Лори Фостър
Сърце на жена (11)

11.

Среднощният разговор между Луна и Остин се оказа повратна точка за всички. През следващите няколко дни те работиха заедно, играха и разговаряха. Шериф Ройал вече не ги посещаваше, нещата се успокоиха и децата започнаха да се отпускат. Уилоу бе все още леко сдържана, но това сякаш бе част от природата й. Веднъж Джо и Остин се сборичкаха на пода, а тя седна отстрани и много се смя, като ги подстрекаваше да продължават.

Луна се присъедини. За секунди Джо бе изтърколен по гръб и двамата го атакуваха. Контузените му ребра бяха почти заздравели, но от боричкането на Луна нещо болезнено прищрака у него. Това бе по-скоро сексуално желание, отколкото физическа болка.

Нуждаеше се от нея.

С всеки изминал ден все по-нетърпеливо очакваше понеделник и мига, в който тя най-накрая щеше да е сама с него, в леглото му, готова да го избави от страданията. Джо не оставяше времето да тече напразно. Използваше всяка възможност да си подсигури отзивчивостта й.

Когато бяха сами, той си открадваше бързо докосване, целуваше врата й, ухото, закачаше я, потупваше възхитителното й дупе, което го бе впечатлило още при първата им среща.

Сега тя не се оплакваше.

Приемаше вниманието му, дори изглежда му се наслаждаваше и това подлудяваше Джо. Той смяташе, че техните лични, потайни докосвания са една продължителна предварителна любовна игра и за нищо на света не би се отказал от тях, макар те да го държаха все напрегнат и на ръба. Луна го дразнеше и съзнателно го провокираше.

Стигна се до там, че когато той бе в стаята, тя го гледаше със своя екзотичен, кос поглед и практически го предизвикваше да се приближи. Полюляваше се около него със сексапилното си облекло: къси панталонки, които караха кръвта му да кипи, блузки без презрамки, които подчертаваха гърдите й, тесни поли. И обувките. Джо поклати глава.

Макар сега да бяха извън големия град, тя не започна да носи гуменки или маратонки. Високите токове и сексапилни чехли бяха уникални за Визита, както и самата Луна.

Уинстън използва дните си да планира отварянето на езерото. Както Луна бе предположила, на компютъра на Уилоу имаше много подробности за бизнеса. Децата също споделиха някои неща и всичко вървеше гладко. Сега се нуждаеха единствено от разрешителните. Ако нещата вървяха по план, езерото щеше да бъде открито и действащо след по-малко от четири седмици — достатъчно време, за да се наслади на лятото.

Децата се бяха запалили по идеята и помагаха много. Откакто се помнеха, през цялата година езерото бе отворено за различни събития. Само след като майка им бе починала, то бе затворено и на тях им липсваше познатото усещане.

Разговорите за езерото често водеха до разговори за Клоуи. Понякога се смееха на разни истории, понякога проливаха сълзи. Децата обичаха да говорят за майка си, а Луна и Джо винаги ги изслушваха. На Джо му се струваше, че никой друг не го бе правил.

В събота вечер Джо седна на кухненската маса и започна да преглежда някои последни подробности, а Луна и Остин тръгнаха на нощната си разходка из къщата. Той чуваше тихата напевност на гласовете им и проскърцването на дъските под краката им. Тези разходки се бяха превърнали в ритуал, подобно на приказка за лека нощ, но разговорът им вече не бе изнурителен. Всъщност понякога превръщаха разходката в игра. В един миг бърбореха, а в следващия се надбягваха.

Вече два пъти се бяха впускали в бой с възглавници, когато Луна се опитваше да го завие в леглото.

Джо се чудеше дали Остин ще надрасне някога необходимостта от разговори преди сън. Както и да е, Луна нямаше нищо против тях. Джо знаеше, че харесва нощния ритуал както Остин, дори може би повече. Вероятно заради детството си, ала тя се нуждаеше от утеха също като него.

Изглежда сега Луна имаше семейство, за което винаги бе мечтала и, по дяволите, Джо искаше да е част от него.

Знаеше, че Луна обожава братовчедите му и техните жени, които в първия миг от брака с Уинстън се превръщаха в част от семейството. Луна ще хареса и лудата му сестричка. Аликс създава множество главоболия, но това пък е и общото между тях двете.

Тази мисъл го накара да се усмихне.

Джо чу стъпките на Луна и Остин на горния етаж и стана от масата. Те си бяха създали навик да се разхождат, а той по два пъти да проверява дали е заключено, преди да си легне.

Съдейки по светлината горе, Луна все още беше в стаята на Остин, когато Джо провери входната врата. Доволен, че всичко е обезопасено, той тръгна да се отдалечава и тогава чу шум на двора.

Наостри сетива, отиде до прозореца и дръпна пердето, за да огледа наоколо. В близост до паркираните коли помръдна сянка. Можеше да е всичко — разлюлян от вятъра клон на дърво, животно.

Джо знаеше, че не е така.

Инстинктите му се спускаха като по електрическа жица по гръбнака и закрещяха предупредително, цялото му тяло застана нащрек.

— Кучи син — изръмжа Джо тихо. Само по една причина някой можеше да се промъква в тъмнината на нощта. Който и да бе там, навън, не бе дошъл с добри намерения.

Нямаше значение, че е бос, без риза или че мястото е изолирано. Откакто шериф Ройал ги посети, Джо държеше филипинския нож в джоба си като нощна предохранителна мярка. Това бе единственото оръжие, което му бе необходимо, и както бе казал на Остин, той бе изключително добър с ръцете си.

Раздразнен, Джо тихо отключи вратата.

— Какво става? — Луна се появи горе на стълбите, здраво стисна перилата.

Зад нея Остин прошепна със страх:

— Джо?

По дяволите, надяваше се да се погрижи за всичко, без те дори да разберат.

— Стой вътре, Луна — Джо я прониза с бърз, изгарящ поглед, който не търпеше възражения. — Не се шегувам.

Тя се спусна забързано надолу по стълбите.

— Разбира се, че ще остана вътре. Какво става? Какво правиш?

Джо нямаше време за губене и пренебрегна въпроса й, открехна вратата само колкото да се плъзне навън и бързо се шмугна в най-дълбоките сенки. Дишането му бе тихо и равномерно, мускулите — стегнати и готови за действие, погледът — вторачен към колите. Зачака.

След миг търпението му се възнагради и той видя продълговата сянка, която не принадлежеше на обгърнатия в тъмнина двор. Сянката се размърда, придоби очертания и накрая Джо видя приведен до камиона му мъж. Изглеждаше неразличим в черните си дрехи, само лунната светлина се отразяваше на русата му коса.

Руса коса. У Джо се надигна гняв; добре си спомняше мъжа, който следеше приготовленията им за пътуването до Визита. Очевидно ги бе проследил, точно както му бе казал Джейми Крийд.

С невероятна скорост Джо се втурна през верандата и надолу по стълбите, краката му удряха твърдата земя и бяха устремени право напред. Коленете му се противопоставиха, сковаха се леко и една пулсираща болка плъзна към бедрото и хълбока. Но това бе стара, позната болка, с която отдавна бе свикнал — благодарение на Бруно Колдуел. Ако това бе един от неговите хора, почти нищо не можеше да задържи Джо далеч от него.

При звука на буреносното приближаване на Джо, мъжът светкавично се изправи. Шокът го вкамени само за миг, след това с панически писък той бързо заобиколи камиона и хукна към гористата местност до имението. Дърветата и храсталаците там препречваха достъпа до главния път.

Джо знаеше, че мъжът вероятно е скрил там превозното си средство и побягна, решен да го улови. С мълчалива, изострена концентрация дългите му крака изяждаха земята под него и го приближаваха до мъжа все повече и повече. Усещаше кръвта да пулсира във вените, туптенето на собственото си сърце. Босите му крака усещаха всяко камъче и издатинка на земята. Шумното дишане на мъжа пред него имитираше тропота на стъпките им.

Стигнаха до тъмната гора, изпълнена със сенки и листа, които предлагаха прикритие. Земята бе като капан от извити корени, паднали клони, остри къпини и бодливи тръни. Джо изруга и протегна ръка, пръстите му почти докоснаха мъжа. Той се хвърли напред и сграбчи една черна риза.

Чу се нелепо тънък писък, тялото започна да се извива, удря и рита. Тромав юмрук се стовари върху лицето на Джо, почти не успя да го зашемети, а един крак го улучи по контузените ребра.

Джо не го изпусна.

В диво кълбо двамата паднаха връз остри клонки. Джо се приземи почти върху натрапника. Мъжът прикриваше лицето си с ръце, докато риташе и удряше. В мъгла от ярост, Джо засили юмрука си, за да смачка носа на мъжа. В последната секунда мъжът обърна лице и ударът попадна на слепоочието му. Изгрухтя, ръцете му паднаха до тялото и той се отпусна с тътнещ стон. Джо бързо използва предимството, дръпна се леко назад, за да стовари нокаутиращ, съсипващ удар.

Зад него изпищя Уилоу.

Безпогрешно долови страха в гласа й. Дали Джо не бе направил погрешна преценка? Дали не бяха двама мъже? За миг скочи на крака и продължи да държи жертвата си с една ръка, като го стискаше за ризата отпред. Обля го страх, когато се обърна към къщата и видя разпалването на малък пожар точно до камиона.

Само миг разсейване, но тялото в ръцете му се освободи. Джо изруга, пресегна се да го хване отново, но стъпи на счупен от дървото клон. Болното му коляно поддаде, Джо скръцна със зъби от болка и се стовари на земята.

— По дяволите!

Обзе го чувство на безсилие, примесено с ярост. За части от секундата се изправи отново на крака, но натрапникът вече бе изчезнал, погълнат от черната нощ. Джо чу тежките, бързо отдалечаващи се навътре в гората стъпки, но не можеше да види нищо. Застана нерешително за миг, знаеше, че няма да успее да хване копелето, не и бос, не и без фенерче. Ставаше му зле от мисълта, че го остави да се измъкне. Отново.

Тогава се появи Луна, широката й бяла нощница се развяваше от вечерния бриз.

— Джо? — тя лудешки започна да трие лицето му, гърдите. Дочу трепета в гласа й и го усети в докосването. — Добре ли си? Божичко, Джо, отговори ми.

— Добре съм — все още напрегнат от яростта си, но решен да я успокои, Джо я прегърна и приближи към себе си, така че да погледне зад нея, към огъня. — Мамка му!

Тръгна с куцукане напред.

Луна подложи рамото си под мишниците му.

— Въобще не си добре! Глупчо си ти — ядосваше се тя. — Как смееш да правиш подобно нещо? Как смееш да тръгнеш навън без оръжие…

Джо възмутено каза:

— Имах нужда от обувки, не оръжие. Освен това имах ножа. Само дето не бях сигурен, че имам желание да промуша някого тази нощ, особено без да зная кой е.

Тя го погледна гневно.

— Виж, Джо, дойдох да се грижа за децата и поставям тях на първо място. Това е сигурно.

Слава богу! Поне ако се безпокои за децата, няма да го следва по петите.

— Джо, просто не мога да стоя у дома, когато ти вероятно тръгваш към опасността. Всъщност, въобще не ми харесва. Този път изчаках, докато не видях мъжа да изчезва, но друг път…

— Друг път ще направиш пак същото.

През отворения прозорец на верандата Джо видя бледите, бдителни личица на Уилоу и Остин, които се бяха скупчили един до друг. Някой ги беше уплашил. Джо няма да търпи подобно нещо в никакъв случай.

— Обадих се на шериф Ройал — съобщи му Луна късо с глас, изпълнен с неодобрение. — Това трябваше да направиш, преди да хукнеш като частно ченге без капка разум в главата…

— Съпругите могат да са толкова досадни — Джо продължаваше да наблюдава огъня. Беше малък, но прекалено близо до камиона му. Забърза се. Видя обърната кутия бензин и бързо я премести настрана. Ако не бе прекъснал мъжа в онзи момент, дали камионът му щеше да бъде запален?

Луна изпухтя до него.

— Отивам да намеря някакво старо одеяло, преди огънят да се е разпрострял.

Тя забърза напред. Уилоу й отключи входната врата, после излезе. Беше се сгушила, а влажният вечерен бриз развяваше дългата й коса.

— Имаме маркуч отстрани на къщата, Джо. Искаш ли да го взема?

Той поклати глава.

— Огънят е предизвикан от бензин, мила. Това може да го разгори.

Босите крака на Джо бяха раздрани от преследването през местността, обрасла с бодливи растения. Коляното му туптеше. От падането бяха останали кървави драскотини на голите му гърди и ръце, а яростта изгаряше като киселина стомаха му. Но той няма да се поддаде, не и докато децата го наблюдават така отблизо.

Луна се появи с две дрипави одеяла и Джо отиде да задушава пламъците. Когато остана само дим, той изключи камиона от скорост и го избута няколко метра настрани, за да бъде по-близо до къщата и светлината от верандата. Тъкмо тръгна да се връща и видя дълбоко издълбаното послание отстрани.

„Взимай си уличницата и напускай, преди някой да е пострадал.“

Джо присви очи и стисна зъби.

Усети една малка ръка да докосва голите му бицепси, обърна се и видя как ококорените кафяви очи на Уилоу гледат надписа.

— Написано е за мен.

— Не си сигурна — намеси се Луна, — може да е написано за мен.

— За теб?

Тя сви рамене, но погледът й не се откъсна от камиона.

— Предполагам, че Дайна е разказала на всички как я уволних.

Луна държеше ръчичката на Остин в своята и те тримата изглеждаха омагьосани от мръсния надпис.

Джо застана пред тях и го закри от погледа им.

— Слушайте ме всички — три чифта очи се вторачиха в лицето му: с надежда, очакване, все още по-мътнели от гняв и страх.

Жаждата да ги закриля изригна толкова силно, че му се прииска да закрещи. Пое си дъх, после пак, но не помогна.

— Вече сте мои — започна той.

Знаеше, че гласът му е дрезгав, потреперващ от ядно убеждение. Не бе имал намерение да пришпорва Луна, да се разкрива пред тях. Смяташе да си даде време, да даде време на нея и на децата. Но не можа да се въздържи.

— Всички вие. Аз защитавам всичко, което е мое. Никой няма да ви нарани и никой няма да ви изгони. Ще открия този кучи син, кълна се. И тогава той ще ми плати.

Очите на Луна, само преди миг присвити от гняв, сега се смекчиха и изразът им стана почти загрижен. Тя неохотно кимна и промълви тихо:

— Добре, Джо.

Той имаше ужасното подозрение, че тя се съгласи само за да го успокои, а не защото вярваше в думите му.

Уилоу преглътна, кимна, после на устните й затрептя лека усмивка.

— Добре — отговори тя, съгласна с Луна; очевидно също искаше да го успокои.

Жени.

Остин се спусна напред, завъртя се около коленете на Джо и го прегърна здраво. Джо едва не падна. Чувстваше се смазан, мускулите, ума, най-дълбоките му чувства. По дяволите, не бе подозирал, че изпитва дълбоки чувства, докато децата и Луна не ги извлякоха от едно тъмно, пусто кътче.

Не стоеше чак толкова стабилно на краката си, а Остин му налетя като малък танк. Загубата на равновесие бе предизвикана повече от щурма към сърцето му, отколкото от атаката към краката му.

Джо докосна рошавата руса коса.

— Остин?

Малчуганът го стисна, после промълви до коленете му:

— Добре.

Най-накрая вдигна лице и го дари със закривена усмивка, изпълнена с възхищение.

— Несъмнено ми харесва, когато си невъзпитан.

Този чудат коментар оправи настроението на Джо и той се засмя:

— Гризач.

Те стояха под лунната светлина, а миризмата на дим тежеше в хладния нощен въздух. Оттеглил се ловец на глави, асистентка на медиум и две бедни дечица — семейство, събрано от кол и въже, но все пак семейство. Макар да се бе случило със светкавична скорост, Джо го прие. Той имаше нужда от тях, както и те се нуждаеха от него, може би дори повече. Никой няма да ги нарани. Джо няма да го позволи.

Уинстън се пресегна към Луна и Уилоу, приближи ги и се наслади на топлотата, любовта и странното чувство за сигурност, усещания, които не бе осъзнал, че липсват в живота му. Той почувства топлия дъх на Луна върху голото си рамо и мократа от сълзи буза на Уилоу върху гърдите си. А Остин висеше като крехка маймунка на краката му. Нещо дълбоко в него започна да ликува — и този път нямаше съмнение, нямаше колебание. Чувството бе хубаво, бе изпълнен със задоволство.

Изглежда се оказа семеен тип мъж. Сега най-трудното ще е да убеди Луна.

Секунди по-късно бляскави светлини и пищящи сирени разцепиха нощта. Джо вдигна поглед, когато шериф Ройал отби към двора им с много фанфари. Скот ги видя скупчени и по пижами, затова изключи звука и излезе от колата.

Въобще не изглеждаше доволен.

 

 

Едновременно възхитен и развеселен, той свали очилата за нощно виждане, които му позволяваха да наблюдава развихрилата се драма така ясно, сякаш беше бял ден.

Беше истинско удоволствие да наблюдава Уинстън в действие. Той притежаваше тази смъртоносна комбинация от бързина, пъргавост и безшумност. Нямаше начин да не му се възхити човек.

Отново вдигна очилата и проследи отдалечаващата се фигура, която мъдро напусна гората и забърза към една кола, паркирана встрани на пътя. Мъжът бягаше като заек. Подплашен заек. Разбира се, Уинстън бе голям побойник и ако мъжът не се бе освободил, Джо щеше да го смачка. Жалко, че това не се случи. Точно сега се чувстваше толкова отегчен, че би се позабавлявал, с каквото и да е.

Не че Визита не му хареса. Градчето започна да му въздейства. Нощем небето бе ясно, отрупано със звезди и често спираше дъха му — а пък винаги бе смятал себе си за цинично копеле, което не се вълнува от звездни небеса. Изсумтя. Може би щом свърши с цялата тази история, ще си купи едно местенце и ще построи къщичка. Визита би била хубаво място да се установи или поне да идва понякога, когато глупостите му идваха прекалено много.

Зачуди се дали на Уинстън би му харесало да станат съседи и се усмихна.

Първо трябваше да свърши работата. Но няма да може да изпълни задачата, ако нещата останат така сложни. Вероятно трябва да помогне на Уинстън да ги оправи.

От това разстояние не успя да разчете номера на отдалечаващата се кола. Очилата за нощно виждане не бяха достатъчно добри за целта. Видя, само че е стар хечбек. Какво би направил Уинстън, ако има тази информация? В подходящ момент може и да я сподели с него, за да види какво ще стане.

Да, ще го направи.

В подходящ момент.

 

 

В понеделник сутрин Луна се почувства нелепо нервна. Днес щеше да бъде сама с Джо и това бе достатъчно, за да разтрепери ръцете й и да възбуди тялото й от очакване. Любовта и сексуалното желание бяха доста наситени чувства.

Освен това беше нервна, защото сега Джо бе различен. Някои от промените у него бяха едва забележими, например погледите и докосванията му. Всяка целувка и милувка продължаваха да са пропити с господство, но се бе появила и една нова нежност в погледа му и в докосването на ръцете му. Това я изпълваше с трепет, но и я объркваше.

Другите промени не бяха така незабележими.

След умишления пожар и повредата на камиона му Джо повече от всякога приличаше на повелител. Изглеждаше по-голям и по-внушителен. И определено от него лъхаше заплаха.

Охранителната камера показа само върха на главата на мъжа и тъмното му облекло. Материалът бе с добро качество, но нямаха нито една снимка на лицето му. Той се бе придържал в сенките и ставаше трудно да се определи височината и теглото му.

Шериф Ройал все още проверяваше бензиновата кутия за отпечатъци, но тя бе стара, ръждясала и специалистите не даваха големи надежди. Знаеха единствено, че мъжът има руса коса и, според думите на Джо, пищи като момиче; нямаха друго, за което да се захванат.

Луна си помисли, че Джо ще иска да се откажат от пазаруването на другия ден. Но той реши да не лишава децата от разходката им. Обаче ги следеше отблизо и бдеше за всички. Луна и децата отидоха в града с нейната кола. Джо ги последва с камиона. Сервизът щеше да премахне надрасканото върху страничната врата чак след седмица и затова го бе покрил с матова пластмасова лента, не искаше Остин и Уилоу да го виждат отново.

Бдителността на Джо бе изключително очевидна, докато пазаруваха. Хората го гледаха недоверчиво и го заобикаляха отдалеч. Луна не ги винеше. Дори сред сравнителното спокойствие на магазина, Джо оглеждаше всеки и всичко с горящи сини очи и остро подозрение. Изразът на лицето му не допускаше никой до тях.

Според Луна пазаруването се бе превърнало в одисея на радост за Уилоу и в безмълвно мъчение за Джо и Остин. За половин час Джо си избра легло, което да му доставят на другия ден. То бе по-голямо и щеше по-добре да приюти едрото му тяло.

После изкараха още няколко часа в избиране на множество дрехи, обувки и бельо за децата. Уилоу грейваше все повече при закупуването на всяка риза, къси панталони или дънки. Дори новите чорапи я накараха да въздъхне от удоволствие. Луна бе щастлива. Можеше да остане да пазарува цял ден.

Остин обаче роптаеше, оплакваше се и се влачеше с преувеличено куцукане, което не предизвика и капчица съчувствие у Уилоу, но явно развесели Джо. Оказа се почти невъзможно да го накарат да пробва дрехи и накрая Луна купи според собствената си преценка и му спести тормоза. Оплакванията на Остин играеха по нервите на всички и известно време Луна очакваше Джо също да го подкрепи. Но възбудата на Уилоу бе толкова истинска, че той преглътна възраженията си, жонглираше с пакетите, които тя трупаше в ръцете му, и я окуражаваше да продължава с пазаруването.

Страхотен мъж.

На първия ден в лятното училище, благодарение на търпението на Джо от събота, децата се издокараха с нови дрехи и обувки. По пътя към училището Луна хвърляше погледи към Джо, който шофираше, но той следеше пътя и не й обръщаше много внимание.

Луна не обичаше да я пренебрегват. Тя нарочно си бе облякла нова рокля — ластична, ръждивокафява, прилепваща към тялото. Моделът беше обикновен, но си бе сложила дълги халки на ушите, няколко златни и сребърни гривни и тъкан колан, който висеше под талията. Смяташе, че изглежда добре така облечена, ала Джо й бе хвърлил само един бегъл, повърхностен поглед.

Децата седяха на задната седалка на нейната кола, бяха леко потиснати в очакване на училищните занимания. Джо изглеждаше кисел и постоянно оглеждаше намръщен района.

Луна се наведе, погледна назад и наново я порази колко много вече значеха децата за нея за толкова кратко време. Косата на Остин, старателно сресана тази сутрин, вече бе щръкнала в невъзможни посоки заради отворения прозорец. Уилоу, тиха и вглъбена по своя характерен начин, нервно си въртеше новата гривна. Макар да изглеждаше много нежна, а брат й раздърпан като всяко деветгодишно хлапе, приликата в чертите им не можеше да се отрече.

— Имате номера на мобилния телефон на Джо, нали?

Тъй като ги бе питала вече няколко пъти, двете деца направиха гримаса и отговориха да в един глас.

— Досадна съм, нали? Винаги съм се заричала, че няма да бъда досадна.

— Не си досадна — изръмжа Джо, без да я погледне.

Остин само извъртя очи, сякаш бе засегнат, но Уилоу се усмихна:

— Мама беше по-зле. Тя се безпокоеше за всичко.

Луна попита:

— Значи сте свикнали?

— Да. Ще се оправим. Госпожица Роуз няма да позволи да ни се случи нещо.

Остин вирна брадичка и заяви:

— Ако някой опита да ни стори нещо, то…

Джо прекъсна заплахата му:

— Ще ми се обадиш. Разбрано?

Тонът му не търпеше възражения и Остин се подчини с недоволно мърморене, което не бе нито да, нито не.

— Не се шегувам, Остин.

Малчуганът се загледа в тила на Джо, после кимна:

— Добре. Ще ти се обадя.

Спряха пред малкото училище, където на вратата ги чакаше с усмивка Джули Роуз. Беше облечена с благопристоен бледозелен летен костюм и практични кафяви обувки. Джо не й обърна много внимание, но Луна се усмихна и помаха. Обожаваше тази жена, защото полагаше грижи за децата.

Паркираха и излязоха да изпратят децата до вратата. Луна тъкмо щеше да поздрави Джули, когато Остин посочи към другата страна на улицата.

— Ето го Клей.

Реакцията на Уилоу бе незабавна. Изчерви се от удоволствие, после почти веднага се насили да се намръщи недоволно.

— Не гледай към него, Остин.

Сграбчи лакътя на брат си и го побутна напред. На входа каза: „Здравейте, госпожице Роуз“ и забърза навътре.

Джули поклати глава:

— Спокойно, господин Уинстън. Ще внимавам за децата, обещавам.

Джо кимна към Клей.

— Той ще посещава ли лятното училище?

— Не. Той и приятелите му все се шляят из града през деня. Ако питате мен, би трябвало да си намерят работа за през лятото. Казаха ми, че преди Патриша да затвори, са изкарвали целия ден на езерото.

— Ние мислим да го отваряме отново — спомена й Луна. — Джо прави някои проверки. Тази седмица ще говорим с областния администратор, за да видим какви разрешителни са ни нужни.

Джули вдигна вежди.

— Ще трябва да говорите и с Куинси Оуен. Той е в борда на попечителите и Патриша ми е казвала, че точно той е натиснал за затварянето на езерото.

Джо вдигна рязко глава.

— Защо?

— Нямам представа какви са били причините, но според Патриша имало прекалено много работа. Разбира се, тя ми е споменавала това само мимоходом. Повечето от разговорите ни бяха за ученето на децата.

— Ами — Джо потри ръце, — тъй като вече сме тук, можем да го попитаме още сега.

Луна помисли, че това не вещае добро за никого. А идеята, че Джо иска да удължи пътуването им, беше почти обидна. В края на краищата планираха да прекарат няколко много специални часа заедно след завръщането им в къщата.

Знаеше, че Джо все още я желае, това не се бе променило. Личеше във всеки негов поглед, във всяко докосване. Вторачваше се в нея с възбудения поглед на любовник, макар още да не бяха спали заедно. Погледите му бяха разгорещени, а докосванията — двойно повече. Използваше всеки удобен момент, за да нажежи напрежението между тях. Ако бе сама в стаята, целуваше шията й, потупваше дупето й, шепнеше непристойни комплименти, с една дума — подлудяваше я.

След пожара обаче стана също и разсеян, мрачен и замислен. Едва потискаше яростта вътре в себе си, но това служеше като доказателство за силата на характера му; макар да бе надвиснал критичен сблъсък, той оставаше търпелив и мил с Остин и Уилоу.

Луна се уговори с Джули кога да вземе децата, после последва Джо към отсрещната страна на улицата, където Клей стоеше облегнат на джипа. Младежът се поизправи при приближаването на Джо и го загледа бдително.

Луна застана пред Джо и бързо избърбори:

— Добро утро, Клей! — веселият поздрав го изненада, но той изглежда не можеше да откъсне взор от Джо. Луна се прокашля и продължи: — Радвам се да те видя отново.

Момчето я погледна предпазливо, сякаш гледаше капан за вълци, но най-накрая преглътна и промърмори:

— Госпожо Кларк, добро утро.

Днес Клей бе облечен с широки дънки, спортна риза с дълъг ръкав и бейзболна шапка, нахлупена на главата му по правилния начин.

Джо постави ръце на раменете на Луна и нежно, но енергично я побутна встрани.

— Онази вечер имахме проблем.

— Чух — Клей се размърда, отбранително и предизвикателно. — Радвам се, че никой не е пострадал.

— Знаеш ли нещо по случая?

Клей се начумери заради недвусмисленото обвинение.

— Само чутото из града.

Луна сръга Джо и той й отвърна с изсумтяване и намръщване. За да компенсира грубите обноски на Джо, Луна се усмихна сладко:

— Клей, надявахме се да обсъдим някои неща с втория ти баща. Къде можем да го намерим?

Клей се опита да определи кой е шефа, поглеждаше ту единия, ту другия и накрая спря погледа си на Луна.

— Обикновено е в офиса си над централния магазин. Но днес е у дома, болен е.

— Надявам се, че не е нещо сериозно.

Клей сви рамене:

— Беше в стаята си, когато тръгнах.

Джо се намеси:

— Ще предположа, че ти не чакаш Уилоу тук.

Мълчание.

Луна понечи да смушка Джо отново, но преди да успее, той хвана ръката й и я задържа.

— Ако я чакаш — продължи той, — очаквам да се държиш учтиво и да направиш така, че всички с теб да се държат учтиво.

Луна се отпусна, защото нали и тя очакваше същото. Щом Джо не заповяда на Клей да стои настрана, Уилоу ще се оправи и сама. Тя бе много изобретателно младо момиче.

Клей събра кураж, обърна наопаки бейзболната си шапка и се изправи пред Джо с толкова гордост, колкото мъж на неговата възраст би могъл да събере.

— Исках да й се извиня.

Мрачното изражение на Джо се проясни.

— Така ли?

— Да — погледна към Луна и бузите му се изчервиха. — Може ли да намина и да видя Уилоу някой път?

— Това зависи от Уилоу — отговори му Луна, но дълбоко в себе си бе толкова доволна, че й се прииска да се разсмее. Имаше чувството, че Уилоу ще накара Клей да се потруди за прошката й; така и трябваше да бъде. — Но ако тя няма нищо против, заповядай.

— Много е малка за срещи.

Категоричното изявление на Джо прозвуча грубо сред останалите любезности, което накара Клей да преглътне с усилие и Луна да се вбеси. Тя изръмжа през зъби:

— На петнадесет години е, освен това зависи от срещата, Джо — после се обърна по-мило към Клей: — Да действаме лека-полека, а?

Клей кимна с облекчение:

— Благодаря.

Преди Уинстън да изгори младежа със свадливостта си, Луна каза „Довиждане“ и го повлече назад. Наистина го влача, осъзна тя, защото той продължаваше с бдителен поглед да оглежда района и въобще не бързаше да си тръгва.

Което означава, че не бърза да се усамоти с нея.

Суетата й бе накърнена, но когато влязоха в колата, тя заби юмрук в твърдото му като скала рамо.

Джо я погледна гневно.

— Защо го направи?

Тя скръсти ръце и му отвърна със същия гневен поглед.

— Зная, че си загрижен за тази ситуация, Джо. Разбира се, затова те доведох, да ни пазиш при подобни ситуации.

Джо запали двигателя и потегли от бордюра.

— Ъхъ. Затова си ме довела.

Начинът, по който изрече тези думи, я накара да замълчи. После продължи:

— Джо, оценявам много твоя… ентусиазъм.

— Моят ентусиазъм?

Луна махна с ръка.

— Толкова си сериозен, заплашителен и бдителен. Сега изглеждаш толкова напрегнат, като че ли ще експлодираш всеки миг.

— Така е — съгласи се той.

— Ами… добре. Искам да използваш опита си, за да останат децата в безопасност и защитени. Но си помислих… — гласът й заглъхна. Как да му каже, че иска той да е заслепен от страст? За нея?

Джо издаде дрезгав, развеселен звук.

— Аз съм напрегнат, Луна.

— Зная — тя въздъхна, осъзнавайки колко глупава е. Децата бяха нейна първа грижа. Ако благодарение на Джо са щастливи и в безопасност, другото няма значение. — Цялото това нападение и неизвестността около него…

— Напрегнат съм — прекъсна я той, — защото съм толкова възбуден, че едва успявам да си поема дъх.

Луна го зяпна.

— Мислиш, че съм се вдървил от яд? В никакъв случай, мила. При боя най-важното е да бъдеш спокоен, гъвкав и винаги готов. А, вярвай ми, аз зная как да се бия — той се пресегна през седалката и плъзна длан по голото й бедро. Пръстите му достигнаха малко над подгъва на роклята. — Но не зная как да се справя с желанието си да те имам, което е толкова голямо, че повечето време не мога да виждам добре. Ще остана напрегнат, докато не те почувствам под себе си. Много е хубаво, че най-сетне си готова. След като изкараме час-два сред чаршафите, ще мога да склоня мозъка си да мисли кой ни тормози. И когато се досетя, ще се погрижа за всичко. Обещавам ти.

Ръката му се плъзна по-високо и я накара да затаи дъх, пръстите пълзяха около ръба на бикините й. Гласът му стана по-тих, дрезгав и дълбок.

— Но да не избързваме.

Луна преглътна, пое си два пъти дъх и кимна.

— Добре. Джо? — когато той я погледна, тя прошепна: — Карай бързо.