Колийн Маккълоу
Любимци на съдбата (17)

Цезар не позволи на скромната си прислуга да почине и една-единствена нощ из пергамските странноприемници. Още в деня на пристигането си той яхна мулето и потегли обратно към Витиния. Пътят му следваше бреговете на река Каик до самите й извори, след това прехвърляше вододела и слизаше по долината на река Макест, известна също и под името Риндак. Съвсем наблизо течеше и друга река Риндак, но местните жители посъветваха младия римлянин да я избягва. Затова той напусна вътрешността на Мала Азия, а пое пътя, следващ бреговете на Пропонтида, и пристигна в Пруза. Бяха го предупредили, че може да завари там цар Никомед — Пруза беше вторият по големина град във Витиния. Намираше се в подножието на внушителен планински масив, чиито върхове и през лятото оставаха покрити със сняг. Цезар се зарадва на гледката, но за съжаление царят не беше в Пруза. Оттам младият трибун и тримата му придружители продължиха в западна посока покрай течението на река Сангарий и скоро се озоваха в царската столица Никомидия, заспала величествено на бреговете на закътан морски залив.

Колко различен бе светът от това, което Цезар знаеше за Италия! Климатът във Витиния не беше толкова горещ, колкото мек и приятен, а заради многобройните и пълноводни реки почвата беше изключително плодородна. Личеше си, че царят управлява доста богата държава, а народът му не можеше да се оплаче. В Пруза Цезар не бе забелязал нито един бедняк, същото беше и в Никомидия.

Дворецът се издигаше на малко възвишение над града, но в рамките на внушителната крепостна стена. Това, което веднага направи впечатление на Цезар, беше типичната гръцка простота и изчистеност в архитектурата на двореца, светлите цветове на интериорите, изящно подредените и мебелирани помещения. Дори след няколкото години, в които Никомидия бе окупирана от понтийците, а дворецът бе служил за резиденция на Митридат, съкровищата на Видния бяха останали непокътнати и внушаваха респект у чужденците. Цезар не си спомняше да е срещал Никомед по време на изгнанието му в Рим, но в това нямаше нищо чудно; в Рим не се допускаше чуждестранни владетели да прекрачват померия, затова Никомед си беше наел луксозна вила на Пинцийския хълм, откъдето бе водил своите безкрайни преговори със Сената.

На входа на двореца Цезар беше посрещнат от забележителен със своята женственост царедворец. Човекът, на когото римлянинът трудно би дал възраст, го огледа с възхищение, след което нареди на друг не по-малко женствен царедворец да се погрижи за конете, мулето и прислугата Самият Цезар беше въведен в някакво преддверие, където да изчака царят да реши как да го настани. Дали Цезар щял да бъде приет веднага от царя, дворцовият управител не се наемал да каже.

Тясното преддверие, в което остана да чака, беше прохладно и радваше окото с пестеливата си украса. По стените нямаше фрески като в римските домове, но имаше гипсови украси, позлатени в тон с корнизите и фалшивите колони. Вътре в гипсовите рамки стените бяха боядисани в бледорозово, отвън — в моравочервено. Подът беше застлан с мраморна мозайка от розово и тъмночервено, прозорците — които гледаха към дворцовите градини — бяха закрити с дървени капаци отвън; през пролуките се виждаха изящни цветни лехи, фонтани и разцъфнали розови храсти.

Най-накрая зад открехнатата врата се разнесоха гласовете на мъж и жена.

— Скачай! — викаше жената. — Добро куче!

— Стига с тези глупости! — възрази мъжът. — Ще го разглезиш!

— Ела тук, миличък! — не му обърна внимание жената и започна да се залива от смях.

— Я си върви в стаята! — ядоса се мъжът.

— Няма — продължаваше да се смее жената.

Цезар си каза, че сигурно постъпва невъзпитано, но надникна през открехнатата врата. В съседната стая се разиграваше забележителна сцена. В сцената участваха старец, една жена, може би десетина години по-млада от него, й престаряло, рунтаво кученце от някаква дребна порода, каквато Цезар за пръв път виждаше. Кучето изпълняваше номера, като се изправяше на два крака, за да проси, лягаше на земята, гърчеше се като червей или се правеше на умряла лисица. През цялото време не сваляше очи от жената, която очевидно смяташе за свой стопанин.

Старецът беше ядосан.

— Върви си, върви си, върви си! — крещеше той. Ако се съдеше по бялата лента на диадемата на главата му, Цезар реши, че това е самият цар Никомед.

Жената (навярно царицата, защото и тя носеше диадема) се наведе, за да си прибере кученцето, което бързо се изправи на крака, избяга встрани, заобиколи я подло изотзад и я ухапа по големия, закръглен задник. При което царят на свой ред прихна да се смее, кучето пак се направи на умряло, а царицата не знаеше дали да се смее, или да се ядосва. Накрая реши, че случката е смешна, но не преди да ритне кученцето. Кученцето скочи на крака и избяга, последвано от царицата.

Царят остана сам (очевидно той не подозираше, че в съседното помещение има човек, пък и никой не го беше известил за пристигането на Цезар). Седна на близкия стол и дълбоко въздъхна.

Цезар наблюдаваше негово величество Никомед III със същото удивление и недоумение, както бяха гледали навремето баща му Гай Марий и Юлия. Никомед беше висок, слаб и леко прегърбен, беше облечен с дълга до земята роба от тирски пурпур, обшита със сърма и перли, а на краката си носеше златни сандали с перли, отворени отпред, за да се види златният лак по ноктите му. Царят беше с естествена коса — сиво-бяла и късо подстригана, но се беше гримирал с крем и пудра, беше изписал с въглен веждите и миглите си, беше напудрил с розово бузите си и беше намазал с червило старческите си устни.

— Доколкото разбирам — нахълта в стаята Цезар, — Нейно величество си получи заслуженото.

Царят на Витиния се изкикоти като малко дете. Пред него стоеше млад римлянин, облечен в обикновена кожена броня и с кожена пола. Непознатият беше висок, строен, с широки рамене. Римлянинът имаше светли коси, които опасваха челото му като корона. Какво лице! С правилни черти и гладка кожа. Светлите вежди бяха тънки, затова пък миглите — дълги и гъсти. Единствено очите, разсъждаваше царят, внасяха известно смущение. Подобни очи можеха да пронижат всеки, нищо че сега в тях играеха весели искрици.

— Охо, добре дошъл! — надигна се на стола си царят, заемайки типична прелъстителна поза.

— Не си го и помисляй! — настани се Цезар на стола срещу Никомед.

— Твърде си красив, за да не си падаш по мъже — възрази царят, видимо унил. — Защо не съм десет години по-млад!

— А на колко си години? — усмихна се Цезар.

— Достатъчно стар, за да не мога да ти дам това, което искам!

— Бъди по-точен, така де, за годините.

— Осемдесет.

— Хората казват, че мъжете никога не остаряват много.

— На вид не. Но за много други неща остаряват.

— Е, радвай се, че вече не си способен на такива подвизи — продължаваше да се усмихва младежът, — защото иначе щеше да се наложи да те ударя.

— Глупости! — засегна се царят. — Ти си твърде красив, за да те хабят жените.

— За Витиния това може и да важи, но не и за Рим.

— И дори не си се изкушавал?

— Не.

— Каква жалка загуба!

— Познавам доста жени, които не могат да се оплачат.

— Обзалагам се, че никога не си обичал никоя от тях.

— Обичам жена си — отвърна Цезар. Царят беше съкрушен.

— Никога няма да разбера римляните! Уж мислите всички останали за варвари, а самите вие сте далеч от всякаква цивилизованост.

— Знам наизуст Омир и Хезиод — заяви Цезар.

— И една птичка ще ги научи, ако й ги четеш редовно.

— Аз не съм птичка, царю Никомед.

— А щеше да е по-добре да си! Щях да те държа в златна клетка, само да ти се радвам.

— Още един домашен любимец! Но бих могъл да те клъвна.

— Хайде, давай!

— Не, благодаря.

— Така няма да стигнем доникъде! — сложи край на темата царят.

— Значи си си научил урока.

— А всъщност ти кой си?

— Казвам се Гай Юлий Цезар и служа като младши военен трибун към щаба на Марк Минуций Терм, управителя на римска Азия.

— На официална мисия ли си дошъл?

— Разбира се.

— Тогава защо Терм не ме е известил?

— Защото аз пътувам по-бързо от вестоносците. А защо дворцовият ти управител не ти е съобщил, че съм пристигнал, това не мога да знам.

Точно в този миг управителят влезе в стаята и се закова ужасен от наглостта на посетителя.

— Надяваше се да го имаш първо за себе си, а? — погледна го лукаво царят. — Остави всяка надежда, Сарпедон! Той не обича мъже. — Никомед пак се обърна към госта: — Юлий, казваш. От патрициите?

— Да.

— Да не си роднина с онзи консул, дето беше убит от Гай Марий? Луций Юлий Цезар?

— Двамата с баща ми бяха първи братовчеди.

— Значи ти трябва да си Фламен Диалис!

— Бях. Явно доста неща си научил, докато си живял в Рим.

— Твърде много. — Царят се сети, че дворцовият управител чака нареждания, и властно се навъси. — Предложил ли си стая на нашия уважаван гост, Сарпедон?

— Да, царю.

— Тогава излез да чакаш отвън.

Дворцовият управител се поклони няколко пъти и излезе в преддверието.

— И защо си дошъл? — попита Никомед.

— Дошъл съм да получа бойна флота от теб.

— Хм! Бойна флота, а? Колко кораба ти трябват и какви да бъдат?

— Забрави да попиташ и за кога.

— Да. И за кога?

— Искам четиридесет кораба, половината от тях трипалубни триреми, ако дадеш още по-големи, още по-добре. Всички да ме чакат в пристанище по твой избор до средата на октомври.

— Но това е след два месеца и половина! Защо просто не ми отрежеш двата крака? — възмути се Никомед.

— Ако не получа това, за което съм дошъл, може и да го направя.

Царят седна обратно на стола си. Беше смаян.

— Нека ти напомня, Гай Юлий, че това е моето царство, а не сме в римска провинция. Ще ти дам каквото мога, когато мога! Ти ме молиш! Не ми заповядваш!

— Скъпи царю Никомед — отвърна му Цезар, — ти се една мишка, застанала на пътя на два слона — Рим и Понт. — Очите му бяха изгубили игривите искрици и напомниха на Никомед за Сула. — Баща ти умря толкова стар, че ти наследи трона сам твърде възрастен. Това, както и времето, което си прекарал начело на държавата си, вече трябва да са те убедили колко е крехко положението на Витиния. Повечето време от царуването си ти прекара в изгнание в Рим, а ако сега се намираш в този дворец, то е, защото тук върна римлянинът Гай Скрибоний Курион. Ако Рим, който се намира доста по-далеч от Понт, си дава сметка, че силите на Митридат, който далеч не е толкова стар, са все още значими, какво остава за теб? Витиния се третира като приятел и съюзник на римския народ още от времето на Прузий II, ти самият си се обвързал с нашата държава. Очевидно ти е по-приятно да царуваш, отколкото да бъдеш в изгнание. Това означава, че трябва да сътрудничиш на Рим и да изпълняваш исканията му. Иначе понтийският слон ще те смаже, а след това и римският. Така че за теб не остава друга възможност, освен да си избереш кой точно слон искаш да те стъпче.

Царят беше онемял. Седеше неподвижно и гледаше Цезар с уплашени очи. След като прекара така минута-две, той тежко си пое дъх и изрече:

— Не е честно!

Цезар се ядоса:

— Засрами се! Как може един цар да се излага така! Може да сме започнали не съвсем според протокола, но срещата ни е напълно официална. Ти си цар на Витиния, аз съм официално упълномощен пратеник на римския народа ти си се натруфил като стара проститутка и си готов да се разцивриш само защото са ти казали истината в очите. Не съм дошъл да чета морал на старци, които по силата на случайността се водят римски клиенти! Ти сам си го изпроси. Хайде, върви да измиеш лицето си и да продължим.

Царят на Витиния послушно се изправи и излезе от стаята.

Съвсем скоро се появи отново с измито лице и придружен от слуги с ободряващи напитки и закуски.

— Хиоско вино — предложи царят. По грейналия му поглед си личеше, че вече не се сърди. — Двайсетгодишно!

— Благодаря, но предпочитам вода.

— Вода?

Отново весели пламъчета заиграха в очите на Цезар.

— Не обичам вино.

— Както пожелаеш. И без това водата на Витиния е известна със своята чистота — примири се царят. — Какво искаш да ядеш?

Цезар повдигна рамене.

— Все едно.

Цар Никомед този път изгледа по-продължително своя гост; явно вече не го оценяваш като мъж, а като политик, с когото ще води преговори.

— На колко години си ти, Гай Юлий?

— Бих се радвал, ако ме наричаш Цезар.

— Докато не си започнал да губиш красивия венец на косите си — пошегува се Никомед. Известните му познания по латински издаваха, че е прекарал доста време в Рим.

Младежът се засмя.

— Признавам, че не е лесно да носиш цял живот име, което се отнася до гъстите ти коси! Да се надявам, че Цезаровата жилка у мен ще надвие Аврелиевата, иначе ще оплешивея доста рано. — Той се замисли малко, но накрая си призна: — Още съм на деветнайсет.

— По-млад дори от виното, което пия! — учуди се Никомед. — Казваш, че имаш и Аврелиева жилка. От Аврелии Орестите ли си или от Аврелии Котите?

— Майка ми Аврелия е от фамилията на Котите.

— А ти на нея ли приличаш? Не мога да те свържа с Луций Цезар или с Цезар Страбон.

— Някои черти съм наследил от нея, други — от баща си. Ако държиш да ме разпознаеш у някого от роднините ми, то това ще е големият брат на Луций Цезар — Катул Цезар. Ако си спомняш, тримата умряха заедно, когато Марий се върна.

— Да, спомням си. — Никомед замислено отпи от чашата си. — Обикновено римляните се отнасят почтително към царските особи. Знам, че са влюбени в републиката, но и склонни да се възхищават на чуждите царе. Теб като че ли изобщо не те интересува кой съм аз.

— Това е, защото ако Рим имаше цар, щях да съм аз — обясни Цезар.

— Защото си патриций?

— Защото съм патриций ли? Богове, не! Защото съм Юлий! А това означава, че родът ми стига чак до Еней, чийто баща е бил смъртен, но чиято майка е била самата Венера Афродита.

— Да не би да сте наследници на Енеевия син Асканий?

— В Рим наричаме Асканий Юл.

— Онзи същият, който е бил син на Еней и Кревса?

— Някои така твърдят. Кревса е загинала в пламъците на Троя, но синът й се спасил заедно с Еней и Анхиз и дошъл в Лациум. Но Еней е имал син и от Лавиния, дъщерята на цар Латин. И той също се е казвал Асканий и Юл едновременно.

— Така че ти на кой от двамата Енееви синове си наследник?

— И на двамата — отговори най-сериозно Цезар. — Разбираш ли, аз съм убеден, че Юл е бил един човек, за когото всички знаят, че е син на Еней. Но коя е била майката, в това не мога да бъда сигурен. По-романтично е да се смята, че Юл е бил дете на Кревса, но по-правдоподобно ще е, ако го е родила Лавиния. След смъртта на Еней Юл основал град Алба Лонга на Албанската планина — сега в подножието й се намира градът Бовила. Юл умрял в Алба Лонга и оставил децата си — Юлиите — да управляват. Така че ние сме били царе на Алба Лонга, а след като градът бил превзет от римския цар Сервий Тулий, сме били отведени в Рим и сме получили най-високи почести. Ние и до ден-днешен сме най-почитаните римски граждани, което се доказва от факта, че сме наследствени жреци на Юпитер Латиар, който е доста по-старо божество от Юпитер Оптимус Максимус.

— Винаги съм мислил, че въпросните ритуали се отслужват от консулите — възрази Никомед, който бе наясно с римската проблематика.

— Само на ежегодния празник, и то именно като почит към римското могъщество.

Тогава ако Юлиите са толкова височайша фамилия, защо не са сторили нищо велико през републиканската епоха?

— Защото не са имали пари — призна Цезар.

— Ах, да, пари! — възкликна Никомед. — Ужасен проблем са парите, Цезаре! И аз мен също. Аз нямам пари, за да ти осигуря нужните кораби… Витиния е разорена.

— Витиния не е разорена, а ти ще ми дадеш каквото искам, о, царю на мишките!

— Как да ти дам нещо, което нямам?

— Ами като го нямаш, какво стоиш и чакаш? — ядоса се Цезар и стана. — Остави чашата, царю Никомеде, и се залавяй за работа! — Той дори подхвана стареца под мишница. — Хайде, ставай! Ще отидем на пристанището и ще видим какво ще си харесаме.

Никомед гневно го отблъсна.

— Ще престанеш да ме учиш какво да правя.

— Не и преди да си го направил!

— Ще отидем, ще отидем!

— Веднага. Сега е тъкмо време за подобна разходка.

— Утре.

— Утре цар Митридат може да се покаже зад баира.

— Утре цар Митридат няма да се покаже! Той се намира в Колхида и е загубил две трети от армията си.

Цезар седна на стола си, видимо заинтригуван.

— Разкажи ми повече за Митридат.

— Събра четвърт милион войници, за да даде урок на диваците в Кавказ, и нападна Колхида. Типично за него! А на диваците дори не им се е наложило да се бият. Студът по високите части на планините свършил работата вместо тях. Две трети от понтийските войници са измрели от студ.

— Никой в Рим не знае за това — навъси се Цезар. — Защо не си съобщил на консулите?

— Защото научих наскоро… А и не ми е работа да осведомявам Рим!

— Напротив, докато си приятел и съюзник, длъжен си да ни информираш за подобни събития. Последното, което знаем за Митридат, е, че се е намирал в Кимерия и се е занимавал със земите си на север от Евскинския понт.

— Замина за Кимерия веднага щом Сула заповяда на Мурена да остави Понт на мира — кимна Никомед. — Но Колхида отказваше да си плаща данъка, затова той се отби и там да провери нещата и научи за варварските набези.

— Много интересно.

— Та както виждаш, слонът вече го няма.

Цезар лукаво примигна.

— О, напротив! Има един още по-голям и той се нарича Рим!

Царят на Витиния не се сдържа и се засмя:

— Добре, предавам се! Ще си имаш флотата!

В този миг в стаята влезе царица Орадалтида, придружена от малкото си кученце. Каква ли гледка е представлявал в очите й престарелият й съпруг без грим на лицето заливащ се от смях в присъствието на млад римлянин, който доста напомняше на онези млади римляни, които цар Никомед обичаше да настанява на стола до себе си, а не на такова голямо разстояние…

— Скъпа, това е Гай Юлий Цезар — обясни Никомед. — Правнук на богиня Афродита и доста по-голям аристократ от двама ни с теб. Току-що успя да ми измъкне цяла една бойна флотилия.

Царицата царствено кимна с глава.

— Нямаше да се учудя, ако ти беше взел половината царство — каза тя и си наля чаша вино.

Кученцето се закова пред Цезар и се изправи на две лапички като обожател. Той се наведе да го плесне, при което то веднага се просна на земята, за да му предложи коремчето си за гъделичкане.

— Как се казва? — попита младежът.

— Сула.

Цезар си припомни как кученцето беше изяло ритника на царицата в най-деликатните си части и прихна да се смее.

По време на вечерята научи за съдбата на Ниса, единственото дете на царя и царицата, съответно наследница на цяла Витиния.

— На петдесет години и без дете — сподели с мъка Орадалтида. — Естествено отказахме да я дадем за жена на Митридат, но той направи всичко възможно, за да ни попречи да й намерим подходящ съпруг.

— Дали мога да се надявам на среща с нея, преди да замина? — попита Цезар.

— Не зависи от нас — въздъхна Никомед. — Когато избягах в Рим последния път, а Митридат завладя Витиния, трябваше да оставя Ниса и Орадалтида тук, в Никомидия. Митридат отвлече момичето ни като заложница. И все още я държи при себе си.

— Дали все пак не се е оженил за нея?

— Съмняваме се. Тя никога не е била красавица, а дори и по онова време вече беше твърде възрастна, за да роди деца. Ако го е предизвикала с нещо, Митридат може и да я е убил. Последните новини за нея бяха от Кабейра. Там той държи всички свои дъщери и сестри, на които не позволява да се омъжат — обясни царицата.

— Тогава да се надяваме, царю Никомеде, че следващия път, когато двата слона се сблъскат, римският ще победи. Дори аз самият да не участвам във войната, ще направя всичко възможно римският главнокомандващ да се заинтересува от съдбата на Ниса.

— Надявам се да не съм повече между живите — поклати тъжно глава Никомед.

— Не можеш да умреш, преди да си видял отново дъщеря си!

— Ако някой ден тя се завърне, вече няма да е моя дъщеря, а поредната кукла в ръцете на понтийците — въздъхна той.

— Тогава най-добре завещай Витиния на Рим.

— Както Атал III направи с Пергам и Птолемей Апион — с Киренайка? Никога!

— Тогава ще я завземе Понт, а Понт ще бъде превзет от Рим, което означава, че рано или късно Витиния ще бъде римска.

— Не и ако успея да го предотвратя.

— Няма да успееш — увери го Цезар.

На другия ден царят придружи Цезар до пристанището, където упорито го убеждаваше, че няма нито един кораб, пригоден за бойни действия.

— Че защо ще държиш боен флот тук? — възрази му невъзмутимо Цезар. — Предлагам да отидем в Халкедон.

— Утре — реши пак да отложи Никомед, който все повече се възхищаваше на необикновения си гост.

— По-добре да тръгнем още днес — настоя младежът. — Колко има до Халкедон? Шейсет километра? Ще се наложи да пренощуваме по пътя.

— Ще отидем с кораб — предложи царят, който мразеше да пътува.

— Не, ще минем по суша. Бих желал да се запозная с областта. Гай Марий, който ми беше роднина, твърдеше, че човек трябва да пътува по суша всеки път, когато е възможно. Така някой ден, ако ми се наложи да се сражавам по тези земи, ще имам представа за терена. А това е крайно полезно.

— Значи си роднина и на Марий, и на Сула?

— Аз съм човек с изключителни връзки във властта — тържествено кимна Цезар.

— Мисля, че на теб наистина нищо не ти липсва, Цезаре! Могъщи роднини, високо потекло, интелигентност, здрава, физическа красота. Мога само да се радвам, че не съм на твое място.

— Защо?

— Защото винаги ще имаш врагове. Чуждата ревност или завист, ако смяташ, че ревността се отнася повече до любовта, ще те преследва цял живот — също както и фуриите не дадоха миг покой на бедния Орест. Някои ще ти завиждат за красотата, други — заради мъжествеността, трети — заради произхода ти, четвърти — заради способностите ти. Но повечето ще ти завиждат за всичко. И колкото повече се издигаш, толкова повече завист ще те обгражда. Навсякъде ще срещаш врагове и никъде — приятели. Няма да можеш да се довериш нито на мъж, нито на жена.

— Да, мисля, че в думите ти има истина — отсъди надменно Цезар. — И какво ми предлагаш да направя?

— Преди много-много време, още когато Рим бил управляван от царете, имало един римлянин на име Брут — започна Никомед, който явно добре познаваше римската история. — Той бил изключително мъдър. Но цял живот се преструвал на глупав и ограничен човек, откъдето и получил прякора си — „прост, груб, недодялан“. И когато ОТ Тарквиний Горди си пазел престола, като колел наляво-надясно, дори не му минало през ума да посегне на Брут. Той обаче го свалил от власт и се обявил за първия консул на републиката.

— И екзекутирал собствените си деца, когато пожелали да върнат Тарквиний Горди от изгнание, за да възстановят монархията — добави Цезар. — Никога не съм гледал на Брут като на пример за подражание. Нито ще се правя на глупак като него.

— Тогава трябва да си готов за всичко.

— Повярвай ми, аз съм готов за всичко!

— Вече е много късно тепърва да тръгваме за Халкедон — опита се да хитрува царят. — Като че ли започнах да огладнявам. Можем да вечеряме, а след това да продължим този приятен разговор. Утре призори ще яхнем конете и ще тръгнем.

— О, ние наистина ще яхнем конете призори — съгласи се Цезар, — но не оттук. Тръгвам за Халкедон след час. Ако искаш да дойдеш с мен, трябва да побързаш.

Никомед наистина се разбърза: първо, защото си даваше сметка, че не бива да изпуска от очи младия римлянин — Цезар беше хитър човек, можеше да го изненада; второ, че вече до уши се беше влюбил в младежа.

За своя изненада Никомед завари Цезар на гърба на някакво муле.

— Муле?

— Да, муле — тросна се едва ли не високомерно той.

— Защо?

— Всеки с вкуса си.

— Но дори слугата ти язди кон?

— И аз така забелязвам.

Царят тежко въздъхна и се качи в двуколката, която потегли след Цезар и Бургунд. Едва когато се отбиха да пренощуват у някакъв забравен велможа — старец, който едва ли бе предполагал, че някой ден ще се срещнат пак с Никомед, — Цезар се сети да поднесе извинения на Никомед.

— Съжалявам. Майка ми би рекла, че изобщо не се замислям. Ти си доста изморен, трябваше да пътуваме, но…

— Което си е истина, организмът ми не издържа лесно на друсанията — усмихна се Никомед. — Но в твоя компания човек се чувства подмладен.

Във всеки случай сутринта след пристигането им в Халедон, когато седнаха да закусват (в царската резиденция), Никомед изглеждаше свеж и отпочинал.

— Както виждаш — обясняваше доволен царят, докато двамата с Цезар седяха на големия вълнолом, — имам си хубава, но малка флота: дванайсет трипалубни, седем петпалубни и четиринадесет еднопалубни кораба. Това е. Имам още няколко кораба в Хризопол и Дасцил.

— Византион не участва ли също в събирането на митата?

— Не и в последно време. Византийците навремето наистина събираха мито, бяха доста могъщи и флотилията им можеше да съперничи на родоската. Но след падането на Гърция и Македония под римска власт им се наложи да харчат повече пари за сухопътна армия заради траките, които продължават да нападат земите им. Така се оказа, че не са толкова богати да поддържат и сухопътни, и морски войски. И така митата от Босфора станаха привилегия на Витиния.

— Което обяснява защо имаш няколко флотилии.

— И защо ми трябват, та затова не искам да си ги давам! Мога да осигуря на Рим десет триреми и пет петпалубни кораба. При това ще трябва да привикам от другите пристанища за целта. Останалите ще трябва да ги наема.

— Да ги наемеш? — смая се Цезар.

— Разбира се. Ти как мислиш, че се прави цяла флота?

— Както я правим ние! Построяваме си колкото кораби ни трябват.

— Това е разточителство… Но пък вие, римляните, сте си били винаги разточителни — отвърна Никомед. — Да поддържаш кораби на вода, когато нямаш конкретна нужда от тях, е чиста загуба. Затова ние, азиатските и егейските гърци, ограничаваме военноморските си сили до минимум. Ако ни дотрябва по-многобройна флотилия, просто наемаме от съседите. Така смятам и аз да направя.

— И откъде ще наемеш тези кораби? — чудеше се Цезар. — Ако някъде из егейските острови има вакантни кораби, предполагам, че Терм отдавна щеше да ги е конфискувал.

— Естествено, че не от егейските острови — отвърна презрително Никомед, щастлив, че най-сетне ще научи младока на нещо. — Ще ги наема от Пафлагония и Понт.

— Искаш да кажеш, че цар Митридат ще даде под наем кораби на своя враг?

— Защо да не даде? Те сега киснат по пристанищата й гълтат разходи. Той дори няма войници, които да натовари, а аз не мисля, че възнамерява тази година да напада Витиния или Римска Азия. Нито догодина!

— Значи ще блокираме Митилена с корабите на същия онзи цар, от когото митиленци очакват подкрепа — поклати глава Цезар. — Невероятно!

— Напротив, нещо напълно нормално! — увери го царят.

— И как се споразумявате за наема?

— Ще използвам посредник. Най-сигурният човек живее тук, в Халкедон.

На Цезар му мина през ума, че щом царят на Витиния наема кораби от името на Рим, то би трябвало Рим да плати сметката, но младежът нямаше пълномощия да обещава пари. Най-добре беше да приеме нещата, каквито бяха. Но едва сега започна да си дава сметка и откъде идват проблемите на Рим. От разговора си с Терм Цезар беше заключил, че някой ден Витиния ще получи пари от Рим за услугата. Сега започваше да се чуди дали бъдещето няма да се окаже съвсем необозримо.

— Е, въпросът е приключен — похвали се цар Никомед шест дни по-късно. — Флотата ще те чака в пристанище Абидос на петнайсетия ден от октомври, както ми беше поискал. Дотогава ти естествено ще си ми гост в двореца.

— Мой дълг е лично да наблюдавам как вървят нещата — отговори Цезар: не защото имаше нещо против компанията на Никомед, а защото наистина смяташе, че така е редно.

— Не можеш — възрази царят.

— Защо?

— Защото не стават така тия работи.

Двамата се върнаха обратно в Никомидия, без Цезар повече да спори; колкото повече време прекарваше със стареца, толкова повече го харесваше. Както и жена му. И кучето Сула.

 

 

Понеже наистина имаше два месеца да чака, Цезар планираше да обиколи Песин, Византион и Троя. За негово нещастие Никомед настоя да го придружи до Византион, при това трябваше да плават изключително по море. И така, Цезар си остана и без Песин, и без Троя. Но пътешествието, което по суша щеше да отнеме два-три дни, по море продължи близо месец. За владетеля това беше добър повод да обиколи царството си и корабът се отбиваше във всяко рибарско селище.

Византион беше основан шестстотин години по-рано на самия край на хълмист полуостров и макар да беше в тракийската страна на Босфора, открай време бе запазил гръцкия си характер. Голямото пристанище се намираше в залива, наподобяващ рог, който опасваше града от север. От южния край на града имаше друго, по-малко. Стените бяха здраво укрепени, сградите, обществени или частни домове, доказваха с размерите и изящната си архитектура богатството на жителите.

Тракийският Босфор беше по-живописният от двата протока с Хелеспонта. А и по-внушителен, разсъждаваше Цезар, който вече бе имал случай да мине през Хелеспонта. Че византийци гледах на цар Никомед като на свой сюзерен, си пролича веднага: всички по-високопоставени люде в града дойдоха на пристанището, за да го посрещнат. Цезар обаче усети недоброжелателни погледи върху себе си. На кея имаше доста хора, които не се радваха от близките отношения между царя на Витиния и непознатия римлянин. Което изправяше Цезар пред друга дилема. Във Витиния всички обичаха царя си, а и го разбираха. Но във Византион нещата не стояха точно така: по-неосведомените веднага решиха, че римлянинът му е любовник, което ги възмути.

Щеше да е най-лесно подобни слухове веднага да се пресекат: просто щеше да подшушне на този-онзи за глупавите старци, които сами се правят за смях, и колко му било досадно да води преговори с такъв глупак. Цезар обаче не можеше да говори такива неща зад гърба на Никомед, защото го харесваше като човек. Все пак се налагаше да изясни всякакви недоразумения. Цезар знаеше накъде се е запътил — към самия връх на политическата власт в Рим. Трудно би изкачил стълбицата, ако наистина се бе отдал на страстите, в които го подозираха. Ако царят беше по-млад, Цезар би се обърнал за помощ към самия него. Никомед, колкото и да повтаряше, че римляните са варвари, щом отричат хомосексуализма, все пак би го послушал и би отрекъл публично, че има интимни отношения с него, но след като Никомед беше толкова възрастен, Цезар се страхуваше да не засегне честолюбието на домакина си.

Младежът започваше да установява, че животът предлага доста по-заплетени ситуации от тези, които като юноша си е представял в уютния си римски дом. Разбира се, неприязънта, която византийци изпитваха към Рим, се дължеше на няколкото месеца окупация от страна на Фимбрия и Флак, когато четири години по-рано двамата по заповед на Цина бяха решили да потеглят към Азия и да се бият с Митридат, вместо да се разправят със Сула в Гърция и сега византийците не се интересуваха дали Фимбрия не е убил Флак и дали по-късно Сула не го е принудил да се самоубие. За града не бяха те виновниците за преживените страдания, а самият Рим, който ги беше изпратил. А ето, че дори сюзеренът им се компрометираше с някакво римлянче.

И така, Цезар реши сам да разубеди византийци — трябваше да докаже, че държи на честта, която толкова лесно си мислеха, че ще му отнемат. За целта много му помогнаха вроденият му интелект и високата му култура. Това, в което не се чувстваше много уверен, бе оръжието, което майка му най-много отричаше — личния му чар. Той успя да му спечели уважението на градските големци и да поуспокои византийци, че не всички римляни задължително приличат на алчните и брутални Флак и Фимбрия. За съжаление обаче проклетият му чар бе успял само да затвърди впечатлението за неестествените му връзки с цар Никомед.

Затова най-накрая реши грубо да отказва на всякакви възможни предложения от страна на мъже и да научи коя е най-известната куртизанка във Византион, да я намери и да я люби, докато не научи целият град.

— Голям му е като на магаре и му става като на козел — разказваше въпросната на своите приятелки и обичайни любовници, без да крие изтощението си. Накрая въздъхваше и се усмихваше блажено. — Но иначе е чудесен! От години не съм срещала момче като него!

И това свърши работата, без да се засяга честта на цар Никомед, чиито чувства към римския младеж бяха вече възприемани в нова светлина. Царят напразно се надяваше…

 

 

Върнаха се обратно в Никомидия при царица Орадалтида и кучето Сула. Още един месец в налудничавата атмосфера на двореца, където Цезар се препъваше в излишни царедворци и където прислугата не се уморяваше да плете интриги.

— Съжалявам, че трябва да си тръгвам — призна той на последната вечеря, която даваха в негова чест в двореца.

— Ние съжаляваме, че ще ни напуснеш — отвърна царицата и леко срита кучето с крак.

— Ще се върнеш ли, след като превземете Митилена? — попита с известна надежда царят. — Много ще ти се радваме.

— Ще се върна. Имате думата ми — обеща младежът.

— Прекрасно! — Цар Никомед изглеждаше радостен. — А сега ако обичаш, би ли ме осветлил по една латинска главоблъсканица? Така и не мога да си обясня защо латинската дума за оная работа при жените, кунус, е от мъжки род, докато съответната работа у мъжете, ментула, е от женски.

Цезар примигна от удивление.

— Нямам представа!

— Трябва да има някакво обяснение.

— Да си призная, никога не съм се замислял над въпроса. Обаче наистина е малко странно…

— Според мен вместо кунус, трябва да казвате куна, а вместо ментула, ментулус. Хем обичате да се правите на истински мъже, твърди и праволинейни, а в действителност колко е объркано всичко при вас, римляните! Жените ви са мъже, а мъжете — жени. — И цар Никомед тържествено се облегна назад.

— И все пак ти не използва най-благоприличните термини за въпросните органи — възрази му Цезар. — И кунус, и ментула се смятат за нецензурни думи. — Личеше си, че търси сериозни аргументи, за да обори царя. — Всъщност отговорът е очевиден, просто не съм се сещал да помисли. Дължи се на предназначението на въпросните части: мъжът ги използва с жени, а жената — с мъже.

— Глупости! — чак се погнуси цар Никомед.

— Ето това се казва софистика! — прихна да се смее царицата.

— А ти какво ще кажеш по въпроса, Сула? — попита Никомед кучето, с което се разбираше доста по-добре, откакто им гостуваше Цезар… Или може би Орадалтида не използваше толкова често малкия си любимец, за да дразни стария си мъж. Цезар на свой ред се засмя.

— Когато се върна в Рим, със сигурност ще го попитам.

 

 

Дворецът изглеждаше напълно пуст след заминаването на Цезар. Двамата му обитатели се мотаеха напред-назад, все едно не знаеха къде да се дянат. Дори кучето скърбеше.

— Това е синът, който никога не ни се роди — въздъхваше Никомед.

— Не! — възрази царицата. — Това е синът, когото никога не бихме могли да си родим.

— Заради склонностите на всички в семейството?

— Разбира се, че не! Заради това, че не сме римляни! А той е най-вече римлянин.

— Може би ще е най-добре да кажем, че той е самият себе си.

— Мислиш ли, че някога ще се върне, Никомеде?

Въпросът сякаш вдъхна повече увереност на стареца.

— Да, вярвам, че ще дойде.