Уилям Дийл
Еврика (10)

6.

Срещнахме се със Скай в един ресторант на Ла Сиенега, казваше се „Френското котле“ — доста гръмко име за заведение, където идваха да обядват главно репортери, политици и ченгета. Виж, вечерно време цените бяха далеч по-солени. Ресторантът беше собственост на бивш професионален спортист — Андре Дьокур, навремето многообещаващ боксьор средна категория. Беше красив французин с черна лъскава коса, гръцки нос и зелени очи. Ако се вярва на мълвата, на Андре му предстояло да оспорва титлата с едно кълбо от мускули, същински парен чук, на име Рей Роулс. Всички смятали, че именно Андре ще я грабне, залозите вървели петнайсет към едно за него. Французинът отсъдил, че е крайно време да слезе от ринга, ако не иска да заприлича на Слапси Макси Розенблум, който имал вид на човек, прегазен от автобус, затова изтеглил всичките си спестявания, дал ги на Роулс, за седем рунда го направил на пихтия, после се оттеглил от активния спорт. С печалбата от мача отворил ресторанта, сетне все пак се явил на реванша с Роулс и в третия рунд направо го помлял. Тогава вече наистина се отказал завинаги от бокса. Заведението беше с висок таван и всичко вътре беше от дърво и месинг — такъв ресторант ще си направи по-скоро някой богаташ от Денвър, развъждащ едър рогат добитък, отколкото поамериканчен французин. Покрай стените имаше сепарета, масите в средата бяха отделени една от друга с високи прегради от гравирано стъкло, които изглеждаха много скъпи и изискани, но бяха наслагани главно за да създават усещането за усамотеност. Когато разговарят, журналистите и политиците предпочитат да го правят далеч от чуждите уши. На ченгетата им е все тая, понеже нямат какво толкова да си говорят. Заведението отваряше в седем сутринта и затваряше в единайсет вечерта. За закуска човек можеше да си поръча страхотни яйца на очи — направо да си оближеш пръстите, а на обед менюто със сандвичите бе дълго цели две страници. Не ми беше по джоба да вечерям тук. Ако наистина исках да се изръся с такава тлъста сума колкото за една вечеря, щях да отида в „Чейзънс“. Но и там не бях стъпвал.

Андре не мърдаше от заведението, седеше в малко сепаре за двама, съвсем близо до касовия апарат. Задължително беше облечен в смокинг. Дори в седем сутринта. Сменяше са бялата риза по три пъти на ден и носеше много изискан, едва доловим парфюм, от който забравяхме, че навремето си е вадел хляба с много пот и с десни ъперкъти. На закуска и обяд разрешаваше да се храниш и на вересия, което не бе особено разумно, понеже журналистите, политиците и ченгетата не се славят като хора, конто обичат да си плащат вересиите. Журналистите и ченгетата — защото не печелят много, а политиците, защото си умират да бъркат в кацата с меда, пък и кой ще седне да съди кмета или някой член на Градския съвет за това, че е забравил да плати една — две сметки!

Още щом влязох в ресторанта, Андре стана и ме озари с усмивка за петдесет долара.

— Зий! — рече ми. — Bonjour^[1]! Скай вече е тук. Ей там в ъгъла, при прозореца.

Заведе ме на масата, връчи ми листа с менюто в кожена подвързия, дебело колкото Атласа на света на Ранд Макноли, и се оттегли на поста си.

Скай лапаше като невидял голямо парче пай със сметана по бостънски — така моят колега си представяше ордьовъра.

— Защо вечно си ядеш обяда отзад напред? — попитах аз.

— Защото не обичам да започвам с купа треволяци, из които плава домат.

Келнерът дойде при нас и аз си поръчах телешко задушено с ръжен хляб и кока-кола.

— Извинявай, че закъснях — подхванах. — Сприятелих се с един човек.

— С мъж или с жена?

— С жена.

— Добре ли изглежда?

— Само да я видиш, и ченето ти ще удари пода. Колегата кимна одобрително.

— Богата ли е?

— Татко й е собственик на банката, а тя се шири в кабинет, за какъвто би и завидила и Мария-Антоанета.

Скай грейна похотливо.

— Какво! Май чувам Менделсон?

— То се знае, Агаси, какво друго да чуваш? Запознах се с нея преди три часа и и свих цигарка. Това днес ми беше коронният номер. Една от нейните цигари струва повече от колата ми.

— Което прави колко — трийсет или четирийсет цента?

— Много смешно, няма що. Казвай сега какво свърши днес. Той си дояде пая и изтика встрани чинията досущ хлапе, което току-що е изяло чиния варени зеленчуци.

— Не открих кой знае какво за госпожата. Така и не разбрах каква е била — подхвана Скай. — Затова пък разбрах каква не е била. Не остана никой, с когото да не съм разговарял в данъчното управление. Разправяла е на всички, че е от Тексас. На един е казвала, че е от Уейко, на друг — че е от Сан Антон, трети пък знае, че е от Далас, по едно време се появи и Уичита Фолс. Винаги съм мислел, че е в Канзас. Появила се е в началото на двайсет и четвърта като Върна Хикс. Избягвала е да говори за личния си живот. Никой не е подозирал, че излиза с Виленски, докато двамата не се оженили. Никой не е стъпвал в къщата и, малцина дори знаеха в кой квартал се намира. В работата е била безупречна, не е отсъствала и ден. Както се изрази шефът и, образцова служителка. Няколко пъти са й предлагали да я повишат, но тя неизменно е отказвала.

— Защо да се нагърбва с излишни отговорности! При тия пет стотака, които са влизали в сметката и всеки Божн месец, парите едва ли са я вълнували.

— И аз си помислих същото. Въпреки това после се върнах в управлението и звъннах в Службите за регистрация на гражданите в Уейко, Сан Антон, Далас и Уичита Фолс, проверих и в щатската служба на Тексас. И знаеш лн какво?

— Знам. Не са и чували за такава жена.

— Браво на теб, позна. От Пътната полиция тук казват, че първо е посочила адрес на Хайланд. Проверих го. На въпросната улица няма и никога не е имало такъв номер. Когато си е подновявала шофьорската книжка, е вписала друг адрес — вече в Медоус. Колегите не проверяват такива неща, освен ако не е извършено тежко нарушение.

— С други думи, до двайсет и четвърта година не е съществувала жена на име Върна Хикс.

— Точно така.

— Защо ли не съм изненадан?

— Но защо се е появила точно тогава сякаш от дън земя?

— Защото е трябвало да има някаква самоличност. Очевидно е решила да се установи тук, Лошото е, че би могла да е отвсякъде, няма да се учудя, ако е излъгала и за възрастта си.

Келнерът ни донесе поръчката и Скай се нахвърли да яде.

— Твой ред е — рече той. — Откри ли нещо?

— Смятам да опиша всичко върху дъската. Банковите преводи са постъпвали от различни банки. Два — три дори са оттук, от Лос Анджелис. Но повечето май са дошли от района около Сан Пиетро.

При името „Сан Пиетро“ Скай вдигна рязко глава и ме погледна.

— Та това е територията на Кълан — възкликна той.

— Кълан ли? Дето се кандидатира за губернатор?

— Още не го е обявил официално. Очаква се да го направи всеки момент. Ще се състезава с Клод Остърфелт и Доминик Белини.

— Четох нещо във вестника, но не му обърнах внимание. Кой изобщо е чувал за тоя Кълан?

— Миналата седмица „Таймс“ пусна голям материал за него. Герой от Първата световна война. Страшилище за бандитите и гангстерите. Прочистил е града от тях, който преди години се е казвал Еврика, свърталище на комарджии, порок и проституция. По време на сухия режим там преспокойно си могъл да си купиш пиене. Шериф е бил Бък Толман, славел се е с точния си мерник. Сто на сто си чувал за него. Това обаче е било отдавна. Вече е минало. Май му теглиха куршума в някакъв публичен дом, нали?

— Нещо от тоя род. Но мисля да отскоча до Сан Пиетро. Ей го къде е, на някакви си сто и петдесет километра.

— В банките, Зий, няма да ти кажат нищо. Това са поверителни сведения.

— Да де, но днес сутринта се справих блестящо.

— Само защото си свил на госпожица Паралийката цигара и си и показал патлака. — Известно време Скай мисли, сетне добави: — Явно си надушил нещо.

— Не бих казал.

— Аз съм ти колега, работим заедно. Според теб това не е никаква битова злополука, нали?

— Не ми се вярва госпожа Виленски да е прибирала толкова години по пет стотака на месец, а после да се е подхлъзнала във ваната и да се е сварила. Не съм сигурен, но ми се струва, че следата води към Сан Пиетро.

— Мориарити ще ти се изсмее в лицето и ще те изрита от отдела.

— Е, от опит не боли.

— Шефът ще получи удар.

— Не бой се, ще му обясня как стоят нещата.

— Кълан е костелив орех, Зий. Свих рамене.

— И двамата сме пазители на закона. Може би ще се сработим.

— Да бе, как ли не. Когато цъфнат налъмите.