Уилям Дийл
Еврика (23)

19.

Тъкмо излязох от кабинета на Мориарити и телефонистът ме повика.

— Търси те някоя си Милисънт Харингтън от клон „Запад“ на Националната банка — каза той. — Ето ти номера. Имала да ти съобщава нещо.

— Благодаря.

Върнах се на бюрото ся и набрах номера.

— Здрасти — рече Мили. — Помниш ли ме?

— Ако съм те забравил, значи ще се наложи да си правя мозъчна трансплантация.

— Поласкана съм — засмя се тя ведро.

— Какво има, търсила си ме?

— Май има нещо, което ще те заинтересува. Звъннах на една позната в банка „Саут Вю“. В списъка е. Жената се казва Пати Норт. Помия, че преди два месеца е направила пощенски превод на Върна Хикс.

— Разполага ли с име?

— Не, но помни човека, който е направил превода. Погледнах си часовника. Беше единайсет без десет.

— Дали да не мина да те взема след половин час? Ще поговорим с твоята позната и после може да хапнем заедно.

— Ще разговарям с всички в списъка, ако това е достатъчно, за да ме заведеш на обяд.

Слязох в гаража и казах на Луи да изкара бонбончето.

— А, без тия! — викна той. — Току-що смених прозореца. — Не се притеснявай. Този път ще се постарая да не се блъскам в слонове.

Без да казва и дума повече, Луи влезе с напета стъпка в търбуха на гаража. След минута-две чух как колата се задава с боботене, Луи слезе и ми връчи ключовете.

 

Когато спрях пред банката, Милисънт вече ме чакаше. Беше неотразима и чак онемях, когато я зърнах. Беше облечена в сив костюм, около врата си беше вързала розов шал, а на главата бе килнала закачливо малка шапчица. — Изглеждаш така, сякаш банката е твоя — подметнах, докато й държах вратата.

— Е, още не цялата — усмихна се дяволито тя. Седна, сложи обутите са в коприна крака на една страна и ги кръстоса при коленете. — Отиваме в банка „Саут Вю“ на Шеста западна улица и Феърфакс — обясни, след като се качих и аз. Приплъзнах се предпазливо зад волана, но натъртените ребра пак ме заболяха и аз се свъсих. — Да не се е случило нещо? — попита угрижено Милисънт.

— Няма страшно. Едно ченге се обърка и се опита да ме използва за боксова круша.

Не казах нищо повече, въпреки че Милисънт изглеждаше притеснена и разтревожена. Тя запали две от цигарите си със златен филтър и ми подаде едната. Сетне целуна два пръста и ги долепи до бузата ми. — Благодаря.

Тя ме гледаше с неприкрита обич.

— С тоя вид можеш да загазиш не на шега — предупредих я.

— Де такъв късмет! — отвърна младата жена. Подкарах към Уестърн, завих рязко по Шеста улица и поех на запад към Феърфакс. Банката се намираше в центъра на богаташки квартал, в едноетажна тухлена сграда, боядисана в жълто, от едната страна имаше бутик за дамско облекло, от другата — магазин за домашни любимци. Пати Смит беше тъничка, добре поддържана блондинка някъде на четирийсет и пет с блеснали очи и ведра усмивка. Беше главна касиерка и работеше в тясна като килийка стаичка в дъното на банката. Милисънт ме представи, после двамата седнахме срещу жената, която извади някаква папка, сложи я върху бюрото и отпусна длан отгоре.

— Не е много редно да го правя — поясни тя. — Но Милисънт ме увери, че било за благородно дело.

На този етап не споменах, че става дума за убийство. Не се и налагаше. Жената започна сама да разказва:

— Господинът дойде малко след обяд в понеделник, на първо число — подхвана тя. — Беше висок около метър и седемдесет, някъде към четирийсетте, с едва забележимо шкембенце. С много силен загар, тъмнокестенява коса, започнала да побелява, и тьничък мустак като на Уилям Пауър. Носеше халка и масонски пръстен на безименния пръст на дясната ръка. Усмихваше се доста нагло и бе облечен по последна мода. Светлобежово сако на тънички червени райета, светлокафяв панталон, обувки в два цвята — кафяво и бяло, кафяво бомбе и огромни тъмни очила, които не свали. Не беше от бъбривите. Сложи на гишето пет стодоларови банкноти, нареди ги на ветрило, сякаш играе покер, и отгоре метна монета от двайсет и пет цента. Толкова взимаме за превода. Каза: „Желая…“, помня го много добре, понеже се изрази точно така — „желая да преведа петстотин долара на това лице“. Беше написал името на Върна Хикс върху лист хартия, който приплъзна по гишето към мен. Попитах го: „Кой превежда парите?“ А той ми вика: „Задължително ли е да посоча?“ Отговорих: „Не, но почти винаги вписваме името.“ Мъжът ми рече: „Няма да го вписвате, просто ми издайте квитанция.“ Така се изрази: „Няма да го вписвате.“ Издадох му квитанцията и я подписах, а той я сложи в кафяв плик като за писма. Вече беше адресиран, с марка. Мъжът благодари и си тръгна. Направи ми впечатление, че стъпва много напето.

Докато касиерката разказваше, в съзнанието ми като светкавица изникна лице, което бях виждал върху първата страница на един от вестниците в рамки в мазето на Хаулаид. Мъж с тънки мустачки, облечен по последна мода.

— Имате изумителна памет за подробностите — отбелязах аз.

— Фотографията, особено портретната, ми е хоби — обясни жената. — Пък и той правеше впечатление. Скъпите дрехи, тънките мустаци, тъмните очила, гласът. Гласът беше някак дрезгав, почти груб. Мъжът се държеше сдържано, останах с впечатлението, че бърза.

Помолих Пати за телефонен указател. Разлистих го на служебните телефони и намерих каквото търсех. Реклама, заела една четвърт от страницата, под рубриката „ЧАСТНИ ДЕТЕКТИВИ“. От нея разбрах, че Еди Удс е опитен частен детектив с осемнайсет години стаж, че е лицензиран и може да представи препоръки. Бюрото му се намираше на мецанина в Олимпийската кула. Записах си телефонния номер. Знаех мястото — престижна административна сграда с мраморно фоайе почти колкото фоайето в кметството. За частен детектив Еди Удс се беше уредил много добре. Джери Гайзърт, адвокатът по бракоразводни дела, до чиито услуги прибягваха кинозвездите, очевидно му беше клиент, защото неговата кантора беше в същата сграда и на същия етаж.

Веднага ми хрумна нещо. Точно срещу Олимпийската кула имаше хубаво ресторантче — „Франсин“, където кухнята бе отлична. Затворих указателя и предложих тримата да хапнем там.

Милисънт ме стрелна с крайчеца на окото, очевидно разочарована, че съм поканила и трети човек. — Хрумна ми нещо — поясних аз.

След четвърт час бяхме във „Франсин“. Спрях откъм страната на ресторанта, влязох и намерих маса отпред, точно срещу Олимпийската кула. Заведението вече се пълнеше. Не изглеждаше претенциозно — покривки на червени карета, лист с менюто, отпечатан на машина същия ден, хартиени салфетки.

— Нали ще поръчаш и за мен, Мили? Искам палачинки с пуешко, царевични питки с много кленов сироп и нзстуден чай. Аз отивам отсреща. Ще се бавя най-много десет или петнайсет минути. Ти, Пати, внимавай, когато излизам, виж кой е с мен.

— Това детективска работа ли е? — възкликва тя с блеснали очи.

— И още каква! — отвърнах й.