Уилям Дийл
Еврика (39)

35.

Продължих да седя на първия ред и да го гледам как върви напето към коридора, където тутакси беше наобиколен от репортери, фотографи и радиожурналисти — те го засипаха един през друг с въпроси под светкавиците на фотоапаратите, насочени към лицето му. Шайлър стоеше с хитра усмивчица зад него, кръстосал ръце, наблюдаваше суматохата и от време на време отговаряше на някой въпрос. Кокалите също се включи в лудницата и се запретна да обяснява как и защо съдът е стигнал до такова решение. Тримата с политическите назначения, предизвикали въпросната лудница, се изнизаха, ни лук яли, ни лук мирисали, през страничната врата.

Реших да ги последвам. Нямах какво да съобщавам на печата. Кокалите, Райкър и Шайлър щяха да кажат достатъчно. Освен това още не бях приключил с разследването на убийството и не исках да го обсъждам с репортерите. За по-малко от час деветнайсетте години, които Райкър беше прекарал зад решетките, бяха приключили най-неочаквано и присъдата на съдебните заседатели, гледали навремето делото, бе отменена заради показанията на един зъболекар, един съдебен лекар и едно ченге. Онова, което беше започнало като най-обикновено разследване на смърт, настъпила вследствие на нещастен случай, се бе превърнало в сензационно убийство, изтъкано от лъжи, от мъст и стари вражди, а също от тънки политически сметки, правени къде ли не, като се почне от коридорите на щатската законодателна власт и се стигне до резиденцията на губернатора. И цялата тази шумотевица само защото жертвата имаше прекалено много пари в спестовната си книжка, но не и минало, а също така, защото убиецът си нямаше и понятие от електрически ток.

И така, в главата ми се въртяха какви ли не мисли — не на последно място за Броуди Кълан. Колкото и да не ми се искаше, този човек ми беше станал симпатичен, и все пак около него витаеше духът на покварата. Може би това беше негов стил — да се прави на вода ненапита. Да отрича, че е свързан по някакъв начин с убийството на Уилма Томпсън — Хикс-Виленеки, да гледа през пръсти на това, че Еди Удс е убил Фонтонио. Сега повече от всякога всички пътища водеха към Кълан, Сан Пиетро и събитията, станали преди толкова време в Еврика, за да достигнат кулминацията си в смъртта на Уилма. В целия сценарий имаше едно главно действащо лице, и аз отидох в болницата, за да обсъдя положението със своя колега.

Когато влязох в стаята, Скай подремваше.

— Приемаш ли посетители? — попитах го аз.

— Здрасти, колега. Какво става?

— Пуснаха Райкър.

— Не съм изненадан.

— Но пак нещо не ми дава мира — споделих аз с него. — Само дето не знам какво.

— За Райкър ли?

— Може би. Шайлър го изкара цял Айнщайн. Четял човекът по четири вестника на ден, помнел всичко до последния ред. Учел съкилийниците на четмо и писмо. Истинска света вода ненапита.

— Само не увесвай нос, чули. Направи каквото се искаше от теб. Кълан там ли беше?

Поклатих глава.

— Сигурен съм, че в Сакраменто вече умуват как да му подлеят вода. Знаят, че могат да водят за носа Остърфелт или Белини, ако някой от тях стане губернатор. Държат ги и двамата натясно: а са гькнали, а отиват на кино. Но ако спечели Кълан, ония проклетници ще има да патят — в чудо ще се видят. Той ще разкара всички началници на отдели, хора, заемали тези постове едва ли не откакто свят светува, ще им развали политическите игри, направо ще им разкатае фамилията. Животът, Скай, не е котка, винаги пада по гръб, Кълан губи изборите, Райкър излиза на свобода.

— А ние с теб трябва да намерим убиеца — добави Скай. — Сигурно това те човърка. Ако има някой, който наистина да печели от смъртта на жената, то това е Кълан.

— Сетих се за Еди Удс. Логично е да я е очистил той, нали е знаел за Уилма Томпсън. Знаел е коя всъщност е Виленски. Веднъж дори й е превел парите.

— Лично аз не бих насочвал всички стрели срещу Удс.

— Във всеки случай надали ще изпълзиш от леглото, за да ми помогнеш. Скай, това са само догадки. Не мога да го задържа единствено защото ме мъчат предположения.

— Внимавай много.

— Ще държим връзка.

 

Отскочих до Олимпийската кула, но кабинетът на Удс беше затворен по-здраво и от юмрука на скъперник. Звъннах на дежурния и го помолих да ми намери телефона и адреса на частния детектив — нямаше ги в телефонния указател. Удс живееше сред хълмовете на Холивуд, на няколко пресечки от булевард „Сънсет“. Хубавата му едноетажна къща от тухла и червено дърво се намираше навътре в двора, зад дърветата и храстите. Свърнах с колата по алеята пред къщата, която продължаваше към двуетажния долепен гараж.

Съседката — беше по басмена рокля — поливаше с допотопна лейка лехата прежаднели лилии и карамфили.

— Сигурно са на яхтата — поясни тя, след като слязох от колата. — Не съм ги виждала от завчера.

— Благодаря — рекох й. — Само ще надзърна.

Това не допадна особено на жената и тя загледа как чукам на предната врата и надничам през прозореца на хола. Хвърлих едно око и през прозорчето на гаража. Два автомобила.

Побиха ме тръпки.

Заобиколих зад къщата, рамката с мрежата пред вратата на верандата беше отворена.

После видях дупката.

Хубавичка, добре очертана кръгла дупка, каквито оставят пищовите трийсет и втори калибър, върху стъклото на задната врата.

Кръгчето беше обточено с кехлибарени нишки. С цвят на спечена кръв.

Погледнах през прозореца. До помещението, което приличаше на хол, се стигаше по коридор. Вляво се падаше кухнята, свързана с гаража. Вдясно имаше нещо като ателие, пред което се бяха проснали два крака в карирани панталони.

После през дупката от куршум се просмука въасладката миризма на смърт.

Сърцето ми биеше лудешки — аха да се пръсне, докато вадех шперца и отключвах. Смрадта само дето не ме повали. Притиснах носната кърпа до устата и носа си и влязох на пръсти в къщата.

Еди Удс лежеше по хълбок, бе отметнал едната си ръка, а другата бе затисната от тялото му. Притворените му очи бяха втренчени в стената. Лицето му беше с цвят на засъхнала гипсова мазилка. Светлосинята му риза беше напоена със засъхнала кръв, но двете дупки от куршуми върху гърдите още личаха. Беше издъхнал върху персийския килим.

В дъното на стаята жена му лежеше ничком на пода, опряла буза в другия край на килима. Беше дребничка, към метър и петдесет и пет, с тъмна коса. Навремето сигурно е била хубава. Беше протегнала едната си ръка към телефонния апарат върху масичката до стената. Кафявите й очи бяха широко отворени и в тях бе застинал ужас. Устата й зееше като за писък.

Два куршума в гърба.

— Дявол да го вземе — изругах нечуто, после дадох воля на гнева си: — ДЯВОЛ ДА ГО ВЗЕМЕ!

 

Изчаках Кокалите да направи първоначалния оглед. Удс и жена му бяха издъхнали преди около трийсет и шест — четирийсет и осем часа от куршуми трийсет и втори калибър. И четирите бяха смъртоносни. Убиецът бе изрязал квадратче в прозореца и го беше отворил.

— Според мен Удс и жена му са минали през гаража и са влезли откъм кухнята — подхвана съдебният лекар. — Убиецът ги е причаквал в коридора. Първо е гръмнал Удс, после и жена му, която се е опитала да се обади по телефона.

— Влязъл е вътре и е дебнел, както у Върна Виленски.

— Да, много търпелив убиец. Ще вземем отпечатъци, пратил съм момчетата да огледат квартала. Сещаш ли се нещо?

— Това, за което се сещам, лежи на пода — отвърнах аз.

Кокалите и двама кадърни следователи от отдел „Убийства“, които днес се бяха случили на смяна, извършиха огледа и си тръгнах. Бях като вцепенен, мозъкът ми не работеше. Бях се отдалечил на една пресечка от къщата, когато радиостанцията върху светлинното табло изпищя. Грабнах я. Беше Скай.

— Издирвам те под дърво и камък — обясни той възбудено.

— Еди Удс и жена му са мъртви — прекъснах го аз и набързо му разказах какво съм заварил.

— Пасва — възкликна все така възбуден колегата.

— В смисъл?

— Нали ми възложи да мисля? — отвърна Скай. — То какво друго да правя тук, освен да се излежавам, да си ям кашичките и да мисля.

— Е, и?

— Нали спомена, че Райкър четял по четири вестника на ден и помнел всичко до последния ред.

— Да.

— Как тогава е пропуснал първия път снимката на Върна… оная от април?

Трябваха ми само няколко секунди, за да включа накъде бие.

— Давай нататък.

— Щом е прочел за нея през април, защо си е траел, докато не я е видял отново миналата събота?

— Скай, ти си ни гений.

Спомних си и какво е казал шефът на надзирателите Крадок за хората, ходили на свиждане на Райкър.

— Сред последните, които са го посещавали, е и един бивш съкилийник на Райкър, делили близо половин година една килия — поясних аз.

— Как се казва?

— Чакай да се сетя… Точно така, Далмъс. Хенри Далмъс. Излежавал е петгодишна присъда за непредумишлено убийство. След четвъртата са го пуснали.

— Под гаранция ли?

— Да. Преди половин година.

— Не забравяй, че имаме и пръстов отпечатък. Ако тоя Далмъс е съден в съдебен окръг Лос Анджелис, сто на сто разполагаме в архива с негови отпечатъци.

— Отивам да проверя — казах аз.

 

Проверката ми отне петнайсетина минути. В досието на Далмъс открих снимка на нисък набит мъж с бърнести устни и коса, подстригана на канадска ливада. Криминалистът в отдел „Отпечатъци“ пъхна отпечатъка, който бяхме открили у Виленски, от едната страна на дактилоскопа, от другата сложи един от отпечатъците в досието на Далмъс. След шест проби ме погледна и се ухили.

— Искаш ли да погледнеш? Красота!

Надзърнах. Отпечатъците съвпадаха. Нямаше никакво съмнение.

Нашият убиец се казваше Далмъс.

 

Свързах се със Скай да му съобщя новината, с молба да си държи езика зад зъбите, докато тя не се появи и по вестниците. Дължах поне това на Джими Перото.

Поръчах във фотографския отдел да направят десетина копия от снимката на Далмъс и тракнах набързо описанието му. После звъннах на Мориарити и му изложих всичко от игла до конец. Никога дотогава не го бях чувал да се киска от удоволствие. Наближаваше четири следобед.

— Далмъс ни трябва жив — казах аз. — Само той може да завърже тенекията за задника на Райкър. Райкър му е платил да очисти Уилма и Еди Удс. За да си отмъсти, че са го натопили. Освен това ще избухне скандал, който Кълан не е в състояние да предотврати и който ще съсипе надеждите му да стане губернатор.

— Дай да звъннем на журналистите, да пуснат новината в късните издания и по радиото — възкликна шефът. — Искаш ли на теб да се падне тази чест?

— Задължен съм на Джими Перото — отвърнах. — Искам да я кажа първо на него, за да изпревари конкуренцията. Веднъж да я пусне, и ще гръмне по всички вестници и станции.

— Какво ще им съобщим?

— Че сме обявили Далмъс за общодържавно издирване. Пръстовият отпечатък, който сме открили у Върна Виленски, е доказателство, че точно той е извършителят. Че издирваме и Райкър, за да го разпитаме. Засега нека не намесваме Мендоса, макар че, мен ако питаш, Райкър се е запътил натам.

— Добре, разкажи всичко това на Пенингтън. Страхотна новина, а, Зий! По обед Райкър излиза на свобода, а четири часа по-късно вече е издирван като съучастник в убийството на същото лице, което не е убил първия път, и на още двама.

Веднага щом шефът затвори, позвъних в редакцията на „Таймс“. Пенингтън тъкмо излизаше, когато го хванах.

— Искаш ли да ти съобщя нещо ново по случая с Райкър? — попитах го аз.

— Трудно ще засенчи онова, което вече зная — отвърна той.

— Това го знае всеки. Сега ще ти дам нещо направо за първа страница, точно под главата.

— Целият съм слух.

— Какво ще кажеш за заглавие от рода на: „Хенри Далмъс, бивш съкилийник на Райкър, издирван за убийството на Уилма Томпсън. Предстои Райкър да бъде разпитан“. И в карето отстрани: „Далмъс е заподозрян и за убийството на частния детектив Бди Удс и на жена му“.

Пенингтън само дето не изскочи от телефонната слушалка.

— Идвам веднага с всички подробности и със снимката на Далмъс — обещах аз. — Ще хванеш ли крайния срок? Искам целият град да види снимката.

— Ще помоля да задържат първия тираж. Можем да наберем наново първата страница с твоя материал непосредствено под главата.

— Тръгвам — обещах аз.

Преди да потегля към Пенингтън, звъннах на Милисънт и й обясних накратко какво става.

— Предстоя ми тежка вечер — допълних.

— Няма да си лягам. Ще те чакам.