Уилям Дийл
Еврика (33)

29.

Спрях с надута сирена и натиснат клаксон пред болницата и веднага приковах вниманието. Приближих се възможно най-много до входа за спешни случаи, пазачът и един от санитарите дохвърчаха с количка и затикаха Скай по рампата към болницата. Не знаех какво да очаквам, но от Гилфойл ме деляха трийсетина километра безлюден път без никой наоколо, който да ми се притече на помощ, затова спрях отзад в тъмното и влязох в болницата заедно с пушката, лугера и картечницата на Гилфойл с резервния пълнител.

Току до входа за спешни случаи имаше кабинет, нахълтах вътре и стоварих цялото бойно снаряжение върху писалището.

— Майко мила, да не очаквате нападение на японците — възкликна притеснен пазачът.

— Казвам се Банън. Свържете ме по телефона с капитана — пет пари не давам къде е — и му предайте, че при хранилището за лед „Фъргюсън“ четирима от гангстерите на Гилфойл са ми устроили засада. Колегата ми е ранен и сме тук, в болницата. Трябва ми помощ.

Човекът излетя от стаята, а аз влязох в операционната и застанах до вратата. Разрязваха панталона на Скай, който вдигна врява до възбог.

— Ама това ми е най-хубавият костюм, толкова ли не можете да ми свалите панталоните?

— Целите са наквасени с кръв, драги ми господине — поясни лекарят. — И бездруго не можете да ги почистите. Как се казвате?

— Агаси… викайте ми Скай, по-лесно е.

— Дадено, Скай. Аз съм доктор Бътлър, а това са помощниците ми — медицинска сестра Джина Соломон и дежурният интернист доктор Ноулс.

— Приятно ми е — изрече с усилие Скай. — Раната тежка ли е?

— Куршумът не е излязъл, значи е заседнал някъде вътре — рече лекарят на сестрата, после на Скай: — Почти съм сигурен, че не е засегнал бъбрека и черния дроб. Веднъж да го извадим, и ще ви мине като на кутре.

Приближих се крачка — две и лекарят ме забеляза. Погледна ме над маската и попита: — А вие сте?…

— Банън. Той ми е колега. Лекарят отново се зае за работа.

— Мога ли да попитам какво се е случило?

— Простреляха го.

Мъжът ме изгледа изпод вежди.

— Мисля, че с трийсет и осми калибър. Беше голяма патаклама, търсехме прикритие.

— Да очакваме ли още пострадали?

— Не — отговорих аз. — Останалите четирима останаха в хранилището за лед „Фъргюсън“, чакат катафалката.

— Пак добре — въздъхна с облекчение доктор Бътлър. — Само за тая вечер съм прегледал два счупени крака и някакъв дърт пияница, решил да изгьлта наведнъж цяла бутилка джин. Поизморих се.

— Измо… — запелтечи Скай.

— А сега, Скай, ни пожелай „лека нощ“ — подкани Бътлър, — всеки момент ще заспиш.

— Ама аз… — каза колегата завалено. Излязох от операционната.

След няколко минути на паркинга със скърцащи гуми спря пакардът на Кълан. Бях бесен, но гледах да не давам воля на гнева си. Ръсти слезе и отвори вратата на шефа си. След Кълан се появи и тип, когото виждах за пръв път. Беше мургав, висок към метър и деветдесет, с дълга черна коса, прихваната на конска опашка. В кобура върху колана му имаше пищов голям калибър, полицейската значка бе закачена върху извезания му елек. Никой освен мъж с такъв ръст няма да посмее да се облече с възрозов елек на ярки гущерчета, избродирани по него.

— Това е Ред Канарата — представи го Кълан. — Още не си го срещал.

Мъжагата кимна и докато се здрависваше с мен, насмалко да ми строши ръката.

— Твоят човек тежко ли е ранен? — поинтересува се шерифът.

— Уцелили са го в хълбока. Докторът твърди, че нямало страшно. Дали да не влезем да поговорим вътре?

— Разбира се. Ред, вие с Ръсти си отваряйте очите на четири, докато дойдат Макс и Лени.

Мъжагата кимна.

Влязохме с Кълан в кабинета. Шерифът погледна камарата оръжие върху писалището. Тъкмо да подметне нещо, когато го прекъснах.

— През цялото време ме разиграваш като маймуна — подхванах, разтреперан от гняв.

Той не каза нищо, само ме изгледа със сините си очи.

— Колегата лежи вътре с куршум в тялото, Гилфойл прати четирима от главорезите си да ни пречукат, а аз нямам и понятие защо. Днес вечерта убихме четирима души, а аз не знам защо!

— Не съм те разигравал.

— Друг път не си! Помниш ли първия ден, когато ме заведе горе на билото над урвата? Показах ти снимка на Върна Хикс, а ти отсече, че не я познаваш. Знаеше, че това е Лайла Париш.

— На оная размазана вестникарска снимка не бих познал и родната си майка.

— Разговарях с майката на Лайла. Твърди, че не я е виждала и чувала от двайсет години, и аз започвам да и вярвам.

— Е, и…

— Кой й е плащал и защо?

— Ти ще ми кажеш, каубой, ти разследваш случая.

— Мен ако питаш, ти прикриваш убиец. Или в най-добрия случай прикриваш човека, който го е наел.

— Дай да се разберем веднъж завинаги, не съм виждал Лайла Париш от мига, когато тя даде показания пред съда. Нямам представа дали тя и въпросната Виленски са едно и също лице. Не знам и защо са я убили. Не знам също така защо Гилфойл е пратил мутрите си да ви очистят.

Захванах да вадя от джоба си личните карти, да ги отварям и да ги мятам върху писалището пред Кълан.

— Погледни само. Двама от тези типове са заместник — шерифи. Гилфойл е пратил ченгета, за да ни убият.

— А вие какво търсехте там?

— Търсехме Айона Фишър — отвърнах аз. — Това име да ти говори нещо?

— Мамка му — изруга шерифът и поклати бавно глава. — Значи не е чувала и виждала Лайла от цели двайсет години. — Кълан започна да разглежда картите, които бях хвърлил върху бюрото. — Единият заместник — шериф е Пиер Фоле, едър рус мъж, а другият е един млад албинос. А този? — Той вдигна една от личните карти. — Издирван за убийство, което е извършил в Сейнт Луис, снимката му се мъдри по всички полицейски участъци в страната. Другия не го познавам, но съм готов да се обзаложа на едногодишна заплата, че има досие, по-дълго и от калифорнийското крайбрежие. — Вдигна картечницата и я приплъзна върху рамото си. — Не биваше да ходите там — рече ми.

— Хиляди благодарности — отвърнах аз. — Малко късно ме предупреждаваш, но все пак съм ти признателен. Колегата ми лежи ранен, колата е потрошена, избих четирима души, между които и две ченгета. Това би трябвало да е достатъчно, за да привлече вниманието на главния прокурор, който да разгони пасмината на Гилфойл. А Мориарити сигурно ще ме прати на работа в градец, на който още не са му измислили и име.

— Голяма каша забърка, дума да няма! Понеже се правиш на голям смелчаг. — Кълан остави картечницата и ме погледна под вежди. — Сега трябва да те спасяваме.

— Да ме спасявате от какво?

— Виж какво, Гилфойл може и да е тъп като галош, но е мафиот и мисли като такъв. С това, че си взел личните карти, си му осигурил желязно алиби.

В началото не схванах за какво ми говори.

— Алиби ли?

— Гилфойл изпраща подире ви две от ченгетата си и двама гангстери. Смяташ, че е случайно ли? Ако всичко мине по вода, бутат автомобила ви в Тихия океан, вас ви закарват насред залива и ви хвърлят на акулите. Ако застреляте някое ченге, Гилфойл стоварва вината върху гангстерите. Ако ли пък очистите тях, пешкира ще операт ченгетата. Сега вече Гилфойл знае, че и четиримата са мъртви. Може би още не знае, че Скай е ранен. Не го е очаквал и вероятно ще тръгне да твърди, че ченгетата и лошите са се изпозастреляли помежду си, а вас изобщо няма да споменава.

— Нима си въобразява, че ще му се размине току — така и ние ще оставим тая работа?

— Кои „ние“? — попита нехайно Кълан. — Мен не ме забърквай, каубой. Криви са ти сметките, ако смяташ, че ще хукна да обявявам в Мендоса Втора световна война само защото ти си получил пристъп на глупост.

— Според мен просто не ти стиска да си разчистиш сметките с Гилфойл — троснах се аз. — Ей го къде е, на някакви си трийсетина километра, превърнал е Мендоса в свърталище на цялата измет по света, стреля по ченге, а ти седиш със скръстени ръце и наблюдаваш, все едно не е станало нищо.

Кълан затвори с ритник вратата на кабинета.

— Чакай да ти обясня как стоят нещата — изръмжа той. — Слушай ме добре. Според мен Гилфойл е помислил, че сте отишли да душите в свободното си време с надеждата да спипате някой гангстер, укрил се там. Не току — така наричат града „Дупка в стената“.

— И затова е решил да ни очисти?

— Така действа той. Усвоил го е от своя учител — Арни Райкър, по прякор Рибаря. Навремето имах информатор, викахме му Кльощавия. Именно той ми каза, че в хотела на Райкър са отседнали четирима главорези, дошли от другаде. Тъкмо те бяха убити в имение „Приказна гледка“. След броени дни Кльощавия изчезна сякаш вдън земя. Подир месец вълните изхвърлиха на север оттук, при Салинго, онова, което беше останало от него след пира на акулите. В черепа му имаше дупка от куршум. Разпознахме човека по зъбите. Ето как Райкър си разчистваше сметките с доносниците, с комарджиите, които се опитваха да го мамят, с хората, които по един или друг начин го застрашаваха, с всеки, който не му беше симпатичен.

— И е Уилма Томпсън ли?

— Тя е една от многото. Посочих служебните карти върху писалището.

— Щом Гилфойл е такъв негодник, сега му е времето да му духнеш под опашката. Имаш колкото щеш доказателства.

— Дрън — дрън, доказателства! Сега нямам право дори да го глобя за неправилно паркиране: Защо според теб се кандидатирам за губернатор? Ако щастието ми се усмихне, Брет Мерил ще стане главен прокурор и заедно с него ще прочистим Мендоса и още пет — шест такива града, превзети от гангстерите. Ще подпалим краката на законодателите и ще попритиснем ония негодници с ролсройсите, които си въобразяват, че управляват щата от Сакраменто. Междувременно нямам намерение да си хвърлям политическото бъдеще на боклука само защото си получил пристъп на глупост. Дай да поговорим за твоето бъдеще.

— Моето бъдеще ли? Колегата лежи с куршум в тялото, ще възбудят разследване и…

— Няма да има никакво разследване, каубой. Иска, не иска, Гилфойл ще се възползва от златната възможност, която ще му дам. Не го ли стори, ще му се наложи да обяснява на главния прокурор в Сакраменто защо двама от ония пикльовци, неговите ченгета, са се сдушили с двама издирвани престъпници и са устроили засада на полицаи от Лос Анджелис с цел да ги убият. Как мислиш, дали му стиска да дава такива обяснения?

— Не ми е до Гилфойл. Предстои ми да се разправям с шефа. Тази вечер убихме четирима души.

— Аз ще се разправям с шефа ти.

— Няма да се хване толкова лесно.

— След като му обясня, ще се хване.

— А, без тия! Само това оставаше — да го лъжа в очите.

— Чуй ме, ще ти кажа какво ще те сполетя, ако решиш да се правиш на много откровен. Първо, ще се намесят от прокуратурата. Ще възбудят разследване, все пак вие с Агаси сте убили две ченгета н техните приятелчета, при това на сто и петдесет километра от своя район, освен това сте провеждали разпити без съответната заповед. Ще те пратят в прнудителен неплатен отпуск, ще се намеси и главният прокурор, а ти и бездруго се славиш като луда глава. Нужно ли е да продължавам нататък? Ще загазиш не на шега, каубой. Не знаех какво да отговоря.

— Гилфойл си е глупак, но не чак такъв, че да не знае как да се измъкне сух. Вие двамата с Агаси сте отскочили да вечеряте в Мендоса. Най-неочаквано двата автомобила са излезли от мъглата и вие сте се озовали насред кръстосания огън. Ченгетата на Гилфойл са преследвали главорезите на Гилфойл. Колегата ти е бил ранен и ти си отпратил към болницата. Дай сега да видим автомобилчето — рече Броуди.

Взе от пазача фенер, заобиколихме сградата и огледахме шевролета. Беше издран от лявата страна, отгоре на купето имаше драскотина от куршум, предният ляв калник беше станал на хармоника, един от фаровете беше натрошен, предното стъкло беше пукнато, огледалото за обратно виждане беше отишло, нямаше и задно стъкло.

— Изключено е да се прибереш с това — беше единственото, което каза шерифът.

Върнахме се в кабинета в спешното отделение, той грабна телефона и набра някакъв номер.

— Джигс — рече, — я звънни вкъщи на Уилбър и му кажи, че тук при мен има един шевролет кабриолет модел четирийсет и първа, трябват му предно и задно стъкло и огледало за обратно виждане. Левият фар не свети. Предай му — не искам и да чувам, че и той бил човек и трябвало да почива. Колата ми трябва утре в седем сутринта. Почне ли да роптае, кажи му, че зле му се пише, ще го сложа двойна смяна. — Кълан се извърна към мен и протегна длан. — Ключовете! — Метнах му ги, той ги даде на пазача. — Обясни на Уилбър, че автомобилът е при болницата. Ключовете са у Бъргън. Сутринта ще мине да я вземе един човек на име Банън, от Полицейското управление в Лос Анджелис е. Ще пренощува в хотел „Вълните“.

— Запазил съм стая при Чарли Лефтън — намесих се аз.

— Ще се погрижа за това. Нима си въобразяваш, че там ще доживееш до сутринта? Нищо чудно да навлечеш и на Чарли някоя беля. — Кълан драсна клечка кибрит в токата на колана си и запали поредната цигара. — Ще ти взема стая във „Вълните“, Не се притеснявай, това не е подкуп, ще трампя нощувката срещу картечницата.

Отидохме в хотела, Кълан поговори минута — две с адмнинстраторката и се върна при мен с ключ в ръката. — Стаята е хубава, с изглед към океана — поясни той. — Я се обади на дежурния в управлението, да не вземат да помислят, че сте дезертирали от полицията. Утре в седем колата ще е отпред.

— Защо, Броуди, си даваш толкова труд заради мен? — полюбопитствах аз.

— Започваш да ми се издигаш в очите. Освен това ми се ще да заловиш човека, убил оная жена. Мразя убийствата не по-малко от теб.

— А не ти ли е интересно кой и защо и е плащал? — Не съм убеден, че двете неща са свързани.

— Ами ако ти кажа, че един от преводите е направен от Еди Удс?

Кълан се изненада най-чистосърдечно.

— Това пък откъде го разбра?

— От касиерката, която е превела парите. Шерифът се втренчи в чашата с питието и не каза нищо.

 

Докато води хората си към обкръжените германци, Мерил притичва покрай стрелковото гнездо на Кълан и прикляка до него.

— Хванахме ги като мишки в капан — отбелязва той и чак тогава забелязва крака на Кълан. — Майко мила! — извиква.

— Не позволявай, майоре, да ми отрежат крака, чу ли? — проронва Кълан толкова тихо, че Мерил едвам го разбира.

Майорът оглежда устремените напред пехотинци и мярва червен кръст.

— Ей, ти, санитарят, я ела насам! — заповядва той Кълан се вкопчва в куртката му.

— Осигурих ти ги тия десет минути, майоре — казва вече по-силно. — Но не позволявай… да ми… отрежат, крака.

Разтреперва се. Шокът вече си казва думата. Санитарят се снишава до тях и прихваща с турникет бедрото на Кълан.

— Обещай ми, да го вземат мътните! — крещи Кълан, за да надвика врявата на битката.

Мерил сграбчва за ръката един от редниците.

— Слушай ме добре — вика колкото му глас държи, та войникът да го чуе през писъците на Хрътките на ада, през дрънченето на щитовете и тътена на оръдията. — Оставаш при сержанта, ясно ли е? Не мърдаш от него и когато го откарат в полевата болница. Стоиш и докато го оперират и казваш на когото там поверят операцията, че а е отрязал крака на Кълан, а съм му откъснал главата.

— Слушам, майор Мерил.

— Благодаря — изпелтечва Кълан и Мерил хуква при бойците си. Не чува как преди да изпадне в несвяст, той простенва: — Успех!

Младичкият пехотинец се надвесва и помага на сержанта да седне.

— Ще ви боли, но на един крак ще бъде по-лесно, отколкото ако ви нося на гръб.

Кълан стене, докато редникът, прихванал го през кръста, гази през калта към военнополевата болница.

— Как се казваш? — пита Кълан.

— Удс. Еди Удс. От Първа рота съм, по-точно, от онова, което е останало от нея.

— Благодаря ти, Еди.

Изпада в безсъзнание, а когато идва на себе си, хирургът от лазарета се е надвесил над него. Скалпелът в ръката му проблясва на светлината на фенера, който един от санитарите държи.

— Пак ще ти сложа упойна, сержанте, ще те позаболи.

Лекарят допира до носа му напоено с етер парцалче и последното, което Кълан помни, е, че Еди Удс стои току до хирурга и държи отстрани щика. — Не забравяйте какво е наредил майор Мерил — казва Удс в ухото на лекаря. — Ако отрежете крака на сержанта, той ще ви откъсне главата. После Кълан се унася.

 

— Еди Удс не е убил Върна Виленски — отсече едва чуто Кълан, загледан някъде в пространството. Не би посегнал на жена, камо ли пък да я убие. И да е убивал някого, той си го е изпросил.

— Например Фонтонио ли? Шерифът си допи питието и рече:

— Може би.

Стана и понечи да излезе от стаята.

— Трябва да звънна един — два телефона — обясни ми той. — Не се притеснявай за колегата си, сложил съм охрана. Веднага щом приключат в болницата, линейката ще го откара в Лос Анджелис.

— Смяташ да се обадиш на Гилфойл, нали? — попитах аз.

— Да — потвърди Кълан. — И на шефа ти. За да няма недоразумения за тази вечер.

После излезе.

 

Свързах се с дежурния в Лос Анджелис, оставих му номера на хотел „Вълните“, после дълго стоях под топлия душ, та да смъкна от себе си миризмата на смърт, и се проснах върху леглото, направо върху пухените завивки. Лежах така и се питах дали и леглото на Милисънт е също тъй меко и удобно. Представих си как лежа до нея, как усещам нежното й докосване.

Тя вдигна още след първото позвъняване.

— Надявах се да си ти — рече ми едва чуто Мили. — Аз пък се притеснявах да не те събудя.

— Не можех да заспя.

— Аз такова… мислех си… мислех си за теб — изрекох плахо. — Не ме бива за тия неща…

— Не е нужно да се извиняваш — прекъсна ме тя, — Приятно ми е да чувам гласа ти. Цял ден си мисля за теб. Кога се прибираш? — Утре.

— Що за птица е господин Кълан?

— Пълна загадка — Има вещо… което все ми убягва.

Усещах присъствието и, сякаш тя беше с мен в стаята. Сетих се няколко стиха, която често съм чел на баща си, защото той ги обичаше. „Я ми ги прочети отново“, току подканяше.

— Татко обичаше едни стихове — изрекох, вперил поглед в тавана. — Навремето му ги четях на глас…

И прошепнах:

Уви! Те бяха млади и красиви,

самотни, влюбени, безсилни…

Спрях — бях забравял какво следва нататък.

— Това е от „Дон Жуан“ на Байрън — възкликна възхитена Милисънт. — Не съм и подозирала…

Но не се доизказа.

— Че полицаите четат поезия ли? — засмях се аз.

— Извинявай — каза смутена тя. — Прозвуча доста… Прекъснах я.

— Тепърва ни предстои да се опознаваме. Надявам се винаги да бъдем приятеля и любовници и да не ни се налага да се извиняваме за нищо.

— Красиво го каза, Зий. Не можеш ли да си дойдеш още тази вечер?

— Не. Утре тръгвам веднага щом стана. — О! — възкликна разочаровано.

— Трябва да ти кажа нещо — подхванах аз. — Ще го пише във вестниците, но искам да го чуеш най-налред от мен.

— Добре ли си? — Да — отвърнах. — Но тук стана една беля. Избухна престрелка и…

— Божичко!

Продължих да пелтеча:

— Четирима гангсгери се опитаха да очистят мен и колегата. Споменавал ли съм ти за Скай? Май не сме говорили много за него. Невероятен е. Всяко ченге може да се смята за голям късметлия, ако има до себе си колега като Скай. Раниха го, но сега е добре. Едричък е, ще оцелее и с повече куршуми в тялото. Ще го откарат с линейка в болницата в Лос Анджелис, но ще се оправи. Лошото е, че ние, Мил ги убихме. В онова, което ще прочетеш, няма да пише за убитите. Искаше ми се да поговоря с някого и да обясня… ох, дано ме разбереш. Ще ти обясня, когато се видим.

— Не е нужно да ми обясняваш нищо, Зий. — Искам да ти обясня — настоях аз. — За да разбереш, че беше въпрос на живот и смърт: или ние тях, или те нас. Тази вечер убихме четирима души и… Знай, че тези неща не се случват често, но все пак се случват и… не е нещо, което правя с лека ръка…

— Жалко, че не си тук — прекъсна ме Мили. — Иска ми се да си до мен и да те прегръщам — допълни с треперлив глас.

— Ти си тук. Чувствам те до мен.

— О! — въздъхна тя, и се позамисли: — Утре ще си остана вкъщи. Много те моля, ела веднага щом ти е възможно. Ще чакам.

— Ти, Мил, наистина си невероята. Ще се видим утре.

— Ще броя минутите. — Лека нощ.

— Лека нощ, скъпи.

Продължих да си мисля за Мили. Пак за нея беше последната ми мисъл, докато дрънченето на телефона не ме изтръгна от дълбокия сън.

— Сержант Банън? — Да.

— Обажда се Кламптън, дежурният в отдел „Убийства“. — Добро утро — отвърнах сънено.

Погледнах си часовника. Беше шест в половина сутринта.

— Преди около минута получих спешно обаждане. Познавате ли тип на име Райкър?

От това вече се разсъних. Подпрях се на лакът.

— Арнолд Райкър ли?

— Да. Излежава присъда в щатския затвор „Уеско“, искал да говори незабавно с вас.

— Мислех, че е в „Сан Куентин“ или в затвора във Фолсъм.

— Е, сега е в „Уеско“. Предаде, че щял да чака две — три минути на автомата.

Дежурният ми каза номера.

Райкър беше последният човек, с когото ми се разговаряше. Не ми се слушаше как са го натопили, особено пък в този ранен час. Докато не се разсъня, съм доста кисел. Това обаче беше обаждане, което не можех да подмина току — така. Свързах се с централата на хотела и им дадох номера. Телефонът иззвъня само веднъж.

— Тук е Райкър — каза пресипнал рязък глас.

— Обажда се Банън. Какво искате?

— На никого не цепите басма, а, сержанте?

— Карайте по същество.

— Търся ви, за да ви направя услуга — поясни той. Гласът му беше хладен и учудващо школуван.

— Не ми трябват услуги от вас — срязах го аз.

— Откъде се обаждате? — попита Райкър.

— Не ви вляза в работата. Какво искате?

— Да поприказваме — изскърца гласът.

— Зает съм, Райкър.

— Още не сте чули какво имам да ви съобщавам.

— Чувал съм го от всеки негодник, изпречвал ми се на пътя. Натопили са ви. Вие сте едно ангелче и…

— Искате ли да разберете кой е убил Уилма Томпсън? Веднага ви казвам.

Това вече ме събуди.

— Добре де, нека чуем. Спестете ми пътя.

— Съжалявам, сержанте. Няма да стане. Трябва да дойдете при мен. Директорът на затвора се казва Джаспър Руш. Той ще се погрижи за формалностите. Ще ви чакам. — Райкър се засмя. — Днес целия ден съм свободен. После затвори.