Колийн Маккълоу
Любимци на съдбата (35)

Цезар нае кон и пътува до Пергам по суша през топяща, та се от жега Мала Азия. Бургунд и Деметрий едва успяваха да го следват. Цезар беше до такава степен бесен, че дори не мислеше да почива. Беше станал безчувствен не само към околния свят, но и към самия себе си. Прибра се в Пергам само седем дни след като беше отплавал за Никомидия, и два дни преди родоския кораб, който беше оставил в Никомидия и сега се намираше някъде из Хелеспонта.

— Всичко е наред! — каза той при пристигането си на проквестора Помпей. — Надявах се да заваря кръстовете готови! Нямам време за губене.

— Да завариш кръстовете ли? — учуди се той. — Защо да правя кръстове при условие, че Марк Юний Юнк ще продава пленниците за пари?

— Той наистина имаше такова намерение — подхвърли небрежно Цезар, — но след като му обясних как съм им дал дума, че ще бъдат разпнати, ми влезе в положението. Затова да се залавяме веднага за работа! Трябваше да започна курсовете си при Аполоний Молон още преди два месеца. Времето лети, Помпей, затова да не го оставяме да ни избяга!

Удивеният проквестор беше впрегнат на работа, както и прекият му началник Юнк не смееше да го товари. Но колкото и да се стараеше, Цезар все оставаше недоволен, докато най-накрая не благоволи да купи дървения материал за своя сметка и не накара пиратите сами да си сковат кръстовете.

— И да ги направите, както трябва, паплач ненавистна, защото вие, ще висите на тях! Няма нищо по-лошо от това човек да виси с дни на кръста и да не може да умре, защото го е домързяло да си скове кръста, както трябва.

— Защо управителят не пожела да ни продаде в робство? — попита Полигон, който в живота си не беше държал чук и се бавеше ужасно. — Бях сигурен, че така ще постъпи.

— Значи не си познал — отговори му Цезар. Взе инструментите от ръцете му и започна сам да кове. — Как изобщо си могъл да си „изковеш“ пиратската кариера, Полигоне? Та ти си абсолютен бездарник!

— Някои хора — обясни Полигон, като се облегна на лопатата — се издигат в обществото именно защото са бездарни.

Цезар се изправи с готовия кръст.

— Не и аз!

— Разбрах го преди няколко дни — тъжно въздъхна пиратът.

— Хайде, започвай да копаеш!

— За какво служат тези? — попита Полигон, след като Цезар от нетърпение взе и лопатата и му каза да донесе дървените летви.

— Това са клинове — изсумтя той. — Първо изравяме достатъчно дебела дупка, така че да може да издържи тежестта на кръста и на човека на него. Но понеже тук почвата е твърде ронлива и няма да издържи дълго време на теглото ти, кръстът трябва да се укрепи с клинове. Освен това, след като умреш, клиновете позволяват по-лесно кръстът да бъде изровен. И вместо да ги оставя да изгният или да ги сече без нужда, управителят ще си има готови петстотин здрави дървени кръста, на които да разпъне следващите заловени пирати, които му доведа.

— Ти няма ли да починеш?

— Имам достатъчно сила да работя и говоря едновременно, не ми е нужна почивка. Хайде, Полигоне, помогни да забучим смъртния ти одър по-надълбоко в земята… А така! — Цезар се изправи. — Сега забий един клин ето тук. Виждаш ли, кръстът стои килнат. — Остави лопатата и грабна чука. — Не, от другата страна! Оттам, накъдето виси! Ама теб май за нищо не те бива!

— Аз може от дърводелство да не разбирам — ухили се Полигон, — но затова пък ме бива да накарам екзекутора си да ми сглоби кръста!

Цезар се засмя.

— Да не мислиш, че не съм забелязал? И все пак всяко удоволствие си има цена. Ти като пират трябва да го знаеш по-добре от всички.

Усмивката на Полигон угасна.

— Каква цена?

— На останалите ще им строшим пищялите, така ще умрат много бързо. А на теб аз ще ти скова и летва, на която да стъпят краката ти. Така няма да увиснеш много бързо. Ще минат няколко дни, преди да умреш, Полигоне!

 

 

Когато родоската галера, която беше последвала Цезар по море, влезе в устието на реката и пергамското пристанище, гребците ахнаха от ужас. Хора умираха и в Родос някои от тях — наказани със смърт. Но римското правосъдие не беше разпространено сред родосци — те бяха само съюзници на Рим, не поданици на държавата. Затова петстотинте кръста насред полето бяха за тях гледка, колкото потресаваща, толкова и необяснима. Цяло поле от мъртъвци — като се изключи живият главатар, комуто бяха окачили като връх на подигравката диадема около челото. Той все още дишаше и проклинаше.

Квинт Помпей беше останал в Пергам. Не искаше да заминава, преди да е сигурен, че Цезар си е отишъл. Тези стотици кръстове — същинска гора от напълно еднакви дървета — го плашеха. Разпъването на кръст беше стара практика, това беше общоприетата екзекуция за роби — престъпници, но за роби, не и за свободни хора. Обаче никой досега не беше разпъвал толкова хора. Цяла армия от мъртъвци беше окичила голото поле. С човека, който можеше да извърши всичко това, при това за някакви си часове, всеки трябваше да внимава. На него не биваше да се позволява да нарежда в Пергам, пък дори в качеството си на частно лице. Затова Квинт Помпей забрави за задълженията си към управителя и търпеливо изчака платната на родоските кораби да се изгубят в далечината.

Проквесторът завари управителя в прекрасно настроение в царския дворец в Никомидия. Юнк току-що беше открил цяло скривалище на златни кюлчета в едно от подземията и си го беше присвоил, без да подозира, че Цезар и Орадалтида са го описали и нарочно са му го оставили като капан.

— Е, Помпей, ти работи толкова усърдно за приобщаването на Витиния към Римска Азия — посрещна своя подчинен Юнк, — че смятам да удовлетворя молбата ти. Отсега нататък можеш да се наричаш Витиник.

Думите му доведоха Помпей (Витиник) до радост, сравнима с тази на забогателия пропретор. Двамата се отправиха към трапезарията да хапнат и да пийнат по случай радостните събития.

Юнк пръв засегна темата за Цезар.

— Това е най-арогантният човек, когото съм срещал в живота си — процеди през зъби Юнк. — Първо ми отказва дял от плячката, а след това има наглостта да ме моли да разпне петстотин здрави и яки мъже, които ако не друго, поне ще ми донесат известна компенсация, когато ги продам на пазара!

Помпей го изгледа изненадано.

— Когато ги продадеш?

— Да, защо?

— Но нали си заповядал пиратите да бъдат разпнати, Марк Юний!

— Не съм заповядвал такова нещо.

Помпей (Витиник) се разтрепери.

— Гръм и мълния!

— Какво ти става? — учуди се Юнк.

— Цезар се прибра седем дни, след като замина за Никомидия, и ми съобщи, че си се съгласил да екзекутира пиратите. Признавам си, че новината ме изненада, но през ум не ми мина, че може да ме лъже! Марк Юний, той качи всички до един по кръстовете!

— Не би посмял!

— Напротив, посмя и още как! Беше толкова спокоен и небрежен… На луд ме направи с исканията си — това да съм направел, онова да съм направел, все едно съм му слуга! Казах му, че ми се струва странно да си дал съгласието си, но той дори не се смути. Истина ти казвам, Марк Юний, нито за миг не помислих, че може да ме лъже! Пък и ти не беше пратил човек да ми съобщи противното — добави Помпей за всеки случай.

Юнк се разтрепери от ярост.

— Та тези хора щяха да ми донесат поне два милиона сестерции печалба! Два милиона, Помпей! А той пратил хиляда таланта злато направо на римската хазна, без дори да ме уведоми, без да ми предложи нищо! Сега трябва да подавам молба до сената да получа някакъв дял, но ти добре знаеш какви номера ще ми въртят! Ще се смятам за късметлия, ако вземат решение, преди да са се родили правнуците ми! Докато тоя педераст си е присвоил навярно хиляди таланта злато за себе си! Хиляди!

— Съмнявам се — възрази Помпей (Витиник), който не смееше да погледне началника си в очите от срам. — Размених няколко приказки с капитана на родоската флотилия според чутото Цезар е оставил цялата останала плячка на Родос, Ксантос и Патара. Намерените богатства били големи, но не можели да се сравняват с египетско съкровище. Родосчанинът смята, че Цезар е запазил съвсем малък дял за себе си, а това беше мнението и на всички останали. Един от слугите на самия Цезар каза, че Цезар обичал парите, но бил твърде мъдър, за да се остави парите да провалят политическата му кариера. След което ми се усмихна лукаво и ми каза как Цезар никога нямало да бъде съден за финансови злоупотреби и присвоявания. Освен това изглежда, че наистина се е заканил на пиратите да ги разпъне на кръст, докато си прекарвал времето в плен и чакал откупът да дойде. Ще се окаже доста трудно да докажем, че Цезар си е присвоил част от плячката за себе си, Марк Юний.

Юнк избърса очите си и шумно се изсекна.

— Не мога да докажа дали е взел нещо и от Никомидия или някъде другаде из Витиния. Но е взел със сигурност! Трябва да е взел! Когато бях млад, се срещаха и порядъчни люде, но мога да се закълна, Помпей, че този не е от тях! Твърде голямо самочувствие има, за да бъде порядъчен човек. И е твърде нагъл и невъзпитан. Държи се, все едно целият свят е негов!

— Според главатарят на пиратите, който намираше Цезар за много странен човек, по време на пленничеството си Цезар се е държал точно сякаш целият свят е негов. Хвърлял обиди в лицето на всеки срещнат, все едно се шегува! Когато му поискали двайсет таланта откуп, Цезар се бил разярил! Струвал поне петдесет таланта, обяснявал той на пиратите, които така и направили — поискали петдесет таланта!

— Значи за това спомена петдесет таланта! Усетих аз, че има някаква грешка, но бях твърде ядосан, за да го разпитвам за това, а после забравих. — Юнк поклати глава. — Това може би обяснява всичко, Помпей. Тоя е просто луд! Петдесет таланта струва животът на един цензор. Да, мисля, че човекът е луд.

— А може би се е правил на луд, за да накара Патара и Ксантос по-бързо да съберат откупа — предположи Помпей.

— Не! Той е луд, а лудостта е следствие от твърде високото самочувствие. Той винаги си е бил такъв. Но какви са били мотивите му, мен не ме интересува. Това, което ще направя аз, е да му поискам сметка за всичко, което ми стори през последните дни! Не мога да повярвам! Два милиона сестерции!

 

 

Дори Цезар да съжаляваше, че бързо си създаде нови врагове, с нищо не се издаде. Когато корабът му най-сетне хвърли котва в пристанището на Родос, той плати на капитана всички дължими разходи, като не забрави да добави нещо отгоре. След това си намери удобна, но не особено претенциозна къща в предградията и стана ученик на Аполоний Молон.

Родос беше голям остров и се радваше на политическа независимост. Намираше се в близост до югозападното малоазийско крайбрежие и представляваше морски кръстопът. Понеже много римляни, пътуващи по една или друга работа на изток, се отбиваха в града, Цезар постоянно научаваше новини и клюки и, както много други римски ученици преди него, не се чувстваше откъснат от римската цивилизация. Така съвсем навреме научи за писмото, с което Помпей заплашваше сената, както и за светкавичния отговор на сенаторите — включително и за поддръжката, която Лукул бе оказал на младия пълководец в Испания; също така научи, че миналогодишният консул Луций Октавий е умрял през март в Тарс скоро след като е пристигнал в града като управител на Киликия. Още беше рано да се разбере как точно смятат да заместят покойника. Завещанието на витинския владетел, разбира се, беше зарадвало всички в Рим — бедни и богати, но както Цезар скоро научи, далеч не всички искали да видят новите територии като съставна част от провинция Азия. Това, че Юнк беше изпратен да усвоява новата територия, не означавало, че битката е окончателно изгубена за защитниците на самостоятелна Витиния. И Лукул, и Марк Кота, настоящите консули, поддържаха идеята Витиния да се обособи в отделна провинция с отделен управител. Марк Кота отсега си правел планове да замине за Никомидия след края на консулския си мандат.

Родосци обаче се интересуваха повече от местните новини. За тях събитията, които се разиграваха в Понт и Кападокия, имаха далеч по-голяма важност от войните в Испания и политическите игрички в Рим. Вече казахме, че след като цар Тигран нахлу в Кападокия четири години по-рано, столицата Евсевия Мазака беше напълно опустяла — Тигран беше преселил всички нейни жители в новата си столица Тигранокерта. Царят на Кападокия, който с нищо не беше спечелил симпатиите на Цезар по време на срещата им преди години, сега живееше в Александрия. Когато го питаха защо не е предпочел да се скрие на римска територия, той обясняваше, че Тарс е твърде близо до владенията на Тигран, а Рим — твърде скъпо място за опразнената му кесия.

От известно време усилено се носеха слухове, че цар Митридат набира нова, при това внушителна армия. Причина бил гневът му от решението на Никомед да завещае царството си на Рим. Но никой не знаеше подробности, а Митридат още не беше прекрачил границите на Понтийското царство.

Марк Юний Юнк също беше обект на внимание. За него се говореше, че е успял да настрои срещу себе си всички по-знатни римски граждани във Витиния — особено жителите на Ираклея, на брега на Евксинския понт. Вече били подадени официални жалби до римския сенат, в които местните римски граждани твърдели, че Юнк се опитва да заграби някои от най-големите съкровища на Витиния.

 

 

В началото на юни цяла Римска Азия подскочи от ужас — цар Митридат бил тръгнал на война, вече бил завладял Пафлагония и войските му били стигнали Ираклея, на самата граница на Витиния. В Рим вече бяха научили за намеренията на Митридат да присвои царство Витиния за себе си. Близостта на страната, общите корени на витинци и понтийци, както и династическите връзки — всички говорели в полза на Митридатовите претенции. Цар Митридат нямало да позволи римляните да узурпират Витиния! Но под стените на Ираклея многобройните войски на Понт се спрели. Както обикновено Митридат първо предизвикваше Рим, а после замръзваше на едно място да види каква ще бъде реакцията.

Марк Юний Юнк и Квинт Помпей (Витиник) веднага избягали в Пергам, където прекарвали повечето си време в писане на подробни доклади до сената, вместо да се опитат да вдигнат на крак населението на провинцията за отпор срещу понтийския цар. След смъртта на Луций Октавий в Тарс Киликия се оказваше провинция без управител, двата легиона не смеели сами да тръгнат да спасяват Римска Азия, а и Юнк не се бил сетил да ги повика. Двата легиона — фимбрианци, разквартирувани в Ефес и Сарди, били призовани в Пергам, но там си и останали — Витиния била оставена без римска закрила. Очевидно Юнк смяташе да пази собствената си кожа, без да го е грижа за Витиния.

Цезар слушаше внимателно, но не си направи труда да ходи до Пергам. Най-много го тревожеха приказките, че в римска Азия не искат и да чуят за нови пазарлъци с Митридат, но пък и не изгаряли от желание да се бият срещу него… Освен ако управителят не се решел да предприеме нужните мерки. А управителят не издаваше никакви заповеди. В южните краища на провинцията жътвата започваше през квинктил, а в северните — през секстил. А Юнк не си мърдаше пръста. Дори не се сещаше да поръча предварително доставки от жито за войската.

През секстил се разбра, че двамата консули Лукул и Марк Кота получили пълномощия от сената да воюват с Митридат. Изведнъж Витиния осъмна като отделна провинция с управител действащия консул Марк Аврелий Кота. Киликия беше връчена на Лукул. Никой не знаеше каква ще бъде съдбата на провинция Азия, чиито управител беше обикновен пропретор, наобиколен от двама консули. След като и Лукул, и Кота имаха по-висш чин от него, нормално бе Юнк да чака заповеди. Но той не беше човек на Лукул, пък и беше доказал липсата си на организаторски способности. Бъдещето не му готвеше нищо добро.

Скоро след научаването на горната новина Цезар получи писмо от Лукуловия брат — Варон Лукул.

„В Рим цари пълна суматоха, както можеш да си представиш. Пиша ти, Цезаре, защото няма как да следиш събитията тук отблизо, а пък на мен ми се иска сам да избистря мислите си, като ги подредя на хартия. И тъй като не си водя дневник, реших, че само на тебе мога да пиша. Стоя като с вързани ръце в Рим и нищо не може да ме помръдне оттук, освен смъртта на двамата консули едновременно. И тъй като първият консул е мой брат, а вторият — твой вуйчо, никой от нас не би желал последното да се случи. Защо не мога да мърдам от Рим ли? Защото ме избраха за първи консул догодина! Не е ли прекрасно! Колега ще ми бъде Гай Касий Лонгин — мисля, свестен човек.

Нека почна с градските новини. Навярно си научил, че нашият общ приятел Гай Лициний Верес е успял до такава степен да омагьоса не само избирателите, но и теглещите жребия, не се добра до поста на градски претор. Но дали си научил за начина, по който този тип успя да изкористи дори тази не особено доходоносна служба? След като плутократът Луций Минуций Базил умря, без да остави завещание, Верес трябваше да изслуша молбата на неговия най-близък роднина за прехвърляне на наследството. Най-близкият роднина се оказа племенник на Базил, някой си Марк Сатрий. Но познай кой оспори искането му? Хортензий и Марк Крас. И двамата били наели под аренда от Базил големи имоти. Сега дойдоха пред Верес и започнаха да му се кълнат, че Базил щял да им остави въпросните имоти, ако не се бил споминал ненадейно! И Верес се поддаде на увещанията им! Хортензий и Крас си отидоха с по няколко десетки хектара нови имоти, докато Марк Сатрий остана с пръст в устата. Колкото до самия Гай Верес, едва ли е защитил каузата на Хортензий и Крас от любов към справедливостта, не мислиш ли?

Разбира се, и тази година си имаме досадник сред народните трибуни. Но този път става дума за една необичайна особа, наречена Луций Квинкций. На петдесет години, пробил си сам път в политиката, Квинкций има вкус към пурпура и обича да се облича в пурпурни тоги, когато законът не го задължава да е в бяло. Речта и жестовете му са покъртително просташки. Колегията още не се беше събрала, когато той започна да призовава от форума възвръщането на старите привилегии на трибуните. В сената пък насочи нападките си срещу брат ми Лукул.

Но сега Квинкций е само един благовъзпитан и скромен римски магистрат, от когото и дума не се чува. Скъпият ми брат Лукул се справи доста добре с него, използвайки — както сам се изрази — атака от две страни. Първата атака се състоеше в това да хвърли миналогодишния народен трибун Квинт Опимий на кучетата — под кучета се разбират Катул и Хортензий, които съдиха Опимий за систематично надхвърляне на правомощията. Двамата обвинители успяха да го осъдят на глоба, покриваща цялото му състояние. Опимий беше принуден да се оттегли от обществения живот, при това беше напълно разорен. Втората атака беше по-лесна — Лукул най-дружелюбно подшушна на Квинкций, че ако не си държи езика зад зъбите, на свой ще бъде хвърлен на Катул и Хортензий, които щяха да му отнемат и на него цялото състояние под формата на глоба. Резултатът не дойде веднага, но вече е налице.

Ако случайно си мислиш, че като отсъстваш дълго от Рим, всички са те забравили, бъди спокоен. Скъпи Цезаре, цял Рим говори за твоя кратък престой при някакви неизвестни разбойници, които най-накрая си разпънал на кръст против волята на управителя. Как, чувам те да възкликваш, нима в Рим вече са научили? Да, научихме! И то не от самия Юнк. Неговият проквестор, онзи Помпей, който има наглостта да прикачи към невзрачната си фамилия когномена «Витиник», писа по въпроса едва ли не до всеки поотделно. Очевидно е имал доброто намерение да представи в добра светлина Юнк, но капризите на общественото мнение са такива, че в крайна сметка всички тук, дори Катул, решиха, че истинският герой си ти. Някои дори заговориха не е ли редно да ти се връчи морски венец — като добавка към гражданския, но Катул нямаше намерение да стига чак дотам. Лично напомни на целия сенат, че си действал в качеството си на частно лице, следователно не можеш да получаваш военни отличия.

Тази година пиратите стават честа тема за обсъждане в сената, но нека наблегна на «обсъждане». Дали защото Филип е станал жертва на неизлечима летаргия, или защото напоследък Цетег често отсъства от заседанията, или пък защото Катул и Хортензий хабят енергията си по съдилищата, не знам, но фактът си е факт. Да вземе някакво решение? Каквото и да е? Изключено! Да ускори някоя процедура? Също!

Както и да е, през януари преторът Марк Антоний раздвижи духовете с искането си да му се връчи специално поръчение да разчисти Нашето море от пирати. Главният му мотив се крие, както изглежда, в това, че преди трийсет години баща му Антоний Оратор бе получил подобно специално поръчение. И дума да не става — пиратите се превръщат отново в сериозен проблем, а този път се налага да пазим дори корабите с жито, които носят реколтите от провинцията в Италия. И все пак повечето се изкушавахме да се изсмеем в лицето на Антоний — той не е звяр като брат си Хибрида, дори напротив — дружелюбен и безупречен идиот. Точно той няма да успее да изкорени пиратството от Нашето море.

Освен безкрайни и безцелни наддумвания в сената нищо забележително не се случва. Може би това, че Метел, най-големият син на Метел Капрарий (който е претор тази година), също като Антоний бе осеян от гениална идея. А тя беше да стане конкурент на Антоний за същото поръчение. Когато Метел се сдоби с достатъчно силно лоби, за да заплаши кандидатурата на Антоний, последният се реши да посети… Познай кого? Предаваш ли се? Преция! Както знаеш, това е любовницата на Цетег, която го държи под чехъл. До такава степен, че когато някой сенатор реши да си създава лоби, първата му работа е да навести известната куртизанка. Човек може само да се чуди на Преция, но тя очевидно си пада по дебели, тъпоумни кретени с политически амбиции. Щом и Антоний успя да получи, каквото искаше, представи си… Капрарий Младши се оттегли от двубоя със силно наранена чест, но предполагам, че ще намери морални сили да се покаже отново на арената. Цетег беше толкова трогателен с подкрепата си за Антоний, че нашият смел претор се сдоби с неограничен империум за бойни действия по вода и с редовен проконсулски империум за бойни действия на суша. Беше му наредено да събере един легион сухопътна войска — макар че флотилията му, както Антоний научи, се налагало да бъде сглобявана за всяка операция поотделно от наличностите в пристанищата по места. Тази година нашият герой се е насочил да прочиства от пирати западната част на морето.

Ако приемем жалбите, които сенатът започна да получава от името на западните средиземноморски пристанища, за сериозен документ, изглежда, Марк Антоний отдава повече значение на събирането на пари, отколкото на самото избиване на пиратите. Досега постиженията му във втората насока са доста по-скромни от твоите! Успял да влезе в бой с врага по бреговете на Кампания и твърди, че е постигнал голяма победа, но досега не сме видели нито един корабен нос или пленен пират, за да му вярваме. Предполагам, че се е заканил на Липара, а след това е въздишал, докато подминава Балеарските острови, факт е, че източното крайбрежие на Испания и до днес си остава в ръцете на пиратите — съюзници на Серторий, а Лигурия е неконтролируема. По-голямата част от времето си (според получените жалби) Антоний прекарвал в забавления. Според последния му доклад, получен в сената, догодина възнамерявал да се прехвърли в източния край на Нашето море, в Гитеон на бреговете на Пелопонес. От тази си база, уверява ни той, щял да подхване Крит, където се били настанили всички по-големи пиратски флотилии. Мен ако ме питаш, Гитеон е известен с приятния си климат и приятните си женички.

А сега по въпроса за Митридат.

Новината, че цар Никомед наистина е починал, стигна Рим едва през март — изглежда, виновни за закъснението са зимните бури. Разбира се, завещанието беше прибрано на сигурно място при весталките, а и Юнк вече беше получил разпореждане, щом научи за кончината на царя, незабавно да се отправи към Витиния, където да се захване с нейното присъединяване към провинция Азия. Затова никой в сената не се разтревожи, че сме закъснели. Но съвсем скоро в Рим се получи официалната нота от страна на Митридат, който твърди, че Витиния принадлежи на принцеса Ниса, възстаричката дъщеря на цар Никомед, затова той бил потеглил към Никомидия с намерение да я възстанови на отнетия престол. Никой не прие нотата сериозно: от години не бяхме чували за дъщерята, така че я бяхме отписали. На Митридат пратихме сух отговор в смисъл, че отказваме да признаем претенциите, на каквито и да е тъй наречени наследници на витинския престол. След което му заповядахме да стои далеч от границите ни. Обикновено, щом го заплашим, Митридат се скрива в черупката си като охлюв. Затова сметнахме въпроса за приключен.

Само брат ми не мислеше така. Той веднага надуши война. Дори се опита да държи реч по въпроса пред сената, но… е, не беше освиркан, но беше посрещнат с присмехи. За догодина се предвиждаше да поеме управлението на Италийска Галия. Когато я изтегли при новогодишния жребий, самият Лукул беше щастлив като малко дете. Най-много се беше страхувал да не би сенаторите да решат да отнемат специалното поръчение от Помпей и му връчат командването в Испания на него. Което беше истинската причина през цялото това време да говори в подкрепа на Помпей пред сената. О, той определено не желаеше Близка Испания!

Както и да е. Когато в края на април научихме за смъртта на Луций Октавий в Тарс, брат ми поиска да му бъде прехвърлено управлението на Киликия, а Италийска Галия да бъде наследена от някой от преторите. Предстои война с Митридат, настояваше той, но как смяташ, че реагираха отговорните мъже в сената? С пълно бездействие! Някои едва успяваха да прикрият прозевките си! Човек дори не би си помисли, че точно Митридат е избил осемдесет хиляди римски граждани в Азия преди петнайсет години! Още по-малко, че е държал цяла Мала Азия и Континентална Гърция в ръцете си, преди Сула да го изпъди. Назначените отци обсъждаха, обсъждаха, обсъждаха… И в крайна сметка не стигнаха до решение.

Когато научи, че Митридат е тръгнал на поход и е стигнал под стените на Ираклея начело на триста хиляди души армия, човек би предположил, че все нещо ще се случи и в сената! Е, няма да е познал. Сенаторите все още не можеха да се споразумеят каква тактика да предприемат на изток, камо ли кой да я провежда. Стигна се дотам, че Филип предложи командването във войната на изток да бъде предадено на Помпей Велики! Който (да му отдадем дължимото) има много по-голямо желание да възвърне репутацията си с успехи в Испания.

Най-накрая моят беден Лукул направи стъпката, която го беше срам дори да си помисли преди време — и той отиде да се запознае с Преция. Както можеш да си представиш, подходът му към нея ще да е бил доста по-различен от този на Марк Антоний. Лукул е толкова упорит с жените, а и толкова горд, че трудно би паднал на колене да я моли. Вместо да й поднася скъпи подаръци, да въздиша по изгубените й прелести и да й се кълне във вечна любов и неутолима страст, той подходил към въпроса съвсем делово. Сенатът, казал й Лукул, е бил пълен само с глупаци — от първия до третия ред. На него му било дотегнало да говори на стените. Но пък отдавна бил слушал колко интелигентна и разбрана жена е Преция. Нима тя не разбирала нуждата от това някой оправен човек да бъде изпратен срещу Митридат, преди да стане твърде късно? И дали тя не се досещала, че този оправен човек може да бъде само Луций Лициний Лукул? Ако случайно намирала думите му за истина, дали не би могла да помоли Цетег да направи нещо по въпроса? Очевидно на нея й се е понравило да бъде поставена в интелектуално отношение над сенаторите (човек би си казал, че Цетег е бил включен в общия кюп). Още на другия ден сенатът гласува всичко, което се искаше от него!

Италийска Галия беше преотстъпена на все още неопределен претор. Киликия ще бъде управлявана от брат ми. Нареждането на сената е Лукул да замине незабавно за изток, независимо че е консул, а от догодина да поеме и управлението на Римска Азия, без да се отказва от Киликия. Навремето се предвиждаше Юнк да остане в Пергам и догодина, но се отказахме. Налага се да се прибере още в края на тази година — вече сме затрупани с оплаквания срещу него заради действията му във Витиния, та сенатът гласува единодушно за отзоваването му.

В Италия в момента има само един легион войска. Войниците бяха събрани и обучавани с мисълта да заминат за Испания, но сега ще бъдат предоставени на Лукул. Цетег убеди назначените отци да гласуват седемдесет и два милиона сестерции държавни разходи за набиране на флота. Преди няколко месеца на Марк Антоний не беше дадена и една сестерция. Марк Кота беше назначен за управител на Витиния, но той ще има под ръка тамошната флота, затова и на него не му беше предоставена и сестерция! Докъде стигаме, Цезаре, когато една куртизанка има повече власт от двамата консули, взети заедно?

Скъпият ми брат се покри с незабравима слава, след като отказа да приеме седемдесет и двата милиона. Каза, че разпоредбите за Римска Азия, направени от Сула още навремето, ще му бъдат напълно достатъчни. Щял да събере кораби от различните градове и области в Римска Азия, а след това щял да приспадне разходите от дължимите данъци. И понеже парите, за които ставаше дума, почти не съществуват, назначените отци гласуваха сърдечни благодарности за брат ми.

Сега сме краят на квинктил. Лукул и Марк Кота ще заминат за изток след по-малко от месец. За щастие според конституцията на Сула новоизбраните консули имат по-висок статут от градския претор, затова аз и Касий ще поемем грижата за Рим и ще браним града от Гай Верес.

Експедицията ще пътува единствено по море — като се има предвид, че разполагаме с един-единствен легион, кораби ще се намерят достатъчно. През лятото пътят по море е по-удобен и по-бърз, отколкото преход през Македония. Освен това мисля, че брат ми се страхува да не го въвлекат във война на запад от Хелеспонта, както стана навремето със Сула. Убеден е, че Курион е достатъчно способен да се справи сам с евентуално понтийско нападение срещу Македония. Миналата година Курион и Косконий в Илирия се сработиха и със съвместни усилия подгониха и дарданите, и скордизите. В момента Курион подготвя поход срещу бесите.

Лукул трябва да пристигне в Пергам към края на септември. Какво ще стане след това, нямам представа. Предполагам, че и брат ми не знае.

И това, Цезаре, е всичко по-важно, което е добре да знаеш. Моля те, отговори ми, когато научиш нещо интересно — не мисля, че Лукул ще има време да пише на брат си.“

Прочетеното накара Цезар да въздъхне. Упражненията по правилно дишане и лекциите по риторика вече не му се струваха толкова интересни. Но, от друга страна, Лукул не му беше пратил никаква вест, а и едва ли някога щеше да се излъже. Особено след като цял Рим знаеше за случая с пиратите на Полигон. Лукул сигурно е одобрил действията му, но едва ли се е зарадвал. Той обичаше всичко да си върви по закон. Някой си римски сенатор си бил присвоил правомощията на провинциалния управител. Подобно поведение нямаше как да спечели благоволението на Лукул, дори последният да си дава сметка, че Цезар е бил принуден да бърза.

 

 

„Чудя се — каза си Цезар на другия ден — дали желанието е майка на реалността? Може ли човек да упражнява влияние върху събитията единствено благодарение на недоизречените си желания? Или всичко е дело на съдбата? Аз съм човек с късмет, един от любимците на фортуна. И ето, че всичко се повтаря. Шансът! Шанс, който ми се отваря, без някой да може да ме спре. Е, никой, ако не се смятат нищожества като Юнк.“

В Родос твърдяха, че всъщност Митридат е предприел не един, а три похода. Начална точка и на трите беше Зела, на територията на Понт, където се намираше военната квартира на понтийския цар и където се обучаваше огромната му армия. Най-важните операции се ръководеха от самия Митридат: триста хиляди души пехота и конница се бяха насочили през крайбрежните области на Пафлагония към Витиния. Митридат беше подпомаган от братовчедите си Хермократ и Таксил, както и от флота от хиляда кораба, голям брой от тях — пиратски, под командването на другия негов братовчед Аристоник. Но в същото време втора армия под командването на царския племенник Диофант напредваше в Кападокия с очевидната цел да нахлуе в Киликия. Диофант разполагал със сто хиляди души войска. Най-накрая още сто хиляди души под командването на поредния Митридатов братовчед, Евмах, както и на незаконородения син на Гай Марий — Марк Марий, пратен в Понт от началника си Квинт Серторий, имаше за цел да нахлуе във Фригия и да нападне Римска Азия откъм тила.

Жалко, разсъждаваше Цезар, че Лукул и Марк Кота нямаше да научат новината навреме; двата легиона, които принадлежаха на Киликия, вече бяха поели по море към Пергам по заповед на Лукул. Това означаваше, че Киликия е напълно беззащитна срещу евентуалното нашествие на Диофант. Нямаше какво друго да се прави, освен в Рим да се надяват, че самият ход на събитията ще забави действията на Диофант; благодарение на цар Тигран той все щеше да срещне известна съпротива в Кападокия.

Двата легиона на фимбрианите вече се бяха разквартирували в Пергам, където се беше спотаил управителят Юнк. По нищо не личеше той да възнамерява да ги използва срещу Евмах и Марк Марий на юг. Щеше да ги държи близо до себе си, за да подсигури собственото си бягство, когато Митридат за втори път през последните петнайсет години превземе азиатската провинция. Без силен римски началник, който да ги командва, жителите на Римска Азия нямаше да се съпротивляват. Беше краят на секстил, но Лукул и Марк Кота щяха да се бавят из моретата още поне месец. А този месец, преценяваше Цезар, щеше да се окаже от жизнена важност за римското присъствие в Азия.

— Няма кой друг — каза си Цезар.

Но другата половина на съзнанието му възрази:

— Няма да спечеля благодарности дори да успея.

— Не го правя заради благодарностите, а за лично удовлетворение.

— Удовлетворение ли? Какво искаш да кажеш с това удовлетворение?

— Че така ще докажа пред себе си, че мога да успея.

— Няма да те обикнат така, както обичат Помпей Велики.

— Разбира се, че няма! Помпей Велики е някой си пиценец без значение сред висшето общество, той не би могъл да заплаши републиката. Няма потекло. Сула го имаше. Имам го и аз.

— Тогава защо трябва да се подлагаш на риск? Така има опасност да те съдят за държавна измяна — няма какво да ме убеждаваш, че на никого не си изменил! Не е нужно да си го сторил. Хората ще бъдат свободни да оценяват действията ти, както сметнат за добре. И кой по-точно ще ги преценява на място?

— Лукул.

— Именно! Той вече те е набелязал като един потенциален размирник, затова и занапред ще гледа на теб като на свой съперник. Нищо, че ти връчи лично гражданския венец. Не се радвай толкова, че си се освободил от повечето пиратска плячка — ти все пак задържа това-онова за себе си, а хора като Лукул винаги ще те подозират, че си прибрал цяло състояние.

— Дори да е така, длъжен съм да го направя.

— Тогава се постарай да действаш като истински Юлий, а не като някакъв си Помпей! Без шум, без фанфари, без крясъци до боговете, без перчене като паун, след като успееш, ако изобщо успееш.

— Изпълнение на дълга заради личното удовлетворение.

— Да, изпълнение на дълга заради лично удовлетворение.

Цезар извика Бургунд.

— Утре сутринта заминаваме за Приена. Само ти, аз и двама от най-мълчаливите ни писари. Всеки ще вземе по един кон и едно муле, за мен — моя си кон с още един, подкован. Мулето отделно. Двамата с теб ще носим и оръжието си.

След дългите години служба на Цезар Бургунд се беше научил на нищо да не се изненадва, затова и не попита нищо излишно.

— А Деметрий? — каза.

— Няма да отсъствам толкова дълго, че да ми трябва. Освен това няма да е мъдро да го вземаме с нас, той обича да приказва.

— Да потърся място на някой чужд кораб или да наема отделен?

— Наеми. Да е малък, лек и много бърз.

— Достатъчно бърз да избегнем всякакви пирати?

Цезар се усмихна.

— Именно. Веднъж ни беше достатъчно.

 

 

Пътуването им отне четири дни — през Книдос, Миндос, Бранхида до Приена на устието на река Меандър. Цезар не си спомняше друг път да е изпитвал такова удоволствие от плаване по море. Корабът приятно се люшкаше под напъните на петдесетте гребци, които следваха ритъма на барабана. На кораба имаше и втори екипаж, не по-лош от първия, с който уморените гребци се сменяха през няколко часа. Докато едните се мъчеха по пейките, другите се хранеха и пиеха огромни количества вода.

Стигнаха Приена достатъчно рано на четвъртия ден, за да успее Цезар веднага да намери етнарха — някой си с етиопското име Мемнон.

— Предполагам, че нямаше да станеш етнарх толкова скоро след прогонването на Митридат от Римска Азия, ако беше негов поддръжник — мина Цезар по същество. — Затова те питам открито — ще се радваш ли, ако Митридат отново завладее страната?

Мемнон потръпна.

— Съвсем не, Цезаре!

— Добре. В такъв случай, Мемноне, ще се наложи да ми окажеш, и то много сериозно съдействие. Всичко трябва да стане във възможно най-кратък срок.

— Ще се постарая. Какво искаш от мен?

— Да свикаш лично доброволците в Приена и да пратиш вест до всички градове от Халикарнас до Сарди с призив и те да вдигнат на крак местните въоръжени сили. Искам да ми намериш възможно най-голям брой войници за възможно най-кратко време. Четири легиона заедно със старите си офицери. Сборен пункт ще бъде Магнезия на Меандър след осем дни.

Лицето на Мемнон светна.

— Управителят най-после се е решил да действа!

— О, да — отговори Цезар. — Назначи ме за началник на азиатските доброволци, но за нещастие не може да отдели друг римски офицер да ми помага. Това означава, Мемноне, че Римска Азия трябва да се бори сама за защитата си, вместо да чака както обикновено римските легиони да оберат всички лаври.

— Не и преди да са ги заслужили!

— И аз се чувствам като теб. Добрите местни доброволки, обучени и въоръжени по римски образец, винаги са били подценявани. Но след това, което ще направим двамата с теб, смятам, че никой повече няма да мисли така.

— С кого ще се бием? — попита Мемнон.

— С някакъв понтийски генерал на име Евмах и с един испански изменник на име Марк Марий — няма нищо общо с великия Гай Марий — побърза да излъже Цезар, да не би да уплаши азиатските милиции с името на покойния пълководец.

 

 

И така, Мемнон се зае да събира азиатските доброволци, без да се сети дори да изиска от Цезар някакъв документ. В интерес на истината етнархът дори не се сети да поразпита кой е този Цезар и в качеството си на какъв идва да събира войска. Когато Цезар даваше нареждания, никой не смееше да му задава въпроси.

Същата вечер, след като се прибра в квартирата си в дома на Мемнон, Цезар поговори с Бургунд.

— Този път няма да си заедно с мен, стари приятелю. — И няма нужда да ме убеждаваш, че Кардикса няма да ти проговори, ако не си навсякъде с мен. Искам от теб нещо много по-важно от това да зяпаш отстрани сражения, в които не участваш поради липсата на римска бойна подготовка. Искам да заминеш за Анкира и да потърсиш Дейотар.

— Галатският вожд — кимна в разбиране Бургунд, — спомням си го.

— А и той би трябвало да си те спомня. Дори сред келтите от Галатия няма такива мъжаги като теб. Сигурен съм, че Дейотар знае много повече от мен за действията на Евмах и Марк Марий. Не те пращам просто да му занесеш предупреждение. Искам да му съобщиш, че организирам армия от азиатски доброволци и че смятам да подмамя понтийската армия някъде из долината на Меандър. Ще се постарая да хвана врага в капан. Ако успея, ще трябва да отстъпят обратно във Фригия, за да се прегрупират, и чак тогава ще ударят пак. Искам да кажеш на Дейотар, че най-добрият момент да си отмъсти на понтийците ще бъда, ако изненада армията на Евмах, докато се прегрупира на територията на Фригия. С други думи, кажи му, че искам да действа съвместно с мен. Ако аз си свърша добре работата в Римска Азия, а той — във Фригия, нито Азия, нито Галатия ще бъдат завладени от Понт тази година.

— А как да пътувам дотам, Цезаре? Искам да кажа, на какво трябва да приличам?

— Мисля, че трябва да приличаш на божествен воин. Сложи си златната броня, която Гай Марий ти даде, купи си някакви шарени пера, каквито намериш на пазара, и ги завтъкни в предпазителя на шлема си. По пътя ще ревеш германски песни. Ако случайно срещнеш понтийски войници, мини напряко през редиците им, все едно не ги забелязваш. Оттук до Галатия, ти ще си олицетворението на ужаса от войната.

— А след като се видя с Дейотар?

— Ще се върнеш при мен по долината на Меандър.