Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Say no to Joe, 2003 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Ваня Кацарска, 2004 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 45гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Bridget(2011)
- Разпознаване и корекция
- sonnni(2012)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Xesiona(2012)
Издание:
Лори Фостър. Сърце на жена
ИК „Компас“, Варна, 2004
Редактор: Любен Любенов
ISBN: 954-701-161-8
История
- —Добавяне
6.
Джо не си спомняше кога за последно е бил толкова ядосан. По дяволите, как така някой успя да се промъкне до него, без той да забележи? Божичко, остарява и става по-муден, може би наистина е време да улегне, започнаха да го изненадват все по-често и по-често.
Преди да са изминали и две секунди, Джо отвори вратата и отдалечи мъжа от Луна. Притисна го към дебелото стъбло на съседното дърво, задържа го неподвижен като обви гърлото му с една ръка, а с другата притисна ножа към ребрата му.
— Кой си ти?
Мъжът безизразно се втренчи в него. И ако Джо не грешеше, този мъж бе развеселен. Не се усмихваше, суровите черти на лицето не се смекчиха, но нещо в очите му го издаде. Определено не се страхуваше.
— Ако не знаеш кой съм — попита той спокойно, — защо ме нападаш?
По дяволите, Джо нямаше отговор на този въпрос. Действа инстинктивно, без съмнение бе напрегнат заради сексуалното въздържане и усилията да пази Луна в безопасност. Изпита нужда да се защити, но притисна мъжа още по-здраво.
— Ти ни следеше.
— Не — мъжът остана неподвижен, само гърлото му се раздвижи, за да изговори думите. — Приближих се към камиона, за да говоря с теб.
— Така безшумно? — попита Джо.
Черните очи на мъжа заблестяха. Въпреки че Джо нямаше намерение да мърда, се почувства принуден да отстъпи крачка назад.
— Може би вие просто не се ослушвахте — отговори мъжът с дълбок и малко особен глас.
Вярно е, но неприемливо.
— Да се върнем към първоначалния ми въпрос. Кой си ти?
— Джейми Крийд. Живея в планината.
Джо погледна непроходимата стена от дървета, които се простираха нагоре по една висока планина. Не видя никакъв път. По дяволите, дори не видя козя пътека. Джейми просто… се бе появил. От нищото. Без дори да счупи клонка, за да предизвести пристигането си.
— Какво правиш тук?
— Търся си провизии.
— Какви провизии?
— Разпит ли е това? — не се усмихна, очите му бяха прями. — Добре. Имах нужда от още храна, муниции и батерии. И преди да попиташ, аз ходя на лов за храната си и затова ми трябват муниции.
— Пеша ли дойде? — Джо огледа мъжа. Носеше изтъркани дънки, здрави ботуши с връзки и потник под батистена риза с отрязани ръкави. Беше слаб, но жилав, чист, но небръснат. Брадата му можеше да конкурира само тази на отшелник. Може би беше отшелник.
Едва си го помисли и Джейми се засмя. Звукът бе прекалено дрезгав и груб, за да предполага често използване.
— Животът ми не те интересува много. Търсиш градчето Визита — това бе твърдение, не въпрос. — Почти сте там. След две мили пътят ще се спусне рязко надолу, сякаш напускате повърхността на земята, после ще видите остър ляв завой.
Неочаквано мъжът направи пауза, загледа се в лицето на Джо и присви очи:
— Тук сте заради децата.
По дяволите, как стигна до това заключение? Джо се стегна и попита:
— Какви деца?
Гарвановите очи се спуснаха по лицето на Джо, надолу към раменете му и го накараха да се почувства неудобно от щателния оглед. Мъжът разсеяно измърмори:
— Уилоу и Остин Колдър. Майка им умря преди известно време, а те имат нужда от майка — Джейми погледна зад Джо, към камиона, и макар че суровото му изражение не се промени, очите му се сгряха с мъжка топлота. Потърка нос с върха на пръста си, взря се в Луна така напрегнато, че Джо изръмжа. С тих шепот мъжът продължи: — Да, тук сте заради децата.
Сякаш Джейми бе привлякъл Луна само с поглед, Джо чу как вратата се отваря и разбра, че тя приближава. Дявол я взел, не може ли просто да стои настрани от проблемите? Тъкмо щеше да й нареди да се върне в камиона, когато Джейми се обърна към него и го прикова с напрегнатия си взор.
— Знаеш ли, този мъж не е заплаха за вас.
Луна застана до Джо, но той я побутна зад гърба си. Все още държеше ножа в ръка, и божичко, щеше да продължи да го държи, докато не се почувства в безопасност. Луна, добре че поне веднъж прояви благоразумие, остана зад него.
— Кой не е заплаха?
— Мъжът, който ви преследва — Джейми продължи да гледа над рамото на Джо, към Луна, която се бе надигнала на пръсти и надничаше. — Не е той.
По дяволите, още две секунди от това дрън-дрън и Джо щеше да му фрасне един юмрук. Така силно стисна зъби, че те запротестираха, после процеди:
— Какво точно означава това?
Равнодушен, Джейми сви рамене, после протегна ръка на Луна.
— Аз съм Джейми Крийд.
Луна се засмя, което вбеси Джо и му се прииска да хвърли сексапилното й малко дупе обратно в колата. За какво, по дяволите, се смееше?
Тя се пресегна зад Джо, за да поеме голямата, почерняла ръка, протегната към нея.
— Здравей. Аз съм Луна Кларк.
Джейми отново каза:
— Тук сте заради децата.
Луна лудетината не изглеждаше така изумена от забележката му както Джо.
— Ами, да, аз съм заради това. Познаваш ли ги?
— Да. Добре е, че сте тук — той вдигна ръката й до гърдите си, няколко минути я задържа на сърцето си, докато се взираше в нея с трезв, дълбок поглед, сякаш гледаше душата й.
Джо чу как Луна вдишва и разбра, че тя е задържала дъха си досега. След няколко секунди Джейми кимна със сериозно удовлетворение.
— Чудесна си за тях.
Луна отново се засмя възбудено, припряно. Гневът на Джо се бе удвоил от нещо, което поразително приличаше на ревност, той отдели ръката на Луна от другия мъж и я хвана в своята, за да я пази. По дяволите, какво си мислеше този странник, да флиртува с Луна точно пред очите му? Прилича ли на мъж, с когото да си играе? А Луна му бе позволила, дори го бе окуражила.
Джо едва не изръмжа от объркване:
— Доста знаеш за нашите дела.
Джейми отново кимна бавно:
— Често зная доста неща — погледна нагоре към яркото синьо небе и се намръщи. — Трябва да тръгвам вече. Трябва да съм у дома преди здрач, а ме чака дълъг път.
— Благодарим за помощта ти — побърза да му каже Луна.
Джо не можеше да повярва, рязко се обърна и я зяпна.
— Неговата помощ? Че как ни помогна? Като хвърли неясни, зловещи коментари за неща, за които не би трябвало да знае?
Луна примигна, изненадана от яростното му настроение.
— Ами, каза ни… де да зная. Каза, че децата се нуждаят от мен и че съм точно за тях, и че мъжът, който ни преследва, не представлява заплаха за нас.
Джо се изсмя:
— И ти му повярва просто така?
Тя вдигна рамене.
— Защо не?
Възмутен от наивността й, Джо се обърна към Джейми… но той си бе отишъл.
— Мамка му!
Джо пусна Луна, за да може да обиколи района набързо, но мъжът буквално се бе изпарил. Никъде нямаше и следа от него. Пътят напред бе пуст, а встрани всичко бе непокътнато и толкова залесено, колкото мястото, от където бе дошъл Джейми Крийд. Джо се съсредоточи, но не можеше да види или чуе нещо друго, освен шумоленето на листата или пукането на клонките. Или мъжът бе дух, или много, много опасен.
Луна докосна Джо по гърба. Шепотът й бе тих, изпълнен с благоговение:
— Удивителен е, нали?
Жестока ревност спря дъха на Джо. Изправен пред тази непозната емоция, той се овладя с много мъка.
— Да тръгваме — постави ръка на гърба й и я побутна към камиона.
Тя или не забеляза опасното му настроение, или не я бе грижа, защото просто започна да си подсвирква.
Свирукането й стана пронизително, когато Джо я завъртя и почти прилепи към гърдите си.
— Какво…
Само за да й напомни, че е имало защо да го взема със себе си, Джо я целуна силно. Миглите й се спуснаха, почти покриха очите и придадоха мекота на погледа й. Заради него? Или все още мислеше за онзи никаквец?
Без да е напълно сигурен, Джо я потупа по дупето и каза:
— Качвай се в колата, момиче.
Тя дръзко се засмя и разтърка дупето си с две ръце.
Привидение или мъж, за Джо нямаше значение. Ако попадне на Джейми Крийд отново, ще изиска някои отговори. Дотогава Луна трябва да прояви достатъчно разум и да не го предизвиква.
Изминаха следващите две мили в напрегната тишина, изведнъж пътят наистина се спусна надолу. Склонът бе толкова стръмен, че и Луна, и Джо затаиха дъх. Но както Крийд твърдеше, остър завой ги върна отново на право шосе. Когато стигнаха в подножието на стръмния склон, видяха хълма, който се спускаше надолу и после отново се изравняваше. Спускането изглеждаше по-страшно, отколкото беше в действителност. Появиха се къщи и голям, нарисуван на ръка надпис: „Визита. Тук ни харесва“
— Упътването сочи, че къщата е в края на града. Просто трябва да следваме главния път.
Изминаха още десет минути, преди да открият дългата, посипана с чакъл алея към къщата. Алеята бе над двеста и петдесет фута и ги отведе през горска местност до малка полянка.
Вляво пътят продължаваше, едва забелязвайки се през къпинаци, ниски храсталаци и няколко вечно зелени дървета. Вдясно множество огромни дървета образуваха гъста гора. Не можеха да видят езерото, но все пак местността бе живописна и много уединена.
В средата се издигаше голямата къща, която определено се нуждаеше от ремонт, но бе изключително внушителна. Виждаше се веранда, обграждаща три страни на първия етаж, и още една, която опасваше целия втори етаж. На горния етаж се забелязваха врати, може би към спални, а два от капаците на прозорците липсваха.
Шинделите бяха така изкривени и остарели, че Джо се зачуди дали покривът капе при дъжд. Верандите бяха невероятни или поне щяха да станат след малко освежително боядисване. Клоните на две огромни дървета се простираха и хвърляха сянка отпред и отстрани. Нямаше истинско градинско оформление, само бурени и пак бурени.
Луна се наведе напред, за да огледа по-добре. Въобще не бе отблъсната от лошото поддържане.
— С малко козметика ще стане красиво.
Джо паркира камиона и изключи двигателя.
— Късметлийка си, аз съм сръчен.
— Фук, фук, фук. Всички мъже са еднакви.
Джо се засмя:
— Нямах предвид в леглото, дяволице.
— Жалко, защото не съм те довела, за да работиш.
— Хей, не съм казал, че нямам желание. Добър съм и в двете — изчака, докато тя премести златисто кафявите си очи към него и й намигна: — Мога да те накарам да стенеш и да направя някои поправки.
Луна изсумтя:
— Ти вече ме накара да стена… от смущение — тя отвори вратата и излезе.
Джо Уинстън я последва.
— Само защото продължаваш да ми отказваш — той отново огледа къщата.
Да, би могъл да я стегне и ще изглежда доста по-добре. Винаги му бяха допадали уханието на стърготини и удовлетворението от работата с ръце.
Освен това помощта за Луна няма да попречи на целите му. Когато забележи колко полезен може да й е той, вероятно ще престане да въздиша по проклетия Крийд.
Едва бе направил крачка, когато чу дандания.
Луна се намръщи заради силните гласове, които се носеха през отворената предна врата към двора.
— Сякаш котки се бият.
Той хвана ръката й и я поведе напред.
— Хайде да разберем какво става.
Когато стигнаха до входната врата, Луна почука, но никой не отговори. Чуха разправия между жени, един глас бе хленчещ, един решителен, един възмутен и зъл. Луна отвори вратата, не бе заключена, и извика:
— Ехо?
И двамата бяха проврели глави навътре, когато гласовете утихнаха и се чу шум на приближаващи стъпки. Жената, която първа стигна до тях, бе много висока, около четиридесетте, и носеше престилка на чувственото си тяло. Бе привлекателна, но по някакъв грубоват, циничен начин. Тя се вторачи в Джо, погледът й бе съвсем открито преценяващ и одобрителен.
— Е, кой си ти?
Луна си проправи път с рамо, пресегна се през Джо и подаде ръка.
— Луна Кларк. Тук съм заради децата.
Жената я пренебрегна. Приглади тъмнорусата си коса, облиза устни и се усмихна на Джо.
Тогава в стаята се втурна друга жена — модно елегантна и облечена с шикозен копринен костюм с панталон, тъмната й коса бе разпусната по раменете.
— Слава богу, че си тук. Сега ще можеш да се справиш с… — тя видя Джо, спря се и започна да се издокарва. — Здравейте.
Джо чу силното и грубо изсумтяване на Луна, но реши, че е време за отплата. В края на краищата тя нали флиртува с Джейми Крийд… Подаде ръка.
— Аз съм Джо Уинстън. Дойдох заедно с Луна.
Жената с престилката първа хвана ръката му.
— Добре дошли. Дайна Бел, икономката — Дайна не пусна ръката му, а очите й се спуснаха към него в недвусмислена покана. — Ако се нуждаеш от нещо при престоя си тук, Джо, просто се обърни към мен.
Уинстън я удостои с най-хубавата си фалшива усмивка и видя как устните й леко се разтварят в отговор.
— Благодаря, Дайна. Оценявам това — опита да издърпа ръката си от нейната, но не постигна голям успех, докато другата жена не си проправи път до него.
— Аз съм Патриша Абът, лелята на децата — тя огледа Джо и погледът й се задържа на гърдите му. — Охо. Не знаех, че Луна ще доведе със себе си мъж.
— Проблем ли е това?
Патриша сграбчи ръката му и припряно заговори:
— Не, разбира се, че не. Тъкмо навреме пристигнахте за обяд. Мислех си да похапнем, преди да тръгна.
— Вече тръгваш? — попита Луна.
Дайна се намръщи:
— Обяд ли? Кога ти хрумна? Не си ми казала нищо за обяд.
Смутена, Патриша хвърли многозначителен поглед на Дайна. Усмивката й приличаше повече на озъбване. Заяви:
— Сега ти казвам.
За икономка Дайна изглеждаше доста недоволна относно нещо толкова обикновено като обяд и съвсем не прояви уважение към работодателката си.
Тя изсумтя и се нацупи на Патриша.
Една друга жена обяви присъствието си със звучно хммм. Застана на прага, скръсти слабите си ръце на гърдите, а на лицето й се изписа инат. Тя очевидно бе в края на двайсетте, началото на трийсетте и за разлика от другите имаше очи единствено за Луна.
— Значи вие сте госпожа Кларк?
Луна направи крачка напред.
— Да, аз съм.
— Джули Роуз, замествам учителката им през лятото. Дойдох, за да обсъдим проблемите на децата, и няма да си тръгна, докато не кажа каквото имам.
Патриша изстена театрално.
Дайна поклати глава.
Луна грейна:
— Чудесно! Много се радвам да се запознаем, госпожице Роуз. И аз искам да си поговорим за децата. Къде са те, всъщност? Искам да ги видя.
Джули се смръщи на Патриша, обвинението й бе явно:
— Странно, но очевидно никой тук не знае.
Наложи се Джо отново да отскубне ръката си, но за нещастие Луна не му обръщаше никакво внимание и не забеляза как жените се умилкват около него. Флиртуването въобще не бе забавно — беше дори дразнещо — ако Луна не го забелязва или не му обръща внимание. Най-накрая той се освободи, отдръпна се от жените и се премести до Луна, да не го достигат останалите.
Луна погледна въпросително Патриша:
— Децата?
Отговори й икономката, като небрежно помаха с ръка.
— Навън са някъде. Кой ги знае до къде са стигнали. Невъзможно е да ги следи човек, вечно бягат…
Луна стисна зъби, тонът й стана зловещ:
— Бягат?
— Играят — побърза да обясни Патриша и хвърли обвинителен поглед на Дайна. Изсмя се неискрено. — Обичат да играят до езерото и в гората зад него. Ще се появят рано или късно.
Уинстън се намръщи. Беше предпазлив по природа, но след толкова години на опасни занимания беше станал още по-внимателен. Децата трябваше да са добре защитени и наглеждани. Още от детството си знаеше, че когато не се знае къде е едно дете и какво прави, то вероятно прави бели.
— Не е ли малко опасно? Те са само на четиринадесет и на девет години.
Джули кимна:
— Точно така. Нуждаят се от граници и ред.
— Глупости! Остин тича с малката си тълпа приятелчета, а Уилоу винаги е заобиколена от млади мъже — Патриша снижи глас и обясни със заговорнически, малко фалшив тон. — В това отношение е като майка си.
Джули Роуз се изправи силно оскърбена.
— Тя е много приятна, интелигентна и чувствителна млада дама.
Луна се опита да бъде дипломатична и се намеси:
— Госпожице Роуз, защо не останете за обяд? Можем да обсъдим загрижеността ви, а вие ще ме въведете в историята на децата. Умирам да науча всичко за тях.
Учителката хвърли бунтовен поглед на Патриша и се съгласи:
— Ще ми е приятно, благодаря. Моля, наричайте ме Джули.
Патриша изви очи.
— Луна, това въобще не е необходимо. Джули иска да дава частни уроци на децата на безбожна цена, а аз вече съобщих, че бюджетът не го позволява, да не говорим за загубата на време. Малките разбойници въобще не се интересуват от учене.
Дайна се присъедини:
— Единственото нещо, за което полагат усилия, е как да се забъркат в някоя беля.
Това отприщи Джули и трите жени отново започнаха да спорят.
Луна разгневено се обърна към Джо:
— Вярваш ли на това?
И двамата се бяха ядосали. По приказките на жените човек би си помислил, че децата са чудовища, които не заслужават внимание. Джо произхождаше от много любящо семейство и подобно отношение го влудяваше.
Той докосна рамото на Луна и усети как тя трепери от гняв. Изглеждаше готова да обезглави няколко души. Беше я виждал така разгневена само при първото им запознанство и тогава запрати един сандвич по него.
Джо се наведе към ухото й, целуна слепоочието й и прошепна:
— Не убивай никого, а? Патриша си тръгва скоро и тогава ще можеш да решиш какво искаш да направиш за децата.
Луна не отговори, но внезапно се намеси в кавгата им със силен глас:
— Обяд?
Уинстън се засмя, допадаше му решимостта й. Когато пожелаеше, Луна бе властна. Зачуди се дали ще бъде така властна и в леглото.
Изгледаше вероятно.
Дайна отново изсумтя, обърна се на пета и се отдалечи със съвсем забележимо поклащане на бедрата. Патриша оправи тъмната си коса и нарочно пренебрегна Джули Роуз.
— Да, разбира се. Вие можете да донесете багажа си и да се настаните. Обядът ще е готов след около половин час.
— Има ли стаи, приготвени за нас? — попита Луна.
Патриша кимна.
— Луна, ти можеш да използваш стаята на горния етаж, първата врата, след като изкачиш стълбите. Това е чорбаджийската спалня и е съвсем добра. Ще имаш собствена баня, разбира се, но за нещастие ще си близо до децата.
Луна скръцна със зъби:
— За нещастие?
— Да. Те имат склонност към нощни забавления — Патриша поклати глава. — Аз най-накрая си купих тапи за уши, за да мога да поспя.
— Купила си тапи за уши?
Охо! Луна отново изглеждаше готова да хапе. Джо прокара нежно ръка по гърба й, за да я успокои.
— Както споменах, това е най-хубавата стая и аз, разбира се, си я запазих. Просторна е, с красив балкон с изглед към езерото. Вече съм си събрала багажа, а сутринта накарах Уилоу да смени чаршафите — тя се усмихна на Джо с откровено любопитство. — Вие двамата може би ще сте в една стая?
Джо не се бе замислял за ситуацията, ала отношенията му с Луна бяха нещо лично, що се отнася до него. Луна понечи да отговори, без съмнение щеше да срази жената, но той я изпревари.
— Не. Бих искал собствена стая, ако е възможно.
На устните на Патриша бавно се появи усмивка на задоволство.
— Чудесно. Тогава можеш да вземеш задната стая. Малка е, но предлага повече уединение. Вземи си нещата и ще ти я покажа.
Той се почувства като пуйка на Деня на благодарността. Прегърна Луна. Тя стоеше напрегнато и враждебно до него.
— Благодаря, но няма нужда. Сигурен съм, че ще я намеря.
Избута Луна навън, към камиона, преди тя да е нападнала някого. Не че не му хареса собственическото й чувство. Странно, но наистина му допадна. Изпълни се с дълбоко удовлетворение от факта, че Луна настръхва заради него. Може и да му отказва, но не иска той да е с друга жена. Това трябва да значи нещо.
Когато излязоха навън, я подразни:
— Разсърдиха те, а?
Тя се отдръпна от него.
— Двете жени ти се нахвърлиха.
— Да — захили се той, — и аз забелязах.
— За тях аз сякаш не бях там. Сякаш бях незабележима, не ми обърнаха никакво внимание.
— Ти никога не си незабележима, мила. Вярвай ми.
— Да ти повярвам? Та ти просто си стоеше и ги остави да се прехласват по теб.
— Хей, аз какво съм виновен, че жените — с изключение на теб, разбира се — ме смятат за неустоим? — Джо успя да изрече това с равнодушно изражение, докато отваряше багажника и вадеше багажа им.
— Не е необходимо да си толкова наперен и доволен от себе си, Джо — тя присви очи. — И как така вече въобще не куцаш? Опитваш се да направиш добро представление за почитателките си?
— Виж, Луна — поклати глава той. — Тук съм, за да бъда местния гангстер. Жените са прословути с клюкарството си. Искаш ли да хукнат из целия град и да разправят, че си довела куцото пате със себе си? Колко защита ще ти предостави това?
Секундите тиктакаха, докато Луна обмисляше думите му. Най-накрая омекна, после потърка челото си.
— Прав си.
— Разбира се.
Тя отново стисна зъби:
— Не ме тласкай към необмислени действия, Джо.
— Само към леглото, мила — той я прикова с поглед. — Тогава ще те тласкам, докато се наситиш.
Луна затаи дъх, изруга, после изстена:
— Невъзможен си! Как се чувстваш в действителност? Държиш ли се?
Той й позволи да смени темата.
— Скован, малко ме болят натъртванията, но съм на път да се възстановя напълно благодарение на нежните ти грижи — после, само за да я подразни, допълни: — Не се коси. Свикнал съм да се оправям с две жени наведнъж. Не се притеснявай, че ще ме задушат.
— Не е смешно, Джо.
— Не е.
Едва не се разхили на злобното й намръщване. Тя грабна багажа си и с големи крачки тръгна напред, но когато стигна до верандата, видя Патриша там и очевидно реши, че не е добре да го оставя сам. Извика му троснато:
— Побързай, Джо.
— Да, мила.
Проклетият му куфар тежеше тон, но той го вдигна по стълбите само с една лека гримаса. Наистина възнамеряваше да прикрие нестабилното си състояние от Патриша. Предполагаше се, че тази жена е сгодена, а продължаваше да го гледа сладострастно. За Джо това означаваше, че не може да й се вярва много.
Джули Роуз се появи до Луна. Беше по-висока от Луна, но много по-слаба, с коса до раменете с кестеняв безличен цвят и невзрачни черти. Жена, която не правеше никакво впечатление, като изключим меките кафяви очи, сега изпълнени с желязна решителност. Не особено закръглена, не особено хубава, нищо особено — просто обикновена.
— Дай да ти помогна — тя взе най-големия куфар на Луна и тръгна нагоре по стълбите. — Може да поговорим, докато разопаковаш.
Може да е обикновена, но е напориста, помисли си Джо, когато видя, че на Луна не й бе оставена голяма възможност за избор. Изглеждаше безпомощна, хвърли поглед към него и се поколеба, но Патриша вече го бе хванала за лакътя и го дърпаше надолу по коридора към определената за него стая.
Той сви рамене, изпрати й въздушна целувка, за да й покаже, че всичко ще е наред, и се остави Патриша да го отведе.
Минаха покрай официалната трапезария, прашна, очевидно неизползвана, и влязоха в кухнята, където Дайна стоеше пред правоъгълна маса и правеше сандвичи. Икономката се усмихна дяволито на Джо:
— Надявам се, че обичаш пилешка салата?
— Да.
— Направила съм доста. Огромен мъж като теб сигурно има завиден… апетит — при тези думи тя го огледа от горе до долу и не остави у него никакво съмнение за кой апетит става дума.
Всъщност, Дайна не можеше да задоволи апетитите му. Сега той желаеше единствено Луна, не друга жена, без значение колко сговорчива е тя. А пък и с честото отбиване по време на пътя въобще не бе гладен. Все пак Джо имаше нужда от сила, за да се възстанови напълно, така че нямаше да се откаже от храна. Той пренебрегна намека на икономката и просто каза: Благодаря.
Патриша го бе стиснала така здраво и решително, че ребрата го боляха. Тя го издърпа наляво от голямата кухня, към една по-малка стая встрани. Джо с интерес влезе вътре. Вътрешни врати се отваряха към верандата от задната страна на къщата. В далечината се виждаше внушителното езеро и гората.
Стаята бе прашна, с малко мебели и спарен въздух. Гардероб и непокрито легло, вероятно детско, заемаха голяма част от стаята. Той примигна, помисли си колко неудобен ще е плоският, тънък дюшек за насиненото му тяло.
Патриша се засмя, сгуши се до него и притисна гърдите си към ребрата му.
— Не се безпокой, Джо. Ще накараме децата да преместят леглото на Остин тук, а той ще спи на детското легло.
Джо й се намръщи и се дръпна крачка встрани.
— Не е необходимо.
Ако има късмет, ще прекарва нощите си в стаята на Луна, а нежното й тяло ще омекотява постелята, но дори и да не стане така, Джо няма да вземе леглото на Остин. Според него момчето бе претърпяло достатъчно загуби вече.
— Той няма да има нищо против. Обича да лагерува навън, долу до езерото. Дори понякога спи на пода. И както споменах, обича да будува нощем. Освен това той е само дете, а един мъж със сигурност се нуждае повече от подходящо легло.
Възмутен, Джо присви очи и твърдо заяви:
— Не.
Решителността в гласа му, както и липсата на учтивост, не й оставиха никакви съмнения за отношението му към нейното предложение.
— Ъ-ъ, ами… — тя се поколеба и Джо успя да я хване за ръката и да я заведе до вратата.
— Ще си разопаковам багажа и след малко идвам за обяд.
Избута я от стаята. Патриша се обърна към него, постави длан на гърдите му и се усмихна. Леко докосваше зърната му през ризата. Устните й се разделиха и тя се загледа в неговите.
— Мога да ти помогна, ако искаш.
Без да смекчава отказа си, Джо отново каза:
— Не.
Той я хвана за китката и отмести ръката й, като се бореше с настойчивото си желание да я отблъсне по-грубо. Изпитваше съжаление към нещастника, който възнамеряваше да се жени за нея.
— Но…
Джо хлопна вратата под носа й. Божичко, вбесяваше се при мисълта как жена, толкова студена и пресметлива, играе роля на загрижена леля на две малки невинни деца. Вече бе доволен от решението на Луна да се намеси. Ще й помогне да постави нещата в ред; след това може да я убеди да се върне у дома — където ще му е под ръка. Ако поиска да доведе и децата, ще го приеме.
Вместо да си разопакова багажа, Джо отиде до вратата към верандата и погледна навън. Езерото бе прекрасно, големи дървета се виеха край брега, малки вълнички пробягваха по повърхността му. Слънцето, ослепително ярко, се отразяваше във водата, сякаш там имаше красиви диаманти. Някъде надалеч една риба празнуваше красотата на слънчевия ден като скачаше нагоре и се гмурваше отново с плясък.
Правоъгълна, малко порутена постройка се издигаше на около четиридесет фута от бреговата ивица. Склад? Изглеждаше прекалено голяма за това и бе огледален образ на стила на къщата. Голям гарван направи кръг над сградата и се приземи на покрива й.
Гърдите на Джо се изпълниха с особено чувство. Сякаш бе… доволство. Да, наистина. Въпреки синините, възмущението от положението, в което бе попаднал, и факта, че Луна все му отказваше, той не се бе чувствал по-добре от година. Природата винаги му въздействаше по този начин. Ето защо обича да ходи за риба. Всеки път, когато бе в близост до вода и сред дървета, се чувстваше спокоен и в мир със света. Свежият въздух, чуруликането на птичките и шумоленето на листата не допускаха до съзнанието му грозните неща, с които обикновено го сблъскваше животът.
Обърна се, за да огледа новата си стая. Леглото бе неоправено, така че ще трябва да потърси някъде чаршафи и възглавница. Гардеробът бе разнебитен, но ще събере дрехите му. Едно по едно, все пак. Той отвори широко вратата на верандата, за да влезе чист въздух, след това започна да подрежда. Вратата, която си мислеше, че води към килер, се оказа, че води към малка баня.
Джо подреди принадлежностите си за бръснене, наплиска си лицето с вода и най-накрая се почувства готов да се изправи срещу баракудите.
За щастие двамата с Луна влязоха в кухнята в един и същи миг. Тя го озари със слънчева усмивка и той забеляза, че Джули Роуз също изглежда доволна. Очевидно бяха достигнали до общо решение. Това го успокои.
Джо подаде стол на всяка от жените, преди той самият да се настани на единственото свободно място начело на масата. Дайна разнесе поднос със сандвичи и наля във високи чаши чай с лед.
— Изглежда вкусно — отбеляза Джо, решен да бъде учтив. Опита пилешката салата, кимна одобрително и… усети нечии крак в скута си. Задави се.
Луна вдигна поглед от чинията си и се намръщи загрижено:
— Добре ли си?
Той кимна, прокашля се и усети как пръстите на краката обхващат пениса му, плъзват се бавно надолу по бедрото и най-накрая се отдалечават.
Все още изумен Джо грабна чая си и отпи голяма глътка. Кой, по дяволите…
Патриша, която седеше отляво, се наведе, потупа го и произнесе мило:
— Божичко, Джо. Добре ли си?
После ръката й се плъзна още по-надолу, почти до дупето му и продължи да го потупва.
От другата страна Дайна стана, за да му подаде салфетка.
— Ето, нека ти помогна — тя се наведе към него и почти завря гърдите си в ухото му.
И двете жени изглеждаха невинно, дори и докато се умилкваха около него. Джо погледна Луна с надежда, че може да е усетил нейните пръсти, но тя само се смръщи заради вниманието, с което го обсипваха другите две жени.
Той хвърли доста недоверчив поглед към Джули Роуз. Тя вдигна незаинтересовано вежди и каза:
— Трябва да дъвчеш храната си.
— Ъ-ъ… — измърмори Джо. За да избегне жените, той бързо бутна стола си назад и скочи на крака. Патриша и Дайна се отдръпнаха; Луна и Джули го зяпнаха. — Седя цял ден. Мисля, че ще постоя малко.
— Докато ядеш? — погледна го Луна.
— Да — той взе чинията си и отиде на барплота. — Вие продължавайте с обяда си. Аз съм добре.
Патриша изглеждаше изненадана от поведението му, но после се съживи:
— Е, както тъкмо щях да кажа, възнамерявам да тръгна до час. С нетърпение очаквам срещата с годеника ми. Той е в Илиноис, чака ме там.
— Чудесно — отговори Джо.
В същия миг Луна попита:
— Толкова скоро ли тръгваш? — хвърли гневен поглед към Джо, после добави: — Не мислиш ли, че децата се нуждаят от малко време, за да свикнат с Джо и с мен?
Дайна размаха ръка, за да отхвърли идеята.
— Няма нужда да задържаме Патриша — усмихна се на Джо. — Освен това аз ще съм тук, но както и да е, това няма значение. Тези деца правят всичко възможно, за да създават затруднения.
— В живота им никога не е присъствала фигурата на бащата — допълни Патриша. — Никой дори не знае кой е истинският им баща и никой мъж не желае да ги вземе.
— Те се нуждаят от здрава ръка — додаде Дайна. — Създават ядове на всички в града. Направо смущаващо е как се отнасят към всички нас заради тях.
Джули хвърли салфетката си на масата.
— Това не е вярно. Децата просто са…
Някаква врата се хлопна и прекъсна думите на Джули. От коридора се чуха тичащи крачета и след секунди едно малко русоляво момче се плъзна в кухнята и спря пред тях. Беше без риза, босите му крака бяха мръсни. Вторачи се в Джо, тъмно кафявите му очи се ококориха, после погледна към Патриша.
— Кой е този?
Джо се усмихна. Късите панталони бяха възголеми за момчето и се бяха смъкнали към слабите бедра, чорлавата руса коса бе разрошена от слънцето, вятъра и водата, а тялото му бе загоряло до тъмно кафяво. Малкият немирник беше наистина сладък. След това Джо забеляза една малка подробност и усети как ядът му се възпламенява.
Под мръсотията на лицето му се открояваше прясна подутина на насинено око. Някой го беше ударил и покровителствените инстинкти на Джо се задействаха.