Уилям Дийл
Еврика (5)

1.

Беше ден като всички останали в Лос Анжелис.

Черна катафалка ролс-ройс със странични прозорци, покрити с нагъната коприна и дантели, превозваща петдесет и две годишна кинозвезда, пука гума и задръства движението по булевард „Сънсет“. Междувременно се струпват сеирджии, съпругата на покойника смъква прозореца на лимузината си и крещи колкото й глас държи:

— Получил инфаркт, моля ви се, докато чукал някаква седемнайсетгодишна пикла.

В Лос Фелис четиригодишно момиченце изчезва сутринта от дома си и надвечер го откриват удавено в басейна в задния двор на съседите.

Двайсет и две годишен безработен мексиканец на име Суарес Байлус убива и ограбва четирийсет и две годишна продавачка в „Плод и зеленчук“ и после ни в клин, ни в ръкав застрелва и кученцето й. Сетне открадва форда и, обаче бензинът му свършва и той си тегли куршума.

В западния край на града четирийсет и една годишен морски пехотинец от запаса, който през 1918 година е загубил в окопите крака си, цял ден се черпи в някаква кръчма и когато накрая си тръгва, се подхлъзва пред предната дясна гума на автобус от градския транспорт. Жената, която стои наблизо, припада и някой й задига дамската чанта.

В Уестуд директорът на киносалон удря жена си, задето му е разсипала вечерята, тя му го връща, като забива отзад в тила му касапски нож с двайсетсантиметрово острие. Мъжът хуква навън и се свлича мъртъв на моравата пред очите на дечурлигата. Полицаите заварват току-що овдовялата съпруга да седи на масата в кухнята, да си пафка цигарата и да чете списание „Лук“. Дори им предлага бира.

В Ла Сиенега четирийсет и шест годишен барман получава инфаркт и издъхва, както приготвя с шейкъра мартини.

В залата за пресконференции към отдел „Убийства“ в централното полицейско управление криминалният репортер на жълт лосанджелиски вестник се тюхка, че нямало за какво да пише.

— Ден като всички останали в отдел „Убийства“ — отбелязва дежурният сержант на име Коплин и в края на смяната затваря тетрадката с повикванията и драсва в долния край на страницата времето и датата: 19 ч, 26 май 1941 година.

 

Ние с колегата Скай Агаси се прибирахме в участъка — вече бяхме закъснели, — когато чухме съобщението по радиостанцията. В тих квартал на име Пасифик Медоус някаква жена се била удавила във ваната.

— Дай да поемем този случай — казах аз, — на две минути път сме.

Направих обратен завой и се отправих на запад към Санта Моника.

— Остави го на колегите от следващата смяна, Зийк, — изръмжа Скай. — И бездруго не ни плащат за извънреден труд.

— Ще ни отнеме най-много половин час — отвърнах, грабнах микрофончето и се свързах по радиостанцията с дежурния в участъка.

Според правилника разглеждахме като убийство всяка смърт, която е настъпила при необичайни обстоятелства или на която не е присъствал никой — поне докато съдебният лекар не установи, че не става дума за насилствена смърт. Като детективи от отдел „Убийства“ бе в реда на нещата да поемем случая.

— Умирам от глад.. Зийк — простена Агаси, който тежеше към сто и двайсет килограма.

Момчетата в отдела ни наричаха зад гърба Лаурел и Харди.

— Ти вечно умираш от глад — отвърнах аз.

Бях с половин педя по-висок и с петдесетина килограма по-лек.

Пасифик Медоус^[1] е подвеждащо име. Малкият квартал се бе сгушил в подножието на нисък хълм, отделящ го от Тихия океан. Беше построен на склона на възвишението, възправило се, за да образува един от многото каньони между Лос Анджелис и Долината, така че трудно можеше да се нарече точно ливада. Но с годините наистина се бе превърнал в китен оазис, разположен до огромен бедняшки квартал, още несъвзел се от Голямата депресия.

 

Къщите в Пасифик Медоус, повечето едноетажни тухлени постройки, макар да не бяха скъпи, изглеждаха така, сякаш току-що са боядисани. Моравите бяха добре поддържани, улиците бяха чисти. В квартала живееха семейства, които преди години са били заможни, но след Голямата депресия бяха започнали да градят живота си наново, от нулата. Това беше квартал, където хората си държаха ключовете под изтривалките.

Подминахме къща, която познавах. Бях идвал тук преди около пет години, точно след като ме повишиха и ме прехвърлиха в отдел „Убийства“, заради случай, в който един мъж беше сложил край на живота си. Беше включил двигателя на стария си автомобил в гаража и зачакал въглеродният окис да сложи край на несретите му.

Заместник — директор на текстилна филма в Ню Джърси, той беше загубил всичко, цели шест години беше се скитал немил-недраг заедно с жена си и децата от място на място, докато най-неочаквано му провървяло и той ся намерил работа като стоковед. За две години успял да се издигне до заместник — директор, печелел достатъчно, наел къща в Медоус и си купил кола на старо. Когато дошло време да го направят директор, вместо него назначили друг.

Това било последната капка в чашата на униженията — за кой ли път надеждите му не се сбъднали. Помня как жена му и децата гледаха онемели, със сухи очи, докато две от ченгетата изнасяха от гаража носилката със заметнатия с чаршаф труп — мечтите им за нов живот бяха пометени само с едно завъртане на ключа на двигателя. Агаси също познаваше квартала. Навремето и той смятал да си купи къща тук, после обаче намерил по-хубава на авеню „Отдън“ в Холивуд. Като повечето едри хора имаше добродушно, благо лице, но сега се беше свъсил като буреносен облак — така реагираше на моето, както го наричаше, „натегачество“.

— Тук завий наляво — каза той.

Тухлената къща се падаше на три пресечки от кръстовището — беше хубава, на един етаж, с предна веранда и белосана оградка около двора, разполовен от алеята към входната врата. Лявата част на моравата беше подкастрена, наоколо ухаеше на току-що окосено сено. Другата половина си стоеше недокосната. На алеята бе спрян новичък зелен автомобил марка „Десото“ без петънце по него.

По дворовете бяха наизлезли хора, които гледаха към къщата и си говореха шепнешком. Едно от ченгетата разпитваше мъж и жена в съседния двор и си записваше нещо. Колегата му стоеше пред портичката с ръце на гърба досущ страж край река Стикс. Когато спряхме зад патрулната кола, той дойде да ни посрещне и се представи се като Уорд Кинг, каза, че колегата му се казва Хауел Гарет.

— С какво разполагаме? — поинтересувах се аз. Докато вървяхме към входната врата, Кинг ни запозна в основни линии със случая.

— Жената се казва Върна Виленски. Някъде на четирийсет и пет-петдесет години. Живеела е сама, мъжът й загинал преди четири години при пътна злополука. Къщата е нейна, нанесла се е преди около шестнайсет години. Открила я е съседката. Сега Гарет разговаря с нея и с мъжа и.

— Добре се справяте — похвалих го аз. — Ще се наложи и ние да ги поразпитаме, предайте им да стоят тук. Знаете ли откога жената е мъртва?

— Вероятно от снощи, господине. Агаси погледна часовника си. Беше седем и осемнайсет. Той въздъхна примирено.

Още щом влязохме в къщата, ме блъсна гадната възсладка миризма на смърт. Кинг извади от джоба си бурканче ментов крем и ми го подаде.

— Сигурно ще ви трябва — поясни той.

Гребнах с показалец от мехлема в бурканчето и си сложих малко под носа.

— Божичко, как ги мразя тия дивотии! — последва примера му Скай.

— Знам, знам — уверих го тихо.

Работехме заедно вече три години и почти нямаше нещо, което да не знаем един за друг.

В къщата светеше от чистота. Беше обзаведена със скъпа покъщнина. По стените бяха окачени гравюри на стари майстори, в средата на помещението имаше кожено канапе, срещу него — два фотьойла. До едната стена беше сложена огромна етажерка с вид на антика, подът беше застлан с персийски килим. В единия ъгъл имаше голям скрин от абаносово дърво, върху който се мъдреше грамофон марка „Стендал“. Не разбирам много-много от мебели, но с грамофоните съм наясно. Няма по-добър от „Стендал“, етикетът му би стреснал дори Джон Рокфелер.

Два от прозорците бяха открехнати, пердетата се бяха издули от лекия ветрец.

— Отворих ги да се проветри — обясни Кинг. — Елате насам.

Той включи електрическото фенерче и ни поведе през спалнята с огромно легло с балдахин към банята.

— Честър Уедърспун — възкликнах ни в клин, ни в ръкав.

— Моля? — сепна се Агаси.

— Току-що си спомних името на онзи тип, който преди няколко години се самоуби в същия квартал — казах аз.

— Браво на теб — тросна се Агаси.

— Няма да се оправите без това, сержанте — намеси се Кинг и ми връчи фенерчето. — Бушоните са гръмнали, но не исках да пипам нищо, докато не дойдете.

— Правилно — похвалих го отново. — А Кокалите?

— Ще дойде всеки момент.

Банята беше голяма, някъде три на три. На светлината на фенерчето видяхме голяма старовремска вана с крачка като на грифон, зад нея прозорец със спуснати тъмни щори. От дясно мивка, вградена в шкаф с наслагани по него бурканчета крем, но не от евтините, каквито се продават в „Уълуърт“, сребърен гребен и четка за коса, флаконче парфюм „Шанел 5“, обици на клипсове, тубичка паста за зъби, рисувано на ръка бурканче с фиби. Над мивката имаше аптечка и полица между мивката и шкафчето. Откъм ваната полицата бе откачена от стената и висеше. Отляво беше тоалетната чиния, върху която прилежно бе сгъната хавлия, отстрани — пантофи, и врата, която сигурно води към дрешник, и голямо огледало. До ваната имаше ниска табуретка. На табуретката: свещник, който почти не се виждаше от восъка, покапал от свещта, чаша с един пръст бистра течност, пакет „Честърфийлдс“, запалка от кожа и хром марка „Ронсън“, пепелник. На пода до табуретката бяха метнати две — три списания за кино.

Тук смрадта бе много по-силна, отколкото в антрето. Скай извади носната си кърпа и си запуши носа.

— Я иди във всекидневната — да видиш какво има в писалището — предложих му аз. — Провери има ли роднини. Трябва да съобщим на някого за случилото се.

— Благодаря — рече Агаси и побърза да се изнесе от банята.

А сега на работа!

Върна Виленски бе висока към метър и шейсет и както личеше, бе възпълна за ръста си — сигурно тежеше към шейсет и седем — седемдесет килограма. Черната й коса бе подстригана на венец. Очите й бяха отворени, лицето й беше подпухнало. Лежеше на ляв хълбок с подвита при лакътя дясна ръка, подпъхната под тялото, а лявата плаваше над водата досущ подгизнал клон. Беше стиснала юмруци. Коленете и бяха присвити, лицето й беше под водата. Радиото бе до лявото й рамо, по което имаше следи като от изгорено, върху дясното слепоочие, току над ухото, се тъмнееше синина.

— Неприятно е, когато умират сами — отбеляза Кинг.

— Всеки умира сам — отвърнах аз. — Свиквай.

В този момент чухме сирената на линейката, която след миг спря на алеята, зад автомобила на покойната. От нея излезе съдебният лекар — Джери Уийтс, когото на майтап наричахме Кокалите. Прекрачи през белосания стобор и се отправи през моравата към верандата. Беше висок към метър и осемдесет, кльощав като върлина, с късо подстригана бяла коса и гарвановочерни вежди, надвиснали над кафявите очи.

— Здравей, Зийк — поздрави ме той и ме почерпи дъвка. — Какво имаме тук?

— Вдовица на име Върна Виленски. Някъде на четирийсет и пет. Умряла е във ваната. До нея във водата е и радиото. Съседката я намерила преди половин час.

Не съобщих нищо повече, не изказах и предположения. Знаех, че Кокалите предпочита сам да си ги прави.

— Дай да видим за какво става въпрос — подкани той. Поведох ги заедно с фотографа към банята и светнах с фенерчето.

— Радиото още е включено в контакта — отбеляза Кокалите. Сетне се обърна към Кинг и рече: — Бушоните сигурно са в кухнята, моето момче. Ако не намериш резервен, сложи монета от един цент. Намира ли ти се?

— Да.

Кинг излезе. Кокалите изключи радиото и метна кабела отстрани на мивката. Подуши въздуха, сетне насочи фенерчето към ваната, прокара бавно лъча по трупа, пресегна се и докосна мъртвата по врата.

— Станало е снощи — обясни той.

След малко лампите светнаха. Съдебният лекар ми върна фенерчето, обиколи банята, като оглеждаше внимателно всеки предмет, и каза на фотографа:

— Снимка от вратата, едър план на полицата, където се е откачила от стената, снимка на цялата вана, две на трупа в цял ръст, снимка в едър план на лицето. А също на табуретката. — Вдигна с показалец и среден пръст чашата и я подуши. — Пиела е джин — отбеляза и върна чашата на мястото и.

— Докато работиш тук, ще отида да поразпитам съседите — рекох му аз и се запътих към къщата отсреща.

Гарет, едро ченге, което винаги говореше много тихо, ме осведоми какво е научил. Според съседите — Лорета и Джими Кларк, Върна Виленски им била най-добрата приятелка.

Предишната вечер се прибрала както обикновено, в пет и половина. Побъбрили си малко, после Виленски решила да си окоси моравата. Щом започнало да се мръква, се прибрала. Сутринта, когато Кларк и мъжът й тръгнали на работа, автомобилът на съседката си бил на алеята, в което нямало нищо необичайно. Но когато се прибрали, колата пак си била там, а половината морава стояла неокосена, затова госпожа Кларк отскочила да провери какво става. Входната врата била отключена, както повечето врати в квартала, но обонянието и я отвело право в банята.

— Добре. Оттук нататък искам да чуя сам за какво става въпрос — и тръгнах към Лорета и Джими.

Лорета Кларк беше слабичка, с момчешка прическа. Сините й очи се бяха зачервили от плач, жената стискаше в ръка дантелена носна кърпичка, сякаш се страхуваше, че тя ще вземе да хвръкне. Джими Кларк беше едър мъж със смъкнати рамене, оредяла коса, увиснало шкембе и очи, изсветлели от възрастта. Говореше главно жена му.

— Откога госпожа Виленски живее тук? — попитах аз, след като изказах съболезнованията си.

— Дойдохме в квартала през двайсет и седма — отвърна Лорета Кларк.

— В деня, когато Линдбърг прелетя над Атлантическия океан — прекъсна я Джими. — Тя ни покани да слушаме заедно радио. Така се запознахме.

— Живееше тук вече от три години — продължи жена му. — Вероятно от двайсет и четвърта.

— Има ли роднини? Деца, родители? Лорета Кларк поклатя глава.

— И двамата нямаха братя и сестри, родителите им бяха починали. Нямаха деца.

— И двамата ли?

— Върна и Франк, мъжът й. Загина преди четири години при пътна злополука. Някакъв камион минал на червено и го прегазил.

— Бил с мотоциклета — допълни Джими.

— Направо не знам какво ще правим без нея. Не стига, че загубихме Франк, ами…

Жената не се доизказа и зарида.

— Дали да не пийнете вода? — предложих аз. Тя се обърна към мъжа си и му рече:

— Ще ми налееш ли малко уиски с газирана вода и лед? — Сетне ме стрелна с поглед. — Нали може? — попита ме, сякаш да пиеш алкохол противоречи на някакво неписано правило на мъртвите.

— Сигурен съм, че Върна няма да има нищо против — отговорих аз, докато Джими излизаше от стаята.

— Не познавах по-щедър човек от нея — продължи Лорета Кларк. — Един-два пъти в седмицата ходехме на кино, все тя купуваше билетите. Имаше страхотен вкус, избираше само най-доброто. Наричаше ме „сестро“, толкова близки си бяхме.

— Къде е живяла, преди да дойде тук?

— В Тексас. Но не говореше за това. Беше свенлива. Не обичаше да се снима. Притесняваше се дори когато и благодаряхме, такава си беше.

— Как са се запознали с мъжа и? — поинтересувах се аз.

— Той държеше автосервиз. Веднъж колата и се повреди и тя я закара да я поправят. Франк я върна с мотоциклета си. Бяхме направо изумени. Върна не беше авантюристка. След като Франк си тръгна, беше като замаяна. Любов от пръв поглед. След половин година се ожениха, бяха много щастливи заедно. Върна лудееше по него, той пък я боготвореше. След злополуката се окопити много трудно, едва след три години дойде на себе си.

Джими се върна с уискито с цвят на киселина от акумулатор и жена му пресуши на един дъх половината.

— Как й беше моминското име?

— Хикс — отговори Джими. — Върна Хикс. Поговорихме още малко, но не научих нищо ново, извиних се и се запътих обратно към банята на Виленски.

Кокалите тъкмо беше приключил и подхвана ритуал, който през годините бях наблюдавал десетки пъти. Запали цигара „Лъки СтраЙк“, тръгна бавно напред-назад пред ваната и се зае да изразява словесно първоначалните си впечатления:

— Снощи вдовицата Виленски излиза да подравнява моравата, но след като се мръква, решава да приключи на сутринта. Влиза вътре, сипва ся джин с тоник, напълва ваната, запалва свещ, включва радиото, пали цигара и се изляга с питието в ръка и с любимите си киносписания. Оттук нататък най-неочаквано животът й започва да се измерва в секунди. Водата във ваната изстива и жената понечва да излезе. Подхлъзва се. Вдига ръка, за да се подпре и да не падне, се хваща за полицата с радиото. Полицата се откача, жената пада във ваната. Радиото есе още е зад нея. В миг той се превръща в смъртоносно оръжие — удря я отстрани по главата и цопва във водата. Чува се трясък, все едно някой стреля с едрокалибрен пищов, вероятно се разлетяват и една — две искри, но вдовицата Виленски вече не чува и не вижда нищо. Ако е топнала палеца на крака си във водата, е щял да я удари ток, все едно е бръкнала в контакта. Ако е потопила крака си до коляното, е щяла да отхвръкне чак в другия край на помещението и ако е имала слабо сърце, да умре. Тя обаче е лежала във водата. Всичко е спряло начаса: сърце, бели дробове, черен дроб, мозък, храносмилане. Умряла е моментално — щракна той с пръсти. — Хоп, и вдовицата Виленски се превръща в покойница.

— Много поетично, няма що — усмихнах се аз. Кокалите престана да снове напред-назад и погледна за последно трупа.

— Това, разбира се, са само първи впечатления, но според мен от аутопсията и снимките ще установим същото.

— Както обикновено — отбелязах аз.

— Благодаря ти, момчето ми — усмихна се той едва — едва. — Е, да викаме санитарите и да натоварим на линейката онова, което е останало от госпожата. Ще предам заключението от аутопсията най-късно вдругиден.

— Чудесно. Ще изчакам с доклада — свих аз рамене. — И бездруго не бързаме, нали така?

Кокалите кимна.

— Накъдето и да се е запътила госпожата, вече е пристигнала — рече той.

Излязохме на верандата с Кинг и запалих цигара.

— Ами кучето? — попита полицаят.

— Куче ли? — ахнах аз. — Какво куче?

— В задния двор има куче. Да звънна ли в приюта за бездомни псета?

— В приюта?

— Такъв е редът, ако намерим куче, за което няма кой да се грижи.

— А, да. Първо ще го погледна. Вие с Гарет можете да си тръгвате.

— Наистина беше чест да работя с вас, сержант Банън — рече Кинг. — Четох как миналата година сте обезвредили ония тарикати в Колумбия.

Подсмихнах се.

— Не вярвай на всичко, което четеш по вестниците.

— Чета и сводките. Прихнах и възкликнах:

— Няма ли нещо по-интересно, с което да се занимаваш през свободното време?

— Остават ми още две години, докато получа право да се явя на изпит за младши детектив — поясни Кинг. — Уча се.

— Е, онзи път просто извадих късмет — казах аз. — Благодаря, Кинг. Справихте се чудесно.

— Нали нямате нищо против да ми напишете препоръка, когато реша да подам молба за повишение? — попита ченгето така, сякаш говореше на друг.

— Ама разбира се. Уорд Кинг. Ще запомня — отвърнах.

— Благодаря — каза ченгето и изкозирува.

Вървеше като глътнал бастун. Падаше си сухар, но инак си вършеше добре работата.

Агаси четеше жадно книжата, които бе открил в голям сейф в най-долното чекмедже на писалището. Отгоре върху плота беше сложил на купчини банкови извлечения и други документи. Обичаше да изследва и да проучва, обичаше да се рови из бумаги и папки и малко по малко, все едно реди картинна мозайка, да добива впечатление за всекидневния живот на жертвите.

— Божичко, колко подредена е била госпожата — възкликна колегата. — Пази банкови извлечения още от 1924 година. Дотук не съм открил нито завещание, нито писма, нищо, с което да я свържем с някого.

— Продължавай да търсиш — посъветвах го аз. Отидох в кухнята и щракнах електрическия ключ при вратата. Задният двор грейна като коледна елха.

Отворих вратата и погледнах огромното куче — кръстоска между немска овчарка, ирландски сетер и един Бог знае още какво. Рижо на черни ивици, с гъста козина. Напръскани със златни точици изпитателни очи. Лапи колкото чинийки за сладко. Кучето метеше с опашка задната веранда. Седна и се опита да опре предни лапи в гърдите ми. Взе да ми ръмжи и аз се втренчих в очите му, без да трепна.

— Не се плашете, добричко е — чу се гласът на Лорета от съседната къща.

— Ръмжи ми.

— Иска кокал — поясни жената. — Гладно е, щом върти опашка и ръмжи.

Погледнах пак псето, сетне се пресегнах предпазливо и го почесах по главата.

— Съжалявам, мой човек — рекох му. — Не ми се намират кокали.

— Вижте в хладилника. Върна ги купува от месарницата. Кучешката храна е в килера.

Оставих вратата отворена, проверих в хладилника и открих три големи кокала, увити в червена касапска хартия — занесох единия на кучето, което се обърна и се отправи към двора, после обаче спря. Погледна ме през рамо, слезе по стълбите, намери си местенце като за вечеря, направи две — три кръгчета, просна се и загриза лакомо кокала.

— Как се казва? — попитах.

— Розичка.

— Розичка ли? — зяпнах аз. — Мъжко е, да го вземат мътните. Пък и името изобщо не приляга на такова огромно псе.

— Знам, знам. Върна го кръсти така на героиня от някакъв филм. Беше луда по киното.

— Не героиня, а шейничка.

— Как така шейничка?

— Ей така, шейничка.

— Не ми е споменавала. Съвсем в свой стил. Имаше странно чувство за хумор. — Лорета помълча и добави: — И какво ще стане сега с кучето?

— Защо не го вземете вие? — предложих аз.

— Имаме две котки. Той ги мрази, те също не го обичат.

— В такъв случай ще го пратим в приют за бездомни псета.

— Но там ще го приспят! — завайка се тя.

— Може пък някой да го прибере.

— Върна го взе именно от приюта—поясни госпожа Кларк. Чувах я как отново хлипа. — Канели се да го приспят и на нея й домъчняло. Беше отишла да си вземе малко кученце.

— Сигурно тежи около четирийсет килограма — отбелязах, докато гледах как псето троши кокала.

— Много е миличък. За през нощта Върна го пуска вътре. Обучен е.

— Страхотно!

— Горкото, не заслужава такава съдба. Затворих вратата и се върнах във всекидневната.

— Мразя такива дни — споделих със Скай. — Потискащо е. Великата американска любовна история. — Приседнах върху страничната облегалка на един от фотьойлите и се заех да свивам поредната цигара. — Двама самотници се срещат, влюбват се, скъсват се от бачкане, преживяват някак Голямата депресия, свиват си гнезденце в приличен квартал. И какво? Него го прегазва някакъв шофьор на камион, който за Капак после избягва, а тя се сварява във ваната. Просто, но тъжно.

— Е, не съвсем — подметна Стай и продължи да рови из книжата в сейфа.

— Кое не съвсем? — попитах аз.

— Може би не е чак толкова просто — отвърна едрият мъж.