Колийн Маккълоу
Любимци на съдбата (37)

Само за двайсет дни в кратера на Везувий се събраха хиляда души доброволци. Спартак не можеше да си обясни откъде са научили за лагера му, след като още не беше пратил нито един човек да разпространява вестта за въстаническата му армия и да събира доброволци. Може би една десета от хората, които се присъединяваха към гладиаторите, бяха роби, но огромният брой бяха свободни хора, най-вече от самнитски произход. Нола беше сравнително наблизо, а в Нола всички мразеха до смърт римляните. Както ги мразеха в Помпей, Неапол и всички други италийски народи, които се бяха борили до смърт срещу Сула, най-напред в Съюзническата война, а след това — под командването на Понтий Телезин. В Рим можеха да се заблуждават, че са победили окончателно самнитите; но това, разсъждаваше Спартак, след като записваше едно след друга самнитски имена в списъка с доброволците, щеше да се окаже истина едва когато и последният самнит на земята загине. Повечето самнити идваха със собствени доспехи и оръжия — все опитни ветерани, които не искаха да чуват името на Сула. Ако някой споменеше Цетег или Верес — двамата легати на диктатора, които заедно разграбиха цял Самний, всички правеха знаци, сякаш гонеха злата прокоба.

 

 

— Имам нещо да ти покажа — рече Крикс на Спартак една сутрин в самия край на септември.

Спартак се беше заел да обучава центурията от избягали роби, затова прехвърли занятията на друг гладиатор, преди да последва изгарящия от нетърпение Крикс.

— Какво има? — попиха той другаря си, който нервно го дърпаше за ръката.

— По-добре да видиш с очите си — обясни Крикс и поведе Спартак към една пролука в стените на кратера. Оттам се простираше гледка на десетки километри в северна посока.

Пред пролуката стояха на пост двама самнити, които с вълнение посрещнаха предводителя си:

— Погледни! — посочи му един от тях нещо в далечината.

Спартак погледна. В краката им се спускаха стръмните сипеи на горните склонове. Триста метра по-надолу започваха полята и градините. А между житните класове си пробиваше път колона римски войници, начело на които яздеха четирима офицери с гръцки шлемове и шарени брони. Трима от офицерите се движеха в редица, докато четвъртият ги следваше самотен. Около лъщящата си броня самотният офицер носеше вързана лентата, символизираща личния му империум.

— Брей, брей! Още от първия път ни пращат претор! — изхили се Спартак.

— Колко легиона са това? — попита разтревожен Крикс.

Спартак го изгледа в недоумение.

— Какви легиони, бе, Крикс? Ти си бил войник, трябва да знаеш как изглежда един легион отдалеч!

— Именно! Аз бях в легионите, никога не съм имал случай да ги гледам отстрани. Как да знам?

Спартак широко се усмихна.

— Бъде спокоен, имаме работа с не повече от половин легион — пет кохорти новобранци, каквито не съм виждал през живота си. Виждаш ли как се тътрят, какви усилия им струва да не нарушат строя? Личи си от километри. И което е най-важното, началникът им е също е новобранец! Язди зад легатите си. Това е най-сигурният знак, че няма никакво доверие в силите си. Иначе щеше сам да води колоната.

— Пет кохорти, казваш. Та това са две хиляди и петстотин души.

— Пет кохорти, които никога не са воювали, Криксе.

— Ще свиря сбор.

— Не, остани при мен. Нека си мислят, че не сме ги забелязали. Ако чуят суматоха, ще се спрат и ще вдигнат лагера си долу в равното. Но ако останат с чувството, че са минали незабелязани, тоя глупак ще ги доведе до самия връх и чак тогава ще се сети, че няма къде да построи лагера си. Но тогава ще е твърде късно да се прегрупират и тепърва да слизат в равнината. Войниците ще трябва да се настанят, където намерят за добре по скалите. Глупаци! Ако бяха дошли от юг, щяха поне да използват пътеката, по която аз ви доведох.

Докато падне мрак, Спартак се беше уверил окончателно, че сред наказателния отряд няма стари войници. Командирът им беше наистина с ранг на претор и се казваше Гай Клавдий Глабер. Сенатът му беше наредил на минаване да събере пет кохорти войници от Капуа и без да се бави, да нападне скривалището на бегълците на Везувий и да ги изтреби.

До изгрев-слънце наказателният отряд вече не съществуваше. Цяла нощ една след друга малки групи бойци слизаха безшумно по скалите — някои дори бяха спуснати с въжета, — за да избиват спящите войници. Войниците наистина бяха до такава степен неопитни, че бяха скупчили щитовете и копията си на пирамиди край големите огньове, които издаваха местонахождението на всяка групичка. Гай Клавдий Глабер очевидно беше сметнал стръмните склонове достатъчна закрила и изобщо не беше нареждал да се строи укрепен лагер. Едва в малките часове някои от по-бдителните войници си дадоха сметка, че около тях се разиграват зловещи събития, и дадоха обща тревога. Тогава започна и паническото бягство.

Спартак удари наплашения противник с всички сили, като жените от лагера осветяваха терена с разпалени глави. Половината войници на Глабер загинаха, другата половин успяха да избягат, но завещаха на Спартак цялото си въоръжение. Начело на бегълците тичаха Глабер и тримата му легати.

В крайна сметка бунтовниците се сдобиха с две хиляди и осемстотин пълни комплекта бойно снаряжение. Спартак и гладиаторите смениха зрелищната си екипировка с облеклото на редови римски легионери, а обозът на Глабер беше присъединен към добитъка и каруците на бегълците. След като се разчу за разгрома на Глабер, от всички страни заприиждаха нови доброволци, повечето от тях опитни бойци. След като записа пет хиляди души в армията си, Спартак реши, че скривалището във Везувий си е свършило работата, и подкара легионите си на поход.

Имаше съвсем ясна представа къде да отиде.

 

 

И така, когато преторите Публий Вариний и Луций Косиний извадиха двата легиона новобранци от тренировъчния лагер в Капуа и поеха към Нола, недалеч от опустошената Вила Бациатус на пътя им се изпречи добре укрепен легионерски лагер. Вариний, главнокомандващият, беше войник с опит. Войник с опит беше и Косиний, негов заместник. Само един поглед към собствените им войници беше достатъчен да ги ужаси. Та това бяха голобради момчета, които дори не бяха преминали през началните етапи на обучението! Като връх на преторските злощастия и времето се случи лошо, влажно и ветровито, а бойните редици бяха покосени от остра заразна болест. Когато Вариний видя пред себе си яката крепост встрани от Нола, се сети, че вътре се крият бунтовниците… Даваше си сметка и че войниците му не са в състояние да превземат подобно съоръжение. Затова предпочете да вдигне лагер близо до този на Спартак и да чака.

Никой още не знаеше името на предводителя на бунтовниците. Знаеха само, че бегълците са завзели гладиаторската школа на Гней Корнелий Лентул Бациат (който беше и собственик на школата), след което са се скрили в кратера на Везувий и там към тях са се присъединили няколко хиляди недоволни от режима самнити, лукани и избягали роби. От опозорения Клавдий Глабер беше дошла вестта, че бунтовниците владеят цялото оръжие на петте му кохорти и че са успели да унищожат отряда му с вещината на истински войници.

И все пак Вариний и Косиний разполагаха с добри съгледвачи, които с известни усилия пресметнаха общия брой на бунтовниците в лагера на пет хиляди души. От тях известна част били дори жени. Вариний се изпълни с известни надежди и на другата сутрин разгърна двата си легиона на полето между двата лагера. Дори с новобранци можеше да спечели сражение при съотношение две към едно. Но дъждът продължаваше да се излива върху главите на легионерите.

Когато сражението свърши, Вариний не знаеше с какво да се оправдае за поражението — дали с това, че при самия вид на врага младите му войници се бяха вцепенили от ужас, или с болестта, която принуждаваше легионерите му да захвърлят копията и да твърдят, че просто не са в състояние да се сражават. Най-тежкият удар се оказа гибелта на Косиний, който беше изненадан, докато се мъчеше да прегрупира канещите се да избягат войници. Вторият тежък удар беше загубата на голяма част от оръжието дори на оцелелите. Нямаше смисъл да гони бунтовниците, които бързо се изтегляха към лагера си. Вариний даде заповед и поведе обезсърчените си кохорти обратно към Капуа. Оттам писа откровено писмо до сената, в което не пестеше критиките към себе си, но и към несериозното отношение на сенаторите. В цяла Италия, протестираше той, нямаше и един опитен войник, като се изключат самите бунтовници.

Ако не друго, то поне беше научил чие име стоеше зад цялата тази ненадейна опасност — някой си Спартак, тракийски гладиатор.

 

 

В продължение на повече от месец и половина Вариний се занимаваше с бойната подготовка на нещастните си войници, повечето от които се бяха спасили живи от сражението, колкото да станат жертва на ширещата се епидемия. Междувременно преторът потърси услугите на множество стари центуриони, служили още при Сула, но те отказаха да се присъединят към него. Сенатът сметна за наложително още отсега да започне набирането на четири допълнителни легиона. Вариний получи пълни уверения, че ще му бъде осигурено всичко, от което има нужда. От осемте действащи претори още един беше изпратен от Рим като старши легат на Вариний — Публий Валерий. Първият претор избяга, вторият загина, третият беше бит, четвъртият нямаше защо да се чувства оптимист.

В края на ноември Вариний реши, че войската му е достатъчно обучена, и я изведе повторно от Капуа да нападне лагера на Спартак. Но той се оказа празен — Спартак се беше измъкнал навреме, което още веднъж доказваше, дори и тракиец по произход, разбираше занаята като истински римски пълководец. Болестите продължаваха да тормозят бедния Вариний. Докато водеше двата си легиона на юг, трябваше безпомощно да наблюдава изоставащите кохорти и да слуша обещанията на центурионите как щели да настигнат армията му, щом войниците се пооправят. Близо до Пиценция, точно преди войската му да излезе на брода през река Силар, Вариний най-сетне настигна бегълците. Но с ужас трябваше да установи, че вместо един легион Спартак разполага с цяла армия. От пет хиляди бунтовниците бяха станали двайсет и пет хиляди. Без да смее да нападне, Вариний трябваше да изгледа безучастно как силите на врага прекосяват безпрепятствено Силар и навлизат на територията на Лукания.

Когато болните се присъединиха към здравите и Вариний реши, че епидемията отминава, двамата с Валерий проведоха съвещание. Щяха ли да преследват бунтовниците в Лукания, или щяха да се върнат в Капуа, където да използват зимата за подготовка и да изчакат подкрепленията?

— Това, което имаш предвид — заключи Валерий, — е дали си струва да се дава сражение сега, когато врагът има числено превъзходство, или можем да съберем попълнения през зимата и да обясним на сената, че отлагането на бойните действия е било мъдро и оправдано?

— Не мисля, че имаме избор — възрази колегата му. — Трябва да преследваме бунтовниците сега. До пролетта за нас не знам, но за тях съм сигурен, че ще съберат двойно по-голяма армия. В Лукания няма да остане ветеран, който да не се присъедини към тях.

И така, Вариний и Валерий прекосиха на свой ред реката, нищо че войската на Спартак не се виждаше. Бунтовниците бяха напуснали цивилизацията и се криеха нейде из луканските планини. В продължение на осем дни двамата претори вървяха по следата, но нищо не им подсказваше, че настигат бегълците. За всеки случай всяка вечер издигаха здраво укрепен лагер, да не би да се окаже, че са сбъркали…

На деветия ден войниците с мърморене и кисели физиономии се залавяха отново на работа — младите войници се различаваха от ветераните най-вече по това, че не ценяха предимствата на укрепения лагер. Докато легионерите трупаха насипите с пръстта от рововете, Спартак нападна изневиделица. Изненадан, с далеч по-слаби сили от тези на врага, Вариний беше принуден да отстъпи. Но повечето му войници останаха в обкръжение заедно с пищно оседлания му държавен кон. От осемнайсет кохорти, с които двамата претори бяха нахлули в Лукания, само пет оцеляха. Вариний и Валерий ги оставиха да пазят брода през Силар под командването на квестора Гай Тораний.

Двамата претори се прибраха в Рим, където увещаваха сената да събере възможно най-скоро нова войска. С всеки ден положението ставаше по-сериозно, но при условие, че Лукул и Марк Кота се канеха да воюват на изток, а Помпей продължаваше да воюва в Испания, повечето сенатори смятаха обявяването на мобилизация за безполезно — войници просто нямаше. През януари се разбра, че Спартак е напуснал Лукания начело на четиридесет хиляди души, групирани в осем пълноценни легиона. Бунтовниците бяха връхлетели върху позициите на бедния квестор Тораний при река Силар, бяха убили и него, и всичките му войници. Кампания се намираше в ръцете на Спартак, който според сведенията се опитвал да убеди самнитите на свой ред да се присъединят към него и да се борят за независима Италия.

Трибуните на хазната получиха стриктни указания да престанат с вечните си оплаквания и да се опитат спешно да намерят пари, с които да се събере армия от платени ветерани. Преторът Квинт Арий (който трябваше да замени Гай Верес като управител на Сицилия) получи инструкции да замине най-бързо за Капуа, където да сформира армия от четири легиона, каквато се полагаше само на консул. Задачата му беше да примами в легионите възможно най-голям брой ветерани. Новоизбраните консули Луций Гелий Попликола и Гней Корнелий Лентул Клодиан получиха официално върховното командване във войната срещу Спартак.

Всичко това Спартак научи, след като се зае с постепенното овладяване на Кампания. И тъй като армията му продължаваше да нараства, той се научи да попълва състава й в движение, като подрежда новите кохорти, без дори да оставя старите да си починат. Тъжно събитие беше гибелта на Еномай по време на успешното нападение срещу лагера на Вариний и Валерий. Но пък Крикс беше все още жив и здрав, а имаше и други способни офицери. Държавният кон, който преторът Вариний остави, докато си спасяваше живота, беше достойно животно за главнокомандващия бунтовническата армия! Всяка сутрин Спартак демонстративно целуваше коня и галеше дългата му сребриста грива. Беше го нарекъл Бациат.

Убеден, че градове като Нола и Нуцерия ще се присъединят към него, Спартак беше пратил парламентьори, които да говорят с градските управници и да им обяснят какви са намеренията на Спартак — да подпомогне Квинт Серторий в установяването на Италийска република. За целта той искаше войници, провизии и пари. Но гражданите на Нола и Нуцерия твърдо му заявиха, че никой град в Кампания няма да подкрепи каузата на Квинт Серторий или на гладиатора Спартак.

— Ние не обичаме римляните — заявиха магистратите на Нола — и се гордеем с факта, че се съпротивлявахме на римската войска по-дълго, от който и да е друг италийски град. Но няма да го допуснем повече. Никога повече война в Рим. Ние изгубихме богатствата си, цвета на града ни загина в борбата срещу римляните. Няма да застанем на твоя страна.

Когато и от Нуцерия пратиха подобен отговор, Спартак се посъветва с Крикс и Алузо.

— Да превземем и двата града и да ги оплячкосаме — поиска тракийската жрица. — Така и другите ще знаят, че е по-добре да ни подкрепят.

— Съгласен съм с нея — добави Крикс, — макар и по други съображения. Имаме четирийсет хиляди души армия, достатъчно добро въоръжение и предостатъчно храна. Но нямаме нищо друго, Спартак. Колкото и да обещаваме на войниците богатство и високо положение след окончателната победа на Квинт Серторий, няма да е зле да им покажем това богатство още сега. Ако нападаме всеки град, който откаже да ни сътрудничи, ще наплашим и градовете, които ще срещнем по-нататък по пътя си. А в същото време ще зарадваме легионите си. Жени, пари, никой не може да устои на грабителството!

Привикнал към всякакво насилие и станал безразличен към човешкото нещастие, Спартак вземаше решенията си много по-бързо, отколкото навремето, преди да влезе в гладиаторския свят.

— Много добре. Нападаме Нуцерия и Нола. Нека никой не жали врага.

 

 

Войската му не прояви никаква жалост. Като огледа резултатите от нападението, той си каза, че от плячкосването на италийските градове има полза — освен пари, жени и храна, Нола беше дарила своите нападатели с цяло съкровище от злато и скъпоценности. Ако продължаваше така, Спартак щеше да предложи на Квинт Серторий не само войници, но и средства, с които да си набави двойно по-голяма армия. А ако това се окажеше истина, нищо чудно диктаторът Квинт Серторий да назначи тракийския гладиатор Спартак началник на конницата.

Ето защо бунтовниците трябваше да се сдобият с голямо богатство още преди да напуснат пределите на Италия. Към легионите се присъединяваха още желаещи, а заедно с тях се носеха и разказите за скрити богатства в Лукания, Брутий и Калабрия, които римляните така и не успели да докопат в миналото. Затова от Кампания бунтовниците се насочиха на юг към Брутий, където превзеха първо Консенция, сетне Турий и Мегапонт на брега на Тарентския залив. За голяма радост на Спартак и трите града се оказаха порядъчно богати.

Когато Алузо свърши с дялкането на Бациатовия череп, Спартак й беше подарил тънка сребърна пластина, с която да го обкове отвътре. Но след като навестиха Консенция, Турий и Мегапонт, я посъветва да изхвърли среброто и да го замести със злато. Във всичко това имаше известна романтика — романтика, подчертавана от тайнствената личност на Алузо, която разсъждаваше като варварка, но владееше много магии и беше живият талисман на Спартак. Докато тракийката беше с него, той можеше да се смята за един от любимците на фортуна.

Да, Алузо беше прекрасна. Можеше да намира водоизточници, да предусеща бедствия, да изнамери най-правилния съвет за всичко. С червените си устни, с чупливите си коси и светлите си като на вълк очи тя се нравеше все повече на Спартак — може би защото се беше окичила със златни накити, които тежаха колкото нея, а може би защото беше истинска тракийка — за какъвто се смяташе той. Двамата принадлежаха един на друг и Алузо беше въплъщение на всички странни преображения, през които беше минал Спартак.

В началото на април той прекосяваше Източен Самний убеден, че поне там градовете ще застанат зад него. Но нито Езерния, нито Бовиан, нито Беневент или Сепин приеха предложенията му. Пък и самнитските градове не си струваха усилията да бъдат обсаждани — Верес и Цетег ги бяха опустошили. И все пак намираха се все още самнити, които на своя глава бягаха от родните си места и се записваха в бунтовническата армия. Спартак командваше не по-малко от деветдесет хиляди души.

Толкова много хора на едно място, убеждаваше се Спартак, бяха трудни за управляване. Макар войската да беше разпределена в легиони и да беше въоръжена по римски образец, Спартак усещаше постоянната липса на кадърни офицери, които да наложат желязна дисциплина, да ограничат пиянството и неизбежните прояви на насилие, породени от женското присъствие в лагера. Време беше, реши той, армията да се насочи на север — към Галия, откъдето да се прехвърли в Испания при Квинт Серторий. Нямаше да мине по удобните пътища западно от Пиренеите — все още се боеше да приближава Рим, а щеше да следва адриатическото крайбрежие, прекосявайки областите, които се бяха сражавали най-ожесточено срещу римското надмощие на полуострова — земите на маруцини, вестини, френтани, както и Южен Пицен. Там щяха да се намерят последователи!

Но Крикс не желаеше да ходи до Близка Испания, нито го желаеха трийсетте хиляди войници от неговата част.

— Защо да отиваме толкова далеч? — питаше той. — Ако всичко, което разправяш за Квинт Серторий, е истина, то той все някой ден ще дойде в Италия. По-добре да ни завари в Италия, стъпили с крак върху врата на Рим. Оттук до Испания са осемстотин километра, като през цялото време ще трябва да се бием с галските племена, които не могат да ни различат от всички останали римляни. С моите хора против идеята да напускаме Италия.

— Ако ти и твоите хора сте против идеята да напуснете Италия — разгневи се Спартак, — то стойте си в нея! Имам близо сто хиляди войници, за които трябва да мисля, много са ми! Затова ти си върви, Криксе, колкото по-далеч, толкова по-добре за мен! Прибери си трийсетте хиляди глупака и си стой в Италия!

Когато Спартак и останалите седемдесет хиляди бунтовници, заедно с огромния обоз и четирийсетте хиляди жени — без да се броят децата — поеха на север, за да прекосят река Тиферн, Крикс и неговите трийсет хиляди войници се насочиха в обратната посока — към пристанището Брундизий. Беше краят на април.

 

 

По това същото време консулите Гелий и Клодиан напуснаха Рим и отидоха да изведат армията си от Капуа. Бившият претор Квинт Арий беше съобщил на сената, че четирите легиона в Капуа са се подготвили достатъчно. Арий не гарантираше, че стават за люти битки, но се надявал, че е така.

Когато двамата консули пристигнаха в Капуа, там вече знаеха за разрива между Спартак и Крикс, както и за това, че Спартак се е насочил на север. Римляните бързо съставиха план за действие. Квинт Арий щеше да вземе един легион и щеше да се насочи на юг, за да подгони Крикс. Гелий щеше да командва втория легион и да се залепи с него за Спартак — докато Арий не се присъедини към него. В това време Клодиан и последните два легиона щяха да префучат покрай Рим и по Валериевия път щяха да прекосят Апенините и да се озоват на адриатическия бряг. Двамата консули щяха да обкръжат от две страни Спартак.

Няколко дни по-късно Квинт Арий изпрати радостна вест. При числено превъзходство пет към един в полза на бунтовниците войниците му се бяха спотаили по склоновете на планината Гарган в Апулия и бяха атакували изненадващо недисциплинираната и зле построена армия на Крикс. Той и всичките му трийсет хиляди последователи бяха загинали — онези, които оцеляха в сражението, бяха публично екзекутирани. Квинт Арий не желаеше да оставя врагове в тила си.

Гелий нямаше същия късмет. Както Арий се справи с Крикс, така постъпи Спартак с Гелий. Единственият легион на консула се пръсна в панически ужас в момента, в който от планинските склонове към тях се спусна многократно по-голямата армия на бунтовниците — както се оказа, войниците бяха постъпили разумно и малцина загинаха на бойното поле. Освен това бяха взели добра дистанция пред преследвачите си, та не се наложи да захвърлят оръжието си. Когато Арий се присъедини към Гелий, двамата успяха годе да изправят пострадалия легион на крака. Във всеки случай не се налагаше връщане в Капуа.

Спартак продължи право на север, за да се разправи с Лентул Клодиан. Един пленен римски трибун му беше издал плановете на врага и той смяташе на свой ред да го вкара в капана. При Хадрия двете армии се сблъскаха и изходът беше кажи-речи като с Гелий. Армията на Клодиан се пръсна на всички страни. Така Спартак можеше да продължи безпрепятствено на север.

Без да се отчайват, Гелий, Клодиан и Арий събраха четирите легиона на едно място и си опитаха още веднъж късмета при Фирм Пицен. И този път бяха разгромени. Спартак вече беше навлязъл на територията на галската земя. Прекоси Рубикон и в края на секстил се озова в Италийска Галия. Емилиевият път скоро щеше да го изведе при Плаценция и склоновете на Западните Алпи.

Долината на Пад беше богата на всякаква растителност, за конете имаше обилна паша, за хората — пълни догоре хамбари, до които градовете не можеха да откажат достъп. След като се научи да опустошава всеки град, който се изпречи на пътя му, Спартак не виждаше причина да бъде благосклонен тъкмо към жителите на Италийска Галия.

При Мутина, на средата по пътя за Алпите, огромната армия на Спартак се сблъска с единствения легион, който управителят на провинцията Гай Касий Лонгин имаше под ръка. Римляните се биха с достойнство, но нямаха шанс за победа. Касиевият легат Гней Манлий се появи на свой ред два дни по-късно начело на втория легион, но и той беше сразен.

Последният римлянин, с когото Спартак бе разговарял лично, беше военният трибун, заловен при първия разгром на Гелий Попликола няколко месеца по-рано. Нито при Хадрия, нито при Фирм Пицен Спартак не бе успял да срещне отблизо Гелий, Клодиан или Арий. Но при Мутина армията му се сдоби с двама знатни пленници — Гай Касий Лонгин и Гней Манлий, затова бунтовникът си направи удоволствието да разговаря с тях — нека най-сетне двама членове на сената видят с очите си с кого си има работа цяла Италия. Време беше в Рим да научат кой е врагът им. Спартак нямаше намерение да убива или задържа Касий и Манлий — искаше те да се приберат в Рим и да разкажат за преживяното.

За всеки случай Спартак беше оковал и двамата пленници във вериги. Преди да ги доведат при него, беше облякъл чисто бяла римска тога и се беше разположил на подиум, така че да ги гледа отвисоко. Касий и Манлий го изгледаха с видимо учудване, но едва когато Спартак ги заговори с кампанийския си акцент, те окончателно се увериха откъде е родом.

— Ти си италиец! — възкликна Касий.

— Римлянин — поправи го Спартак.

Но в рода на Касиите не се раждаха страхливци. Всички бяха по природа храбри и дори свирепи, но дори да допускаха някоя фатална грешка като пълководци, никога не бягаха от полесражението. Този Касий се оказа достоен наследник на предшествениците си. Вместо да показва уплаха, той вдигна окованата си ръка и заканително размаха юмрук към красавеца на подиума.

— Да не бяха тия позорни окови, щеше да си мъртъв римлянин! — процеди той през зъби. — Дезертьор от легионите, а? И си станал тракиец чак на арената!

Спартак се изчерви от яд.

— Не съм никакъв дезертьор. В мое лице виждате един почтен римски военен трибун, който беше несправедливо съден за бунт в Илирик. Намирате веригите за позорни? Как мислите аз се чувствах в моите окови, когато ме пратиха в прокълнатата школа на Бациат? Вериги за вериги, проконсуле Касий!

— Хайде, убивай ни, да не си губим времето! — подкани го Касий.

— Да ви убивам ли? О, не, нямам такова намерение — усмихна се Спартак. — Ще ви пусна на свобода сега, след като усетихте позора от това да носиш окови. Ще се върнете в Рим и ще обясните на сената кой съм аз и къде отивам. Както и ще го предупредите какво възнамерявам да направя, щом стигна целта си… И когато се прибера в Италия.

Манлий сякаш се канеше да му отговори, но Касий извърна глава и го стрелна с убийствен поглед. Легатът веднага се сниши.

— Кой си ти ли? Един обикновен бунтовник. Къде отиваш? Към окончателното си падение. Какво възнамеряваш да сториш — да загинеш. А какво ще сториш, след като се върнеш — ще бъдеш само една жалка сянка, която дори и в Подземното царство никой няма да забележи — изсмя се Касий. — Това ще разкажа на сената, и то с голямо удоволствие!

— Тогава разправете и това! — ядоса се докрай Спартак изправи се и като захвърли на земята бялата си тога, започна да си бърше краката в нея. — След себе си водя осемдесет хиляди души, добре въоръжени и научени да се бият като римляни. Повечето от тях са самнити и лукани, но дори и робите, които съм взел в армията си, са достойни и храбри бойци. В обоза си държа плячка за хиляди таланти. Сега съм се запътил към Испания, където да се присъединя към Квинт Серторий. Двамата с него ще нанесем окончателно поражение на римската армия в двете Испании, след което ще се върнем заедно в Италия. Вашият Рим няма никакви шансове срещу нас, проконсуле! До края на следващата година Квинт Серторий ще бъде римски диктатор, а аз — началник на конницата!

Касий и Манлий го бяха изслушали търпеливо, като изражението им на няколко пъти се промени — ту го гледаха с гняв и страхопочитание, ту с недоумения и дълбоко удивление. Но когато Спартак свърши със заканите си, в очите им имаше насмешка! И двамата отметнаха глави назад и прихнаха неудържимо. Спартак се изчерви. Какво толкова смешно беше казал? Да не би да се смееха на дързостта му? Или да го смятаха за луд?

— Ама, че си глупак! — рече Касий, когато се овладя. — Ама ти наистина си един най-обикновен селяндур! Да си чувал нещо за разузнаване? Разбира се, че не си! Каква е разликата между твоята дивашка орда и най-свирепите варвари от север? Разлика няма, това е истината! Не мога да повярвам, че не знаеш, но явно не си осведомен.

— Какво да знам? — попита Спартак, внезапно пребледнял. Вместо да се разгневи още повече от предизвикателното държане на Касий и да се засегне от обидите, той започна да се изпълва със страх.

— Серторий е мъртъв! Беше заклан от собствения си легат Перперна Вейентон миналата зима. В Испания няма повече бунтовници! Единствената войска, която ще срещнеш, са победоносните легиони на Метел Пий и Помпей Велики. А те всеки момент ще тръгнат обратно за Италия и ще унищожат дивашката ти орда!

При което Касий отново започна да се смее.

Спартак не желаеше повече да слуша. Закри ушите си с ръце и хукна при Алузо.

 

 

Родила син на Спартак, Алузо не знаеше какво да каже, за да го утеши; той беше скрил глава под червеното си наметало и горко ридаеше.

— Какво мога да направя? — питаше я Спартак. — Командвам армия без цел, стоя начело на цял един народ без родина!

Косата закриваше лицето на Алузо, която клекна с широко разтворени колене над чашата с кръв, ашиците и отсечената ръка на Бациат. Започна да удря кокалчетата с ръката, взираше се пред себе си и напяваше неразбираеми заклинания.

— Големият римски враг на запад е мъртъв — каза тя накрая, — но големият римски враг на изток е все още жив. Кокалите искат да отидем при Митридат.

Как не се беше сетил сам!

— Митридат ли? Разбира се, че Митридат! Ще пресечем Източните Алпи, ще нахлуем в Илирик. Оттам ще прекосим Тракия, ще излезем на бреговете на морето и ще се присъединим към Митридат. — Впи поглед в Алузо. — Тракия е твоята родина, жено. Няма ли да пожелаеш да останеш?

Тя презрително изсумтя.

— Родината ми е там, където си ти, Спартак. Дали са го разбрали или не, бесите са обречен народ. Няма племе на света, достатъчно силно, за да устоява вечно на Рим. Само велик владетел като Митридат може да се съпротивлява. Не, съпруже, няма да останем в Тракия. Ще се заселим в царството на Митридат.

 

 

Един от многото проблеми, които стояха пред толкова голяма армия, бе практическата невъзможност на върховния началник да общува с всички войници. Спартак свика всички бунтовници и започна да крещи, колкото му глас държеше, та да разберат за настъпващите промени. Вместо на запад, щяха да се обърнат отново на изток, да се върнат по Вия Емилия чак до Бонония, оттам да поемат по Аниевия път към Аквилея на североизток, а нататък — към Илирик. Някои го разбраха, но повечето — не. Някои, защото не бяха чули самия Спартак, ами някой им беше преразказвал, а други — защото не бяха пожелали да чуят. Мнозинството изпитваха старите италийски страхове и неприязън към източните деспоти. Квинт Серторий беше римлянин. Митридат си оставаше варварин, който се храни с италийски дечица и се готви да превърне целия свят в роби.

 

 

Армията отново потегли, този път на изток, но щом приближиха Бонония, недоволството сред войниците се засили и все повече хора се обявяваха против решението. Пътят до Испания беше цяла вечност, какво ли оставаше за Понт дето никой не знаеше къде точно се намира? Мнозина самнити и лукани — а те бяха мнозинство в армията — говореха само оскански и латински, но не разбираха и дума гръцки. Какво щяха да правят в страна като Понт, където се говори гръцки?

При Бонония войниците излъчиха сто души представители — легати, трибуни, центуриони и редови войници, които да говорят със Спартак.

— Не искаме да напускаме Италия — заявиха му те открито.

— И аз не искам да ви изоставям — отвърна той, преглъщайки огромно разочарование. — Без мен ще се разпаднете на множество армии, а римляните ще използват това и ще ви избият.

Когато делегацията си отиде, Спартак се обърна отново за помощ към Алузо:

— Аз съм един отчаян човек, жено. Не от външни врагове, не и от Рим. Те са твърде изплашени и не могат да разберат.

Алузо раздруса кокалчетата и ги хвърли на земята. После побърза да ги прибере в торбичката им. Това, което бяха предсказали, нямаше да изрече на глас; някои тайни трябваше да останат заключени в сърцата на жените, които бяха по-близки до майката земя.

— Тогава ще отидем в Сицилия — предложи. — Тамошните роби ще се вдигнат на въстание, за да ни посрещнат. Вече на два пъти са въставали. Нищо чудно римляните да ни оставят да се прехвърлим мирно в Сицилия. Стига да им обещаем, че ще осигуряваме достатъчно евтино жито на града, никой няма да има нищо против да се заселим в Сицилия.

Не можа да прикрие своята неувереност; Спартак усети това и за миг си помисли дали няма да е най-добре, ако отсега обърне войската си на юг и нападне самия Рим. Но като размисли, даде си сметка, че и този път у Алузо е проговорила мъдростта. Както винаги тракийката се оказваше права. Нека бъде Сицилия.

 

 

Да станеш понтифекс, означаваше да влезеш в най-тесния елит на политическата класа в Рим; авгурската колегия идваше по почест след тази на понтифексите, но за някои фамилии, които веднъж се бяха добрали до авгурската длъжност, тя се превръщаше в неприкосновена собственост, която никой не биваше да застраши. Същото се отнасяше и до понтификата, който се ползваше с още по-голям престиж сред знатните римски семейства. Затова когато Гай Юлий Цезар беше въведен в колегията на понтифексите, той добре знаеше, че пътят му към крайната цел в кариерата му — консулската длъжност — е открит. Пък и повторното му въвеждане в жречески сан компенсираше бягството му от службата като фламен Диалис. Никой повече нямаше да го сочи с пръст и да разправя, че правното му положение е под съмнение, че така или иначе би трябвало да е само фламин и нищо повече; самият факт, че останалите четиринайсет понтифекси доброволно го бяха приели в редиците си, доказваше пред цялото общество, че е пълноценен член на политическия елит в републиката.

Майка му, както Цезар научи при завръщането си, се беше сприятелила с Мамерк и жена му Корнелия Сула. По-често напускаше уединението си в Субура и обикаляше светските кръгове; навсякъде я посрещаха с уважение и възхищение. Престъпните деяния на Гай Марий през последните месеци от живота му бяха накърнили жестоко образа на неговата почитаема вдовица Юлия, затова нямаше как точно тя да се вмести в обществените представи за идеалната римска матрона — както Корнелия, майката на Гракхите, го беше сторила половин век по-рано. Сега изглеждаше, че не друга, а Аврелия, ще заеме мястото на първа римска дама. Напоследък тя редовно вечеряше в компанията на Катуловата съпруга Хортензия или Хортензиевата съпруга Лутация, дори с по-млади римски дами като Сервилия — вдовица на Марк Юний Брут и съпруга на Децим Юний Силан (от когото имаше две момиченца) — и още множество Лицинии, Марции, Корнелии и Юнии.

— Всичко това е чудесно, майко, но защо ти е? — учуди се Цезар.

В красивите очи на Аврелия пламнаха от гордост, на страните й се появиха трапчинки.

— Защо искаш отговор, когато той е очевиден? — попита тя. — Ти знаеш не по-зле от мен, Цезаре. Кариерата ти започна да се развива по-бързо, мой дълг е да ти помогна. — Тя тихо се покашля. — Освен това повечето от тези дами ми изглеждат напълно лишени от разум. Затова мога да науча за домашните им грижи от тях самите. — Направи пауза и се замисли, сякаш проверяваше дали не е преувеличила. — Така де, всички, с изключение на Сервилия. Виж, тя е доста забележителна млада жена! Винаги знае какво и как трябва да направи. Не е зле да те запозная с нея, Цезаре.

Той отвърна с досада:

— Благодаря, майко, но макар че съм ти изключително благодарен за усилията, които полагаш заради мен, това би означавало и аз да се присъединя към следобедните ви събирания на сладки и подсладено вино. Освен ти и Цинила единствените жени, които ме интересуват, са тези, на чиито мъже възнамерявам да сложа рога. Тъй като нямам никакво вземане-даване с Децим Силан, не виждам защо трябва да общувам с жена му. Освен това Сервилиите са най-досадните представители на цялото патрицианско съсловие!

— Тази Сервилия не е досадна — възрази Аврелия. Тя нямаше нищо конкретно наум, та да спори с Цезар по маловажни въпроси. Затова смени темата: — Не забелязвам да се връщаш към домашните си навици.

— Това е, защото няма да се задържа дълго в града. Трябва веднага да замина за Трансалпийска Галия и да се присъединя към Марк Фонтей — очертава се една бърза и категорична победа над галските племена, в която е редно и аз да запиша участие. Надявам се да се върна до юни месец — тогава ще се кандидатирам за старши военен трибун.

— Разумно решение — кимна тя. — След като си толкова добър пълководец, както разправят, редно е да направиш нещо и като законно назначен офицер.

Цезар я погледна накриво.

— Не си справедлива, майко!

 

 

Подобно на повечето управители на Трансалпийска Галия Фонтей се беше нанесъл в Масилия, но имаше намерения да осигури достатъчно работа на Цезар за идните десет месеца. По време на сражение срещу воконтите го бяха ранили тежко в крака, затова се беше изплашил да не би всичко да отиде на вятъра, след като не е в състояние да обикаля сам провинцията. Затова когато Цезар се появи, той му предаде командването на двата легиона, с които разполагаше, и му нареди да довърши започнатата военна кампания из долината на Друенция. Самият Фонтей щял да се заеме със снабдяването за Испания. След като се разбра за убийството на Серторий, управителят на Галия шумно въздъхна и заедно с Цезар се заеха окончателно да прогонят враждебните алоброги от римските владения.

И Фонтей, и Цезар бяха родени за войници, затова се разбираха отлично и признаваха един пред друг, че за добрия пълководец е удоволствие да работи с достоен и способен колега. Когато на другото лято Цезар препускаше обратно за Рим, можеше да бъде спокоен — беше записал още две кампании, оставаха му само три до квесторството. Времето, прекарано в Галия, му беше от полза, тъй като допреди не му се беше удавал случай да посети земите оттатък Алпите. Освен това можеше да общува спокойно с местните гали, тъй като благодарение на стария педагог Марк Антоний Гнифон, Кардикса и някои от наемателите на майка му владееше няколко галски диалекта. И салувите, и воконтите смятаха, че галският език е напълно непознат за всеки римлянин; затова съгледвачите им имаха навика да говорят помежду си на родния галски, когато трябваше да скрият нещо от римското ухо. Но Цезар добре разбираше какво си казват и понеже никога не се издаде пред тях, научаваше много повече, отколкото се очакваше.

Беше крайно време да се яви на изборите за старши военни трибуни. Заплахата от Спартак означаваше, че като помощник на някой от консулите ще служи в Италия… Но за целта трябваше най-напред да бъде избран. Облечен в нарочно избелена с креда тога на кандидат за магистратска длъжност, Цезар обикаляше всички пазарища и дюкяни на Рим, намираше повод да мине под всяка колонада, пред дома на всяка колегия или гилдия, изобщо отвсякъде, където се събираха повече хора. Понеже всяка година трибутните комиции избираха за старши военни трибуни двайсет и четирима души, влизането в общия списък не беше трудна работа. Но Цезар си беше поставил далеч по-сериозна цел от самото си избиране — беше решен на всяка цена да се сдобие с най-голям брой гласове при абсолютно всяко гласуване по пътя му към върха. Затова в очите на другите кандидати за този най-малко авторитетен изборен пост в римската управническа йерархия Цезар дори се престара. При това отказваше услугите на така наречените номенклатори — хората, които имаха за задължение да помнят имената, титлите и най-важните дела на всички римски граждани с политически амбиции; той щеше да си бъде сам номенклатор, лично щеше да обикаля римските улици и да запомня лицата и имената на своите съграждани. Това да запомниш човек, с когото си се запознал съвсем случайно, и дори след години да се обърнеш към него по име, беше чудесен психологически похват — нямаше човек, който да не се почувства поласкан от подобно отношение и да не се настрои положително към кандидатурата му. Интересно защо повечето римски политици пренебрегваха Субура, за тях кварталът беше просто една зейнала рана насред щастливия град, от която почтените граждани просто трябваше да се пазят да не пипнат инфекция. Но Цезар, който беше израснал в Субура, знаеше, че сред съседите му има не един и двама богати римляни, членове на втората и дори първата имуществена класа. А той познаваше всички и съответно всички щяха да гласуват за него.

 

 

В крайна сметка Цезар спечели най-много гласове и заедно с двайсетте квестори, избрани на същото заседание на народното събрание, щеше да встъпи в длъжност на пето число през декември, вместо на Нова година. Жребият в кой точно легион ще служи (заедно с шестима свои колеги той щеше да бъде назначен в някой от четирите консулски легиона) щеше да се изтегли едва в първия ден от мандата му. Цезар щеше силно да се компрометира, ако се появеше, в което и да е армейско поделение без време, не можеше да припари дори до тренировъчните лагери в Капуа. Това беше порочна практика, като се имаха предвид катастрофалните поражения на римски легиони предната година!

В края на квинктил и за най-късогледите сенатори ставаше пределно ясно, че консулите Гелий и Клодиан не са в състояние да спрат Спартак. Начело с вечния Филип (за когото подобна задача беше тежка — и Гелий, и Клодиан също бяха хора на Помпей) сенатът прати на консулите грижливо редактирана заповед, с която им съобщаваше, че върховното командване им се отнема; тях ги зовял дългът да се грижат за римските дела, а войната трябвало да бъде поверена на един-единствен главнокомандващ с пълен проконсулски империум — човек, който имал лично обаяние над оттеглилите се ветерани и можел със собствения си авторитет да ги върне в легионите. Въпросният проконсул трябвало да е човек с успешна военна кариера и по възможност със здрави сулански възгледи в политиката. Човек, който не само принадлежал на сената, но е бил избиран най-малкото за претор.

Разбира се, всички в сената, а и извън него знаеха, че има един-единствен човек, отговарящ на така поставените условия, при това само един кандидат, който стоеше със скръстени ръце в Рим, не управляваше никоя провинция и не водеше никакви военни действия срещу други външни врагове. Този кандидат можеше да се похвали с авторитет сред суланските ветерани и беше доказал, че го бива за пълководец. Казваше се Марк Лициний Крас. Предишната година беше градски претор, но след края на мандата си съзнателно отказа да поеме управлението, на която и да е провинция, оправдавайки се с необходимостта хора като него да изпълняват дълга си в Рим, а не в някой затънтен край на империята. У друг човек подобна леност и липса на политически амбиции щеше да бъде публично осъдена, но Марк Крас имаше право да проявява слабости в крайна сметка повечето сенатори му дължаха някаква сума пари.

Самият Крас не беше настоявал за издигането си. Стоеше в кабинета си зад Мацел Купеденис и чакаше. Всъщност кабинет не беше точното определение, ставаше дума за голяма приемна, която имаше с какво да учуди всеки полюбопитствал да ги види. По стените на помещенията не висяха скъпи картини, никъде не се виждаха меки и удобни кушетки, нямаше просторни преддверия, където клиентите на Крас да си побъбрят, докато чакат, нямаше и слуги, които да ги черпят с фалернско вино и редки сирена. Това също не беше в стила на Крас. Тит Помпоний Атик например, неговият някогашен партньор, който сега го ненавиждаше до смърт, водеше делата си насред изящни интериори и достолепен лукс. Крас обаче не можеше дори да си обясни защо му е на един делови римлянин да се обгражда с красиви вещи и произведения на изкуството. За него това беше претрупване на пространството и излишно харчене на пари. Не си струваше да се хвърлят пари за някакви служебни помещения, в които се предполага, че човек върши работа. Когато сам се намираше в приемната си, Крас сядаше зад голяма маса в далечния ъгъл на залата, наобиколен от счетоводители, писари и секретари, които деляха същото помещение. Това можеше да му създава известни неудобства, но пък така беше сигурен, че държи всички свои служители под око. А той не обичаше да изпуска нищо от поглед.

Не, той нямаше причина да вдига шум около себе си и да си създава сенаторско лоби. Нека Помпей Велики харчи пари и за такива излишни удоволствия! Той подпомагаше финансово колегите си в сената, при това, без да им иска лихва. Докато Помпей никога нямаше да види обратно парите, раздадени като подкупи, Крас можеше да разчита на всяка една сума поотделно по всяко време и във всяка ситуация.

 

 

През септември сенатът започна работа. Марк Лициний Крас беше попитан дали ще се съгласи с пълен проконсулски империум, с който да събере осем легиона армия и да поеме командването във войната срещу тракийския гладиатор Спартак. На него му бяха нужни няколко дни да обмисли. Но когато взе решението, му бяха нужни само няколко изречения, за да отговори положително на сенаторите. За Цезар, който го наблюдаваше от мястото си в отсрещния край на Курия Хостилия, поведението на Крас доказваше колко тежат в политиката физическото присъствие и миризмата на парите.

Крас беше доста висок, но не му личеше заради широките рамене. Никой не можеше да го нарече дебел, по-скоро беше як като добиче, имаше едри китки, тежки ръце, широк врат и мощни рамене. Облечен в тога, придобиваше неясна четвъртита форма, но беше достатъчен един поглед на свободната му дясна ръка, за да се видят мускулите му. Крас имаше широко лице, доста безизразно, но в никакъв случай отблъскващо. Светлите му сиви очи гледаха някак добродушно и дори мило. Косите и веждите му бяха светлокестеняви, а кожата му лесно почерняваше на слънце.

Той се обърна към сената с учудващо тънкия си глас (Аполоний Молон би го обяснил с късия му врат, разсъждаваше Цезар):

— Назначени отци, аз си давам пълна сметка каква чест ми оказвате, предоставяйки ми върховното командване в тази война. Бих приел с огромно удоволствие, но…

Млъкна за няколко секунди, през които оглеждаше редиците пред себе си.

— Аз съм скромен човек и съзнавам, че каквото влияние в обществото имам, то се дължи единствено на подкрепата у множество богати римски граждани, членове на конническото съсловие, които нямат възможност да упражняват пряко влияние върху решенията на тази свята институция. Тези хора са може би хиляда на брой, за мен техният глас значи много и аз не бих посмял да поема такава тежка отговорност, без да съм се уверил в тяхното съгласие. Ето защо с най-голямо уважение моля сената да представи сенатус консултум пред народното събрание. Ако народното събрание одобри предложението ви, ще се радвам да поема командването.

„Хитрец бил тоя Крас!“ — помисли си Цезар.

Това, което сенатът даде, пак сенатът бил могъл да отнеме. Както беше постъпил с двамата консули Гелий и Лентул Клодиан. Но ако народното събрание приемеше указ, предложен от сената, то само народното събрание би могло да го отмени. Което всъщност не беше невъзможно. Но след като според законите на Сула народните трибуни бяха лишени от всякаква политическа инициатива, а в сената хората постоянно бягаха от отговорност, един указ, приет от народното събрание, щеше да осигури изключително здрави позиции за Крас.

 

 

Никой не се изненада, когато сенатът се подчини на искането му и прокара своя сенатус консултум. Още по-малко се изненада, когато народното събрание гласува указа с почти пълно единодушие. Марк Лициний Крас се ползваше с по-твърда законова база във войната със Спартак, отколкото Помпей в тази със Серторий. На Помпей империумът беше гласуван единствено от сената, докато името на Крас беше записано на таблиците.

Марк Крас беше доказал своята способност да прави от нищо нещо. Навремето беше успял с цената на големи разходи да научи робите от тържищата, които никой не беше смятал за способни, на какъвто и да е квалифициран труд, да се заемат с най-сложните занаяти. Сега пак щеше да докаже невероятната си изобретателност, като спечели една почти обречена война.

Първото, което стори, бе да обяви имената на своите легати: Луций Квинкций, петдесет и две годишния досадник от съдилищата, когото всички в сената ненавиждаха; Марк Мумий, който скоро щеше да навърши възраст за претор; Квинт Марций Рекс, по-млад, но вече сенатор; Гай Помптин, млад и обещаващ военен; както и Квинт Арий — единствен от досегашните участници във войната срещу Спартак.

След това обясни пред сената, че тъй като броят на убитите и дезертьорите беше стопил четирите консулски легиона на два, смятал да използва услугите само на първите дванайсет, при това от новоизбраните старши военни трибуни; мандатът на действащите почти бил изтекъл, а той смятал, че няма да е полезно войниците от провалилите се легиони да сменят преките си началници месец след началото на активни бойни действия. Ето защо Крас щял да привика новоизбраните трибуни отрано в легионите. Най-накрая повика по свой избор един от новите квестори — Гней Тремелий Скрофа, от стара преторска фамилия.

 

 

Междувременно новият проконсул замина за Капуа и прати свои хора да разбунят духовете сред старите му войници, с които се бе сражавал срещу Карбон и самнитите. Крас трябваше да сформира, при това изключително бързо, шест легиона. Някои критици си спомниха старите му навици, когато бе присвоявал цялата спечелена плячка за себе си, затова се очакваше, че малцина ще се отзоват на повика му. Но дали годините бяха изличили неприязънта от сърцата на ветераните, дали повечето бяха забравили за случая с град Тудер, ветераните съвсем скоро се наредиха под орлите на Красовите легиони. До началото на ноември, когато се разбра, че хората на Спартак са се обърнали на юг и отново приближават от Емилиевия път, Крас беше почти готов за действие.

Най-напред трябваше да се оправи с остатъците от консулските легиони. Те продължаваха да лагеруват при Фирм Пицен, където ги бяха оставили победените Касий и Клодиан. В лагера бяха намерили убежище двайсет кохорти (колкото съставяха два легиона), но войниците принадлежаха към всичките четири легиона, затова не бяха свикнали да действат заедно. Нямаше начин оцелелите войници да бъдат предислоцирани отново в Капуа, не и преди Крас да попълни другите легиони. През последните години Рим почти не беше набирал войници и повечето тренировъчни лагери край Капуа бяха занемарени и неподходящи, за каквито и да е учения.

Затова Крас прати Марк Мумий и дванайсетте военни трибуни да приберат двайсетте кохорти от Фирм Пицен. Крас знаеше, че Спартак се е приближил до Аримин. Мумий имаше строга заповед да избягва сблъсък с врага. След като Спартак се намираше далеч от Фирм Пицен, това нямаше да е трудно. Обаче гладиаторът беше повел основните си сили далеч преди обоза — след като беше унищожил всички вражески сили в Северна Италия, нямаше защо да се бои за провизиите и спомагателните части. В крайна сметка бунтовниците се показаха при Фирм Пицен почти по същото време, когато командването на лагера беше поето от Мумий.

Нямаше как да се избегне открито сражение. Мумий стори всичко по силите си, но не можеше да помогне (Цезар и останалите трибуни бяха в същото положение) на войската. Офицерите за пръв път виждаха войниците, които трябваше да командват, на легионерите все още им липсваше опит, а което беше най-лошото — след преживените поражения името на Спартак им вдъхваше ужас. Това, което се разигра край Фирм Пицен, не може да се нарече сражение — спартаковите войници прегазиха лагера и изплашените консулски войници се спасяваха на всички посоки. Захвърляха оръжията си, дори сваляха шлемовете и броните да не ги бавят в бягството. По-мудните загинаха на бойното поле, но повечето успяха да се измъкнат невредими. Без да си дават труд да ги преследват, бунтовниците продължиха своя поход на юг. Направиха само няколко часа почивка, колкото да съберат плячката.

— Не можеше да го предотвратиш — успокояваше Цезар Мумий. — За всичко са виновни нашите разузнавачи.

— Марк Крас ще се ядоса! — каза Мумий.

— Меко казано — съгласи се мрачно Цезар. — И все пак мнението ми за бунтовниците е, че са недисциплинирани варвари.

— Какво от това. Сто хиляди души, че и повече!

Лагерът им беше на някакъв хълм и следяха с поглед отминаващите Спартакови войски. Цезар, който имаше силно зрение, посочи някаква точка в далечината.

— Войниците са не повече от осемдесет хиляди, може би дори по-малко. Това, което виждаме пред себе си в момента, са придружителите на войската — жени, деца, мъже, които по една или друга причина не носят оръжие. Поне петдесет хиляди души. Спартак си е вързал камък на врата. Води със себе си семействата и имуществото на доброволците си. Това не е армия, Марк Мумий, а цял народ от бездомници.

Мумий отмести поглед встрани.

— Е, нямаме причина да стоим. Марк Крас така и така ще научи какво се е случило. Колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Войската на Спартак ще отмине до ден-два. Бих предложил да не мърдаме, преди да са се изтеглили съвсем. След това ще успеем да съберем отново оцелелите войници. Ако не го направим сега, ще избягат и повече няма да ги видим. Мисля, че Марк Крас ще се радва на всеки войник, който успеем да му заведем — предположи Цезар.

Мумий изгледа военния трибун с известен интерес.

— Ти си разумен човек, Цезаре. Мисля, че си прав. Би трябвало да съберем останките от консулската армия и да ги вземем със себе си. Иначе гневът на нашия началник няма да знае граници.

 

 

Пет кохорти войници бяха загинали между съборените палисади на лагера. Повечето центуриони бяха предпочели да загинат, вместо да изоставят подчинените си. Но войници за петнайсет кохорти бяха оцелели. На Мумий му бяха нужни единайсет дни, за да ги събере на едно място. Задачата не беше трудна — бяха толкова изплашени, че дори не мислеха да възразяват.

По туники и сандали петнайсетте кохорти бяха отведени при Крас, който се беше преместил на лагер при Бовиан. Беше успял да засече някакъв вражески отряд, който се беше насочил в западна посока, избивайки шест хиляди души. Но самият Спартак начело на останалата си армия вече бе далеч — по пътя за Венузия. Крас предпочете да не го преследва с по-малката си армия сред толкова негостоприемни области. Беше дошъл декември, но тъй като календарът изпреварваше годишните времена с четирийсет дни, зимата беше още далеч.

Пълководецът изслуша обясненията на Мумий, без да казва нищо.

— Не мисля, че си виновен, Марк Мумий — каза най-накрая Крас, — но какво да правя с петнайсет кохорти войници без оръжие, които никога няма да намерят смелост да се бият с врага?

Никой не отговори. Крас обаче знаеше какво ще направи, така че въпросът беше риторичен. Околните усещаха, че е намислил нещо, но никой не подозираше какво точно.

Проконсулът огледа лицата на всички офицери.

— Колко души са това? — попита той.

— Седем хиляди и петстотин, Марк Крас. По петстотин души в кохорта — отговори Мумий.

— Ще извършим заколение — рече Крас.

Настъпи дълбоко мълчание. Никой не смееше да помръдне.

— Нека утре, при изгрев-слънце, цялата армия мине на парад. Всичко трябва да е готово. Цезаре, ти си понтифекс ти ще ръководиш церемонията. Измисли на кое божество трябва да поднесеш жертва. Юпитер Оптимус Максимус или някое друго?

— Мисля, че трябва да поднесем жертва на Юпитер Статор, Марк Крас. Той трябва да поддържа бойния дух и да не позволява на войниците да бягат. А също на Сол Индигес и на Белона. Жертвата трябва да бъде черно мъжко теле.

— Мумий, ти и военните трибуни ще теглите жребий. Но без Цезар.

След което Крас ги освободи. Никой не смееше да проговори на излизане от палатката. Заколение!

 

 

Призори шестте легиона на Крас се бяха строили на плаца; срещу тях, строени в десет редици по седемстотин и петдесет души, стояха войниците, подлежащи на ликвидиране. Мумий си беше дал доста труд да измисли най-бърз и ефективен начин за изпълняване на задачата, тъй като при заколение на хора декурията беше най-удобната единица. Излишно е да се отбелязва, че бе успял да осигури необходимата материална база за церемонията.

Всички стояха по местата, които Мумий и военните трибуни им бяха отредили — облечени в туники, обути в сандали, но всеки с тояга в ръка. Всеки от войниците носеше номер от едно до десет в рамките на колоната. Обвинени в проява на страх, войниците трепереха от страх. Нямаше и едно момче, което да не се тресе от нерви, лицата им бяха застинали в предсмъртен ужас и дори в това студено утро едри капки пот се стичаха по челата им.

— Горкичките — сподели Цезар пред колегата си Гай Попилий: — Така и не знам кое ги плаши повече — жребият да ги превърне в жертва или в убийци. Та те дори не са способни да убиват.

— Много са млади — отбеляза с тъга Попилий.

— Това обикновено е предимство — отвърна Цезар. Беше облякъл жреческата си тога — пищна дреха на широки алени и морави линии. — Какво е вкусил от живота човек на седемнайсет-осемнайсет години? Те нямат нито жени, нито деца, няма за кого да се тревожат. Младостта е буйна, търси как да даде простор на разрушителните импулси. По-добре да го сторят по време на сражение, вместо да се наливат с вино из кръчмите. Така поне вършат нещо полезно за държавата.

— Ти си жесток човек — засегна се Попилий.

— Не съм. Просто разсъждавам.

Крас беше готов. Цезар се насочи към мястото, където щеше да бъде поднесена жертвата на боговете. Закри глава с гънките на тогата си. Всеки легион си имаше собствен жрец и авгур, та един от военните авгури прегледа черния дроб на черното теле. Но тъй като децимацията беше акт, който можеше да провежда само проконсул, религиозната церемония също трябваше да се проведе под ръководството на висш духовник. Цезар беше единственият в армията и на свой ред трябваше да провери да не би авгурът да е сбъркал. След като на висок глас обяви, че трите божества — Юпитер Статор, Сол Индигес и Белона — са приели жертвата, той прочете заключителните молитви и даде знак на Крас, че може да започва.

Уверен в благоволението на боговете, Крас на свой ред заговори. Беше се качил на висок трибунал от едната страна на опозорилите се войници. До него стояха и легатите му. Единственият от военните трибуни, който стоеше редом с пълководеца, беше Цезар — останалите се бяха наредили около голяма маса между ветераните и кохортите на осъдените — те трябваше да изтеглят жребия.

— Легати, трибуни, кадети, центуриони и редови войници — извика Крас с тънкия си, леко писклив глас. — Събрали сте се тук, за да присъствате на наказание толкова жестоко, че не е било налагано от поколения. Децимацията е едно от най-суровите наказания в римската армия и се налага само на войници, които са доказали с действията си, че са недостойни за римските легиони — това са войниците, които са изоставили орлите на своите легиони по най-позорен и неоправдан начин. Имах сериозно основание да накажа с децимация петнайсетте кохорти войници, които виждате пред себе си облечени в цивилни дрехи: тези хора бяха извикани на военна служба още в началото на годината и оттогава насам колкото пъти е трябвало да влязат в сражение, са се спасявали с бягство. При последното си бягство те извършиха и последното възможно престъпление на римския войник — изоставиха оръжията и доспехите си на бойното поле. Според мен никой от уличените в измяна към армията не заслужава да живее, но не е в моите правомощия да наказвам със смърт цяла армия. Това е прерогатив на сената. Затова ще се огранича с това, което ми позволява моят проконсулски империум, и ще накажа дезертьорите с децимация. Надявам се, че по този начин ще вдъхна на оцелелите достатъчно чувство на отговорност и стимул да се сражават като достойни римски легионери. Искам да докажа пред всички останали, мои стари и доказани бойци, че аз не позволявам на никого да се предаде на страха! Нека боговете ми бъдат свидетели, че съм отмъстил за поруганата чест на римския войник!

Щом Крас свърши словото си, Цезар нервно се ослуша. Ако шестте легиона от ветерани акламираха думите на главнокомандващия, значи заповедта му получава съгласието на цялата римска армия. Ако посрещнеха речта му с мълчание, това можеше само да обещае войнишки бунтове. Никой войник не одобряваше децимацията, затова и никой римски генерал не я налагаше. Може би Крас, който се оказа един от най-хитрите и проницателни римски политици, щеше да докаже, че е и сред най-проницателните генерали?

Шестте легиона се разкрещяха с пълно гърло в подкрепа на проконсула. Цезар наблюдаваше Крас отблизо и усети облекчението му — значи и той не е бил съвсем сигурен!

Започна разпределянето на урните за жребия. Имаше седемстотин и петдесет декурии, което означаваше, че седемстотин и петдесет души ще умрат. Процедурата по тяхното определяне беше дълга, но Крас и Мумий бяха намерили начин да я ускорят с прекрасната организация. В огромен кош се намираха седемстотин и петдесет дървени плочки — на седемдесет и пет от тях беше изписано едно, на други седемдесет и пет — две, на още седемдесет и пет — три и така нататък, до десет. Таблиците бяха изсипани разбъркано, след което кошът беше здраво раздрусан. Военният трибун Гай Попилий трябваше да отброи по седемдесет и пет от тези плочки във всеки един по-малък кош. Тях останалите военни трибуни трябваше да използват за окончателното определяне на жребия.

Осъдените кохорти бяха подредени в десет редици, като всяка редица беше от своя страна разделена на седемдесет и пет декурии от по десет души. Всеки трибун трябваше да обходи своята редица от единия до другия край, да се спре пред всяка декурия и да извади някоя плочка от коша си. Извикваше на глас номера, съответният войник излизаше пред строя, а трибунът минаваше към следващата декурия.

Докато той вървеше, зад гърба му екзекуциите започваха. Но дори убийствата се извършваха по план и без излишно губене на време. Центурионите от шестте легиона на Крас, които не познаваха никого от осъдените на децимация кохорти, щяха да наблюдават изпълнението на присъдите. От наказаните кохорти само неколцина центуриони бяха оцелели, но и те не бяха помилвани, затова се намираха сред редовите войници. Легионерът, чийто номер се изтеглеше от трибуна, биваше умъртвен от деветимата си другари в декурията. Те трябваше да го бият до смърт с тоягите си. По този начин наказанието не беше спестено никому. Деветимата щяха да носят със себе си угризенията за смъртта на десетия.

Центурионите знаеха как трябва да се извърши всичко и обясняваха на войниците:

— Ти, клекни на земята и не мърдай!

— Ти, удряй по главата. Бий здраво, без милост.

— Ти, удряй и ти по главата. Все така.

Един по един деветимата се изреждаха с тежките сопи по главата на жертвата. Това, че удряха само по главата, беше своего рода хуманност, защото ако трябваше да бият по цялото тяло, агонията на осъдения щеше да се удължи. Но понеже малцина имаха смелост да удрят с все сила, другарите им отнасяха по повече от една тояга, а понякога сопите ги подминаваха. Но центурионите стояха на поста си, раздаваха заповеди, искаха от войниците да удрят по-силно и по-силно, така че всяка следваща екзекуция се извършваме по-бързо и по-ефикасно. Едно, че войниците се научаваха да удрят, второ, че се примиряваха с неизбежното.

Тринайсет часа бяха нужни, за да се проведе цялата децимация. Последните екзекуции се извършиха по тъмно, на светлината на факли. Най-накрая Крас можа да остави да почиват войниците — зрители, които цял ден не бяха подгъвали крак, за да наблюдават наказанията. Седемстотин и петдесетте тела на екзекутираните бяха струпани на трийсет клади, където бяха изгорени. Но вместо да бъде пратена на близките, пепелта на всеки от тях беше изхвърлена в помийните ями. Цялото имущество на убитите се конфискуваше в полза на държавната хазна, която трябваше да са възстанови загубеното бойно снаряжение.

От присъствалите на тази първа децимация от десетилетия никой нямаше да я забрави или да остане такъв, какъвто е бил преди нея. Повечето свидетели на масовата екзекуции бяха като белязани за цял живот. Дезертьорите трябваше да се прегрупират в четиринайсет кохорти с непълен състав, трябваше да преглътнат страха си и с действията си на бойното поле да докажат, че не заслужават съдбата на другарите си. Преди армията да тръгне на поход, от Капуа пристигнаха още седем кохорти от новобранци, които бяха обединени с четиринайсетте и сформираха два пълноценни легиона. И понеже за Крас легионите си оставаха все така чужди, командването им беше предадено отново на военните трибуни. Цезар, като избран с най-много гласове, стоеше начело на командването на Първи легион.

 

 

Докато Крас избиваше онези, които не намериха достатъчно смелост да излязат срещу армията на Спартак, самият Спартак организираше траурни игри в памет на Крикс под стените на град Венузия. Нямаше навик да прибира пленници, но след злощастната за Марк Мумий битка при Фирм Пицен той подкара като стадо пред себе си триста, че и повече души от консулските легиони. По целия път до Венузия триста души трябваше да изучават гладиаторския занаят, половината като гали, половината като траки, облечени в лъскави доспехи и бяха извадени на арената да се бият до смърт в памет на убития Крикс. Последният оцелял от гладиаторите беше екзекутиран по римски образец — първо го биха с камшик, а сетне му отсякоха главата. След като се опи от кръвта на тристате човешки жертви, сянката на Крикс потъна в заслужен покой.

Погребалните игри имаха и друга цел: войската да си почине и Спартак да използва времето, за да установи личен контакт с онези, които бяха намерили място в легионите му. Трябваше да убеждава мнозина, че единственият възможен дом за всички е остров Сицилия. Бунтовниците бяха опразнили всички хамбари и силози по пътя си, бяха натоварили на каруците в обоза планини от сирене, варива, зеленчуци и всякакви по-трайни плодове, бяха подкарали със себе си цели стада от овце и прасета, гъски и кокошки, и така си бяха осигурили повече провизии, отколкото би си позволила всяка редовна римска армия. Но зимата наближаваше, затова Спартак бързаше да прехвърли бунтовниците в Сицилия, преди да са настъпили студовете.

През декември армията продължи на юг и излезе на тарнетския залив, където беззащитните селяни, които обработваха плодородната равнина, трябваше да изгубят цялата си зимна реколта заедно с ранните зимни зеленчуци. При Турий — град, който Спартак беше плячкосал още в началото на своите обиколки из Италия, — бунтовниците свиха навътре в сушата, изкачиха долината на река Кратида и излязоха на Вия Попилия. Никъде не ги дебнеха римски войски. Без да бързат, бунтовниците пресякоха планината Брутий и слязоха при малкото рибарско пристанище Сцилей.

От другата страна на тесния проток се показваше Сицилия, отвъд една морска ивица, широка колкото голяма река. Но колко опасно бе пътуването през тази тясна морска ивица! В дълбините се бяха спотаили двете митични чудовища — Сцила и Харибда. До самия залив на Сцилей Сцила тракаше с безбройните си зъби — по три реда във всяка от устите на шестте й глави, докато кучешките глави, които стърчаха от корема й, надаваха своя пронизителен вой. Но дори някой кораб да успееше да мине, докато Сцила спи, той щеше да се натъкне на Харибда, която щеше да го погълне в своята бездънна паст, изсмукваща всичко в огромен световъртеж.

Разбира се, Спартак не вярваше на такива легенди; но и не си даваше сметка как с всеки изминал ден губи по нещо от римското си възпитание и се проявяваше неговата дълбоко италийска, по детски примитивна природа. Откакто бе прокуден от легионите на Косконий, а това беше преди близо пет години, той бе попадал все в среди, в които римските образци не съществуваха. Жената, с която бе заживял, вярваше в легендите за Сцила и Харибда, както и мнозина от бунтовниците. Под тяхно влияние самият Спартак понякога виждаше ужасните морски твари в сънищата си.

Сцилей беше пристанище с две предназначения. От една страна, приютяваше голяма рибарска флотилия, която два пъти в годината излизаше в открито море да гони пасажите от риба тон. Но освен тях във водите на залива хвърляха котва и пирати. Близостта на Попилиевия път не позволяваше големи пиратски флотилии да търсят убежище по тези места. Но зимно време по брега се изтегляха малки разбойнически съдове, за да се ремонтират. Когато огромната тълпа от въоръжени мъже се появи откъм вътрешността на полуострова, в Сцилей се намираха няколко пиратски корабчета без палуба.

Спартак потърси пиратския капитан и го попита не познава ли по-могъщи от себе си събратя, които биха могли да намерят достатъчно кораби за прехвърлянето на армията му. Капитанът отговори утвърдително.

— Тогава ми ги доведи да поговорим — нареди Спартак. — Искам няколко хиляди войници незабавно да бъдат прехвърлени в Сицилия. Склонен съм да платя хиляда таланта сребро на всеки, който гарантира, че ще ни прехвърли в рамките на един месец.

Крикс и Еномай бяха мъртви, но от множеството офицери, които се бяха появили по най-различни пътища в щаба на Спартак, двамина се бяха показали над повърхността. Двамата, Каст и Ганик, бяха самнити и се бяха сражавали редом с Гай Папий Мутил по време на Съюзническата война, а после — с Понтий Телезин във войната срещу Сула. И двамата бяха родени войници, освен това имаха опит като военни командири. Времето беше научило Спартак, че бунтовниците ще се построят в боен ред само ако има непосредствена опасност от нападение, иначе мнозина от войниците имаха жени, та дори и деца. С обоза пътуваха и възрастните родители на не един и двама бунтовници. Затова се оказваше все по-невъзможно един-единствен човек да командва цялата тази тълпа. Спартак беше разделил силите си на три части с три отделни обоза. Най-голямата и най-предната командваше лично. Другите две бяха поверени на Каст и Ганик.

Когато дойде вестта, че двама пиратски адмирали идват да разговарят със Спартак, той веднага повика Алузо, Каст и Ганик.

— Изглежда, ще успея да прехвърля съвсем скоро двайсет хиляди войници в Пелор. Но това, което ме тревожи, е какво ще стане с огромната част от армията, която остане на италийския бряг. Може би ще минат месеци, преди да успея да прехвърля всички при себе си в Сицилия. Как мислите, ще успеят ли да се справят тук, в Сцилей? Ще имат ли достатъчно храна? Или трябва да пратя всички оставащи в Италия обратно в Брадан? Тукашните земеделци и рибари предвиждат сурова зима.

Каст, който беше по-възрастен и по-опитен от Ганик, помисли малко и отговори:

— В интерес на истината, Спартак, това място никак не е лошо. На запад от залива има полуостров, равен и с добра почва. Мисля, че всички ние бихме могли да прекараме един-два месеца в местността, без да хабим твърде много запасите си.

Спартак взе решение.

— Тогава всички ще останат тук. Преместете лагера на запад от града и накарайте жените и децата, да изорат и засеят земята.

Когато двамата самнити си отидоха, Алузо изгледа съпруга си с вълчите си очи и нервно изсумтя. Тя по-скоро леко ръмжеше, от което кожата му винаги настръхваше — значи духовете, които й показваха бъдещето, отново я обладаваха.

— Пази се, Спартак! — предупреди го тя.

— От какво трябва се пазя? — намръщи се той.

Алузо поклати глава и отново изръмжа.

— Не знам. От нещо. Или от някого. Някаква опасност се задава през снега.

— Сняг няма да вали поне още месец, ако не и по-дълго — възрази й любезно. — Дотогава ще съм в Сицилия заедно с моите двайсет хиляди войници. Съмнявам се, че войната в Сицилия ще бъде трудна за нас. Може би трябва да се пазят тези, които останат?

— Не — поклати Алузо глава. — Опасността дебне теб.

— Сицилия не е добре защитена. Нито местните доброволци, нито едрите магнати могат да ме заплашат.

Алузо изведнъж се изпъна и след малко се разтърси от лек гърч.

— Няма да стигнеш дотам, Спартак — каза тя. — Няма да успееш да стигнеш Сицилия.

 

 

Но на сутринта предсказанието й беше опровергано. Двамата пиратски главатари пристигнаха в Сцилей. Бяха толкова прочути, че дори Спартак беше чувал имената им — Фарнацес и Мегадат. Бяха започнали далеч на изток, във водите на Евксинския понт. В продължение на последните десет години обаче заедно контролираха морските пътища между Сицилия и Африка, като нападаха всичко, с изключение на тежковъоръжените римски конвои, които пренасяха житото от Африка за Италия. Бяха стигали дотам с дързостта, че бяха нахлували в самото пристанище на Сиракуза под носа на управителя и се бяха сдобивали с провизии и качествено вино.

И двамата пирати, мислеше си удивен Спартак, имаха вид на преуспели търговци — бледокожи, дебели и с любезни изражения.

— Знаете кой съм аз — посрещна ги някак нападателно той. — Склонни ли сте да сключите сделка с мен напук на римските власти?

Те си размениха лукави усмивчици.

— Ние поначало въртим своите сделки напук на римските власти — отговори Фарнацес.

— Трябва ми транспорт за двайсет хиляди души войска оттук до Пелор.

— Разстоянието е кратко, но зимата ще ни затрудни — рече Фарнацес, който очевидно се ползваше с доверието на Мегадат.

— Местните рибари твърдят, че било напълно възможно.

— Да, така е.

— Тогава ще ми помогнете ли?

— Нека пресметна… Двайсет хиляди души, по двеста и петдесет на кораб — разстоянието е няколко мили, няма да протестирате, ако ги натъпчем по-нагъсто… Това означава осемдесет кораба. — Фарнацес направи кисела физиономия. — Не разполагаме с толкова голяма флотилия, Спартак. Двамата с Мегадат имаме общо двайсет кораба.

— Тогава ще ни пренасяте по пет хиляди наведнъж — смръщи чело Спартак. — Е, значи ще ни пренесете на четири курса, какво толкова? Колко пари искате и кога можем да започнем?

Като два големи гущера пиратите примигнаха едновременно.

— Скъпи приятелю, не избързваш ли? — попита Мегадат. — Това е, защото нямам време. Колко пари искате и кога ще бъдете готови?

Фарнацес отново се зае да пресмята.

— Петдесет таланта на кораб на пътуване. Общо четири хиляди.

Този път Спартак примигна.

— Четири хиляди! Та това са всичките пари, с които разполагам.

— Както ти желаеш — отговориха в един глас адмиралите.

— Ако ми гарантирате, че до пет дни корабите ще бъдат на разположение, ще се съглася — отговори Спартак.

— Ако ни платиш цялата сума предварително, ще имаш корабите до пет дни — каза Фарнацес.

Спартак хитро го изгледа.

— Няма да стане! Половината пари сега, другата половина — след като всичко свърши.

— Така да бъде! — съгласиха се пиратите.

Алузо не беше допусната до разговора. По съображения, в които не беше напълно убеден, Спартак не изпитваше желание да й съобщи до каква уговорка се е стигнало; може би това, което тя бе видяла от бъдещето, бе неговата смърт в морето — единственото обяснение защо няма да стигне Сицилия. Но най-накрая Алузо изкопчи всичко от мъжа си и за негово голямо учудване кимна доволно.

— Добра цена — похвали го. — Ще си върнеш парите за сметка на сицилийци.

— Нали никога нямаше да стигна до Сицилия?

— Това беше вчера, видението се оказа лъжливо. Днес прогледнах много по-добре. Всичко е наред.

 

 

И така, две хиляди таланта злато бяха извадени от волските каруци и натоварени на красивата квинкверема със златопурпурно платно, която беше довела Фарнацес и Мегадат в Сцилей. Гребците налегнаха тежките гребла и ветроходът бавно се отдалечи от пристанището.

— Като стоножка — подхвърли Алузо.

Спартак се засмя.

— Права си, като стоножка! Може би затова не я е страх от Сцила!

— Много е голяма, за да я лапне Сцила.

— Сцила навярно представлява няколко заострени скали под водата — предположи Спартак.

— Сцила — отвърна Алузо — е нещо реално.

— До пет дни ще разбера от личен опит.