Колийн Маккълоу
Пръв сред римляните (9)

Клитумна си имаше племенник. Понеже беше син на сестра й, той не носеше фамилното име Клитумн, а се казваше Луций Гавий Стих, което за Сула означаваше единствено, че някой от предците му е бил освободен роб. Защо иначе щеше да му е прикачен прякора „Стих“? Това си беше име на роб. Нещо повече, Стих беше като архетип на робско име, злонамерена шега, дори издевателство. И все пак Луций Гавий Стих твърдеше, че името му произлизало от дългогодишната търговия с роби, с която се прехранвал родът му. Като баща си и дядо си — за прадядо му вече никой не можеше да каже със сигурност — и Луций Гавий Стих търгуваше с роби и ръководеше малка агенция за продажба на домашни прислужници със седалище на Портикус Метели на Марсово поле. Не беше кой знае какво предприятие и той далеч не можеше да се мери с големите клечки в бранша, но си имаше постоянна клиентела сред онези, които не можеха да си позволят повече от трима-четирима роби у дома.

Когато робът съобщи на Сула, че племенникът на мащехата му чака в кабинета, той само си каза колко е странно, че около него все се навъртат някакви си Гавии. Първо приятелят по чашка на баща му, Марк Гавий Брокх, после и старият граматик Квинт Гавий Миртон. Фамилията не беше сред често срещаните, нито пък я носеше някой по-известен. А ето, че досега Сула бе имал възможността да се запознае тъкмо с трима Гавии.

И докато онзи Гавий, който беше пил с баща му, и другият, дето си беше направил труда да понаучи малкия Сула на нещо, не му бяха сторили нищо, заради което да ги запомни с лошо, то със Стих случаят беше съвсем различен. Ако Сула само беше знаел, че Клитумна очаква посещение от ужасния си племенник, въобще нямаше да се прибере вкъщи. Сега обаче стоеше насред атрия и се чудеше как ще е най-добре да постъпи — да избяга от дома си или поне да се скрие някъде, където вечно любопитният Стих няма да си навре тъпия нос.

Ще се скрие в градината. Като благодари с усмивка на иконома за досетливостта му да го предупреди навреме за неканения гост, той мина покрай кабинета и излезе в перистила, където си намери някакъв стол, постоплен от слабите слънчеви лъчи, седна и заби поглед в статуята на Аполон, преследващ Дафне, започнала да се преобразява в дърво. Клитумна се беше влюбила в това творение и затова си го беше купила. Но дали Властелинът на светлината наистина е имал толкова руси коси, толкова сини очи и толкова розова кожа? Пък и как може да се възхищава човек от скулптор, до такава степен отдалечен от аскетизма, че е превърнал всички пръсти на ръцете на Дафне в абсолютно идентични зелени клонки, я тези на краката й — в също така еднакви черно-кафяви корени? Глупакът му с глупак, навярно убеден, че това е върховното му постижение, дори бе разкрасил гърдата на Дафне — единствения й човешки атрибут — с капчици розова мъзга, стичаща се от едрото зърно. Нямаше как, Сула трябваше през цялото време да се прави, че не вижда това недоразумение насред градината, защото иначе навярно отдавна да му е теглил секирата.

— Какво правя аз тук? — попита той бедната Дафне, която, ако се вярваше на легендата, би трябвало да бъде ужасена, но вместо това само се усмихваше глуповато на своя мъчител.

Тя не му отговори.

— Какво правя тук? — попита Сула Аполон.

И той не му отговори.

Сула притисна с ръка очите си и започна едно добре познато упражнение, чиято, цел беше да си вдъхне сили и ако не да приеме тежката си съдба, то поне стоически да се примири с нея. Гавий! Трябваше да мисли повече за Гавий, отколкото за Стих. Да мисли за Квинт Гавий Миртон, който си беше направил труда да го понаучи на нещо.

 

 

Бяха се запознали скоро след седмия рожден ден на Сула, докато слабичкото, но пък иначе жилаво момче помагаше една вечер на пияния си баща да се прибере в тогавашното им жилище — една-единствена стаичка някъде по Викус Сандалариус. Сула Старши взе, че се стовари насред улицата и момчето трудно би го повдигнало, ако не му се беше притекъл на помощ Квинт Гавий Миртон. Двамата успяха да домъкнат бащата до дома му и през цялото това време Миртон, който беше изключително заинтригуван не само от външността на Сула, но и от прекрасния му латински, не престана да го разпитва за живота му.

Сула Старши беше оставен да си почива върху рогозката, а старият граматик се разположи върху единствения стол в стаята и продължи с разпита си, опитвайки се да изкопчи от момчето повече подробности за семейството му. Най-накрая се представи за учител и предложи на малкия да го научи безплатно на четмо и писмо. Бедата, в която Сула беше изпаднал, го беше ужасила повече, отколкото тревожеше самото момче: един патриций Корнелий, при това интелигентен и способен, да бъде обречен до края на живота си да гази из канавките на най-бедняшкия квартал в Рим? Не искаше да си го помисли. Момчето трябваше поне да се ограмоти, за да си намери по-късно работа като чиновник или писар! Ами ако някой ден изведнъж късметът на баща и син се обърне и той получи възможност да заживее, както подобава? Тогава неграмотността му отново би го лишила от бъдеще.

Сула се съгласи да тръгне на уроци, но мисълта, че ще ги получава безплатно, му се струваше противна. Когато можеше, той открадваше нещо оттук-оттам и бутваше в ръката на стария Квинт Гавий Миртон я някой сребърен денарий, я някое по-тлъсто пиленце, а когато порасна, започна и сам себе си да се продава, за да получава учителят му повече. Миртон навярно добре разбираше, че ученикът му си плаща учението с цената на собственото си унижение, но никога нищо не казваше. За него беше ясно, че ако момчето е готово да заплати такава висока цена за образованието си, то е само защото наистина си дава сметка за важността му. Затова приемаше сребърниците едва ли не на драго сърце и във всеки случай с благодарност, но с нищо не издаваше, че начинът, по който Сула се сдобива с парите си, го безпокои особено.

Сула много добре знаеше, че никога няма да се сбъдне мечтата му да бъде обучаван по риторика от някой велик адвокат, затова и отдаваше заслуженото на скромните усилия на Квинт Гавий Миртон да го направи човек за пред обществото. Благодарение на него той се научи да говори чист атически гръцки и ако не друго, то поне усвои основите на риториката. Домашната библиотека на Миртон се оказа достатъчно богата за ученик като него и Сула успя още като малък да изчете Омир, Пиндар и Хезиод, Платон и Менандър, Ератостен, Евклид и Архимед. Научи се да чете и на латински: Ений, Акций, Касий Хемина, Катон Цензор. Буквално изгълтваше от край до край всеки свитък, който попадаше в ръцете му, за да открие един свят, в който можеше да забрави за няколко часа собственото си положение, и в който властваха великите деяния и благородните герои, научните факти и философската фантазия, стилът на литератора и едновременно с това на математика. За щастие единственото нещо, с което бащата на Сула можеше да се похвали, и което нямаше как да изгуби, беше прекрасното владеене на латинския. Затова и Сула, що се отнасяше до неговия собствен латински, нямаше от какво да се срамува, което не му пречеше да говори перфектно и местния жаргон на Субура, а освен това и един друг латински, правилен, но все пак лишен от изящност, който се говореше от по-нисшите, но иначе активни люде в града. Така, в която и част на Рим да попаднеше, можеше да се чувства в свои води.

Открай време занятията в малкото училище на Квинт Гавий Миртон се провеждаха в един спокоен кът на Мацелум Купеденсис, пазара за подправки и цветя, който се намираше в източната част на Форум Романум. Понеже нямаше възможност да осигури помещение за себе си и класа си и според думите му „трябваше да разчита на обществената собственост“, какво по-добро място да напълни със знания дебелите римски глави на учениците си, ако не сред тежкия аромат на рози и теменужки, на пипер и канела?

Миртон така и не беше успял да стане частен учител на някое глезено плебейско синче, нито поне преподавател в училище, където да работи с пет-шест деца от конническото съсловие далеч от студа и уличната шумотевица. Не, той можеше да се радва на единствения си роб, който му разгъваше стол насред пазара, там, където купувачите все пак нямаше как да ги сгазят по невнимание, разгъваше столчета и за учениците му, за да могат да се заемат с четенето, писането и смятането, без да ги е грижа, че са под открито небе, а наоколо се разнасят крясъците на продавачите, които така и не се уморяваха да хвалят подправките и цветята си. Ако не се беше харесал на търговците по Кудеденис, а и което беше по-важно, ако не беше взел за ученици срещу по-ниски такси някои от децата им, навярно отдавна да се е изселил принудително от импровизираното си училище. Но понеже беше симпатичен, а и не се стискаше с уроците си, до самата си смърт — а той умря, когато Сула беше на петнайсет — Миртон си преподаваше във все същото кътче от пазара.

Взимаше по десет сестерции на седмица от ученик и обикновено предаваше на група от по десет-петнайсет деца (повечето от които момчета, но винаги се намираха и по няколко момичета). Така си осигуряваше доход от около пет хиляди сестерции годишно: от тях две хиляди отиваха за наем на голямата, самостоятелна стая, която държеше в къщата на един стар ученик, още хиляда изхарчваше за храна за себе си и за възстаричкия си, но затова пък предан роб, а останалото хвърляше за книги. По празник или пазарен ден, когато не водеше занятия, той винаги можеше да бъде открит из книжарниците и библиотеките по Аргилетум, широката улица, която тръгваше от Форум Романум и минаваше покрай Емилиевата базилика и сградата на Сената.

— Ех, Луций Корнелий — имаше той навик да казва на момчето, ако го срещнеше след урока, опитвайки се отчаяно (макар че никога не се издаваше на глас) да го задържи възможно най-далеч от опасностите на улицата, — някъде из този огромен свят някой мъж или жена е скрил от хората трудовете на Аристотел! Само ако знаеш колко копнея да прочета написаното от този велик човек! Такова огромно творчество, такъв гений! Та представяш ли си, бил е учител на самия Александър Велики! Казват, че е писал за абсолютно всичко: за доброто и злото, за звездите и атомите, за душите и ада, за кучетата и котките, за листата по дърветата и човешките мускули, за боговете и хората, за системите на мисълта и хаоса на безумието. Каква ли наслада ще бъде за човек като мен да прочете изгубените творби на Аристотел!

И тогава той вдигаше рамене, започваше да цъка с език като дете по начина, по който от десетилетия беше карал учениците си да му се смеят зад гърба, удряше с юмрука на едната си ръка по дланта на другата в знак на безпомощност, за да се потопи отново в опияняващата миризма на кожа, излъчвана от пергаментовите свитъци в кошовете.

— Но както и да е — продължаваше Миртон, — няма от какво да се оплаквам. Нали и така си имам Омир и Платон.

Когато той умря, а това се случи като по някакво злокобно проклятие само няколко дни, след като старият му роб се беше подхлъзнал по заледените стълби и си беше строшил врата („Интересно как — мислеше си Сула, — ако връзката между двама души се прекъсне така внезапно, умират и двамата.“), се видя колко го бяха обичали наистина. Беднякът Квинт Гавий Миртон нямаше да бъде погребан по бедняшки, захвърлен в обиците гробове насред Агера. Не, той щеше да бъде изпратен до последната си обител с дълго шествие, щеше да си получи своите професионални оплаквачки, щеше да чуе похвално слово за делата си, трупът му щеше да изгори сред благоуханието на мирта, тамян и ерихонски балсами, а прахът му да бъде положен в прилична каменна гробница. Беше платено на пазителите на списъците на умрелите при храма на Венера Либитина да впишат и неговото име в тях, още една проява на внимание, която покойникът дължеше единствено на предприемчивия човек, заел се да урежда погребението му. За всичко това бяха платили две поколения ученици, които оплакваха с искрени сълзи своя някогашен учител.

Сула беше придружил Квинт Гавий Миртон до последното му убежище със сухи очи и вдигната глава, беше хвърлил своята китка рози в пламъците на кладата и беше дал своята лепта за погребението. Но по-късно у дома, докато седеше в ъгъла на единствената стая, в която живееше тогава със семейството си, наблюдавайки как баща му се е свил на някаква жалка купчина от плът, подгизнала от вино, и как сестра му се опитва да подреди и изчисти каквото може, той прелистваше невероятното съкровище, паднало му от небето, и не можеше да повярва на очите си. Квинт Гавий Миртон беше посрещнал смъртта напълно подготвен за нея и с чиста съвест към хората. Беше написал завещанието си и го беше дал да се пази при весталките — текстът му беше кратък и съвсем простичък, тъй като тъй и тъй старецът нямаше нито пари, нито имоти. Но всичко, което му беше останало — книгите и скъпоценният макет на слънцето, луната и звездите, обикалящи земята, — всичко беше завещано на Сула.

Чак тогава се беше разплакал Сула, защото чак тогава беше усетил ужасната самота и празнота около себе си: най-добрият, най-ценният, единственият му приятел си беше отишъл, но занапред той ще има пред себе си малката библиотека на Миртон и непрекъснато ще си спомня за него.

— Някой ден, Квинт Гавий — се беше зарекъл той насред сълзите си, — ще открия изгубените книги на Аристотел.

Както можеше и да се очаква, не задържа задълго книгите и макета при себе си. Една вечер се прибра вкъщи и откри, че в плетения кош, където им беше мястото, няма нищо. Баща му беше продал съкровищата, които Квинт Гавий Миртон беше събирал в продължение на години, само и само да си купи още пиене. Това беше и единственият случай през целия живот на Сула, когато през ума му беше минала мисълта да извърши отцеубийство. За щастие сестра му също беше там и успя да застане между двамата, преди някой да е извършил непоправимото. Скоро след това тя се омъжи за своя Ноний и замина с него за Пиценум. Колкото до младия Сула, той никога нямаше да прости на баща си. Дори към края на живота си, когато вече беше събрал хиляди книги и стотици макети на Вселената, той още горко се тюхкаше за малката библиотека на Квинт Гавий Миртон.

 

 

Упражнението и сега помогна. Сула се върна към настоящето и пред очите му отново изникна безвкусната и нескопосано издялана скулптурна група на Аполон и Дафне. Зад тях се издигаше друга статуя, още по-безвкусна и лошо измайсторена, която трябваше да изобразява Персей, държащ в ръката си отсечената глава на горгоната Медуза; в себе си той усещаше, че вече е способен да се изправи срещу всеки, дори и срещу такива неприятни личности като Стих. Сула се запъти обратно през градината към кабинета, който обикновено се пазеше единствено за главата на семейството, но по изключение сега беше даден на Сула, който тъй или иначе изпълняваше функциите на мъжа в къщата.

Щом влезе в таблиния, завари пъпчивия натрапник да дъвче захаросани смокини, а в това време лепкавите му ръце да бъркат между свитъците пергамент, подредени на нишите по стените.

— Опа! — стресна се Стих при вида на Сула и виновно скри ръцете си зад гърба.

— Имаш късмет, че си твърде тъп, за да четеш, и че аз го знам, иначе… — изсъска му той и в същото време щракна с пръсти на роба, застанал на вратата, хубаво, но затова пък скъпо гърче, което не струваше и една десета от това, което Клитумна похарчи за него. — Ей ти, донеси вода и чист парцал, за да избършеш поразиите на господаря си Стих.

Орловият му поглед се впи в лицето на Стих, който никога не беше обичал онова зловещо изражение у Сула, оприличаващо го на козел и способно да накара всекиго да се чувства неудобно. Нещастникът съвсем се смути и затърка ръце в скъпата си туника.

— Бих искал веднъж завинаги да избиеш от главата си тъпата идея, че държа книжки с неприлични картинки! Никога не съм имал подобни боклуци. За какво са ми? Книжките с неприлични картинки са за хора, които не смеят сами да направят нещо. Такива като теб, Стих.

— Някой ден — закани му се той, — тази къща и всичко в нея ще бъде мое. Да те видим тогава какви ще ги приказваш!

— Надявам се редовно да правиш жертвоприношения в чест на боговете, Луций Гавий, да не би този ден да дойде по-скоро, отколкото си очаквал. Сигурно усещаш, че той би бил последният и за теб самия. Ако не беше Клитумна, отдавна да съм те накълцал на парченца и да съм те хвърлил на кучетата.

Стих изгледа здравеняка пред себе си и сбърчи вежди. Не че се страхуваше от Сула, познаваше го отдавна, но все пак усещаше, че в главата му се мъти нещо наистина злокобно, и затова предпочете да отстъпи. Още повече, че познаваше и тъпата си леля Клити, която за нищо на света нямаше да се отърси от това си робско послушание към доведения си син. Както и да е, случи се, че този ден, сиреч преди час, Стих се беше домъкнал неканен у леля си и беше заварил нея и не по-малко веселата й другарка Никополис едва ли не пред припадък само защото милият им Луций Корнелий бил излязъл от къщи бесен, и при това облечен с тога. Да не повярва човек! Той изкопчи от устата на Клитумна цялата история за предната вечер и когато научи за Метробий и последвалата кавга, едва сам не припадна от отвращение и погнуса.

Затова сега реши, че нищо не му пречи да се друсне върху стола на Сула и да му зацъка с език в лицето:

— Тъй, тъй, самият римлянин, няма що! Да не би да сме били на церемонията пред храма, а? Чак да се спукаш от смях! Та те, твоите предци и от моите са по-смотани, не мислиш ли?

Сула го сграбчи с две ръце за челюстта, стискайки го толкова жестоко, че Стих дори не можа да извика, ами излетя от стола по-лек от перце. Докато си поеме дъх и видя ядосаното лице на Сула, което сутринта бе уплашило леля му и гъркинята.

— Предците ми — любезно му обясни той, — хич и не ти влизат в работата. А сега се измитай от стаята.

— Тя няма да остане твоя завинаги! — задъхваше се от ярост племенникът, който обаче побърза да се вслуша в съвета му, рискувайки да събори на земята завърналия се с водата и парцала роб.

— Не бъди толкова сигурен — отпрати го Сула.

Скъпоструващият роб влезе в стаята и с усилие на волята се направи, че нищо не е чул и че въобще не му е смешно. Господарят го изгледа кисело от главата до петите.

— Я да се хващаш на работа, цвете немирисано такова! — излая му насреща той и отиде да търси жените.

Стих вече го беше наклеветил пред Клитумна, която според непрекъснато извиняващия се иконом се била затворила насаме с прекрасния си племенник и не желаела да бъде безпокоена. Затова Сула излезе на терасата с колонадата, обграждаща перистила, и се запъти към стаичките, обитавани от Никополис. Из градината се носеха приятни миризми, долитащи от кухнята в другия й край, построена в съседство с банята и клозетите. Както повечето къщи в Палатина, така и домът на Клитумна беше свързан с градската канализация, което спестяваше на робите тежката задача да наливат вода от външните чешми и да изхвърлят нечистотиите в близките обществени нужници или в канавките по улиците.

— Знаеш ли, Луций Корнелий — изостави работата си Никополис, за да се обърне към любовника си, — ако веднъж завинаги се отучиш от аристократичните си избухвания, би било много добре.

Той седна върху една кушетка, твърде удобна за целта, въздъхна и се загърна по-добре тогата си, защото стаята беше доста хладна, и позволи на робинята, която всички наричаха с прякора Вити, да му свали обувките. Тя беше едно жизнерадостно хлапе с непроизносимо име, докарано от някой затънтен край на Витиния. Клитумна я беше купила почти без пари от племенника си, без дори да предполага каква безценна находка е придобила. Момичето развърза обувките и забързано излетя от стаята, за да се върне след малко с чифт дебели чорапи, които внимателно нахлузи около изящните, снежнобели глезени на Сула.

— Благодаря ти, Вити — усмихна й се той и небрежно раз роши косата й с ръка.

Момичето направо светна. „Сладурана“ — помисли си Сула и изведнъж усети у себе си неочакван прилив на нежност. Почуди се откъде му е дошло, но скоро се сети: робинята му напомняше на съседското момиче. Юлила…

— Какво имаш предвид? — попита той Никополис, за която, както изглежда, думата „студ“ беше лишена от всякакво значение.

— Защо това мазно леке Стих трябва да отнесе всичко със себе си щом на Клитумна й дойде времето да се събере със съмнителните си предци? Само трябва да си промениш тактиката. Луций Корнелий, скъпи приятелю, да не мислиш, че тя не би оставила всичко на теб? Това всичко си заслужава, бъди сигурен.

— А той сега какво прави? Жалва се, че съм го ударил, нали? — злобееше Сула, докато в същото време отново се усмихваше на Вити, донесла му купа с натрошени орехи.

— Ти как смяташ? И при това доукрасява случая, както му хрумне. Така де, да не си мислиш, че не оправдавам действията ти? Този тип е наистина противен, но все пак е единственият кръвен роднина на мащехата ти, която го обича и има навика да си затваря очите пред грешките му. Но тебе обича повече, пък макар и с тъпото ти високомерие! Така че, когато я видиш, няма какво да се правиш на студен и невъзмутим и поне веднъж престани да си търсиш оправдания. По-добре й разкажи някоя историйка за Стихчо — Свинчо, по-добра от онези, които той й пее за теб.

Сула я изгледа и мислено изчисли шансовете си в подобно начинание.

— Хайде стига, тя да не е толкова глупава, че да се хване.

— О, Луций, скъпи! Само да поискаш и всяка жена ще се хване на въдицата ти. Опитай! Поне веднъж, моля те! Заради мен — заумилква му се Никополис.

— Не, Ники. Само ще стана за смях.

— Няма, знаеш, че няма — настояваше тя.

— Ако ще и всички пари на света да ми дадат, пак няма да лазя в краката на Клитумна!

— Тя може и да няма всичките пари на света, но има предостатъчно, за да те вкара в Сената — прошепна съучастнически любовницата му.

— Не! Тук грешиш напълно. Признавам, че къщата е нейна, но всичко, което попадне в ръцете й, тя го изхарчва за кратко време… а дори да не го изхарчи, дава го на Стихчо — Свинчо.

— Да имаш да взимаш. Ти за какво мислиш, че банкерите й се врат под полите, сякаш е самата Корнелия, майката на Гракхите? Заради състоянието, което е вложила при тях, разбира се. Клитумна не харчи и половината от приходите си, имаш ми думата. Освен това трябва да му отдадеш дължимото на Стихчо — Свинчо, но и той не е закъсал, никак даже. Докато счетоводителите на баща му са още живи и здрави, няма да има от какво да се оплаква.

Сула се облегна рязко върху стола и остави тогата да се свлече надолу.

— Ники, ти няма да тръгнеш да ме баламосваш, нали?

— О, разбира се, че бих, но не и за такива работи — отговори му тя и вдяна в иглата си червена прежда, в която беше вплетено златисто влакно.

— Ама тя може и стоте да доживее — сгуши се той на стола и понеже повече не му се ядеше, подаде обратно купата с орехите на Вити.

— Съгласна съм. — Никополис забоде иглата си в гоблена, който шиеше, и внимателно задърпа блестящото влакно. Спокойните й черни очи обаче не се откъсваха от Сула. — Но може и да не доживее. Не съм чувала в семейството й да има дълголетници.

Навън се дочуха гласове: явно Луций Гавий Стих се сбогуваше с леля си Клитумна.

Сула се надигна от стола си и изчака робинята да му обуе гръцките чехли. Съвсем беше забравил за тогата си, която напълно се беше изхлузила на земята.

— Добре, Ники, заради теб ще опитам — усмихна се той. — Пожелай ми успех!

И преди тя да успее да каже нещо, вече беше излязъл.

 

 

Разговорът с Клитумна не мина добре. Стих знаеше как да си оплете кошницата, а пък Сула, колкото и да му се искаше да угоди на Никополис, не можеше до такава степен да се принизи, че да започне да се моли.

— Ти си виновен, Луций Корнелий — проплака тя, като въртеше между обсипаните си със злато и диаманти пръсти крайчеца на скъпия си шал. — Поне веднъж опитай да се държиш по-любезно с горкото ми момче, а то какво ли не прави, за да се разбере с теб!

— Той е просто един мърляв хапльо, който само гледа къде да си избие комплексите — отсече злобно Сула.

В този миг в стаята влезе Никополис, която беше подслушвала на вратата, и с присъщата си грация се отпусна на кушетката до Клитумна, откъдето започна да наблюдава с примиренческия си поглед любовника си.

— За какво става дума? — попита невинно тя.

— За двамата ми Луциевци — въздъхна Клитумна. — Никога няма да се сдобрят, а пък аз толкова ги обичам!

Никополис освободи пръстите на Клитумна от шала, после обра в ръка влакната прежда, закачили се по диамантените пръстени и сложи дланта й върху бузата си.

— О, бедното ми момиченце! — започна да напява тя. — Двамата ти Луциевци просто са се надули като петли, в това е цялата работа.

— Е, време е да се отучат от фасоните си, защото им предстои да свикнат повече един с друг — отбеляза Клитумна. — Милият ми Луций Гавий се отказва от наетия си апартамент и другата седмица се пренася да живее при нас.

— Тогава аз се изнасям — заплаши Сула.

И двете жени запищяха от ужас при тези му думи: Клитумна с пълен глас, сякаш щяха да я колят, а Никополис — като котенце, попаднало в миши капан.

— О, я стига детинщини! — наведе се той към Клитумна и й прошепна: — Той може и да знае това-онова за положението в къщата, но как мислиш, че ще му се отрази, когато разбере, че другият мъж в къщата спи с две жени едновременно и при това едната е родната му леля?

Тя не можа да се въздържи и заплака.

— Но той сам иска да дойде! Как бих могла да откажа на племенника си?

— Не се тревожи! Ще му спестя оплакванията още отсега, като си замина.

Понечи да се оттегли, но Никополис го сграбчи за ръката и захленчи:

— Сула, мили Сула, недей! Виж, ще спиш с мен, а когато Стих го няма, Клитумна също ще идва при нас.

— Я, много хитро! — намръщи се тя. — Искаш го целия за себе си, нали, алчно създание такова!

Никополис пребледня.

— Ами кажи ти тогава какво предлагаш! Нали ти с твоята глупост ни забърка в тази каша?

— Млъкнете и двете! — просъска Сула по начин, по който отдавна беше установил, че им действа най-добре, във всеки случай далеч по-добре от виковете и крясъците. — Толкова време живеете с мимове, че чак сте заприличали на тях. Няма ли веднъж да се усетите и да престанете с вашите гнусотии? Омръзна ми това положение, в което сте ме поставили. Омръзна ми да съм половин човек!

— Ти не си половин човек! Ти си две половини: едната моя, другата на Ники! — изхили му се злобно Клитумна.

Не можеше да се каже от кое болеше повече: от яростта или от болката. Сула беше на самата граница на умопомрачението и само се мръщеше на двете си мъчителки, неспособен да разсъждава, нито дори да вижда.

— Не мога да продължавам така! — махна той отчаяно с ръце.

— Глупости! Разбира се, че можеш — сряза го Никополис, която без никакво съмнение беше от онези жени, способни във всякаква ситуация да държат мъжете си под чехъл. — А сега иди да свършиш нещо полезно. Утре ще се чувстваш по-добре. Винаги така става.

 

 

Искаше му се да избяга далеч от къщи, да си открие някое място, в което наистина би могъл да свърши нещо полезно. Краката му го носеха, без той самият да знае къде, и ето, че вместо да тръгне надолу, той се заизкачва по улицата, към Палациума, другата част на Палатинския хълм, която гледаше към Големия цирк и Капенската порта.

Тук къщите бяха по-нарядко и между тях имаше много зелени площи. Палациумът не беше сред най-елегантните квартали, тъй като се намираше сравнително далеч от Форум Романум. Без да обръща внимание на студа, макар да беше облечен само в домашната си туника, Сула седна върху някакъв камък и се загледа в картината пред себе си; не към празните трибуни на цирка, нито към красивите храмове върху Авентинския хълм, но към самия себе си: представи си как се впуска в едно безкрайно и ужасно бъдеще, как тялото му се издължава, издължава, за да се превърне в неравен път от кожа и кости, по който никой никога не би тръгнал, защото не води никъде. Беше му тежко на душата също както понякога му ставаше тежко на стомаха, без да може да заглуши болката дори да се облекчи; внезапно усети, че целият се тресе, та чак зъбите му тракат, а от гърлото му се разнасят болезнени стенания.

— Зле ли ти е? — изведнъж се дочу нечий тих и плах гласец.

Първоначално не можеше да види нищо, защото обхваналата го агония, сякаш бе отнела зрението му, но после погледът му се проясни и Сула съзря пред себе си нечия остра брадичка, златисти кичури коса, лице, напомнящо голямо сърце, украсено от две огромни, меденокафяви очи, в което се четеше неподправена тревога.

Младата жена клекна срещу него, загърната в тежката, домашно направена дреха, точно както я беше видял в градината на разрушената Флакиева къща.

— Юлия — потръпна от изненада Сула.

— Не, Юлия е сестра ми. На мен ми викат Юлила — усмихна му се тя. — Зле ли ти е, Луций Корнелий?

— Не и за да се вика доктор.

Разсъдъкът му се връщаше и трябваше да си признае, че още веднъж Никополис бе познала — на другия ден вече нямаше да има и помен от мрачните му настроения.

— Толкова бих искал… толкова, толкова бих искал да полудея! — отговори й Сула. — Но, изглежда, не ми се удава.

Момичето не помръдна от мястото си.

— Значи Фуриите още не те искат при себе си.

— Ти сама ли си? — погледна я той укорително. — Какво ги е прихванало родителите ти да те пускат да се разхождаш по това време?

— Робинята ми е с мен — спокойно му отвърна тя и се отпусна на земята. В очите й проблесна палава искрица, а устните й издайнически се извиха в краищата си. — Тя е добро момиче. Изключително предана и дискретна.

— Искаш да кажеш, че те оставя да си ходиш, където искаш, и не те издава на баща ти. Но един ден — отбеляза човекът, когото винаги хващаха, — ще те хванат.

— Но дотогава защо да се тревожа за такива неща?

Юлила се умълча и внимателно заразглежда лицето му, очевидно доволна от това, което вижда.

— Върви си вкъщи, Юлила — въздъхна той. — Ако ще те залавят, по-добре да не е с мен.

— Защото си лоша партия, нали? — попита момичето.

Той не можа да се въздържи и се усмихна.

— Ако така ти харесва.

— Но аз не мисля, че си!

О, какви богове му я бяха пратили? Заслужаваха само благодарности! Сула се отпусна. Изведнъж му се стори, че е станал неузнаваемо лек, сякаш наистина някакъв незнаен, добродушен бог се е разшетал около него. Необичайно усещане за човек, който никога не е познал доброто.

— Аз наистина съм лоша партия, Юлила.

— Глупости! — настояваше на своето тя.

Сула разбираше добре жените, а пред себе си имаше момиче, което беше готово едва ли не да се просне в краката му. Вътрешният му глас обаче не преставаше да го убеждава, че подобна грешка не бива да допуска, че трябва да бъде груб, за да развали цялата магия и да се отърве от неканената си събеседничка. Ала не му беше по силите. Не и с момиче като това, то не го заслужаваше. За нея той трябваше да бръкне дълбоко в торбата с лъжите и да извади оттам най-лъскавия Луций Корнелий Сула: онзи, освободеният от всякакъв фалш, невинният, неопетненият.

— Е, благодаря ти за доверието, млада Юлило — малко колебливо рече той, защото не знаеше какво точно й се иска да чуе, а държеше да й направи впечатление.

— Не бързам — каза му тя със сериозен тон. — Искаш ли да поговорим?

Сула й направи място върху камъка.

— Добре. Но седни до мен. Земята е много влажна.

— Казват — започна тя, — че ти си позор за рода си. Но аз самата не виждам с какво си заслужил подобни оценки, след като тъй и тъй не ти е била предоставена никаква възможност да постигнеш нещо повече.

— Имам някакво смътно чувство, че авторът на тази забележка е баща ти.

— На коя забележка?

— Че съм бил позор за рода си.

Тя беше безкрайно учудена.

— О, не! Не и тата! Той е най-мъдрият човек на земята!

— Докато моят баща беше най-глупавият. Двамата с теб стоим на противоположните полюси в римското общество, млада Юлило.

Тя се беше захванала да къса дългите треви около камъка, издърпваше ги заедно с корените и с чевръстите си пръсти ги оплиташе на венец.

— Ето — подаде го тя на Сула, щом венецът беше готов.

На него изведнъж му секна дъхът; бъдещето изведнъж се сви пред очите му в някакъв могъщ спазъм и макар и само за миг му се показа напълно различно.

— Венец от трева! — зачуди се той. — Не! Не и за мен!

— Разбира се, че е за теб — настояваше Юлила, но понеже той така и не посегна да го поеме от ръцете й, тя сама се приведе и му го сложи на главата. — По-добре щеше да е, ако имаше цветя, но по това време на годината…

Тя наистина не разбираше! Но пък и той нямаше да седне да й обяснява, затова й напомни:

— Но венец от цветя се дава само на любимия.

— Ти си любимият ми — нежно изрече момичето.

— Само за кратко, малката, а после ще ти мине и няма дори да си спомняш за мен.

— Нищо подобно!

Сула скочи на крака и се засмя:

— Я стига! Та ти си само на петнайсет!

— На шестнайсет! — възрази му девойката веднага.

— Петнайсет, шестнайсет, къде е разликата? Ти си си просто едно дете.

Юлила се изчерви от възмущение и в погледа й проблесна гняв.

— Не съм дете! — извика му тя.

— Разбира се, че си — засмя се той отново. — Погледни се само каква си ми пухкавичка, като някакво кученце.

Така беше по-добре! Трябва да я постави на мястото й, докато е време.

Но като че ли се беше престарал. Беше я засегнал твърде дълбоко, беше я наранил в самата душа и изведнъж беше убил цялото й желание.

— Нима не съм хубава? — попита Юлила. — Винаги съм си мислила, че съм.

— Да пораснеш е неприятна работа — рязко отсече Сула. — Предполагам, че почти всички родители казват на момиченцата си, че са хубави. Но светът гледа с други очи. Като пораснеш, ще бъдеш достатъчно привлекателна, за да си намериш съпруг.

— Но аз искам единствено теб — едва-едва промълви тя.

— Стига толкова. Най-добре да престанеш да си правиш илюзии, дебеличкото ми кученце. А сега бягай, преди да съм ти дръпнал опашката. Хайде, къш!

Юлила така и направи, а робинята изостана и отчаяно й викаше да я изчака. Сула ги наблюдаваше как се спускат една след друга по склона и чак след като изчезнаха, седна отново на камъка.

Венецът стоеше все още върху главата му и контрастираше с огнените му къдрици. Сула вдигна ръка, за да го свали, но не го хвърли. Остана известно време да се взира в изсъхналите тревички, след което го прибра в пазвата си и пое към къщи.

Бедното дете. Все пак беше я обидил незаслужено. Но трябваше на всяка цена да я отблъсне от себе си. Само това му липсваше, съседката на Клитумна да скита нощно време пред къщата й, и при това да има за баща сенатор.

Но докато слизаше надолу към дома си, на всяка крачка усещаше как изсъхналата трева го боде в гърдите, напомняйки му за себе си. „Корона Граминея“. Венец от трева. При това даден му на Палатина, където още преди векове Ромул е положил основите на своя град, където са се гушели една до друга сламените колибки като онази до Стълбите на Какус, която и досега се пазеше като талисман от гражданите. Венец от трева, даден му от самото въплъщение на Венера — при това от една от дъщерите й, Юлия. Това беше знамение.

— Ако всичко свърши тъй, както искам, ще издигна храм в твоя чест, Венера Победителка! — зарече се той на глас.

Защото най-сетне пред очите му се разгърна истинският път, който трябваше да следва. Опасен. Отчайващ. Но за човек, който няма какво да губи и иска всичко да спечели, това беше единственият възможен път.