Уилям Дийл
Еврика (12)

8.

Отбих се до магазина и взех малко домати, бутилка мляко и половинка шоколадов сладолед, после отидох в месарницата на Лупо на ъгъла. Лупо беше висок към метър и шейсет и три и беше от ония, безвратите с тяло, състоящо се само от мускули. Главата му беше с форма на голяма тиква, увенчана с редичка черна коса, плещите му бяха като на бик и стърчаха чак до ушите, туловището му започваше направо от под мишниците. Можеше да ти пренесе с палец и показалец половин теле. Престилката му беше опръскала с кръв, разхождаше се с гумени ботуши, подвити при коленете. Все не се престрашавах да подхващам с него такива чувствителни теми като хигиенните условия.

— Какво ще кажеш, Зий, за малко пържолки или за телешка рибица? — ухили се месарят.

— И искаш трийсет цента за половинка рибица? — ахнах аз. — Тия телета да не са излезли в стачка?

— Месото си го бива, много е крехко.

— А кокали за кучето ми ще се намерят ли?

— Откога си взел куче? Каква порода е?

— Не знам, няма си кръщелно свидетелство.

— Б, ти ще ме умориш — прихна пак касапинът. — Колко кокала искаш?

— Шест.

— Цели шест! Явно псето ти е доста едро. Как се казва? Помислих, помислих, пък отговорих:

— Казва се Розичка.

— Розичка ли?

— То е куче втора употреба, вече го бяха кръстили, когато го взех. Опитах се да му сменя името на Мърляч, но а съм го повикал така, а псето му с псе почва да се оглежда — да види кой е тоя Мърляч.

Лупо ме повика с пръст и аз се надвесих над щанда.

— Ще видиш, че ще се обръща на Роузи — като че ли ми поверяваше голяма тайна. — Ако някой те пита защо се казва така, ще казваш, че си го кръстил на Слапси Макси.

Когато излязох на задната веранда, кучето беше клекнало до юката и се беше зазяпало по птицата присмехулник, която пееше, че чак се захласваше — не ти трябва сладкопойна чучулига.

— Ей, Роузи! — повиках го аз. — Какво ще кажеш за един кокал?

Псето дойде бавно, притисна се до мен и аз го почесах зад ушите. Влязохме вътре, сипах му консервата кучешка храна и му я сложих на пода — той й се нахвърли като хиена, надушила мърша. После му дадох и кокал.

— Можеш да го изядеш и тук — обясних му, той обаче отиде при задната врата и зачака да му отворя. — Куче с навици, и туйто — отбелязах аз и го пуснах навън.

Извадих изрезките от вестници, които ми бе дал Пенингтън. В материала за Кълан имаше само общи биографични данни, не открих и намек за скандал. На снимката видях красив мъж с волево чело и сбръчкана от слънцето кожа. Беше облечен в тъмен костюм и бяла риза, носеше вратовръзка на райета и черно бомбе. Под периферията гледаха дяволити светли очи с едва загатната усмивка. Беше се облегнал на някаква стена и бе пъхнал палци в колана си. На втората снимка Кълан беше по-млад и бе облечен в дочена риза и тъмен панталон, на главата си беше нахлупил една от тумбестите шапки с козирки, с каквито в ония години са ходели ченгетата, а на краката му се виждаха партенки, които вероятно е носил в морската пехота. Беше свъсен, явно се е чувствал неудобно пред фотоапарата. Беше сложил крак върху стъпалото на форд кабриолет с четири врати. До него беше шерифът Бък Толман, яхнал едър пъстър кон. Толман беше висок, снажен мъж с изопнат гръб. Беше облечен в закопчана чак догоре риза и кожен елек, очевидно управляваше окръга от седлото на коня и за no-убедително носеше револвер голям калибър. Беше нахлупил шапка с огромна периферия и високо дъно чак до очите с благ поглед и се усмихваше гордо под рунтав засукан мустак. Виждах лице, което няма как да не уважаваш, лице на човек с тежък живот, много перипетии и богата биография, която той вероятно е искал да забрави или с годините е пренаписал. Можеше да е и на петдесет, и на сто и петдесет години. Двамата с Кълан поддържали реда и спокойствието, което, ако се вярва на материала, не било никак лесно.

От материала научих, че Кълан е роден през 1884 година в този, отдаден на порока и покварата, град. През 1900 година, когато бил на шестнайсет, излъгал за възрастта си и се записал в морската пехота, накрая се озовал на Западния фронт и за безпогрешния си мерник бил отличен със „Сребърна звезда“, „Алено сърце“ и френски Кръст за заслуги в битката при Сома. Прибрал се в родния си град през 1920 и започнал работа като заместник — шериф.

През 1921 Толман бил убит в престрелка, описана от вестника като „касапницата в къща «Приказна гледка», най-изисканото и уважавано заведение за забавления в града“. Новият Окръжен съвет начаса излъчил Кълан за шериф. Година по-късно той бил надлежно избран на тази длъжност с обещанието да прочисти Сан Пиетро и да го превърне „в град и окръг, с който ще се гордеем“. През следващите години удържал на думата си и сега бил процъфтяващ туристически град.

В каре бе поместен кратък материал за някакъв гангстер на име Арни Райкър, който през двайсет и втора година бил задържан и осъден за убийството на млада жена — Уилма Томпсън. Райкър, разбира се, твърдял, че Кълан го е натопил. Не се изненадах. Не съм срещал мафиот, който, покажеш ли му уликите, да не викне, че е „натопен“. Осъдили го на смърт, по-късно заменили присъдата с доживотна без право на обжалване.

Като цяло материалът беше доброжелателен, в него нямаше и намек за някакви скандали иди корупция, както ш за онова, което бях чул за Кълан от Скай и от други. С едно малко изключение. Когато репортерът го попитал каква е политическата му програма, Кълан отвърнал: „Ще разберете, когато бъда готов да ви кажа.“

Това вече беше в стила на Кълан, когото познавах от разказите на другите.