дяволите мечите кожи, после балоните и слънчогледите. Намирах целта на „почивния дом“ за отвратителна, обаче трябваше да поправя грешката си. Промених цветовете, сложих огледала по стените и таваните на спалните и като последна идея на безвкусицата — преплетени палмови клонки. Връх на всичко беше едно малко пиано. Успях някак си да се преборя и с черните плетени шнурчета и със закачалките с пискюлчета.

— Страхотно. А самият той се опита да те свали, нали?

— Откъде знаеш?

— Знам и това, че си му отказала и че той все още те преследва. Така ли е?

— Да. — Тя го погледна, след което попита заинтригувано: — Как наистина може да знаеш? Откъде си могъл да научиш? Това типично мъжки усет ли е? Собственикът има жена и две малки деца. Шеф е на някаква корпорация. И защо се насочи точно към мен? Жена му е много красива. Обича го и мисли, че и той я обича. Защо тогава я мами и скита нагоре-надолу? И защо искаше точно мен? Едва ли съм подходящата любовница. Най-малкото, не съм удобна. Бях много делова и категорична с него. Никога не съм флиртувала и не съм му давала и повод да си мисли подобни неща. Освен това, никога не съм се натрапвала и се чудя с какво съм му направила впечатление. Оттогава предварително се осведомявам какво място ще декорирам. Вече отказах две поръчки за подобни „почивни домове“. И не искам повече никога да се забърквам в такива гадории. Независимо, че приех поръчката от онзи сладострастник, изобщо не се чувствам задължена да спя с него. Работата ми е прекрасна. Получавала съм и награди…

— Може би той е бил изненадан — каза Танър, — че открива жена, която още може да се изчервява и това го е заинтересувало, както и фактът, че не си се съгласила да легнеш с него.

— Забавно, няма що! — присмя се тя. — Казваш всичко това, за да се освободиш от мисълта за него и от предположението, че съм могла да го сваля и…

— Глупости!

— Е, добре де, нали току-що каза, че…

— Ти се държиш на положение по най-професионален начин. И го правиш чудесно, точно както трябва, Лора.

— Ти си мъж. Кажи, защо му е да си губи времето с мен?

— Аз съм предубеден — каза Танър.

Имаше предвид нейната привлекателност или по-точно това, че тя го вълнува по определен начин.

— Така значи, а? Ти мислиш, че каквото и да направи един мъж, все е правилно?

— Не исках да кажа това — поклати глава той.

— Току-що заяви, че си предубеден. А ти тръгваш ли след всяка срещната жена? Влачиш ли се след нея, преследваш ли я?

— Винаги съм подбирал жените, с които съм бил.

— Така ли?

— Мога само да кажа, че се възхищавам на мъжкия нюх към жените.

— А намираш ли ме за привлекателна? — усмихна се тя лукаво.

Думите се изплъзнаха от устата й, преди да се помъчи да ги задържи и това я обърка.

— Страшно много…

— Колко мило!

— Не разбирам какво искаш да кажеш с това: „Колко мило“.

— Знам, че ме желаеш физически, но подозирам, че е имало и други жени, които си водил тук.

Той прекара език през пресъхналите си устни и каза с равен глас:

— Заслужава си да повярваш, че не е било така. Идвали са някои братовчеди и братовчедки с родителите си. Твърде се съмнявам обаче, че те са водили тук любовници — поклати тъжно глава. — Може би затова къщата въздиша и скърца така безутешно. Липсват й хората и любовта им.

Тя се засмя.

— Много хитро го измисли!

— Би могло да се приеме, че е точно така, както ги обясних — позволи си той лека усмивка.

Думите му я отрезвиха, веднага стана сериозна и го погледна по-внимателно — усмивката още озаряваше лицето му. Нежна и подканваща. Това я накара да застане нащрек.

Той отведе Лора в стаята, която отсега щеше да й служи за работен кабинет, и й показа статива.

— На мен ми трябва статив, защото професията ми го изисква. А за какво ти е на теб, Танър?

— Семейството ми имаше нужда от нещо достатъчно високо, върху което да се слагат разни дреболии — ножици, хартийки и други такива неща, за да не ги пипат малки деца. Всички членове на фамилията имат хобита, които включват остри дреболии, с една дума — опасни предмети.

— Колко опасни? Колкото отровни гъби ли? — опита да се пошегува Лора.

— Пушки, ножове, ножици…

— Пушки ли? — изненада се тя.

— Живеем на този бряг от доста отдавна, а мястото е отдалечено и почти необитаемо. Един ден мой чичо се заинтересувал от новостите в оръжейната промишленост. Някои от пушките са с изключително рядка и красива изработка. Притежаваме доста голяма колекция от пушки, която е скрита и добре съхранявана. Вероятно един ден ще бъдат предадени на някой музей.

— Оръжието ме плаши…

— Това е като търговията с пепелянки — прекъсна я той. — Правиш го внимателно.

— … но ако се налага, мога да убия някого.

— Не те съветвам да го правиш.

— Баща ми казваше, че всички трябва да умеят да стрелят добре, защото човек никога не знае какво ще му поднесе животът.

— Напълно логично е — съгласи се той, като кимна с глава.

— И така, мога да прострелям някого, макар че не бих искала някога да ми се наложи. Ужасно се страхувам от такива неща.

— Няма да има нужда нито да се страхуваш, защото просто няма да ти се наложи. Аз ще се грижа за теб.

Като се подпираше на патерицата, той се придвижи внимателно и плъзна ръка около нейното несъпротивляващо се тяло, за да го притегли към себе си. Очите й се затвориха. Тогава той бавно наведе глава и я целуна.

Лора изпита същия вътрешен хаос, същия водовъртеж от чувства, като при първата им целувка. Всяка фибра от тялото й копнееше за неговото. Как би могла да устои на неудържимото привличане? Тя тъкмо отвръщаше на целувката му, когато по някаква неизвестна причина Танър я освободи от обятията си.

Лора не проумяваше защо бе направил такова глупаво нещо. В същия мит той й заяви, че трябва да върнат наетия от нея автомобил.

Тя трябваше да примигне няколко пъти, докато дойде на себе си, и докато осъзнае какво й казва той. Чак тогава успя да попита:

— В състояние ли си да караш? Няма ли шофирането да навреди на краката ти?

— Не се безпокой. Само левият крак ми създава малко затруднения. Десният е вече много добре.

— Да не би да искаш да кажеш, че ще ме следваш с колата си и после ще ме върнеш обратно с нея?

— Бих бил щастлив да го направя.

Той едва се удържа да не се засмее на недоумението, което бе предизвикал у нея.

На връщане към вилата си Морън караше по един черен път край океана, а тя се наслаждаваше на гледката.

— Мисля, че в миналия си живот съм бил пират.

— Минал или паралелен живот? — попита тя.

— Паралелен ли? Не съм си давал сметка за това. Мислех за минал живот.

Погледът му я обгърна ласкаво, докато тя гледаше океана. Вятърът развяваше косите и нагъваше тънката памучна рокля около гърдите й.

— Да бъдеш пират може би е доходно. А какво ще търсиш, Танър, съкровища ли?

— Теб, Лора.

Тя се засмя, сякаш той й досаждаше. А не беше така. Изобщо не бе така!