Колийн Маккълоу
Пръв сред римляните (46)

Юлия си даваше сметка, че Марий никога не би прекарал цяло лято в Кума, колкото и да се заричаше да не се връща в Рим по-рано от началото на септември. В момента, в който се поуспокои след претърпяното поражение и характерът му започна да се уравновесява, консулът стана нетърпелив и си личеше, че му се иска да изиграе още някоя партия с противниците си. Но жена му беше свикнала с буйната му натура, която не го оставяше нито за миг спокоен, и без да се оплаква, се радваше на дните, които им оставаха да прекарат заедно. Една от хубавите черти на Марий бе, че щом си кажеше, че е дошло време за почивка, той сваляше едновременно и бронята, и тогата и се превръщаше в човека от село, какъвто биха го познавали всички, ако беше останал при родителите си в Арпинум. Двамата с Юлия плуваха в морето пред малкия плаж, над който беше кацнала прекрасната им вила, и се тъпчеха с пресни стриди, раци, скариди и риба тон; следобедите се разхождаха по хълмовете наоколо, където имаше малка вероятност да срещнат хора, но затова пък можеха с пълни дробове да дишат аромата на розите, между чиито храсти минаваха тесните пътечки. Двамата не харесваха шумните веселби, затова случеше ли се някой приятел да почука на вратата им, се криеха и чакаха натрапникът да си отиде. Марий сглоби цял миниатюрен кораб на сина си, а когато двамата го пуснаха на вода и корабът мигом се превърна в дънна риба, беше трудно да се определи кой от тях се смее повече. Юлия с право си казваше, че никога през целия си живот не се е чувствала толкова щастлива, както през онова спокойно лято, прекарано с Марий в Кума.

Но Марий така и не се прибра в Рим. Без да усети никаква болка, първата нощ на секстилис, месеца на Кучешката звезда, той получи мозъчен удар. Едва на сутринта откри за свое учудване, че възглавницата му, там, където се падаше устата му, се е намокрила, сякаш са му текли лигите, докато е спял. Когато се надигна от леглото и тръгна да си търси закуската на отворената към морето тераса, той буквално се смая, като видя изражението на Юлия.

— Какво гледаш? — попита я Марий и установи, че едва усеща езика си, който беше заседнал в устата му и не щеше да изговаря думите, както трябва.

— Лицето ти… — отговори тя и пребледня.

Съпругът й вдигна ръце, за да си опипа лицето, и откри, че както езикът му, така и пръстите на лявата му ръка са станали безчувствени.

— Какво му има? — започваше да се плаши и той.

— Ами… лявата ти страна е подута — обясни Юлия и в следващия миг чак се задави от вълнение, защото разбра какво се е случило. — О, Гай Марий! Получил си мозъчен кръвоизлив!

Самият Марий обаче не усещаше никъде болка, а и не можеше сам да почувства никаква промяна в тялото си, затова жена му трябваше да му донесе голямото огледало от полирано сребро, за да може сам да се увери на какво е заприличал. Дясната половина на лицето му беше наред — изопната, твърда, с много малко бръчки за човек на неговата възраст. Но лявата беше като восъчна маска, която е започнала да се топи от силната лятна горещина — още малко и щеше да изчезне съвсем.

— И все пак не чувствам абсолютно нищо! — чудеше се на глас той. — Ако наистина е мозъчен кръвоизлив, трябва да го усещам с главата си, а няма такова нещо. Вярно, че езикът ми се заплита и не мога да изговарям както трябва думите, но мисълта ми тече напълно нормално. Ти ме разбираш какво казвам и аз те разбирам ти какво казваш, значи не съм изгубил говора си! Лявата ми ръка е станала безчувствена, но все пак мога да я движа. И никъде не усещам болка, абсолютно никъде!

Когато Юлия предложи да извикат лекар, Марий категорично отказа — личеше си, че е готов да спори, затова жена му се отказа от намеренията си, страхувайки се нервите да не влошат още повече положението на болния. През целия ден не се отделяше от него и когато най-сетне го увеща да си легне, можеше да го успокои, че от сутринта парализата му не се е разпространила повече, поне видимо.

— Това е добър знак, сигурна съм — успокояваше Юлия Марий. — С времето ще се пооправиш. Трябва ти само повече почивка.

— Но аз не мога да почивам толкова дълго! Всички ще си кажат, че се страхувам да се появя отново на сцената!

— Ако някой си направи труда да те посети, а не се съмнявам, че имаш достатъчно приятели да го направят, с очите си ще се увери, че наистина са те застигнали неприятности. Може и да не ти е приятно, но трябва да останеш тук поне докато се пооправиш — настояваше Юлия и по тона й личеше, че този път няма да търпи възражения. — Не, сега няма да спорим! Много добре знаеш, че съм права! Какво си мислиш, че ще постигнеш, ако се върнеш в това състояние в Рим, освен да получиш нов удар?

— Нищо — промърмори Марий и се отпусна отчаян на възглавницата. — Юлия, Юлия, как мога да се възстановя от нещо, което ме прави повече грозен, отколкото болен? А аз трябва да оздравея! Не мога да ги оставя да ме надвият, залогът вече е твърде голям!

— Никой не може да те надвие, Гай Марий — искрено го увери Юлия. — Само смъртта е способна да те победи, но пък и ударът не е сериозен, няма от какво толкова да се страхуваш. Парализата е само частична, може и да се махне. Ако си почиваш повече, не прекаляваш с физическите упражнения, ядеш по-умерено, не пиеш вино и престанеш да се тревожиш какво става в Рим, ще оздравееш много по-бързо.

 

 

Пролетта не паднаха никакви дъждове в Сицилия и Сардиния, дори в Римска Африка бяха съвсем редки. А после, тъкмо когато житата започнаха да надигат глави и да се оформят класовете, навсякъде рукнаха пороища: болести и наводнения унищожиха кажи-речи цялата реколта. Само от Африка потеглиха няколко кораба, натоварени със зърно, които стигнаха Остия и Путеоли. Това означаваше, че четвърта година подред Рим беше заплашен от повишаване цените на зърното, а все по-засилващият се недостиг заплашваше дори с глад.

Вторият консул и фламин Марциалис Луций Валерий Флак изведнъж установи, че в големите държавни складове при пристанището под самите скали на Авентина не е останала и крина жито, докато дори частниците прекупвачи по Викус Тускус разполагаха със съвсем ограничени количества. Всеки от търговците на зърно, с които има случай да се разговори Флак, беше на едно и също мнение — малкото останало жито ще бъде продавано за не по-малко от петдесет сестерции модият. Дори сред пролетариите да се намереха семейства, които да си позволят подобна баснословна сума, те щяха да се преброят на пръстите на едната ръка. Разбира се, имаше и други храни, при които изобилието си беше същото, както и преди. С тази разлика, че поради засилващата им се консумация от изгладняващите римляни и техните цени лека-полека се покачваха. Пък и стомахът на един римски гражданин е свикнал на хубав бял хляб и трудно би се задоволил с овесена каша и евтини зеленчуци, които се знаеха като предвестници на глада; силните и здравите щяха да оцелеят, но старците, малките деца и физически слабите скоро щяха да започнат да измират от недохранване.

Октомври месец римската беднотия започна да се вълнува, а по-заможните жители на града — да се тревожат за бъдещето. Защото да се лиши от хляб римският пролетариат беше перспектива, от която нямаше как да не се плашат всички, живеещи в допир с него. Много граждани от третата и четвъртата класа, които самите трудно биха си позволили да заплатят астрономическата цена на житото, започнаха да се въоръжават, за да бранят поопразнения си килер от ръцете на онези, които и килер нямаха.

Луций Валерий Флак свика на специално съвещание двамата куриатни едили, които отговаряха едновременно за закупуването от страна на държавата на евтино зърно и за неговото съхраняване и препредаване на гражданите. Тримата заедно отправиха молба към Сената да отпусне допълнителни суми от хазната, с които да се потърси зърно някъде извън пределите на римските провинции, при това зърно всякакво — просо, ечемик, каквото и да е, само да става на хляб. В Сената обаче още бяха малко онези, които наистина се тревожеха от положението — с годините на спокойствие и изолация от нисшите класи те бяха изгубили представа в каква опасност може да се превърне гладният народ.

За да се влошат съвсем нещата, двамата младежи, които изпълняваха ролята на квестори на хазната, бяха от най-твърдоглавите и най-глухите за чуждите молби римски сенатори, тъй че никой не можеше да се надява те да помислят и за бедните. И двамата, след като се разбра, че са избрани, бяха поискали да изпълняват квесторската си длъжност в границите на Рим, за да могат според собствените им думи да „пресекат всички излишни разходи на хазната“, сиреч да престанат да плащат заплатите на пролетариите легионери, както и да закупуват евтино зърно за римската беднотия. Градски квестор — по-висшият от двамата — беше не друг, а Цепион Младши, син на същия онзи римски консул, който беше задигнал златото на Толоза и беше изгубил армията си при Араузио; другият беше Прасчо Метел Младши, синът на самоизпратилия се в изгнание Метел Нумидик. И двамата имаха да уреждат сметки с Гай Марий.

В практиката на римския Сенат не бе имало случай той да се противопостави решително на политиката на квесторите на хазната. Когато бяха привикани да дадат отчет пред назначените отци за състоянието на държавния бюджет, и Цепион Младши, и Прасчо Младши в един глас заявиха, че в хазната пари за зърно няма. Благодарение на огромните разходи, които били стрували на държавата няколкото години поддържане на бедняшките армии, тя била фалирала. Нито войната срещу Югурта, нито войната срещу германите не били донесли достатъчно плячка, с която да се възстановят финансовите загуби на държавата. Така поне твърдяха двамата квестори. А и трибуните на хазната бяха достатъчно услужливи да извадят на показ деловодните си книги, където си пишеше всичко точно: Рим бил останал без пари. Онези, които нямали достатъчно пари да си купят жито при сегашните цени, били обречени да гладуват. Колкото и ужасно да изглеждало, но такова било действителното положение на нещата.

В началото на ноември в Рим научиха, че държавата няма да осигури жито на ниски цени, защото Сенатът бил отказал да гласува нужните за закупуването му средства. Новината си оставаше във формата на слух и никой думичка не обелваше за унищожената реколта в провинциите, още по-малко за упоритостта на квесторите; за всички беше ясно само едно — евтино жито нямаше да има.

Изведнъж на Форума започнаха да прииждат тълпи, които дотогава не си бяха имали работа там, докато редовните му посетители се изгубиха сред новодошлите и често оставаха на заден план. Ставаше дума все за пролетарии и хора от петата класа и всички до един бяха в мрачно настроение. Стана редовно явление всеки сенатор или изобщо човек в тога да бъде освиркван от множеството, нищо, че Форумът в крайна сметка беше работното място на повечето от знатните римляни. В началото сенаторите не се плашеха ни най-малко от недоволството на тълпата, затова и като се умориха да свиркат, гладниците започнаха да замерват надутите чичковци с всякакви мръсотии — фекалии, животинска тор, речна кал, гнили зеленчуци. Най-накрая Сенатът реши да се отърве от тази напаст по най-лесния възможен начин — просто прекрати заседанията си и остави разни нещастни конници, като банкери, търговци, адвокати и трибуни на хазната, да се изправят сам-самички срещу голямата цапаница, без дори да разчитат на сенаторска подкрепа, стигне ли се до нещо повече.

Понеже не се чувстваше достатъчно силен, за да предприеме някакви инициативи, вторият консул Флак не си мръдваше пръста, докато Цепион Младши и Малкия Прасчо живееха с чувството за добре свършена работа. Това, че няколко хиляди римски бедняци можеха и да не дочакат края на зимата, никак не ги притесняваше — напротив, всеки умрял означаваше едно гладно гърло по-малко.

В тази именно обстановка народният трибун Луций Апулей Сатурнин сметна за нужно да свика плебейското събрание, за да предложи нов законопроект, засягащ снабдяването със зърно. Държавата щяла да бъде задължена незабавно да изкупи абсолютно всички неоползотворени количества пшеница, ечемик и просо в рамките на Италия и Италийска Галия, за да го препродаде на смешно ниската цена от една сестерция модият. Разбира се, човек като Сатурнин нямаше да си губи времето да преценява възможно ли е изобщо пренасянето по море на каквото и да било от Италийска Галия по това време на годината. Още по-малко го вълнуваше фактът, че и на юг от Апенините трудно щеше да се намери някъде неизядена пшеница. Това, което всъщност го интересуваше, бяха настроенията на самата тълпа, която трябваше да го възприеме него като единствения свой спасител.

Понеже Сенатът продължаваше да не се събира на заседания, Сатурнин не срещна почти никаква съпротива срещу новия си проектозакон, още повече че житната криза засягаше абсолютно всеки римлянин, който не можеше да се нарече богат. Всички на Форума бяха съгласни с предложенията на Сатурнин, а освен тях — третата и четвъртата класа, както и много от центуриите във втората. Ноември вече се преполовяваше и се задаваше зимният месец декември, така че цял Рим беше на страната на трибуна.

— Ако народът не може да си позволи жито, ние няма с какво да месим хлябове! — жалваха се мелничарите и хлебарите.

— Ако народът е гладен, той няма да работи добре! — напяваха строителите.

— Ако хората не могат да нахранят децата си, то какво остава за робите? — питаха се освобожденците.

— Ако всички са длъжни да харчат парите си само за храна, те няма да имат с какво да си плащат наемите! — плашеха се наемодателите.

— Ако народът изгладнее дотолкова, че започне да плячкосва магазините и да събаря сергиите, какво ще стане с нас? — не им се мислеше на търговците.

— Ако хората изгладнеят дотолкова, че започнат да нападат насажденията ни, то ние какво ще продаваме? — напомняха за себе си и градинарите.

Защото да измрат от глад няколко хиляди бедняци, не беше проста работа. В момента, в който бедните и онези със средни доходи престанеха да ядат, заетите в стотици занаяти се виждаха обречени на свой ред на финансов крах. С няколко думи — гладът означаваше икономическа катастрофа. Но Сенатът упорито отказваше да се събере, дори и в някой от храмовете, които се намираха на прилично разстояние от станалия опасен Форум. Единствено Сатурнин се правеше, че може да намери решение, а това решение се основаваше на една изключително погрешна идея за действителността. Той нямаше откъде да знае, че и да иска, държавата няма откъде да купи жито за бедните. Самият Сатурнин живееше с мисълта, че жито има навсякъде, на човек му трябва само да се наведе да го прибере от земята. Цялата криза беше скалъпена от злосторници, гонещи собствения си интерес, и естествено тези злосторници трябваше да се търсят сред майсторите на политиката, влезли в тайни връзки с богатите прекупвачи на зърно.

Хиляди лица на Форума обръщаха лица към Сатурнин, сякаш те бяха слънчогледите, а той — слънцето; речите му, една от друга по-страстни и по-злостни, го изпълваха самия него с вяра в нещата, които говореше. Сатурнин вярваше в мечтите си, вярваше в лицата, които го гледаха безмълвни на площада, вярваше в новия път, който той щеше да начертае за римляните. В крайна сметка, какво можеше да направи един консул? Какво можеше да направи и Сенатът — нима тези тълпи не можеха да накарат да подвие опашка и да се скрие в миша дупка? Когато всички залози бъдеха поставени на масата и дойдеше ред да се хвърлят заровете, ето тези безброй лица насреща му щяха да определят кой печели. Те държаха реалната власт; онези, които си въобразяваха, че управляват, зависеха единствено от благоволението на множеството, което ги оставяше да управляват.

И наистина колко струваше един консул? Колко струваха триста сенатори? Празни приказки, въздух, нищо! В Рим нямаше армии, най-близките гарнизони се намираха чак в Капуа, където новопостъпилите легионери се обучаваха на военното изкуство. И консули, и сенатори държаха властта, без да имат никаква реална сила, на която да се опрат в случай на нужда. Но ето тук, на Форума се събираше една друга армия, която можеше да преобърне нещата наопаки и с един замах да вземе властта за себе си. За какво му е на човек да бъде избиран за консул? За какво му е дори да го наричат Пръв сред римляните? Това не беше нужно! Нима Гай Гракх не го беше разбрал още навремето? Или го бяха принудили да се самоубие, преди да е имал времето да го разбере?

„Аз — мислеше си Сатурнин и преглъщаше тежко при вида на безбройните непознати лица в тълпата, — ще бъда Пръв сред римляните! Но няма да ставам консул за целта. Ще си остана народен трибун. Истинската власт лежи в ръцете на народните трибуни, а не на консулите.“ И ако един Гай Марий можеше да получава консулския мандат всяка година наред, какво му пречеше на него, Луций Апулей Сатурнин също така да стане доживотен народен трибун?

Все пак Сатурнин избра един от по-спокойните дни на Форума, за да прокара законопроекта си за зърното. Той беше достатъчно съобразителен да разбере, че упорството на Сената да не гласува никакъв бюджет за закупуване на държавно зърно трябва да си остане в очите на хората като своего заговор на аристокрацията и богатите парвенюта. Ако при приемането на закона му на Форума се събереше огромна тълпа, сенатската аристокрация щеше да се възползва от случая да набеди Сатурнин, че отново е прокарал законопроекта си с помощта на безредици, на насилие и бунт, и най-накрая щеше да обяви и този закон за недействителен. Сатурнин още преживяваше миговете от близкото минало, когато плебейското събрание гласува втория му аграрен закон — как го беше предал Гай Марий, как Метел Нумидик беше предпочел да отиде в изгнание. Това, че законът още стоеше записан на таблиците, се дължеше изцяло на него, Луций Апулей Сатурнин, така че именно него трябваше да смятат за свой благодетел Мариевите ветерани — пролетарии.

Ноемврийският календар никога не е бил изпълнен с празници, затова и комициите имаха малко възможности да се съберат на заседание. Все пак Сатурнин успя да се възползва от смъртта на един от най-богатите римски конници, когато синовете на покойния в желанието си да се покажат пред римляните и да отдадат последна почит на баща си, организираха зрелищни гладиаторски игри. Обикновено за провеждането на игрите се избираше Форум Романум, но този път гладиаторите щяха да се бият във Фламиниевия цирк, за да се избегнат тълпите, които тъй и тъй по цял ден висяха на Форума.

Сатурниновият план навярно щеше да мине без затруднения, ако не се беше появил изневиделица Цепион Младши. Плебейското събрание вече беше свикано, ауспициите бяха счетени за благоприятни, на Форума присъстваха само редовните участници в заседанията на събранието — тълпите отдавна се бяха запътили към Фламиниевия цирк; деветте колеги на Сатурнин вече теглеха жребия в какъв ред ще гласуват тридесет и петте триби. Самият Сатурнин беше застанал на рострата и гръмогласно приканваше трибите да гласуват в подкрепа на законопроекта му.

Понеже от известно време Сенатът упорито беше отказвал да заседава, Сатурнин си беше направил логичното заключение, че Форумът е оставен единствено и само на него, следователно може да командва деветимата си колеги трибуни, както сметне за угодно. Той обаче не включваше в сметките си най-младото поколение сенатори, което също не изпитваше особен респект към боклуците, изпълващи състава на колегията на трибуните, но затова пък държеше под око главатаря им Луций Апулей Сатурнин. Ставаше дума все за млади хора на квесторска възраст, най-много две години по-стари, създали си достатъчно съюзници сред сенаторските синчета, които още нямаха нужните години да влязат на свой ред в Сенат, както и сред наследниците на богатите конници от първата класа, чакащи най-сетне бащите им да им отредят по-достойно място в управлението на делата си. От известно време младежите се събираха по домовете си и в средата им изпъкваха фигурите на двамата квестори на хазната — Цепион Младши и Малкия Прасчо. Те обаче също бяха още млади и зелени, затова разчитаха най-вече на своя батко довереник и съветник, без чиито услуги енергията на младежите щеше да се изхаби само в празни приказки и изпиване на големи количества вино.

Баткото съветник скоро щеше да се превърне в истински идол за младите сенатори, защото притежаваше всички качества, които ценяха хора на тяхната възраст — беше дързък, смел, хладнокръвен, образован, остроумен, познавач на модата, познавач на сладостите на живота, имащ голям успех сред жените… И най-вече с огромен опит на военен. Става дума не за друг, а за Луций Корнелий Сула.

Откакто се разбра, че Марий поне за няколко месеца ще остане затворник във вилата си в Кума, Сула си беше казал, че за момента е длъжен да не изпуска от око събитията в Рим. Във всеки случай ролята му на наблюдател не се ограничаваше с тази, която Публий Рутилий Руф бе играл от години. При това вече далеч не се водеше единствено от лоялността си към Марий. След онзи разговор с Аврелия той трябваше да си каже, че наистина перспективите да направи кариера с помощта на Сената са твърде съмнителни. И неговият цвят, както този на Гай Марий, щеше да разцъфти късно. Затова му изглеждаше загубена кауза тепърва да си търси приятелството на старите сенатори. Най-малко на Скавър. Освен това решението му да се отдалечи от корифеите на властта си имаше и своите лични основания. Колкото по-далеч стоеше от Принцепс Сенатус, толкова по-далеч щеше да бъде и от жената на Принцепс Сенатус, която наскоро беше родила малката Аврелия Скавра. Когато се разбра, че Скавър е станал баща на момиченце, Сула изпита истинско удоволствие — старият козел си беше получил заслуженото.

Сула трябваше едновременно да пази престижа на Гай Марий и да си създава свой, затова погледът му логично се насочи към младото поколение, където имаше шансове да се наложи. За свои най-близки цели той си нарочи най-колебливите и слабохарактерни младежи сред сенаторските синчета — трябваше да не са особено интелигентни, лесно да им се влияе, да са възможно по-богати, да произхождат от знатни фамилии, да са достатъчно самонадеяни, за да се поддават на всякакви ласкателства. На първо време трябваше да спечели на своя страна Цепион Младши и Малкия Прасчо. Цепион представляваше интерес с това, че не беше кой знае колко умен и досетлив, но затова пък беше в постоянен контакт с Марк Ливий Друз (него пък Сула дори не смееше да доближи — младежът не беше кой да е), Метел — с това, че имаше много приятели и покровители сред добрите люде и знаеше какво става при тях. Сула нямаше равен на себе си в това да печели сърцата на младите, дори когато въпросът изобщо не опираше до секс. Достатъчно му беше за известно време да се завърти около някого да възхвалява детските му превземки и наперения му характер, но в същото време да намекне с някоя и друга реплика или жест, че младокът има известен шанс да си спечели вниманието му. Пък и в случая далеч не ставаше дума за юноши — някои от сенаторите, с които си имаше работа, бяха едва седем-осем години по-млади от него, от синчетата най-малките също отдавна бяха прехвърлили двадесетте и се считаха за хора с формиран характер, но все пак достатъчно неопитни, за да може Сула да им замае умовете. А за всеки римлянин, който си правеше плановете някой ден да става консул, подобни привърженици в Сената бяха от голямо значение.

За момент обаче най-голямата му тревога представляваше Сатурнин, затова той внимаваше да не го изпуска от очи — още от деня, в който тълпите от бедняци започнаха да се стичат на Форума, за да тормозят всичко живо, облечено в тога. Това, дали лекс Апулея фрументария щеше да бъде приета или не, не беше от голямо значение за Сула — по-важно бе да се направи една малка демонстрация на сила, от която Сатурнин да разбере, че не може да се разпорежда като господар.

Когато около петдесет млади римляни с буйна кръв се събраха в дома на Прасчо Метел вечерта преди Сатурнин да предложи на плебейското събрание своя нов законопроект, Сула само седеше в ъгъла, слушаше какво говорят младоците и се подсмихваше, сякаш цялата история му се струваше по-скоро забавна. Най-накрая Цепион Младши не се стърпя и специално отиде при него да пита как мисли, че ще е най-добре да постъпят.

Онази вечер Сула беше положил големи грижи за външния си вид — гъстите му златисточервени къдрици бяха подстригани във фризурата, която смяташе, че му отива най-много, кожата на лицето му се белееше отдалеч, миглите и веждите му едва-едва се очертаваха на светлия фон (това никой не знаеше, но всеки път той си слагаше по малко стибий, защото иначе изглеждаше, сякаш изобщо няма вежди), а сините му очи гледаха с привичния си леден, котешки поглед.

— Като ви гледам, само си говорите ей така — изсумтя презрително той.

Метел отдавна беше разбрал, че Сула е много повече от послушен слуга на Гай Марий. В неговите очи той просто се беше обвързал с една от фракциите в Сената, затова и никой истински римлянин не би тръгнал да му придиря; по-скоро би се опитал да го привлече на своя страна…

— Не е вярно, всичко е напълно сериозно — възрази той, забравяйки да заекне дори веднъж. — Просто не знаем коя е най-правилната тактика.

— Ами ако тази тактика иска малко насилие? — изпита го Сула.

— Тогава и към насилие ще прибегнем, стига само да защитим правото на Сената да решава как да се харчат парите на римската хазна — рече Цепион.

— Слушайте тогава. Досега на народа никога не се е позволявало да харчи парите на държавата. Нека народът прави законите, срещу това ние нямаме нищо против. Но единствено от Сената зависи колко пари ще бъдат отпуснати за прилагането на един или друг закон — ако пожелае, той може да откаже на народа всякакви средства напълно. Ако започнат да решават вместо нас и как да се използват парите в хазната, то това би означавало, че на нас не ни е оставена вече никаква власт. Досега парите бяха единственият начин да обезсилим законите, приети от народа против нашето желание. Именно със силата на парите навремето унищожихме аграрната реформа на Гай Гракх.

— Ако законът бъде приет, ние няма да попречим на Сената да гласува исканите средства — заяви твърдо Метел. Личеше си, че когато е сред свои хора, не заеква.

— Разбира се, че няма! — съгласи се Сула. — Нито пък ще попречим на самото приемане на закона. Случаят обаче ни дава повод да демонстрираме силата си пред Луций Апулей.

И така, докато Сатурнин наставляваше гласоподавателите как от лекс Апулея фрументария зависи бъдещето на Рим, а плебейското събрание си вършеше работата без потискащото присъствие на беднотията, отишла да се забавлява във Фламиниевия цирк, изведнъж на Форума се появиха Цепион Младши и двеста негови привърженици. Всички бяха въоръжени със здрави дървени сопи, а в редиците им отдалеч личаха умните физиономии на момчета с дебели вратове и отпуснати кореми, все бивши гладиатори, продаващи услугите си на хора, които се нуждаят от нечии здрави мускули и мрачни погледи. Най-отпред обаче вървяха същите онези петдесет сенатори и синчета, които предната вечер бяха развявали байраци у Метел. Водачът на дружината сега беше Цепион, а Сула не се виждаше никъде на площада.

Сатурнин вдигна рамене и изгледа безучастно как момчетата се задават откъм другия край на Форума. Най-накрая благоволи да се обърне към присъстващите в Кладенеца на комициите и да разпусне заседанието.

— Някой да не каже, че заради мен са се трошили глави! — обясни той на гласоподавателите и при тези му думи трибите изведнъж се разпръснаха и хората забързаха към домовете си. — Вървете си вкъщи и елате пак утре! Пак ще гласуваме закона!

На следващия ден заседанието на плебейското събрание протече под немите погледи на цялата римска беднотия, за която нямаше нови гладиаторски игри. Този път отникъде не се показаха сенатори с тояги и законопроектът се превърна в закон за зърното.

— Това, което се опитах да направя, тъпоумнико — хокаше Сатурнин Цепион Младши няколко дни по-късно, когато най-сетне Валерий Флак се видя задължен да свика назначените отци на заседание далеч от тълпите, в храма на Юпитер Оптимус Максимус, за да обсъдят ще се отпускат ли средства или не за лекс Апулея фрументария, — бе да дам за гласуване един закон в мирна и спокойна обстановка, когато тълпите ги няма, а ауспициите са благоприятни. И какво става? Появяваш се ти с тъпите си приятели и искаш да раздаваш правосъдие! — Той се обърна към останалите сенатори, които трябваше да стоят прави в храма. — Само не ми викайте на мен защо законът е бил приет в присъствието на двайсет хиляди пролетарии! Виновен е ей тоя глупак пред мен!

— А пък глупакът се смята виновен най-вече задето не използва сила, когато трябваше! — отвърна му Цепион. — Трябваше да те убия на място, Луций Апулей!

— Много съм ти благодарен, че обяви публично намеренията си пред толкова безпристрастни свидетели — усмихна се Сатурнин. — Квинт Сервилий Цепион Младши, официално те обвинявам в дребна държавна измяна, задето си се опитал да попречиш на един народен трибун в изпълнението на служебния му дълг й дори си заплашил с насилие свещенонеприкосновената му личност.

— Много буен кон си яхнал, Луций Апулей — подвикна му Сула. — Гледай само да не те хвърли, преди да си слязъл от него.

— Току-що представих напълно официално съдебен иск срещу Квинт Сервилий, назначени отци — рече Сатурнин, без да обръща ни най-малко внимание на забележката на Сула, когото считаше за дребна риба, — но с въпроса ще се занимае съдът за държавна измяна. Сега съм дошъл да искам пари.

На заседанието присъстваха по-малко от осемдесет сенатори, все хора без влияние. Въпреки относително безопасното място за събиране останалите бяха предпочели да си останат по домовете. Сатурнин изгледа презрително присъстващите.

— Искам пари, с които да купя жито за римския народ — заяви той. — Ако нямате достатъчно в хазната, съветвам ви да заемете отнякъде. Защото аз ще получа парите си!

И ги получи. Колкото и да протестираше и да се червеше пред колегите си, Цепион, градският квестор, получи нареждане да отсече специална емисия сребърни монети от запасите на сребро в храма на Опс и да закупи необходимите количества зърно, без повече да упорства.

— Ще се видим в съда — сбогува се мило с Цепион Сатурнин, след като заседанието беше разпуснато. — Ще бъде голяма чест за мен да те осъдя лично.

Но тук Сатурнин надцени силите си; съдебните заседатели, все конници, започваха да гледат с лошо око на големия оратор и още преди да е започнал процесът, повечето от тях бяха взели страната на Цепион. В последния миг се оказа, че дори Фортуна иска да се застъпи за младежа. Тъкмо насред защитната реч на адвоката му дойде спешно писмо от Смирна, в което се съобщаваше за смъртта на Квинт Сервилий Цепион Старши, който не бе намерил достатъчно утеха в планините си от злато. Осиротелият Цепион горчиво заплака пред съда, заседателите бяха трогнати от тази му постъпка и на бърза ръка го обявиха за невинен.

Идваше време за избори, но никой не се наемаше да ги проведе, защото тълпите продължаваха да прииждат всеки ден на Форума, а складовете за жито, както и преди си оставаха все тъй празни. Вторият консул Флак настояваше изборите да изчакат Гай Марий да се възстанови и да дойде да ги проведе лично, освен ако болестта му не се окаже неизлечима. Макар и жрец на Марс, у Луций Валерий Флак нямаше и капчица войнственост, за да се залови с провеждането на избори в такава нездрава атмосфера.

 

 

Марк Антоний Оратор беше провел крайно успешна тригодишна кампания срещу пиратите по бреговете на Киликия и Памфилия. В присъщия си аристократичен стил той сложи официално край на войната с разбойниците на церемония в запазилия се като културна столица на Гърция красив и космополитен град Атина. В Гърция Антоний беше посетен от близкия си приятел Гай Мемий, който тъкмо се беше върнал в Рим след изтичането на управителския му мандат в Македония и се бе видял изправен пред Главциановия съд за злоупотреби заедно с Гай Флавий Фимбрия за зърнената афера. Фимбрия беше отнесъл по-голямото наказание, но за нещастие и Мемий беше обявен за виновен само с един глас повече. Беше избрал за място на заточение Атина, защото приятелят му Антоний беше прекарал доста време там, а пък тъкмо неговата помощ беше нужна за човек в положението на Мемий, който чакаше Сенатът да опрости присъдата му. Това, че бе успял да заплати огромната наложена му глоба, се дължеше на чиста случайност — като управител на Македония той бе плячкосал някакво село на скордиските и за своя огромна изненада беше попаднал на скривалище с не по-малко от сто таланта злато. Също както Цепион в Толоза, Мемий не виждаше причина защо и той да не присвои цялото злато за себе си. Известен дял получи и Антоний в Атина, за да може за няколко месеца да издейства помилването на Мемий, който победоносно се завърна и на стола си в Сената.

Понеже войната с пиратите вече беше завършена, Гай Мемий бе решил да мине през Атина, та да се върне в Рим заедно с победителя Марк Антоний. Благодарение на златото дружбата им беше по-крепка от всякога и двамата крояха планове да се кандидатират едновременно за консули.

Вече наближаваше краят на ноември и Антоний се беше разположил заедно с малката си армия на лагер на Марсово поле, очаквайки да му бъде отсъден триумф. Нещо, което Сенатът, събрал се този път за по-сигурно в храма на Белона, беше щастлив да му позволи. И все пак Антоний трябвало да потърпи до десетия ден на декември, защото още не се били провели изборите за народни трибуни и тълпите от бедняци продължавали да задръстват Форума. За щастие дългоочакваните избори се очакваше да минат всеки момент и новоизбраната колегия щеше да встъпи в длъжност както обикновено. Иначе Антоний трябваше да разбере, че при настоящото състояние на духовете в Рим, не може и да става дума за триумфални шествия.

На Антоний започваше да му се струва, че шансовете му да се кандидатира за консул съвсем намаляват. Защото преди да дойде времето за триумфа му, той трябваше да чака извън помериума, свещената граница на града; империумът му още беше в сила и това го поставяше в абсолютно същото положение, в което би поставило някой чужд владетел — Антоний нямаше право да прекрачва в Рим. А ако не влезеше в Рим, нямаше как да представи кандидатурата си за изборите.

Успешно завършената война с пиратите обаче му беше спечелила голяма популярност сред търговците със зърно и всички останали конници, които имаха вземане-даване с Изтока, защото за пръв път от петдесет години насам източните брегове на Вътрешно море се оказваха безопасни и използваеми за римските кораби. Ако Антоний успееше да запише името си в списъка на кандидатите, той почти със сигурност щеше да бъде избран за първи консул, дори ако срещу него се изправеше Гай Марий. А въпреки че беше участвал в аферата на Фимбрия, Гай Мемий също имаше своите шансове, защото всички си спомняха колко упорито се беше борил навремето срещу Югурта, а после и срещу Цепион, когато последният върна съда за злоупотреби в ръцете на сенаторите. Както Катул Цезар говореше на Скавър Принцепс Сенатус, двамата заедно представляваха отбор, който щеше да си спечели гласовете на преобладаващото мнозинство конници в първата и втората класа — за боните Антоний и Мемий представляваха идеалната възможност Гай Марий най-после да бъде отстранен от консулството.

Защото, разбира се, всички подозираха, че Гай Марий чака да дойде последният момент, за да се появи отново в Рим и да се кандидатира за седми последователен консулски мандат. Вярно, че историята с мозъчния удар беше проверена, но той не се бе обездвижил, нито бе изгубил умствените си способности — за последното можеше да свидетелства всеки, направил си труда да отиде до Кума, за да се увери с очите си в какво състояние е консулът. Никой не се съмняваше, че Гай Марий ще се запише отново като кандидат.

Идеята на наближаващите избори да се представи истински екип от двама души — кандидати, много се харесваше на майсторите на политиката. Застанали рамо до рамо, Антоний и Мемий лесно можеха най-сетне да свалят Марий от мястото на пръв римски магистрат. За целта обаче Антоний трябваше да се откаже от заслужения си триумф, да се откаже от империума си и да прекрачи помериума, преди да е станало фатално късно за консулските му амбиции. А той беше упорит човек…

— Мога да се кандидатирам и догодина — рече на Катул Цезар и Скавър, които специално бяха дошли да го посетят на Марсово поле. — За мен триумфът е по-важен — нищо чудно, докато съм жив, да не ми се предостави друга възможност за спечелване на толкова важна война.

И колкото и да се опитваха двамата сенатори да променят решението му, не можаха да постигнат нищо.

— Добре тогава — вече бе намерил друго решение Скавър и го споделяше с приятеля си, докато се връщаха от Антониевия лагер. — Този път ние ще заобиколим установените правила. Гай Марий дори не се замисля, когато му се наложи да се съобразява с традициите, защо ние да продължаваме да следваме скрупулите си?

Предложението на Скавър обаче беше представено официално на Сената от Катул. Това стана на поредното полунелегално заседание на назначените отци, които трябваше да се пренесат чак в храма на Юпитер Статор при Фламиниевия цирк, за да съберат кворум.

— Настъпили са тревожни времена — говореше Катул Цезар. — Обикновено е прието всички кандидати за куриатните длъжности да се представят лично пред римския Сенат и народ на Форума, за да им се запишат имената в кандидатските списъци. За нещастие недостигът на жито и постоянните демонстрации на Форум Романум правят невъзможно провеждането на избори там. Дали не бих могъл да представя скромното си мнение, че списъците с имената на кандидатите могат тази година — само веднъж, като се имат предвид обстоятелствата — да бъдат изкарани в септата на Марсово поле, където и да гласуват центуриатните комиции? Ние трябва да направим нещо, иначе ще си останем без избори и без консули! Ако преместим мястото на изборите в септата, което вече ще бъде прецедент, ще можем и да съкратим срока между представянето на кандидатурите и самите избори. Освен това така ще уважим и Марк Антоний, който има намерение да се яви на изборите за консули, но няма право да прекрачи помериума, без за целта да се откаже от заслужения си триумф. А пък да проведе триумфа си преди това, би било немислимо при настъпващия в града глад. Но на Марсово поле Марк Антоний ще може да се яви пред списъците лично. Ние всички се надяваме след избирането на новата колегия на народните трибуни, тълпите най-сетне да се разотидат по домовете си. Ако това стане, то Марк Антоний ще може да чества своя триумф, а изборите за куриатните длъжности да се проведат както винаги на Форума.

— Защо си толкова убеден, Квинт Лутаций, че като се изберат новите народни трибуни, тълпите ще опразнят Форума? — обади се от мястото си Сатурнин.

— Мисля, че от всички присъстващи ти най-добре би могъл да ни осветлиш по въпроса, Луций Апулей! — тросна му се Катул. — Ти ги държиш на Форума, ти им четеш речи ден след ден, ти им даваш обещания, неизпълними както за теб, така и за целия августейши Сенат! Как мислиш, че ще купим жито, като такова изобщо не съществува?

— Не си мисли, че като изтече мандатът ми, ще престана да държа речи — закани се Сатурнин.

— Не се и надявай — сряза го Катул — В мига, в който станеш отново частно лице, Луций Апулей, дори да ми е нужен за целта цял месец и сто души помощници, ще изнамеря в таблиците нужния закон или прецедент, според който да ти забраня да говориш от рострата или от която и да е друга точка на Форума!

При тези му думи Сатурнин прихна да се смее, като от вълнение чак се затресе и от очите му уж започнаха да се леят сълзи — и все пак никой в храма дори не си помисли, че на Луций Апулей му е забавно.

— Търси, колкото си искаш, Квинт Лутаций! И да намериш, и да не намериш, какво значение? Аз просто няма да стана частно лице след задаващите се избори — ще бъда избран отново за народен трибун! Да, Гай Марий е пример за мен, пример и за вас — щом като не можахте, да го спрете със закон, няма да ме спрете и мен! Нищо не пречи един и същи човек да бъде народен трибун, ако ще и цял живот!

— Съществуват римските обичаи и традиции — възрази му Скавър. — И те са достатъчни да спрат навреме всички умни глави, преди да са поискали трети мандат — всички без теб и Гай Гракх. А ти по-добре си вземи бележка от случилото се с Гай Гракх. Когато той слагаше край на живота си в Дъбравата на Фурина, му беше останал само един роб да му прави компания.

— Е, на мен ще ми остане по-голяма компания — възрази му Сатурнин. — Ние, хората от Пиценум, сме свикнали да държим един за друг. Не е ли така, Тит Лабиен? Гай Сауфей? Няма да им е толкова лесно да се отърват от нас!

— Не предизвиквай боговете — посъветва го Скавър. — На тях малко им трябва да се уловят за думите ти, Луций Апулей!

— Аз не се страхувам от боговете, Марк Емилий! Защото те са на моя страна — похвали се той и напусна заседанието.

— Вече се опитах да му го кажа веднъж — отбеляза Сула, докато се разминаваше със Скавър и Катул Цезар. — Яхнал е пощръклял кон и скоро ще бъде хвърлен на земята.

— Както и той самият — подшушна Катул на Скавър, след като двамата се отдалечиха достатъчно от Сула.

— Както и половината Сенат, ама чак сега го разбираме — оглеждаше се Скавър. — Това е наистина красив храм, Квинт Лутаций! Дело на Метел Македоник. Но откакто го няма Метел Нумидик, се чувствам самотен в Сената. — Но в следващия миг той вдигна рамене и се усмихна. — Хайде да догоним нашия втори консул, преди да е напуснал пределите на зайчарника си. С него е лесно — може да извърши жертвоприношение и на Марс, и на Юпитер. Ако успеем да го превърнем в истинска суоветаврилия и всички животни да са в бяло, няма как да не си спечелим благоволението на боговете предизборната церемония да се проведе на Марсово поле.

— А кой ще е лудият, дето ще плати за бялата крава, бялото прасе и бялата овца? — попита Катул и извъртя глава, за да види къде са Цепион и Метел. — Двамата ни квестори ще заквичат, сякаш тях самите ще ги колим.

— О, не виждам защо да не плати нашият бял заек Луций Валерий — усмихна се Скавър. — Нали е човек на Марс?

 

 

В последния ден на ноември в Рим пристигна вест от Гай Марий, който свикваше заседание на Сената на следващия ден в Курия Хостилия. Този път дори тълпите на Форума не можеха да уплашат назначените отци и те нетърпеливо се насочиха към Курията, за да видят на какво ли е заприличал Гай Марий. И така на декемврийските календи, още преди да се е зазорило, цялата зала на Сената беше пълна с народ, понеже никой не искаше да закъснее за представлението, а и нали трябваше уважаемите сенатори първо да се отдадат на догадки и предположения…

Гай Марий пристигна последен за заседанието. Фигурата му беше също тъй едра и величествена, както я знаеха всички, походката му беше горда и надменна, нито следа от куцукане, от обездвижване, лявата му ръка спокойно се подаваше изпод гънките на тогата. Но струваше си все пак разкарването — никой не бе очаквал лицето на консула да представлява такава впечатляваща гледка — от едната страна добрият стар Марий, от другата — някакво скръбно превъплъщение, сякаш са забравили да го погребат.

Марк Емилий Скавър Принцепс Сенатус не се сдържа и започна да пляска с ръце. Първоначално неочакваните му аплодисменти отекнаха някак глухо и неестествено между голите стени и плочките от теракота, но сетне един след друг назначените отци се присъединиха към възторга на своя председател и преди още Марий да е стигнал куриатния си стол, цялата зала ехтеше от овации. С усилие на волята той не се усмихна — усмивката само щеше да подчертае абсурдната асиметрия на лицето му; вече беше забелязал, че всеки път, понечеше ли да се усмихне, на човека насреща му избиваха сълзи в очите, от Юлия до Сула — на всички. Затова той предпочете да остане прав до стола си от слонова кост и като кима и се покланя на всички посоки, да изчака веселбата да утихне.

Скавър стана от мястото си и широко се усмихна.

— Гай Марий, колко е хубаво човек да те види най-сетне! През последните няколко месеца нашият Сенат се беше превърнал в непоносимо скучно място. Като Принцепс Сенатус моя е честта да те посрещна с добре дошъл.

— Благодаря ти, Принцепс Сенатус, уважаеми назначени отци, колеги магистрати — отвърна на поздрава Марий. Гласът му звучеше ясен, всяка дума беше изречена правилно и отчетливо. Колкото и да не му искаше, по дясната половина на устата му заигра лека усмивчица. Лявата обаче остана като застинала. — Ако за вас е удоволствие да ме посрещнете у дома, за мен е десет пъти по-голямо удоволствие да се върна у дома си! Както виждате, бях болен.

Марий пое дълбоко дъх и нямаше човек в залата, който да не усети леката тъга в тази му въздишка.

— И макар болестта ми да отмина, ще си остана занапред със следите от нея. Преди да помоля Сената да се върне към обичайния ред и да се заемем с дела, които не можем да оставим незасегнати, бих искал да направя едно заявление. Аз няма да се кандидатирам отново за консул по две причини. Първата е, че онази екстрена ситуация, в която беше попаднала държавата, за да ми се удаде случай шест последователни пъти да получа консулски мандат, може категорично да се смята за отминала. Втората е, че като имам предвид влошеното си здраве, не мисля, дори да бъда избран отново, че ще мога да изпълнявам задълженията си, както трябва. Повече от ясно е, че аз лично нося отговорност за настъпилия в Рим хаос. Ако през тези месеци се бях намирал в Рим, със самото си присъствие може би щях да предотвратя появилите се неуредици. Тъкмо това е задължението на първия консул. Не искам думите ми да се изтълкуват като обвинение срещу Луций Валерий, Марк Емилий или когото и да било друг в тази зала. Именно първият консул трябва да води всички след себе си. А аз бях лишен от тази възможност. Това ми даде да разбера, че не трябва да се кандидатирам повече за консул. Нека на мое място като първи консул бъде избран човек преди всичко в добро здраве.

Никой не отговори. Никой дори не помръдна. Ако само заради отеклото му лице цялата зала щеше да рухне от аплодисменти, сега с това си изказване и настъпилия сред слушателите му шок Гай Марий доказваше, че през последните пет години си е спечелил абсолютно превъзходство сред колегите си сенатори. Сенатът да заседава, а на куриатния стол да не седи Гай Марий? Невъзможно! Дори Скавър и Катул Цезар седяха безмълвни и се чудеха какво да мислят.

И тогава от последния ред, точно зад гърба на Скавър се дочу гласът на Малкия Прасчо:

— Д-д-добре! Значи б-б-баща ми м-м-може д-д-да се връща у д-д-дома!

— Благодаря за комплимента, млади Квинт Цецилий — погледна го Марий. — Ти току-що заяви пред всички, че само аз съм бил причината баща ти да живее в изгнание на остров Родос. Но както знаеш, нещата не стоят точно така. Ако Квинт Цецилий Метел Нумидик сега стои далеч в Рим, то е единствено заради аграрния закон. И бих искал всички присъстващи да си го припомнят, преди да е станало късно! Това, че аз няма да бъда повече консул, не означава, че законите могат и да не се спазват!

— Глупакът му с глупак! — прошепна Скавър на Катул Цезар. — Ако не се беше обадил, още догодина щяхме тихомълком да върнем Квинт Цецилий у дома. Сега никой няма да ни го позволи. Мисля, че е крайно време и младият Метел да си получи прякора.

— И какъв да бъде той? — попита Катул.

— П-П-П-Пий! — изтърси злобно Скавър. — Метел Пий, благочестивият син, който само мисли как да върне татко вкъщи! И да му п-п-п-попречи, с каквото може.

Направо не беше за вярване колко делови се оказаха в този ден сенаторите. Самото присъствие на Гай Марий на куриатния стол караше останалите назначени отци да дишат по-спокойно и да изпитват сладост от работата си. Щом Гай Марий се беше появил в Рим, тълпите на площада нямаха никакво значение.

Когато го осведомиха за промените, внесени в предизборните процедури, Марий само кимна в знак на съгласие, сетне нареди на Сатурнин възможно най-скоро да свика плебейското събрание, което да избере народните трибуни и плебейските едили. Докато не свършели с тях, никой в Рим нямало да мисли за нови консули.

След което Марий се обърна към Гай Сервилий Главция, който като градски претор седеше зад него, малко вляво.

— До мен достигна обезпокояващ слух, Гай Сервилий — рече той. — Щял си бил да се кандидатираш за консул, и то въз основа на някакви вътрешни противоречия в текста на лекс Вилия. Бих искал да се откажеш от намеренията си. Лекс Вилия изрично казва, че човек не може да се кандидатира за консул, докато не изтекат поне две години от края на преторския му мандат.

— Вижте само кой го казва! — зяпна го смаян Главция. Марий беше единственият човек в целия Сенат, от когото той не бе очаквал подобно възражение. — Как можеш, Гай Марий, толкова нагло да ме обвиняваш в опит за нарушаване на лекс Вилия, когато ти самият вече пет години подред се правиш сякаш законът изобщо не съществува? Ако лекс Вилия наистина е в сила, то там недвусмислено е казано, че един и същи човек не може да бъде избиран повторно за консул в рамките на десет години!

— Аз самият, Гай Сервилий, съм се явил на изборите за консули един-единствен път по свое желание — обясни му Марий със спокоен тон. — В останалите случаи консулският мандат ми е бил връчен от римския Сенат и народ единствено заради германската опасност, при това три пъти ин абсенция! Когато държавата е изправена пред подобна външна опасност, естествено, че всякакви традиции, дори закони, трябва да отстъпят на заден план. Но тъй като опасността повече не съществува, то и ние трябва да прекратим с извънредните мерки.

— Ха-ха-ха! — изсмя се от мястото си Метел, напълно в духа на предишното си изказване.

— Мирът вече е дошъл, назначени отци — обърна се към сенаторите Марий, сякаш нищо не беше чул. — На нас ни остава само да се върнем към мирното си ежедневие и да си вършим работата, така както сме го правили преди войната. Гай Сервилий, законът забранява ти да се кандидатираш за консул тази, следващата и по-следващата година. И като лично отговорен за провеждането на изборите, аз няма да позволя ти да се явиш на тези избори. Нека това ти послужи като предупреждение. Надявам се да не приемеш думите ми лично. Става дума единствено за законите, а ти сам притежаваш талант на законодател, затова Рим и за в бъдеще ще има нужда от услугите ти. Но човек не може да създава закони, без сам да ги спазва.

— Казвах ти! — чу се гласът на Сатурнин.

— Той не може да ме спре, нито ще ме спре някой друг — отвърна му Главция така, че целият Сенат да го чуе.

— Ще те спре — поклати глава Сатурнин.

— Колкото до теб, Луций Апулей — обърна се към пейката на народните трибуни Марий, — за теб пък чувам, че си щял да се кандидатираш за трети път за народен трибун. Това не противоречи на никой закон, затова и не мога да те спря. Но мога все пак да отбележа нещо. Недей се опитва да влагаш ново значение на думата „демагог“. Това, което ти продължаваш вече няколко месеца да правиш пред очите на всички ни, противоречи на политическата съвест, която би трябвало да има един римски сенатор. Ние, римляните, разполагаме с достатъчно закони, да не говорим, че притежаваме талант да създадем нови, ако подобни са нужни за по-нататъшното управление на държавата или за защитата на римските интереси. Затова, мисля, няма абсолютно никакъв смисъл да се използва за политически цели неосведомеността на нисшите класи. Бедните са невинни люде, които не бива да бъдат корумпирани за целите на тоя или оня. Наш дълг е да се грижим за тях, не да ги използваме за собствените си цели.

— Свърши ли? — попита Сатурнин.

— Свърших, Луций Апулей — каза Марий и по интонацията му човек можеше да си направи различни заключения.

 

 

„Това беше. Всичко си дойде на мястото“ — мислеше си Марий, докато вървеше към дома си. Специално си беше изработил нова походка, която да прикрива частичната парализа на левия му крак. Сега му се струваха и странни, и мъчителни няколкото месеца, прекарани в Кума, когато трябваше да се крие от хората и почти да не приема посетители. Нямаше гостенин, който да не го гледа с ужас, съжаление или пък, напротив, с едва прикрито задоволство. Най-непоносими се оказваха близките и приятелите му, като Публий Рутилий например, които го обичаха твърде много, за да не скърбят за нещастието му. Милата Юлия се беше превърнала в същински тиранин и беше забранила абсолютно на всички, дори на Публий Рутилий, да говорят пред мъжа й за политика или за дела. Така Марий не беше чул нищо за зърнената криза, нито за ухажването на масите от Сатурнин. Животът му се ограничаваше в това да спазва диета, да прави упражнения и да чете класически автори. Вместо една хубава пържола с малко хлебец Марий трябваше да се тъпче с печена диня, защото Юлия била чула отнякъде, че това пречиствало бъбреците и пикочния мехур; вместо да ходи всеки ден в Курия Хостилия, го караха да се разхожда от Бая до Мизенум и обратно; вместо да чете сенатските бюлетини и кореспонденцията си с провинцията, по цял следобед трябваше да поглъща Изократ, Херодот и Тукидид, докато най-накрая не ги обяви и тримата за лъжци, защото героите им не били никакви хора на действието, ами книжни плъхове като самите автори.

И все пак лечението даваше известни резултати. Макар и бавно Марий започна да се пооправя. И все пак никога повече нямаше да бъде онзи здрав като бик Марий отпреди удара, никога повече нямаше да помръдне левия край на устата си, никога повече нямаше да скрие, че е уморен. В самото му тяло се беше наместил невидим враг, който издаваше всяка негова тайна пред чуждите погледи. Едва когато се примири с всички тези промени у себе си, Марий реши, че може и трябва да се върне в Рим. Юлия, която се учудваше колко търпелив може да бъде мъжът й, дори не се опита да го спре. Публий Рутилий беше спешно повикан и двамата с Марий тръгнаха заедно за Рим да се опитат да оправят, каквото могат.

Сатурнин нямаше да се спре насред пътя, разбира се, но си струваше да го предупреди. Колкото до Главция, него просто нямаше да позволи да изберат за консул, така че той не представляваше проблем. Сега поне изборите щяха да започнат — в деня преди декемврийските нони щеше да се гласува за народни трибуни, а на самите нони — за квестори, в същия ден, в който по традиция те трябваше да встъпят в длъжност. Това беше по-притеснителната част от изборите, защото и за трибуните, и за квесторите можеше да се гласува само на Форума, а тъкмо там всеки ден се събираше тълпата да псува на воля, да замерва с мръсотии сенатори и конници, да размахва юмруци и да слуша богоговейно речите на Сатурнин.

Гай Марий поне никой не го наруга, не го замери. Докато се връщаше у дома след това запомнящо се заседание на Сената, Марий можеше на всяка крачка да усети любовта на народа. Като се изключат сенаторите и може би богатите конници, в цял Рим нямаше да се намери човек, който да гледа накриво Гай Марий. Подобно на братята Гракхи и той се беше превърнал във всеобщия герой. Сега тълпата гледаше унищоженото му лице и плачеше от скръб; други пък го виждаха за пръв път в живота си и мислеха, че той винаги е изглеждал така, което още повече го издигаше в очите им. Никой обаче не посегна да го докосне, всички се отдръпваха крачка-две назад, за да го пропуснат през редиците си, а Марий вървеше между тези непознати хем горд, че е техният герой, хем с чувството, че все пак и той си е останал един от тях, че сърцето и душата му им принадлежат. А Сатурнин го наблюдаваше от рострата и се чудеше.

— Тълпата е истински феномен, нали? — питаше Сула Марий същата вечер на масата в компанията на Публий Рутилий Руф и Юлия.

— Знак за времето, в което живеем — рече Рутилий.

— Знак, че сме им изневерили — навъси се Марий. — Рим се нуждае от почивка. От времето на Гай Гракх непрекъснато изникват нови тревоги — Югурта, германите, скордиските, недоволството на италийците, робските въстания, пиратите, недостигът на зърно… списъкът е твърде дълъг. Трябва ни малко спокойствие, за да се погрижим за самия Рим, стига сме мислили за себе си. За щастие тази почивка ще дойде скоро. Само да се подобри снабдяването с жито.

— Имам да ви предам нещо от Аврелия — сети се внезапно Сула.

Марий, Юлия и Рутилий Руф, и тримата го погледнаха с любопитство.

— Ти да не би често да я посещаваш? — обади се веднага вуйчото пазач.

— Не говори такива работи, Публий Рутилий, няма нужда! Да, виждам я от време на време. Двамата с нея сме си като градски, затова и я навестявам. Вече от няколко години тя живее в Субура, а това винаги е бил моят свят — призна си без никакво стеснение той. — Още не съм забравил приятелите си там, а Аврелия ми е на път, не знам дали ме разбирате.

— А пък аз пак забравих да я поканя на вечеря! — затюхка се Юлия. — С адрес като нейния човек започва да не се сеща за нея.

— Свикнала е — успокои я Сула. — Нека бъдем искрени, на нея й харесва животът, който води. Само дето доста е откъсната от събитията на Форума, така че се налага аз да я просвещавам. Ти, Публий Рутилий, като истински вуйчо все гледаш как да я държиш настрана от проблемите. Но Аврелия е изключително интелигентна жена и не й е приятно да е неосведомена.

— И какво имаш да ни предадеш от нея? — попита Марий и отпи от чашата си с вода.

— Всъщност съобщението е от нейното приятелче Луций Декумий, онова странно човече, което отговаря за кръчмата на кръстопътя при тях. Това, което ни казва той, е горе-долу следното: „Ако си мислите, че сте видели какво значи тълпи на Форума, много се лъжете. В деня на трибунските избори морето ще се превърне в океан.“