Уилям Дийл
Еврика (18)

14.

Видях как Кълан се слива с насъбралите се, после отидох в закусвалня „Уенди“ зад ъгъла и си поръчах препечен сандвич е кашкавал и бекон и яйчен крем. Двете ми другарчета изникнаха сякаш от дън земя и спряха от другата страна на улицата.

Докато се хранех, отново се замислих за разговора с Кълан. Той знаеше кой съм, знаеше, че съм ходил при оня дребосък, шотландеца, вероятно бе разговарял и с Горман. Сега знаеше и защо съм тук и не повярва на обяснението ми за приличното погребение. Беше си костелив орех с шоколадово покритие и току-що хи беше показал пътя.

Сетих се и за събитията, съвпаднали със заминаването на Върна Хикс, ако тя изобщо е била някога в Сан Пиетро. Нямах за какво да се заловя. Единственото, което знаех, бе, че Бък Толман е бил убит две-три година преди Върна Хикс да се появи в Лос Анджелис. Не виждах никаква връзка. Мориарити може би беше прав. Май пак правех от мухата слон.

Реших да опитам още веднъж. Тръгнах по булевард Оушън и намерих редакцията на „Сан Пиетро Сентинъл“, тясна ниска постройка с островърх покрив и бледожълти стени. Веднага след входната врата имаше нещо като тезгях, зад него се виждаха машината на словослагателя, легените с букви и две писалища, отрупани с броеве на вестника а материали, някои от които бяха нападали по пода.

Зад клавиатурата на наборната машина работеше човек към четирийсетте в сив работен панталон, риза на червени райета и тъмносиня папийонка. Имаше хлапашко лице, увенчано с оредяла светлокестенява коса, и воднисти очи зад очила с рогови рамки. Когато влязох в редакцията, той наведе брадичка и ме погледна над очилата. — Да?

— Вие ли сте издателят? Той кимна.

— Чарли Гудшорн. Какво обичате?

Имаше дружелюбен, но писклив глас. Показах му полицейската значка.

— Провеждам малко разследване — обясних. — Дали ще бъде удобно да проверя теченията на вестниците за две — три години, някъде от средата на двайсетте?

— Съжалявам, господине, невъзможно е. На драго сърце бих ви помогнал, но няма как. — Той показа с палец някъде зад гърба си. — Виждате ли я онази следа от изгорено върху стената? Преди четири години ни удари гръм. Спасихме тази част на редакцията, но съседната сграда пламна. Каквото не изгоря, беше наквасено с вода, наложи се да изхвърлим всичко. Загубихме целия архив, всички стари течения. — Човекът се завъртя на високата табуретка, подпря се на колене и се наведе напред. — Нещо определено ли търсите? — попита той.

— Откога сте издател на вестника? — попитах на свой ред аз.

— От трийсет и трета година, откакто почина баща ми. По онова време работех в „Денвър Поуст“. Много ми харесваше в Денвър, но все някой трябваше да поеме нещата тук.

— Седмичник ли сте?

— От две години излизаме пет дни в седмицата.

— Върви ли?

— Не мога да се оплача.

— Радвам се. Интересуваше ме убийството на Бък Толман. В ония години не сте работили тук, нали?

Той се подсмихна.

— По онова време съм разнасял вестници. Знам за случая твърде малко.

За кой ли път бях ударил на камък. Благодарих на мъжа и понечих да тръгна към вратата.

— Ще ви пратя при човек, който може би ще ви разкаже по-подробно.

— При кого?

— Казва се Барни Хауланд. Дълги години е сътрудничи на вестника, беше и фотограф. Е, пада си по чашката, но когато е трезвен, има невероятна памет. А си е и бъбрив.

— Къде да го намеря?

— Живее на Трето авеню, точно след „Февруари“.

— „Февруари“ улица ли е? Гудшорн прихна.

— Улиците са кръстени на месеците — поясни той. — Дванайсет улици, дванайсет месеца. Помни се лесно.

— Благодаря ви, господин Гудшорн.

— Да му звънна ли? Тъкмо ще проверим дали си е у дома.

— Ще ми помогнете много.

Гудшорн придърпа старовремския си телефон, вдигна слушалката и набра номера, после изчака минута — две. — Ти ли си, Гладис? Безпокои те Чарли от „Сентинъл“… Не мога да се оплача, благодаря, а ти?… Браво на теб. Барни там ли е? Би ли му предала, че при мен е един господин от полицията в Лос Анджелис, иска да си поговорят. Да, да. Добре тогава, ще ви го пратя. Казва се…

Издателят ме погледна с вдигнати вежди.

— Зийк Банън.

— Господин Банън. Благодаря ти, скъпа. — Той затвори и рече: — Чака ви.

— Признателен съм ви, Чарли.

— За нищо — усмихна се мъжът.

За журналист проявяваше удивителна липса на любопитство.

 

Тръгнах си от редакцията на вестника, повървях малко, видях бакалия и вложих шест долара в половинка „Джак Даниълс“, черен етикет. После прекосих улицата, върнах се при банката и си прибрах колата. Нямаше смисъл да си играя на гоненица с двете си сенки, затова запалих двигателя и зачаках да ме подминат. После потеглих, направих едно кръгче, пак се върнах на същото място и подкарах подир преследвачите си. След десетина — петнайсет минути те взеха да се чудят как да минат отново зад мен. Накрая отбиха при тротоара и спряха. И аз отбих при тротоара и спрях. Седяхме така известно време. Свих си цигара и я запалих. Видях през задния прозорец на автомобила им, че двамата обсъждат положението.

Най-неочаквано понтиакът отпраши към библиотеката и със скърцащи гуми зави надясно. И аз отидох с колата при библиотеката и ги загледах през дърветата. Двамата минаха покрай парка и при следващата пресечка отново завиха надясно. Дадох им трийсет секунди, сетне ги последвах — потеглих бавно по улицата, където бяха завили, и погледнах. Отново завиха надясно — обикаляха карето. Аз пък продължих право напред и на следващата пряка свърнах наляво. Излязох на Трето авеню. Натиснах до дупка газта, като внимавах да не отнеса някого. Следващата пресечка беше „Февруари“.

Забавих скоростта и спрях при третата къща — хубава, едноетажна, обкована отвън с дъски. На алеята отстрани мярнах черен олдсмобил, виждал и по-добри времена, а също голямо коли — беше се налегнало в предния двор и спеше в сянката на огромния дъб, за който беше вързано. Отидох при входната врата, но не видях звънец, затова отворих рамката с мрежата против комари и почуках на стъклото. След миг ми отвори симпатична дребна женица. Беше прехвърлила шейсетте, кожата й бе посърнала от слънцето, чернете и букли бяха прихванати с мрежичка за коса.

— Госпожа Хауланд?

— Да, а вие сигурно сте господинът от Лос Анджелис. Показах и картата.

— Аз съм Банън от Полицейското управление в Лос Анджелис. Господин Гудшорн ви позвъни, за да ви предупреди, че ще дойда.

— Да не се е случило нещо? — възкликна тя, след което се дръпна и отвори широко вратата.

— А, не — успокоих я аз и влязох в антрето. — Работя по един случай, свързан е с жена, живяла тук преди време.

— О, съмнявам се да е живяла тук. Нанесохме се в къщата още преди войната.

— Имах предвид не къщата, а Сан Пиетро.

Жената вдигна рамене и се изкиска.

— Ох, и аз съм една! Заповядайте! — Тя ме поведе по тесен коридор към вратата на сутерена, отвори я и се провикна: — Имаш посетител, Барнард!

— Кой? — викна той.

— Един господин от полицията в Лос Анджелис с твърдо произношение.

— Покани го, Гладис! — промърмори Хауланд. — Или очакваш да се кача и да го сваля на рамо?

Тя кимна към стръмна дървена стълба, водеща към мазето, тъмно и вмирисано на мухъл. Барнард Хауланд седеше в нещо като импровизиран кабинет. Писалище, два стола, стойка, на която бе закрепена допотопна пишеща машина марка „Ройъл“, пет-шест кантонерки, долепени до стената. Точно над писалището висеше лампа. Единствената друга светлина проникваше през мъничко кръгло прозорче. Хауланд беше дребен мъж, вместен в съсипано тяло. Увисналата кожа на лицето му беше набраздена от годините, изпод зелената козирка, смъкната ниско на челото му, висяха кичури бяла коса. На младини сигурно е бил хубав, но времето и годините бяха казали тежката си дума и сега той приличаше на стиснато сприхаво старче. Беше облечен в торбести вълнени панталони от туид, в бяла риза, закопчана чак догоре, и елек, без вратовръзка. Погледна ме с помръкналите си кафяви очи над очилцата с телени рамки, смъкнали се до средата на носа му.

— Барни Хауланд — представи се мъжът с дрезгав носов глас и ми протегна ръка, която трепереше леко. — Ще прощавате, но няма да ставам. На моите години предпочитам да ле си пилея силите за празни формалности.

— Зийк Банън — рекох аз с възможно най-дружелюбната си усмивка и му показах картата.

Старецът я придърпа по-близо и се взря в нея през очилата.

— Сержант, значи. И то от отдел „Убийства“. — Очите му светнаха, той изправи леко гръб и ми махна да седна на втория стоя. — Какво се е случило? Тук вече нямаме убийства, не е както в доброто старо време. Сега най-много да стане някоя смехория — някоя жена да фрасне с тигана мъжа си. — Старецът се наведе напред и допълни така, сякаш ми съобщаваше кой знае каква тайна: — От дъжд на вятър се случва да пречукат някого направо в любовното гнезденце. Нали се сещате, чужди обуща под кревата и така нататък — и ми намигна.

— Аз пък останах с впечатлението, че това тук е град на добрите обноски — отвърнах.

— Град на добрите обноски ли? — изсумтя презрително мъжът. — Е, да, нищо чудно да ви тръснат глоба, задето не си подравнявате достатъчно често моравата. Виж, през двайсетте години, когато градът се казваше Еврика, тук си беше опасно. Комарджии под път и над път, леки жени, която въртят задници направо по булевард „Оушън“, собственици на заложни къщи, букмейкъри, с две думи — градът се управляваше от лошите. По веднъж, че и по два пъти на седмица се стреляше. Все едно си в Додж Сити^[1]. Чували ли сте някога за Бък Толман? Навремето, когато Западът още си беше Запад, е бил дясна ръка на Уайът Ърп^[2]. Беше ни шериф. Носеше кобура на хълбока си, а в него — четирийсет и четири калибров револвер „Пийсмейкър“, и шапка с широка периферия, по която вечно имаше петна от пот. Мъж на място, ви казвам. Никой не смееше да си прави майтап със стария Бък. Никой не смееше и с пръст да го докосне, накрая го очистиха не един, не двама, а цели четирима изпечени гангстери, но и те гушнаха босилека заедно с него.

Докато старецът говореше, очите ми малко по малко свикнаха с мъждивата светлина. Отзад на стената имаше няколко сложени в рамки първи страници на „Сентинъл“, вече пожълтели и прашни.

— Чувал съм за него — потвърдих аз. — Доколкото ся спомням, са го убили по време на касапницата в къщата в имение „Приказна гледка“.

— Ето, и вие сте чували за него! — и показа с палец през рамо сложените в рамка спомени от едно време. — На мен възложиха да пиша за случая. Стана материалче за чудо и приказ. Сам направих в снимките. Навремето имах зад фурната тъмна стаичка. Ето го и фотоапарата — посочи той допотопния очукан апарат марка „Спийд График“, оставен върху каса от кока-кола в ъгъла. — Никога не ме е подвеждал.

Станах от стола и отидох при сложените в рамки вестникарски страници. Старецът също се изправи и насочи лампата към мен. На стената имаше три вестникарски броя.

Лампата хвърли кръгче светлина върху пожълтялата първа страница на един от тях, на която с огромни букви пищеше „ТРАГЕДИЯ В «ПРИКАЗНА ГЛЕДКА»“.

Отдолу имаше и подзаглавие: „ШЕРИФЪТ ТОЛМАН И ЗАМЕСТНИКЪТ МУ ИЗБИТИ ПРИ ПРЕСТРЕЛКА“.

С по-ситни букви се съобщаваше: „В ГРАДУШКАТА ОТ ОЛОВО ЗАГИВАТ И ЧЕТИРИМА МАФИОТИ“.

Към материала имаше и снимка върху четири колони, на която санитарите изкарваха от къщата във викторианскя стил количка с труп, покрит с чаршаф, до нея беше сложена втора снимка на две колони на убития шериф.

Имаше и втора дописка върху три колони със заглавие:

 

Отдолу мярнах трети материал за автомобилна катастрофа и други дописки.

На снимката Толман беше с ръце на хълбоците, засуканите му мустаци само подчертаваха ястребовия нос. Беше строен, с плосък корем, на който висеше коланът на кобура, стигащ чак до бедрото, я с каубойски ботуши. Сякаш беше слязъл от фотографиите и рисунките на каубоите в евтините романчета, които като малък бях чел.

— Значи това е Бък Толман — казах аз.

— Мъж на място, ви казвам — повтори с пресипналия ся глас Хауланд. — Падаше си по тънката част, обичаше децата, мразеше гангстерите. Всяка година на Четвърти юли организираше празник на плажа. То не бяха стрелби по консерви, то не бяха състезания! Хлапетиите се струпваха да му искат автографи, а той като грейне в една усмивка, от която и цветята ще цъфнат. Ето на, колко години са минали, а пак ми е мъчно за него.

— Това през коя година е било? Престрелката, де.

— През септември двайсета година.

— Кълан също е участвал, нали?

— Вече накрая. Те с Бък гръмнали последния гангстер, после Бък се свлякъл мъртъв.

Върнах се при стола, извадих половинката „Джак Даниъдс“ и я сложих на писалището пред него. За миг очите му се подмладиха. Мъжът се подсмихна и погледна шишето.

— Явно четете мисли.

— Никога досега не съм срещал добър журналист, който да не цени хубавото питие — поясних аз. Той ме погледна и поприсви очи.

— Та какво искате?

— Искам да знам какво не се написали вестниците.

— Нали не работите за някого от ония негодници, дето ще се състезават с Броуди за губернаторското място? Само това оставаше — да сте ми дошли тук, за да надничате под леглата и да търсите кирливи ризн.

— Няма такова вещо, господине. Опитвам се да разбера нещичко за една жена — Върна Хикс, която може би е живяла тук преди време, някъде през двайсетте.

— И защо се интересувате от тази жена?

— Защото почина завчера вечерта. Подхлъзнала се, докато излизала от ваната, радиото паднало във водата и жената направо се сварила. Била е вдовица, няма деца.

— Защо тогава подпитвате за „Приказна гледка“, моето момче?

— Разпалихте любопитството ми, ето за това. Нали ни знаете какви сме си ние, ченгетата, все искаме да узнаем какво точно е станало зад кулисите.

Старецът поизвърна буталната „Джак Даниълс“, за да прочете етикета, и взе да го изучава с нежност, която обикновено свързваме с дядо, зърнал за пръв път внучката са. Прокара език по долната си устна. Издърпа най-долното чекмедже на бюрото и извади две старовремски чаши. Бяха прашни, с петна по дъното.

— Нали не възразявате, задето чашите са мръсни? — попита Хауланд. — Жената е заклета въздържателка. Не искан да дърпам дявола за опашката и да ходя да ги мия горе в кухнята.

— Сигурен съм, че това приятелче — „Джак“, ще изтреби всичко, което се спотайва в двете чаши.

Старецът отвори бутилката, наля конска доза и в двете чаши и приплъзна едната по писалището към мен.

— За Бъки! — вдигна той чашата.

Чукнахме се и аз сръбнах предпазливо, като се постарах да не глътна мъртвата муха, плаваща по повърхността. Хауланд дълго души чашата, сетне отпи юнашка глътка, задържа я няколко секунда, изду устни и чак тогава я глътна. Отметна назад глава, загледа се в тавана, затвори очи, възкликна нещо от рода „ето, това е“ и въздъхна разчувствано. Пак изправи гръб, взря се в преполовената чаша, кимна бавно и изрече със страхопочитание:

— Да те вземат мътните, „Сийграмс Севън“^[3].

Пак завъртя капачето на бутилката и я побутна към мен.

— Ваша е — рекох му.

Не ми трябваха други благодарности освен усмивката, с която старецът ме озари. Той пак отвори долното чекмедже а пъхна шишето под телефонния указател.

— Та как се казваше госпожата? — попита ме Хауланд.

— По мъж се води Върна Виленски. Може би сте я познавали като Върна Хикс. През двайсета година сигурно е била някъде на двайсет и пет-шест. Явно е била добра в сметките, в Лос Анджелис е работела в данъчното управление.

Извадих двете снимки и му ги показах. Увеличената вестникарска фотография бе твърде размазана и не на фокус, а моменталната снимка от лабораторията на Кокалите бе в най-добрия случай гротескна. Старецът ги погледна, сетне извърна очи към мен.

— На такива снимки няма да позная и родната си майка — отсече той. — Пък и много време е минало оттогава, моето момче. — Извади телефонния указател, разлисти го, стигна до буквата „X“ и прокара пръст надолу но страницата. — Тук няма никой с името Хикс. А и то не ми говори нищо.

— Значи възможностите са сведени до нула.

Смехът му премина в кашлица. Той извади носна кърпа и си избърса устата.

— Значи ви интересува оная вечер в „Приказна гледка“, а? Ето каква е работата. Бъки беше шериф, Броуди му беше пръв заместник. Двамата бяха добри приятели. Броуди е герой от Голямата война. Според мен е роден някъде през хиляда осемстотин осемдесет и втора — осемдесет и трета, значи е бил на около трийсет години. Бъки пък беше може би на шейсет, макар че никой не знаеше със сигурност точно на колко години е. Както вече ви обясних, по онова време това си беше град на порока. Привличаше като с магнит престъпниците. Тартор им беше Арни Райкър. Тони Фонтонио пък му беше дясна ръка. И двамата не бяха цвете за мирисане, вечно забъркваха някакви каши. Кълан си беше наумил да ги прогони от града, Бъки обаче имаше друга философия, не ги закачаше, стига да не създаваха главоболия. Въобразяваше си, че ако сгазят лука, ще ги шляпне през ръцете и отново ще има мир и сговор. Нали разбирате, от хазарта и проституцията се облажваха доста хора, а Бъки е бил шериф в места като Тумстоун и Силвър Сити^[4]. Беше свикнал да вкарва в пътя побойници, крадци на добитък, главорези, за него Райкър си беше детска залъгалка.

После старецът разправи как по време на сухия режим Бъки и Кълан са контролирали контрабандата с алкохол, за да са сигурни, че в града ще идва само най-доброто, как Кълан е мразел в червата Райкър и Фонтонио, как Райкър е внимавал много да не си навлича гнева на Бък Толман и да запази добрите си отношения с него.

— Неприятностите започнаха, когато Райкър си наумя и той да вземе своя пай от „Приказна гледка“. Качвали ли сте се там?

Поклатих глава.

— Имението е собственост на Делайла 0’Дел. Наследи го от баща си. Живяла е в Европа, завършила е най-добрите училища. После Шеймъс и Кейт 0’Дел, майка и и баща и загинаха на „Лузитания“. Делайла открай време си е лудетина. В това отношение се е метнала на баща си. Върна се тук и отвори публичен дом. Сигурно го знаете.

— Подочух нещо.

Старецът отпи от уискито и продължи:

— Много лъскав публичен дом. Идваха все знаменитости кинозвезди, а и досега се влачат. Сред редовните посетители бяха Том Микс и Бък Джоунс. Чувал съм, че да си починат между два филма, наминават и Кларк Гейбъл, Гари Купър, Ерол Флин, Дейвид Нивън. Отзад на първия етаж има малка комарджийница. Случвало се е залозите на покер да скочат до хиляда долара. Делайла го управлява така, сякаш е хотел „Риц“. Хубави жени, страхотна кухня, само най-доброто. Понякога и някои от най-уважаваните ни съграждани се шмугнат вътре през страничната врата. — Той замълча и се засмя. — Достатъчно е Делайла да се закани, че ще напише книга, и градът ще бъде неин — допълни той през смях. — Но тя е жена от класа. Никога няма да направи подобно нещо.

— Та какво се случи онази вечер?

— Така и не стана ясно, но според мълвата Райкър си бил наумил да дели печалбата с Делайла. Извикал той в града четирима главорези, предвождани от един наистина опасен тип, някой си Макгърк. Качват се те в имението, за да кажат на Делайла, че оттук нататък трябва да заделя процент и за Райкър.

— Райкър ли? — прекъснах го аз. — Онзи, дето го осъдиха на смърт за убийство?

— Да, една-две години по-късно. Бъки, както всяка вечер, си пие кафето горе, в жилището на Делайла. Заместникът му — Анди Слоун, е долу, следи да има ред, когато ония нахълтват с гръм и трясък. Делайла излиза на горната площадка и ги пята какво искат, Макгърк и разправя да слезе, за да поговорят. Точно тогава на сцената се появява Бъки. Слиза по стълбите и застава лице в лице с един от главорезите на Макгърк. Май се казваше Ред Не знам кой си. Бък му обяснява къде да иде и какво да направи. Разменят си една-две пиперливи реплики, после онзи, Ред, ни в клин, ни в ръкав вади пищова и прострелва Бъки в стомаха, и се почва една, не е за разправяне… По стените, мебелите и убитите намерили четирийсет и две дупки от куршуми. Клетият Анди Слоун се свлича бездиханен, прострелян в главата. Само Макгърк успява да се измъкне. Изтичва навън с два куршума в тялото и точно тогава с форда се появява Броуди Кълан, който го поваля с един изстрел в окото. По време на войната Броуди е бил в пехотата, за точния си мерник е получил цяла камара ордени и медали. За разлика от Бък не се церемони много-много, стреля на месо. После нахълтва в къщата, един от гангстерите на Райкър още се държи на крака. Той а Бъки са на шест-седем метра разстояние един от друг, в двата края на помещението, и двамата са пълни с олово. Броуди и Бък довършват и последния от хората на Райкър, който преди да издъхне обаче, успява да стреля за последно и уцелва Бък. Според Делайла и Кълан последните думи на шерифа били: „Да му се не види и късметът! Да умра в бардак!“ После пада мъртъв. Делайла е единствената свидетелка на престрелката, само те с Кълан оцеляват. — Хауланд вдигна чашата, пресуши и последните капчици уиски и облиза устни. — Ето какво се е случило оная вечер в имението „Приказна гледка“. Всички знаехме, че зад това стои Райкър, но върви го доказвай.

Приплъзнах чашата и излях остатъка от питието си на стареца.

— Довечера се връщам с автомобила в Лос Анджелис — обясних аз. — Допийте го вие.

— Е, и аз не бива да прекалявам. Ще почне да ми се вие свят и жената ще ме спипа — рече той и извади шишето от чекмеджето. — Дали да не го сипете обратно? На мен ми треперят ръцете.

Отвори кутийка ментовн бонбони и ме почерпи.

— Не, благодаря — отказах му аз. — Не съм по сладкото.

— Притъпяват миризмата — рече Хауланд. — Гладис има нюх като на ловджийска хрътка.

Старецът сдъвка своя бонбон и се почерпи с втори. Извадих кесията с тютюна и предложих да му свия цигара.

— Наложи се да ги откажа, скъсвах се да кашлям. Но вие си пушете, и досега обичам миризмата на тютюн.

— Всичко това го е пишело по вестниците — отбелязах аз, докато ся свивах цигара. — А какво не е написано?

— След като патакламата приключи, плъзнаха разни слухове. Няма да се учудя, ако ги е пускал и Райкър. Мъжете от Хълма създадоха окръжен съвет, който излъчи Кълан за шериф, половия година по-късно той се кандидатира за поста и го спечели. Обеща да прочисти Сан Пиетро. Мнозина не искаха в града да има ред и законност. Шушукаше се, че Бъки още ся е бил жив и здрав, когато двамата с Вроуди са очистили последния главорез. После Кълан насочил оръжието към Бък и му теглил куршума. Но както и да е, всичко това бяха измишльотини, пускаха ги престъпните типове, които знаеха, че дните ям са преброени. Богаташите от Хълма искаха градът да се прочистих Кълан се бе съюзил с тях.

— А Делайла?

— Делайла отричаше всичко със смях. И как иначе — Бък вече го нямаше, оттук нататък тя трябваше да се съобразява с Кълан.

— А в слуховете има ли истина?

— Не вярвам на тия бабини деветини — натърти Хауланд.

— Пък и само двама души: Кълан и Делайла, знаят какво точно се е случило оная вечер. Искаме или не — им вярваме. Освен това Кълан си удържа на думата. Двамата с Брет Мерил, окръжният прокурор, пратиха Райкър на смърт — за убийството на Уилма Томпсън. Райкър се кълнеше, че са го натопили, и някои му повярваха.

— А вие повярвахте ли му?

Старецът поклати глава и вдиша дълбоко от тютюневия дим на цигарата ми.

— Имаше неопровержими доказателства. Райкър бе хлътнал по момичето. Нямаше алиби. Колата, яхтата, дрехите му — всичко бе наквасено о кръвта на жената. Имаше и двама свидетели, виделя с очите си всичко. Едно момиче на име Лайла Париш и гаджето и, войник. По-късно Райкър обжалва присъдата и тя бе заменена с доживотна без право на обжалване. Последното, което знам за него, е, че търка наровете затвора „Фолсъм“.

Тръснах пепелта or цигарата и поклатих глава.

— Някакви други скандали? — попитах.

— А, да, вдигна се много шум и около Еди Удс. — Кой е Еди Удс?

— Бивше ченге, един от най-доверените хора на Броуди. Конте и женкар. След като тикнаха Райкър на топло, мафията тук бе оглавена от Фонтонио. Той беше последната брънка. Кълан си беше наумил да прави, да струва, но да се отърве от него и наистина да прочисти града. Удс уби Тони Фонтонио. Отишъл у тях уж да му занесе призовка. Кълнеше се, че Фонтонио бия посегнал към оръжието и той му бил теглил куршума при самозащита. Но пазвантите на Фонтонио, жена му, някои хора от града, на които може да се вярва, твърдяха, че Фонтонио никога не е носел оръжие. Главният прокурор поиска разследване, Еди обаче напусна полицията. Брет обяви случая за приключен и всичко си остана скрито — покрито.

Отново се извърнах към първите страници на вестниците по стената. Върху една от тях имаше огромно заглавие в черна рамка:

 

Материалът бе поместен отляво на страницата. Под него отдясно с малко по-дребен шрифт пишеше:

„РАЙКЪР ИЗПРАВЕН ПРЕД СЪД ЗА УБИЙСТВО“

Имаше и размазана фотография ха Уилма Томпсън, тъничка блондинка в евтина рокля и със свенлива усмивка, снимана на фона на океана. Фотографията на Лайла Париш също не вършеше работа. Бяха я щракнали на излизане от съда, скрита зад войника. Беше нисичка, с тъмна коса в хубаво телце.

Виж, снимката на Еди Удс ме изненада. Бях очаквал да видя някакво едро свъсено ченге, пред мен обаче стоеше хлапе най-много на двайсет и три-четири години с нагла усмивка и тънки мустачки — в ония години последен писък на модата. Беше облечен в карирано сако и тъмна връзка, и стоеше пред сградата на шерифството.

А в долния десен ъгъл пишеше:

„БИВШИЯТ МАФИОТ РОДНИ ГИЛФОЙЛ ИЗБРАН ЗА КМЕТ НА МЕНДОСА“

Имаше и снимка на свъсен мъжага с вид на престъпник, облечен в светъл костюм с жилетка, захапал в ъгъла на устата пура и пъхнал палци в джобчетата на жилетката.

— Кой е Гилфойл? — полюбопитствах аз.

— Тази страница е голям смях. След като убиха Фонтонио, следващият в йерархията беше Гилфойл. Той си вдигна чукалата и заедно с остатъците от бандата на Райкър се изнесе в Мендоса, на около четирийсет километра южно оттук, намира се в окръг Пасифика. После заедно с него се изнесоха и всички кръчми, комарджийници и публични домове. Сигурно сте чували за Мендоса, викат й „Дупката в стената“, понеже градът се е превърнал в свърталище на главорези и гангстери.

— Не съм чувал нищо — отвърнах аз. — Гилфойл жив ли е?

— Жив е, и още как, разиграва си коня. Мендоса е град на порока. Гилфойл му беше кмет два — три мандата, после се кандидатира за шериф. И досега е такъв.

— Какво мисли Кълан по въпроса?

— Двамата не могат да се гледат. Мразят се от години. Гилфойл си е убиец… или най-малкото праща други да му вършат мръсната работа. Но не си мешат капите с Кълан, всеки си гледа своя окръг.

— Благодаря ви, господин Хауланд, за урока по история — рекох аз. — Не съм срещал по-сладкодумен човек от вас, но трябва да вървя.

— Жалко, че не можах да ви помогна с онова момиче, как му беше името… а, да, Хинкс.

— Хикс — поправих го аз.

— Да де, Хикс. Заповядайте пак. Беше ми много приятно. — Той потупа чекмеджето и се усмихна. — Благодаря ви за това.

— Винаги на ваше разположение — рекох аз.