Уилям Дийл
Еврика (36)

32.

След като си тръгнах от „Уеско“, спрях при първия телефонен автомат, който ми се изпречи пред очите, и звъннах на телефонистката в пощата на Сан Пиетро. Поисках й номера на доктор Тайлър, тя ме осведоми, че зъболекарят не работел в събота и неделя.

— Тогава ми дайте домашния му телефон — настоях аз, Мълчание.

— Спешно ли е? — попита надуто жената.

— О, да — отвърнах аз.

— Кой го търси? Поколебах се, после рекох:

— Уилма Томпсъв. В момента не може да говори по телефона.

— Защо? Да не и се е случило нещо? — поинтересува се телефонистката.

— Дали и се е случило нещо? Да, определено.

— Ще проверя дали доктор Тайлър си е у дома. Какъв ви е телефонът?

— Не може ли да изчакам? — казах аз. — Обаждам се от уличен автомат.

— Ами… добре.

След дълго мълчание най-после чух мъжки глас.

— Кой е? — попита той.

Звучеше по-младо, отколкото бях очаквал. И беше много ядосан.

— Доктор Тайлър ли е на телефона?

— Да.

— Извинявайте, че ви безпокоя, но телефонистката дълго отказваше да ме свърже с вас, явно ви пази. Казвам се Банън, господине, и съм от Полицейското управление в Лос Анджелис.

— Какви са тия небивалици за Уилма Томпсън?

— Вие сте били неин зъболекар, нали? Поредното дълго мълчание.

— Защо питате?

— Прощавайте за нахалството, но от гласа ви оставам с впечатлението, че сте твърде млад. Вероятно търся баща ви.

— Баща ми вече няма кабинет тук.

— Той сигурно ще ми окаже съдействие, в момента разследвам един случай — обясних аз. — Трябва спешно да говоря с него. Бихте ли ми дали телефона му?

— Откъде да съм сигурен, че наистина сте от полицията? — възкликна мъжът.

— Вижте какво, докторе, дайте да не усложняваме нещата. Помолете, ако обичате, баща си, да се обади в отдел „Убийства“ в Полицейското управление в Лос Анджелис. — Казах му телефона. — Предайте му да остави номера си на дежурния, аз ще се свържа с него при първа възможност. Казвам се Банън — повторих и изрекох името буква по буква. Затворих още преди онзи да е влязъл в поредния спор с мен, и вложих още половин долар, за да се свържа с управлението. Днес дежурен беше Пийт Грейг.

— Пийт, обажда се Зийк Банън.

— Слушам, сержанте.

Обясних му, че очаквам обаждане от доктор Тайлър, и му казах да потвърди, че наистина съм детектив към полицията, после да му вземе адреса и телефона.

— Дадено — отвърна дежурният. — Какъв материал само излезе тая сутрин за вас, сержанте, моите поздравления.

— Благодаря — казах му. — До четирийсет и пет минути вече ще бъда в обхвата на радиостанцията. Ще се свържа с теб.

— Слушам, сержанте.

Затворих и се отправих по сто и първа магистрала към града. В два следобед вече прекосявах планината пред Санта Кларита и се свързах с Крейг.

— Извадихме ли късмет? — попитах го.

— Да, сержанте. Доктор Тайлър остави телефон и адрес. Живее в Санта Моника, на Седма улица, веднага след парк „Линкълн“ откъм западната страна.

Той ми даде номера на зъболекаря.

— Добре си се справил — похвалих го аз. — Отивам при него.

— Лейтенант Мориарити ви търси под дърво и камък, сержанте.

— Сега там ли е?

— Не, сержанте. Веднага щом се върне, ще му предам да се свърже с вас по радиостанцията.

— Благодаря. Сто и четири.

Мориарити сигурно вече ме бе обявил за общодържавно издирване. Докато ме открие, исках да събера възможно най-много доказателства. Предчувствах, че лошо ми се пише и че шефът начаса ще ме прати на „електрическия“ стол.

Отправих право към къщата на доктор Тайлър — реших, че ще му бъде по-трудно да ме отпрати, ако използвам чара и полицейската си карта, отколкото ако проведа с него телефонен разговор. След още половин час вече търсех номера на къщата. Тя беше скромна, на два етажа, с покрив, покрит с коралови на цвят керемиди, и с безукорна морава отпред. Съботният вестник още си лежеше на стъпалата пред входната врата. Вдигнах го и натиснах звънеца. Отвори ми красива жена към шейсетте.

— Здравейте — поздравих бодро, след което й подадох вестника и и показах заедно с полицейската карта и най-лъчезарната си усмивка. — Казвам се Банън, от Полицейското управление в Лос Анджелис. Доктор Тайлър тук ли е?

— Значи вие сте загадъчният сержант Банън — усмихна се и жената.

— Загадъчен ли?

— Обади се синът ни — поясни тя, след което се дръпна, за да вляза. — Понякога драматизира нещата, въпреки че, да ви призная, и аз се учудих, когато чух името на Уилма Томпсън. Казвам се Мери Тайлър. Бях медицинска сестра при доктора, когато Уилма му беше пациентка.

— Лекувал ли и е зъбите?

— О, да — потвърди жената и ме поведе през къщата. — Онзи ужасен Арнолд Райкър има наглостта да я доведе лично в кабинета. Разправяше, че била паднала и си била ударила челюстта във вратата на колата. Уилма се плашеше много от него, но накрая изплю камъчето и призна, че я е бил.

— Райкър ли плати за лечението?

Жената кимна и ме изведе през задния вход в градината, засадена изцяло с рози. Озовах се в море от какви ли не багри и ухания, които, разнасяни от лекия ветрец, ми подействаха опияняващо. Тайлър беше застанал на четири крака пред розов храст, в едната ръка държеше лепенки, в другата — ножче, а между зъбите си беше стиснал лилава роза. С ножчето направи разрез в стеблото на храста.

— Докторе! — повика го жена му.

— Да — отвърна той разсеяно, без да вдига очи.

— Тук е онзи детектив — сержант Банън.

— Кажи му да дойде при мен — каза мъжът, без да вади розата от устата си.

— Благодарих на госпожа Тайлър и тръгнах между розите към зъболекаря.

— Ще подържите ли това? — попита той и все така без да ме погледне, ми връчи лепенките. Видях как подравнява долния край на стеблото, докато то заприлича на върха на отвертка. — Правя кръстоска — поясни Тайлър. — Опитвам се да ашладисам това стръкче към основния храст с надеждата да получа нов сорт.

Подаде ми ножа, взе лепенките в старателно прихвана стеблото, после доволен, се изправи, смъкна ръкавиците и за пръв път ме погледна. Подаде ми ръка.

— Приятно ми е, сержант Банън. Благодаря за помощта.

— За мен беше удоволствие, докторе.

Тайлър беше ведър мъж, прехвърлил шейсетте, с кестенява коса, започнала едва-едва да се прошарва. Беше облечен в торбести памучни панталони и избеляла хавайска риза.

— Та какво ви интересува за Уилма Томпсън? — попита той.

— Доколкото разбрах, в началото на двайсетте сте и лекували зъбите.

— Така е — кимна той.

— А зъбна протеза правили ли сте и? — Да.

— Бихте ли ми разказали, ако обичате.

— Разчовъркахте любопитството ми — отбеляза зъболекарят.

— След малко ще ви обясня за какво става въпрос.

— След като се върнах от войната, открих в Сан Луис Обиспо кабинет, ходех веднъж седмично и в Сан Пиетро — рече Тайлър. — Един ден мъж на име Райкър доведе Уилма. Обясни, че била паднала и се била ударила отстрани по лицето. Веднага щом я прегледах, разбрах, че мъжът лъже. Беше съвсем ясно, че жената е бита. Личеше от синината върху страната й и от раните в устата. Отдясно на брадичката и дори се виждаха следите от кокалчетата на пръстите му. Два от зъбите й бяха толкова разбити, че се наложи да ги извадя. Жената имаше и тънка като косъм фрактура на челюстта — обясни зъболекарят и очерта с пръст десетина сантиметра от устата до ухото си. — Беше счупен и един от горните зъби от същата страна.

— Кога се е случило това?

— Трябва да погледна картоните. Доколкото си спомням, през двайсета година.

— Помните много добре случката — отбелязах аз.

— Да, помня я — потвърди мъжът. — Особено след онова, което последва. Наистина ми беше мъчно за Уилма.

— Тя ли ви каза, че Райкър я е ударил? Мъжът кимна.

— Отвори се доста работа, лекувах й зъбите близо половин месец. Жената очевидно се страхуваше до смърт от Райкър. И имаше защо, излишно е да ви го казвам. Накрая я накарах да изплюе камъчето и тя си призна, че Райкър я е бил, при това не за пръв път. Но се боеше да го напусне. Беше си още дете, най-много на осемнайсет години. Мечтаеше си за Холивуд. Беше тъжно момиче, по своему хубавичко, но от сто километра личеше, че ония в Холивуд няма да се надпреварват да я вземат.

— В какво точно се състоеше лечението?

— Извадих първия и втория кътник долу. После направих от двете страни на дупката коронки и я запълних със златен мост.

— Златен ли? — изненадах се аз.

— Златото е благороден метал — поясни зъболекарят. — Не се разяжда, не реагира с нищо в устата и е със същата плътност, както зъбите. По онова време не беше скъпо. Правехме зъбните мостове и коронки именно от злато. Запълних с амалгама и първия кътник горе. За да затворя фрактурата, сложих тъничка нишка от неръждаем метал.

— Правехте ли картони на пациентите?

— Разбира се. Задължително е. Първо описваш състоянието на зъбите, после и какво точно лекуваш. Всеки зъболекар води картони.

— Пазите ли ги?

Озадачен, той ме изгледа, после кимна.

— Пазя всички картони. Картоните на пациентите, които вече не лекувам, са в мазето — потвърди зъболекарят. — Защо?

— Имам основания да смятам, че Уилма Томпсън не е била убита. Дошла е тук през двайсет и четвърта като Върна Хикс, установила се е в Пасифик Медоус, омъжила се е щастливо. Преди около четири години мъжът й е загинал при автомобилна катастрофа и тя е живеела сама до миналата седмица, когато е била убита във ваната си.

Мъжът беше стъписан.

— Значи е помогнала да тикнат Райкър зад решетките?

— Както личи, да.

— Кой тогава я е убил?

— Това се опитвам да установя и аз.

— Божичко! Клетата Уилма! — поклати той глава. — Ако това е вярно, значи си е отмъстила на Райкър. Повярвайте, хич не ми е мъчно за него. Той си заслужи всичко, което му се стовари. Жив ли е още?

Кимнах.

— Намира се в затвора „Уеско“. Смъртната му присъда е била заменена с доживотна без право на обжалване. Тази сутрин е видял снимката и се свърза по телефона с мен. Тъкмо Райкър ми каза, че сте лекували зъбите на Уилма. Възможно ли е, докторе, наистина да е тя?

Тайлър погледна още веднъж снимката.

— По онова време беше руса — отвърна мъжът. — Тук е доста по-пълна. Но… — Зъболекарят се взря отново в снимката. — Не бих могъл да се закълна, сержанте.

— Но е възможно, нали? — настоях аз.

Той кимна. Сгърби се и седна на стъпалата.

— Близо двайсет години — поклати зъболекарят глава. — И през цялото това време мислехме, че Уилма е мъртва.

После същата мисъл, която не ми даваше мира, загложди и него.

— Казвате, че сте се срещнали с Райкър.

— Тази сутрин. Ужасен тип.

— Но накрая нищо чудно да го пуснат на свобода, нали? С тези думи сякаш ме настъпи по болното място. Едно момиче с мечти, тормозено от някакъв мафиот, после избягало, за да заживее почтено, като всички останали, докато времето не го е настигнало. Беше се паднало именно на мен да разбуля загадката, дала началото преди двайсет години на цялата тази трагедия.

— Не съм съдия, докторе. Просто отивам там, където ме отведат следите.

— Неприятна работа — рече той.

— Понякога наистина е неприятна.

— С какво точно мога да ви помогна?

— Бих искал да взема за известно време картона и рентгеновите снимки на Уилма. Ако държите, ще ви дам и разписка.

— Нищо чудно и паметта да ми изневерява — допълни Тайлър.

— Възможно е. Все пак е минало доста време.

— Бих могъл да кажа, че след убийството и съм изхвърлил картона.

— И това е вярно. Но не ми приличате на човек, който независимо от последиците няма да каже под клетва истината. Знам, не е лесно.

— На вас ви е още по-трудно — отвърна мъжът и ме заведе в къщата.

 

Реших да намина и да видя как е Скай. Намерих го, разположен в леглото, да похапва паста с крем по бостънски и да омайва две медицински сестри с разкази за храбрите си подвизи. На нощното шкафче се мъдреше празна кутия от шоколадов сладолед.

— Здравей, колега. Ще ми отделиш ли малко време? Скай поруменя като домат.

— Извинете, драги ми госпожици — побърза да каже той, — трябва да поговорим по работа.

Сестрите излязоха с кикот от стаята.

— Подочух, че си пренощувал в онзи тузарски хотел — направи се на много ядосан Скай. — В, как прекара? Сигурно си спал до обяд и си закусвал в леглото, докато мен ме караха с линейка насам.

Ухилих му се.

— Докато ти се правеше на голям герой пред тия състрадателни ангелчета, аз се скъсах да обикалям и да проучвам коя е била всъщност Върна Хикс-Виленски в предишния си живот. Станал съм в шест и половина, отбих се да закуся недалеч от Бейкърсфийлд. Прочетох вестника. Мен ако питаш, Джими Перото си е свършил прекрасно работата…

— Какво си търсел в Бейкърсфийлд?

— Всъщност отскочих до Мараписа, пада се на петдесетина…

— Знам къде се пада Мараписа.

— А знаеш ли какво има там? Той се позамисли.

— Там е щатският затвор „Уеско“.

— Браво на теб. А знаеш ли кой е в „Уеско“?

— Как кой, затворниците — тросна ми се колегата. — Ще престанеш ли най-после с тия гатанки?

— Името Арни Райкър говори ли ти нещо? Сега е прехвърлен в „Уеско“. Та видял вестника и разпознал Върна Хикс.

— До гуша ми дойде от твоите викторини! Изплюй камъчето, де! Коя е Върна Хикс?

— Прочете ли открай докрай заключението на Кокалите от аутопсията?

— Не… А ти?

— И аз не го прочетох, но смятам да го направя. Междувременно…

Изложих му накратко разговора си с Арни Райкър, отиването ми до Санта Моника, разказах му и за рентгеновите снимки. Показах му пожълтелия медицински картон.

— Погледни коя е пациентката.

Той видя името на Уилма Томпсън и ме зяпна.

— Мислиш ли, че е възможно? — ахна Скай.

— Ако Тайлър и Кокалите са на едно мнение, случаят е приключил, както и присъдата на Райкър. Ние с теб обаче трябва да разберем кой е убил Уилма-Върна Хикс-Виленски-Томпсън. И защо.

Тръгнах към вратата.

— Я чакай малко — провикна се след мен колегата. — Какво ще правим с Мориарити? Разлютен е, бълва змии и гущери и…

— Заеми се ти с него — отвърнах. — Аз имам работа.

 

Вече наближаваше седем, когато се прибрах. Бях капнал, но възторженото посрещане, което Роузи ми устрои, ме поободри. Реших първо да почистя и чак тогава да звънна на Мили. Извършихме обреда с кучешката храна и кокала и докато псето го гризеше в задния двор, аз стоях дълго под горещия душ. Облякох си панталон и риза, сложих вратовръзка и тъкмо да посегна, за да се обадя на Мили, когато на входната врата се позвъни.

Отворих.

Мили, усмихната, държеше кофичка от чисто сребро за шампанско с бутилка, изстудяваща се вътре. Беше оставила до себе си голяма ракитова кошница за пикник. Лъскавото и автомобилче беше спряно пред нас.

— Здравей — поздрави ме тя. — Минавах случайно насам…