Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Eureka, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 17гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
MikoBG(2007)

Издание:

EUREKA

WILLIAM DIEHL

BALLANTOIE BOOKS, NEW YORK

© 2002 by Gunn Productions, Inc.

© Емилия Масларова, превод, 2002

© „Megachrom“ — Петър Христов, оформление на корица, 2002

© ИК „БАРД“ ООД, 2002

ISBN 954-686-354-9

 

УИЛЯМ ДИЙЛ

ЕВРИКА

Американска, първо издание

Превод Емилия Масларова

Редактор Мария Трифонова

Художествено оформление на корица „Megachrom“

Петър Христов

Компютърна обработка ИК „БАРД“ ООД

Линче Шопова

Формат 84/108/32 Печатни коли 20

ИК „БАРД“ ООД — София 1124

жк „Яворов“, бл. 12-А, вх. II

тел. 943 76 89

E-Mail: bard(при)bulnet.bg

www.bard.bg

ВСИЧКИ ПРАВА НА БЪЛГАРСКИ ЕЗИК ЗАПАЗЕНИ!

История

  1. —Добавяне

30.

Взех си душ, слязох долу в гаража, намерих колата и се опитах да дам на Уилбър някой и друг долар — да се почерпи, но той вдигна ръка и поклати глава.

— Ако взема парите, капитанът ще ме обезглави — каза с крива усмивка.

Благодарих му, после звъннах в болницата и разбрах, че Скай вече пътува към Лос Анджелис. След това напуснах града.

До щатския затвор „Уеско“ имаше един час път — той бе намираше на шейсет километра южно от Бейкърсфийлд, точно насред щата. В Санта Мария спрях и закусих в малко ресторантче, където прочетох и дописката на Ленингтън. Както обикновено, беше подробна и не съдържаше голословни догадки и сензации, доколкото е възможно такава новина да не съдържа сензация. Имаше и три снимки; размазаната моментална фотография на Върна Виленски заедно с колегите й, малка снимка на Кълан и мъглява фотография на Райкър. Материалът беше на две колони, с огромно заглавие в горния край на първа страница:

 

НЕЩАСТНИЯТ СЛУЧАЙ СЕ ОКАЗВА УБИЙСТВО

 

И отдолу подзаглавие:

СПОРЕД ДЕТЕКТИВА, РАЗСЛЕДВАШ СЛУЧАЯ,

ЖЕРТВАТА Е СВЪРЗАНА С УБИЙСТВО,

ИЗВЪРШЕНО ПРЕДИ ДВАЙСЕТ ГОДИНИ

В основния материал Ленингтън се позоваваше на заключението от аутопсията, направена от Кокалите, и споменаваше, че от двайсет и четвърта година, а може би а отпреди това Виленски е получавала всеки месец по петстотин долара.

Във втория абзац се казваше, че паричните преводи са правени от Сан Пиетро и от няколко други банки и са свързани с убийството на Томпсън, извършено преди двайсет години, подчертаваше се и че „сержант Зийк Банън от отдел «Убийства» се е заел да издири един от свидетелите, дала показания на процеса за убийството“. Вероятно по настояване на редактора Ленингтън беше проявил благоразумие и не бе споменал името на Лайла Париш.

После журналистът напомняше в общи линии как Томпсън е била убита и каква присъда е получил Райкър. Беше написал материала добре, при това така, че да не ми навлича неприятности. Не че се притеснявах особено. Стигаха ми и притесненията заради престрелката в хранилището за лед, раняването на Скай и помляното бонбонче на Луи — те бяха предостатъчни, та когато се прибера в Лос Анджелис, Мориарити да ме прати на „електрическия“ си стол.

Платих си закуската, купих пакет „Честърфийлдс“ и се отправих на изток към градчето Мараписа, където се намираше затворът. Пристигнах някъде към десет. „Уеско“ не беше от строго охраняваните затвори, бе сравнително нов и представляваше двуетажна тухлена постройка зад двойна телена ограда, висока към четири метра. На входа дежурният ми провери документите, показа ми къде е служебният паркинг и ми обясни как да стигна до помещението за свиждания.

Пет минути по-късно на вратата на помещението ме посрещна дребосък с очила с телени рамки и сини затворнически дрехи, който се представи като секретар на директора, и ме заведе на втория етаж.

За разлика от „Сан Куеитин“ и „Фолсъм“, стари, просмукани с влага мрачни зандани, където вонеше на дезинфектант, прикриващ миризмата на стари затворници и още по-стари времена, „Уеско“ блестеше от чистота и бе боядисан в бледожълто. Но и тук, както във всички затвори, витаеше духът на безнадежността и отчаянието.

Джаспър Руш ме чакаше пред кабинета см, беше си лепнал широката усмивка на политик. Идвах за пръв път в „Уеско“, ала знаех, че директорът е брат на Руш, член на щатския сенат още от Мойсеево време и един от най-влиятелните политици в Калифорния. Постът на Руш беше политически, затова не можех да не го уважавам за биографията му: цели пет години най-обикновен надзирател в „Сан Куентин“, още три като шеф на охраната, след това заместник — директор във „Фолсъм“ и накрая, от шест годнни, от самото откриване на „Уеско“ негов директор. Руш беше облечен в нов снв костюм и колосана бяла риза, носеше прикачваща се папийонка. Беше висок към метър и осемдесет и вероятно тежеше към сто кила. Червендалестото му лице беше започнало да се набръчква, имаше зачатъци на бирено коремче. Ниско в едната буза държеше тютюн за дъвчене.

— Добре дошли в „Уеско“, сержанте. — Стиснах ръката му с безупречно поддържани нокти и кожа, груба като на носорог. — Какво обичате?

— Бих искал да поговоря с Арнолд Райкър — обясних аз. — Извинявайте, че ви се изтърсвам без предупреждение.

— Очакваме ви — каза директорът и ме покани в кабинета си. — Всички телефонни обаждания отвън минават през централата и ги прослушваме, виж, ако някой от затворниците се обади оттук, нямаме право без съдебна заповед да слушаме разговора. Така че ви чухме, когато Райкър ви помоли да му звъннете.

— Хитър е. Говореше с недомлъвки, но така, че да ме примами да дойда.

— Не съм изненадван. Прочетох материала в „Таймс“, През годините Райкър вероятно е разговарял с всеки втори детектив в щата — повтаря като курдисан все едно и също.

— Да, де — съгласих се аз. — Поредният от десетте хиляди затворници в щата, осъдени несправедливо.

Руш се засмя, наведе се и изплю тютюна в месингов плювалник отстрани на писалището.

— Ако теглим чертата, най-много осмива, излежаващи присъди в нашите затвори, се признават за виновни. Ще звънна да доведат Райкър.

Той се обади по телефона, после се облегна на, стола. Щеше да отнеме десетина минути, докато Райкър дойде в помещението за свиждане, затова директорът ме почерпи кафе и понички.

— Разкажете ми за Райкър. Знам за него само онова, което пише по вестниците.

— Лежал е десет години при строг тъмничен режим в „Сан Куентин“ и четири във „Фолсъм“, после са го прехвърлили тук. Пада си кибритлия, но трябва да му подпалиш фитила, инак кротува. В другите два затвора има чисто досие, тук е същинско ангелче. Чете непрекъснато. По две — три книги на седмица, вестници, вписания, помни като слон. Тук той отговаря за библиотеката. При нас само той е с доживотна присъда и излъчва някакво достолепие, заради което другите го уважават.

— И за всичките тези години не е извършил нито едно нарушение?

— В „Сан Куентин“ е създавал главоболия — поясни Руш. — Ако се вярва на мълвата, един от затворниците му налетял с нож под душовете в банята. Райкър му счупил ръката, пуснал ножчето в канала, после извикал надзирателя и обяснил, че онзи се бил подхлъзнал на плочките. След това го оставили на мира. Във „Фолсъм“ събрал около себе си затворници, които му пазели гърба. Никога не е създавал неприятности. Затова и го взехме тук. Но хич не се заблуждавайте, не е цвете за мирисане. Няма как да лежиш толкова дълго зад решетките и да не се озлобиш срещу целия свят. Райкър има досие още от Чикаго, където е извършил убийство и няколко обира. Но така и не са намерили улики.

— А идват ли му на свиждане?

— От дъжд на вятър. Водим регистър на всички посетители. Мога да накарам Харв, шефът на надзирателите да ви направи списък за последните няколко месеца.

— Ще ви бъда признателен — рекох аз. — Райкър намекна, че бил повикал и адвоката си.

Руш натисна някакво копче под писалището и след минута при нас влезе едър мъж — цял бик.

— Харви Крадок, това е сержант Банън от Полицейското управление в Лос Анджелис.

Харви стърчеше половин педя над директора и беше само мускули. Погледна ме отегчено, като човек, който е виждал какво ли не и вече нищо не може да го учуди.

— Колко пъти Райкър разговаря по телефона тази сутрин, Харв? — попита Руш.

— Три пъти той търси някого, два пъти търсиха него. — Надзирателят кимна към мен. — Вие, сержанте, сте един от двамата, които му се обадиха. Другият беше Шайлър. Не знам с кого Райкър се свърза третия път, но той не му се обади.

— Кой му е адвокат, Сидни Шайлър ли? — изненадах се аз.

— Същият — потвърди Харв.

Отвърнах с тихо подсвиркване. Шайлър хвърляше в ужас всички ченгета от Сакраменто до Сан Диего. Беше измъквал повече престъпници от всички други адвокати в щата, взети заедно.

След това Харв разказа как Райкър направо е превъртял, когато е прочел сутрешния вестник.

— Първото, което прави, е да прегледа печата. Тази сутрин, още щом видя вестника, настоя да се обади по телефона. Най-напред звънна на Шайлър, после на вас. Пак повтарям, не знам на кого се обади третия път. Веднага след това позвънихте вие, сержанте. Шайлър се обади някъде пет минути след това, но не чухме какво си казаха. Нямаме право да подслушваме затворниците, когато те разговарят с адвокатите си.

— И това е станало, след като Райкър е прочел вестника?

— Да, носеше го със себе си, крещеше нещо по телефона на Шайлър и размахваше първата страница — поясни надзирателят.

— Шайлър често ли се обажда?

— Не бих казал — отвърна Харв. — Ще донеса тетрадката и ще проверя. Адвокатът наминава веднъж на три — четири месеца. Преди известно време на свиждане на Райкър дойде и Хенри Далмъс.

— Кой е Далмъс?

— Бивш затворник. Близо половин година лежаха в една килия с Райкър — уточни надзирателят.

— Далмъс беше неграмотен — намеси се и Руш. — Райкър го научи на четмо и писмо. Излежаваше петгодишна присъда за непредумишлено убийство, намалиха му я на четири години. Застрелял във Вентура някаква продавачка в магазин.

— Някой друг?

— Навремето Гилфойл идваше често, но напоследък нещо се изгуби — отговори Харв. — Но понякога се обажда на Райкър по телефона.

Допих си кафето, изядох поничката и рекох:

— Добре, дайте да го видя този хубостник. Руш ми подаде тенекиено пепелниче.

— Върнете го, щом приключите. В работилницата тия тарикати превръщат за нищо време пепелниците в ножове. Когато влязох в помещението за разпити, изпитах усещането за deja vu. Бях виждал десетки пъти различни негови разновидности. Два стола, сложени един срещу друг от двете страни на голяма метална маса, прихваната с болтове за пода. Прозорче с решетка високо върху едната стена, боядисана, както и останалите, в тъмносиво, в същия цвят, както и масата, от което помещението ставаше още по-потискащо. На тавана имаше две сто и петдесет ватови крушки, покрити със ситна мрежа.

Когато Руш ме доведе в помещението, Райкър седеше с гръб към мен. Дясната му ръка беше прихваната с белезници за подпората на масата, с лявата той барабанеше по нея и месестите му пръсти наподобяваха крака на тарантул, впуснал се във вихрен танц.

— Щом приключите, само почукайте на вратата — обясни надзирателят, после пусна резето, което щракна.

— Добро утро, сержанте — поздрави Райкър, без да се обръща. — Мислех, че ще дойдете по-бързо. Сигурно сте спрели някъде да закусите.

Говореше тихо, но с дрезгав глас, сякаш някой дращеше с нокти по черна дъска.

Заобиколих масата и за пръв път видях лицето на затворника. Той беше облечен в синя дочена униформа, каквато раздават на затворниците, и бе по-нисък, отколкото бях очаквал. Беше слаб, с кокалести рамене. Кестенявата му коса бе подстригана съвсем късо и тук-там вече беше прошарена. Райкър беше с месест нос и тъмнокафяви, почти черни очи, които постоянно присвиваше и които сега се впиха в мен. Устните му бяха тънки и той едвам се сдържаше да не се ухили.

Отново deja vu.

Лице, което бях виждал в най-различни превъплъщения във всеки затвор, който някога съм посещавал. Подозрително, вечно нащрек, отегчено, гневно, безмилостно, отчаяно, лукаво. Все качества, които трябва да притежава всеки осъден до живот, ако иска да остане жив и сравнително невредим. Но за разлика от повечето пандизчия Райкър говореше на безупречен английски.

Издърпах стола на около метър от масата и чак тогава седнах.

— Какво има, сержанте? — попита ледено Райкър. — Да не би да се притеснявате, че ще се заразите от нещо?

— Обичам да седя с опънати крака — поясних аз. Сложих на масата пепелничето заедно с пакета „Честърфийлдс“ и запалката „Зипо“. Райкър извади една цигара и я запали.

— Неуморната „Зипо“ — каза и помилва обвивката от неръждаема стомана. — Изобретена е през трийсет и втора година от Джордж Блейздел в Брадфорд, щата Пенсилвания. Капачето й е патентовано. Досега продадените запалки „Зипо“ са повече, отколкото всички други марки, взети заедно.

— Да не притежавате акции на дружеството? — поинтересувах се аз.

— Осемнайсет години на топло — пророни той едва чуто. — Човек няма какво друго да прави, освен да чете. Библиотеката в „Сан Куентин“ беше в окаяно състояние, същото беше и във „Фолсъм“. Тази тук се ядва. Прочел съм почти всички книги в нея. Стигнал съм до буквата „Е“ в „Енциклопедия Британика“. Всеки ден изчитам до последната страница четири вестника, решавам дори кръстословиците.

— Браво на вас — възкликнах аз. — Генийчето на мама! Какво искате от мен?

Не свалях очи от него, следях всяко негово движение Райкър седеше почти неподвижно. Само сочеше с показалец към мен, ако искаше да наблегне на нещо, и лявото му охо играеше, сякаш той нямаше власт над него. Погледнеше ли ме, виждах на светлината от тавана издайническата млечнобяла мътилка на пердето, образувало се върху зеницата.

— Не аз, сержанте, искам нещо от вас, а вие искате от мен — натърти той със загадъчна усмивка.

— Не разполагам с много време. Дайте по същество.

— Колко платихте на оня репортер — Пенингтън, за да напише в днешния брой на „Таймс“ панегирика за вас?

— Черпих го една бира — отговорих аз. Затворникът прихна.

— Минали сте метър.

Пропуснах забележката покрай ушите си.

— Обясних ви вече, разполагам със сведения, от които свят ще ви се завие.

Той тръсна пепелта от цигарата, но без да сваля очи от мен.

— Предполагам, че това велико откровение все ще ми струва нещо.

Райкър се надвеси напред, облакъти се на масата и рече:

— Няма да ви струва и пукнат цент. Не се занимавам с изнудвачество.

— А с какво тогава се занимавате?

— Не искате уста на заем — подметна той презрително. — Да не мислите, че е смешно да излежаваш доживотна присъда, без да си извършил никакво престъпление? Така ли си представяте справедливостта? Обзалагам се, че двамата с Кълан бързо сте намерили общ език.

— Няма добро убийство.

— В смисъл?

— В смисъл, че навремето сте избили доста народ, Райкър. Съвсем заслужено сте излежали всяка минута от присъдата си, дори и да са ви натопили за престъплението, заради което са ви пратили тук. И заради което надавате вой до Бога.

Райкър скочи, забравил, че е прихванат с белезници за крака на масата, и ръката му изпука. Аз не се и помръднах, само продължих да го гледам. Известно време затворникът стоя прав, беше станал морав от гняв. После си възвърне самообладанието, усмихна се и пак седна.

— Не знам какво друго сте загубили зад решетките — отбелязах спокойно, — но със сигурност не сте загубили гадния си нрав.

— Аз не надавам вой — изсъска ми Райкър.

— Не знам какво правите, но ще си останете тук — казах, все така втренчен в него.

Райкър се усети, че го предизвиквам, и настроението му в миг се промени. Той се отпусна и отново се сгърби на стола.

— Смее се най-добре, който се смее последен — каза ми той.

— Изразът е „Който се смее последен, се смее най-добре“ — поправих го аз. — Можете да ме засипете с какви ли не мъдрости, нали? Знаете ли какво, я си останете със здраве и се смейте на воля, мен ме чака дълъг път.

Понечих да стана от стола.

— Нима си въобразявате, че ще заблудите някого? — попита Райкър.

Въпросът ме озадачи.

— Да заблудя за какво?

— За Париш, ето за какво — подметна той. — Вие, сержант Банън, разигравате театро. Грубо казано, пикаете срещу вятъра. — Той отново се надвеси напред. — Вие сте точно толкова близо до Върна Хикс, колкото аз — до кралския дворец в Лондон.

— А вие близо ли сте?

— Защо според вас сте тук? Тая заран, още щом видях първата страница на вестника, разбрах какво става — че сте се хванали като удавник за сламка в някаква съшита с бели конци измишльотина. — Той направи леко движение с ръка, сякаш лови въображаема прашинка във въздуха. — Точно така, хващате се като удавник за сламка. — Райкър прихна.

— Откога разследвате случая? От пет-шест дни ли? Може би от седмица? И пак сте в задънена улица, нали?

Лазеше ми по нервите, но не исках да му го показвам.

— Защо просто не изплюете камъчето?

— Може би и Лайла получава всеки месец по пет стотачки — точно като Върна. Може би си е направила малка пластична операция на лицето. Бълха го е ухапала Кълан, че ще плати, нали е пръв приятел с паралиите.

— Смятате, че всеки, който напусне Сан Пиетро, може да разчита, че някой ще му покрива сметките до гроб?

— Но на Върна вече не и плащат, нали, сержанте?

— Защо им е да я убиват? — възкликнах аз. Райкър поклати глава и пак се засмя гръмогласно.

— Вашето приятелче смята да се кандидатира за губернатор, няма начин да не сте чули. Ако се вярва на мълвата, ще го оповести тази седмица. Може би точно заради това Върна вече не е сред нас.

— Недейте да увъртате, Райкър. С какво според вас Върна е застрашавала Кълан?

— Как с какво, само да поискаше, и веднага щеше да го свали от голямото му удобно седло.

— Как? Нима е имала нещо изобличаващо го? Райкър се надвеси, доколкото му позволяваха белезниците, и прошепна:

— А уж се славите като много умен и досетлив, Банън — поклати той глава. — Оная вечер Лайла Париш наистина е видяла мъж, облечен с червеното ми яке, наистина е стреляно с моя пистолет, Уилма Томпсън наистина е била хвърлена в моята кола. Но аз не съм я убивал.

Не казах нищо. Седях там като последния глупак и чаках да чуя най-важното, от което направо онемях.

— Толкова ли не схващате, сержанте? Никой не я е убивал. Уилма Томпсън всъщност е Върна Хикс.