Колийн Маккълоу
Пръв сред римляните (45)

Когато Сатурнин предложи своя втори аграрен законопроект, клаузата, в която се говореше за задължителната сенаторска клетва, вдигна такъв невъобразим шум на Форума, сякаш самият Юпитер беше пратил някоя от своите гръмотевици. Дори повече — сякаш из недрата на земята започна да се чува ропотът на старите богове, на истинските римски богове без лица на нумина. Не само че от всеки сенатор се искаше да полага клетва, но и самата клетва нямаше да се дава в храма на Сатурн, както беше прието по принцип, ами под открито небе в построения без покрив храм на Сема Санк Дий Фидий в полите на Квиринала, където сабинското божество без лице и без каквато и да е митология по образец на боговете — олимпийци, трябваше да се въплъщава в статуята на Гая Цецилия — жената на римския цар Тарквиний Приск, която вдъхваше живот на цялото здание. А самите божества, в чието име трябваше да се кълнат сенаторите, не бяха великите богове, почитани на Капитолия, ами малки, безлични нумина, тъй типични за римския пантеон — пенатите, на римска кесия и на римския килер, ларите престити, покровители на държавата, и Веста, закрилницата на домашното огнище. Никой нямаше представа как изглеждат всички тези божества, откъде идват и дори дали изобщо са мъжки или женски. В съзнанието на римлянина тях просто ги имаше. И значеха много, защото бяха само римски. Всъщност споменатите божества бяха един вид публично приетата форма на създания, далеч по-скрити и потайни — онези безбройни божества, които пазеха дома и семейството, опори на всеки традиционен римлянин. Никой римлянин не можеше да си позволи лукса да се закълне пред своите закрилници и след това да не удържи на думата си — това би означавало сам да донесе нещастия в дома си, изпразване на кесията си, разпадане на семейството си.

Но Главция беше свикнал да разсъждава върху нещата само откъм правна гледна точка и затова далеч не разчиташе на суеверния страх у съгражданите си как ли ще приемат клетвите им безименните нумина. За да се усети истинската значимост на клетвата, Сатурнин беше писал в законопроекта си, че всеки сенатор, който се осмели да не се закълне пред закона, ще бъде лишен веднъж завинаги от хляб и огън в границите на Италия, ще трябва да заплати глоба от двадесет сребърни таланта и да се раздели с гражданството си.

— Работата е, че закъсняваме и още не сме успели да спечелим достатъчно хора на своя страна — жалваше се Метел Нумидик пред Катул Цезар, Ахенобарб Понтифекс Максимус, Малкия Прасчо Метел, Скавър, Луций Кота и чичо му Марк Кота. — Народът още не е готов да отхвърли Гай Марий — само заради него той ще се съгласи това нещо да се превърне в закон. И ние ще трябва да се закълнем. — Той чак потръпна при мисълта какво би го чакало. — А ако аз се закълна, ще трябва да удържа на думата си.

— Тогава подобен закон не трябва да минава — заключи простичко Ахенобарб.

— Няма нито един народен трибун, който да намери достатъчно смелост да наложи ветото си — поклати глава Марк Кота.

— Тогава ще трябва да се опрем на религията — предложи Скавър и изгледа многозначително Ахенобарб. — Щом като другата страна стигна дотам, че тръгна да използва религиозните вярвания на хората, не виждам защо и ние да не потърсим решение в римските култове.

— Мисля, че се сещам какво искаш да кажеш — кимна Ахенобарб.

— Аз пък не се сещам — призна си Луций Кота.

— Когато дойде време законопроектът да бъде гласуван, авгурите трябва да се уверят, че според божествените предзнаменования събранието има съгласието на боговете. Е, ние пък ще направим така, че всички ауспиции да се окажат неблагоприятни, за каквото и да е събрание — обясни Ахенобарб. — И така ще продължаваме да си откриваме неблагоприятни предзнаменования, докато някой от трибуните не намери достатъчно кураж да наложи вето на религиозни основания. Това ще унищожи закона, защото народът не е свикнал да чака и цялата история ще му омръзне.

Планът беше приведен в действие: предзнаменованията бяха обявени за неблагоприятни от авгурите. За нещастие на боните обаче Луций Апулей Сатурнин също беше авгур — малко обезщетение за несправедливо отнесеното унижение с изгонването му от Сената преди години, за което обезщетение Скавър беше настоявал лично. Естествено Сатурнин не споделяше мнението на колегите си.

— Това е някакъв заговор! — обърна се той към плебса, който се беше събрал в Кладенеца на комициите. — Погледнете ги само — всички до един правят мили очички на майсторите на политиката! Нищо им няма на ауспициите — това е просто опит да се сломи силата на народа! Всички знаем, че и Скавър Принцепс Сенатус, и Метел Нумидик, и Катул са готови на всякакви подли ходове, за да лишат войниците от заслуженото — а това днес само доказва, че за хора като тях мярка не съществува! Те си позволяват дори произволно да тълкуват волята на боговете!

Народът повярва на Сатурнин, който предвидливо беше пуснал своите гладиатори сред множеството. Когато един от народните трибуни се опита да наложи вето върху провеждането на събранието, обосновавайки се на неблагоприятните ауспиции, добавяйки от свое име, че лично бил чул гръм отдясно и че всеки закон, приет този ден ще бъде нефас, сиреч богохулствен, хората на Сатурнин влязоха в действие. Докато Сатурнин обявяваше с гръмливия си глас от рострата, че няма да позволи никакво вето, едрите му момчета грабнаха безпомощния трибун под мишниците и набързо го отнесоха по Кливус Аргентариус до Лаутумийската тъмница, където той трябваше да изчака събранието да свърши. Вторият аграрен законопроект беше поставен за гласуване и трибите го превърнаха със своя вот в закон. Причината за това беше тъкмо тази непозната допреди клауза за задължителната клетва, която имаше с какво да заинтригува редовните участници в плебейските събрания; не беше ли интересно да се види кой ще се осмели да не приеме закона, как ще му се отрази, как ще реагира Сенатът като цяло? Очертаваше се зрелище, което не беше за изпускане! Настроенията на плебса отново се ръководеха от любопитството и страха от скуката.

В деня, след като новият аграрен закон беше приет, Метел Нумидик се изправи пред Сената и с присъщото си достойнство заяви, че няма да даде клетва.

— Съвестта ми, принципите ми, животът ми — всички те не ми позволяват да взема противното решение! — викаше той на колегите си сенатори. — Ще си платя глобата и ще замина в изгнание на остров Родос. Но никога няма да положа такава клетва. Надявам се всички да ме чувате добре, назначени отци. Аз… няма… да положа тази клетва. Не мога да дам дума, че ще спазвам един закон, който влиза в пълно противоречие с цялата ми житейска философия. Кога човек е по-голям клетвопрестъпник? Кое е по-сериозното престъпление — да се закълна да спазвам един закон, който е настроен против мен самия, или да откажа да се закълна? Разбира се, вие можете да си отговорите на същия въпрос, както сметнете за добре. Според мен отговорът е, че по-голямо престъпление би било да се закълна. Затова искам да знаеш, Луций Апулей Сатурнин, както и ти, Гай Марий, че аз няма да положа клетва! Предпочитам да си платя глобата и да отида в изгнание.

Подобно изказване нямаше как да не направи впечатление, защото всички разбираха, че Квинт Цецилий ще удържи на думата си. Марий присвиваше гъстите си вежди, които напълно скриваха очите му и аха-аха да се докоснат до носа му, а Сатурнин нервно дъвчеше устни. В залата се разнесе шепот и мърморене, сред сенаторите се прокрадваха и съмнения, и колебания.

— Оказаха се по-трудни, отколкото предполагахме — подшушна Главция от куриятния си стол, който се намираше съвсем близо до този на Марий.

— Ако не разпусна заседанието още сега, току-виж всички отказали да се закълнат — измърмори недоволно Марий и стана от мястото си, за да сложи край на заседанието. — Настоявам всички сега да се върнете по доковете си и да размислите. Давам ви три дни да прецените всички сериозни последствия, които могат да ви подтикнат да положите или да откажете да положите клетва. На Квинт Цецилий му е много лесно — той има достатъчно пари да си плати глобата и после да си живее царски на Родос. Но дали вие, останалите сте в неговото положение? Вървете си у дома, назначени отци, и използвайте идните три дни за размисъл. Сенатът ще се събере отново на заседание точно след четири дни и тогава всички ще трябва да сте направили избора си. Нека не забравяме, че в текста на лекс Апулея агрария секунда се споменава и срок от пет дни за полагането на клетвата.

„И все пак не биваше да им говориш с подобен тон“ — мъмреше се сам Марий, докато крачеше по изящните мозайки в къщата си в подножието на храма на Юнона Монета. Жизнерадостният му син се беше скрил да си играе в стаята, а Юлия безпомощно наблюдаваше мъжа си как се тормози.

„Не можеш да им говориш така, Гай Марий! Това не са войници. Дори не са ти подчинени офицери, нищо че ти си консул, а в голямата си част те ще прекарат целия си живот на пейките в дъното, без никога да опитат какво е да се седи на стол от слонова кост. До последния сенатор те всички се чувстват в правото си да те имат за свой равен — теб, Гай Марий, за шести път консул на този град, на тази държава, на тази империя! И все пак трябва да ги победиш, не можеш да си позволиш позора от едно поражение. Твоята дигнитас струва много повече от тяхната, колкото и те да се мъчат да докажат противното. И затова трябва да остане ненакърнена до последния миг от живота ти. Ти си първият сред римляните. Ти си Третият основател на Рим. И след като умреш, Гай Марий, дори и най-закоравелите ти противници ще трябва да признаят, че ти, италийският селянин без думичка гръцки, си бил най-велият човек в историята на републиката, на римския Сенат и народ.“

За трите дни, които беше благоволил да даде на сенаторите за размисъл, той самият не стигна по-дълбоко в разсъжденията си. През цялото време умът му се въртеше около надвисналата опасност да претърпи поражение и да изгуби цялата си дигнитас. Призори на четвъртия ден се запъти към Курия Хостилия твърдо решен да спечели очертаващата се битка — макар че нито за миг да не се замисли каква ли тактика ще предприемат майсторите на политиката, за да го изиграят. Този ден беше обърнал внимание на походката си, понеже не искаше другите дори да предположат, че той може да се страхува от тях. Затова и заслиза надолу по Кливус Аргентариус, предшестван от дванадесетте си ликтори, сякаш цял Рим му принадлежи.

Сенатът се събра, без да вдига шум, което се случваше рядко: столовете почти не скърцаха, хората почти не се закашляха, робите — помощници почти не си позволяваха да разговарят помежду си. Жертвоприношението беше извършено по всички правила и авгурите обявиха ауспициите благоприятни за свикване на заседание.

Спокоен наглед, изпълнен със сила и енергия, Марий стана от стола си, за да смае всички с величествената си фигура. Не знаеше какво му готвят майсторите на политиката, но затова пък беше предвидил своето излизане на сцената до най-малкия детайл и самоувереността ясно се четеше по лицето му.

— И аз също прекарах тези три дни в дълбок размисъл, назначени отци — започна речта си Марий. Погледът му не се спираше на ничие лице, ами по-скоро шареше между краката и столовете на сенаторите. Не че изобщо някой можеше да познае накъде гледа той, след като огромните му вежди скриваха напълно очите му. Пъхна лявата си ръка под тогата и слезе от малкия си подиум на каменния под. Красивата му тога се спускаше по всички правила около снагата му и множеството гънки падаха вертикално от лявото му рамо, през лакътя му — до самите глезени. — Един факт е очевиден. — Марий направи няколко крачки и спря. — Ако този закон е валиден, ние всички сме задължени да се закълнем, че ще го спазваме. — Направи още няколко крачки и отново спря. — Ако законът е валиден, ние всички трябва да положим клетва. — Стигна до входните врати на Курията и се обърна с лице към всички сенатори. — Но дали той е наистина валиден? — запита на висок глас Марий.

Въпросът му бе посрещнат от гробно мълчание.

— А така! — не се сдържа да прошепне на ухото на Метел Нумидик Скавър. — Свършен е! Току-що той сам си нанесе смъртоносния удар!

Но Марий, който стоеше чак при входа, не можеше да чуе тази забележка. Затова дори не си направи труда да помисли какво ще каже по-нататък.

— Сред нас не са малко онези, които смятат, че лекс Апулея агрария секунда е била приета при обстоятелства, които биха направили всеки друг закон невалиден. Вече чух атаки срещу валидността на закона, основани на два различни довода: единият, че е бил гласуван, въпреки че ауспициите са били неблагоприятни за вземането на решение от подобна важност; другият, че гласуването е преминало след упражнено насилие върху свещената личност на законно избран народен трибун.

Марий отново закрачи из залата и отново спря.

— Ясно е, че бъдещето на подобен закон е твърде несигурно. Плебейското събрание ще трябва да преразгледа вече гласуваното си решение, имайки предвид двата гореспоменати от мен довода против валидността на закона. — Отново крачка-две. — Но това, назначени отци, не е въпросът, който би следвало да разрешим на днешното си заседание. Дали законът е валиден или не, не това е, което трябва да ни вълнува в момента. Ние си имаме други тревоги. — Още една мъничка крачка. — Според текста на въпросния закон ние всички в тази зала трябва да положим клетва, че ще го спазваме. Именно, за да обсъдим този въпрос, сме се събрали днес. Днес е последният ден, в който според текста на закона можем да положим исканата от него клетва, затова и трябва възможно най-бързо да приемем някакво решение. А днес ние трябва да действаме така, сякаш законът е валиден. Затова трябва да се закълнем, че ще го спазваме.

Марий отново се разбърза нанякъде, почти стигна до мястото си на подиума, но в следващия миг се обърна на другата страна и с бавна крачка тръгна отново в посока на входа, за да гледа едновременно сенаторите от двете страни на Курията.

— Днес, назначени отци, ние всички ще положим тази клетва. Ние сме задължени да го направим по изричното желание на римския народ. Защото народът е върховният законодател в тази държава! Ние от Сената можем само да му служим. Затова и ще се закълнем. За нас, назначени отци, това е факт без абсолютно никакво значение! Ако някой ден в близкото бъдеще плебейското събрание преразгледа гласувания закон и реши, че той е невалиден, тогава и ние ще бъдем освободени от клетвата си. — Гласът му звучеше тържествен и победоносен. — Ето това трябва да се разбере от всички вас! Когато човек даде клетва да спазва даден закон, то клетвата му важи дотолкова, доколкото важи самият закон. Ако плебейското събрание реши да обяви закона за нищожен, то и нашата клетва ще се окаже нищожна.

През цялото време Скавър Принцепс Сенатус мъдро кимаше с глава, сякаш напълно одобряваше всяка чута дума, или поне така си мислеше Марий. Но Скавър кимаше мъдро, воден от съвсем различни съображения. Движенията на главата му вървяха в ритъм с думите, които той приказваше на тих глас в ухото на Метел Нумидик.

— Хванахме го натясно, Квинт Цецилий! Най-сетне ни се удава възможност да го сторим. Той сам отстъпи. Усети, че е стигнал твърде далеч. Накарахме го да признае пред целия Сенат, че валидността на Сатурниновия закон е под съмнение. Успяхме да изиграем лисицата от Арпинум!

Едва ли не опиянен от радост при мисълта, че е спечелил целия Сенат на своя страна, Марий се качи тържествено на подиума, и застана пред куриатния си стол от слонова кост, за да завърши, както подобава, речта си.

— Аз самият ще положа клетва пръв — заяви той и гласът му прозвуча като глас на мъдрец. — И ако аз, Гай Марий, първи консул в продължение на четири последователни мандата, съм готов да се закълна, то какво би могло да ви спре вас, останалите? Вече съм разговарял с жреците от колегията на двата зъба и те обещаха храмът на Семо Санк Дий Фидий да бъде готов за нужната церемония. А и храмът не е чак толкова далеч оттук. Е, кой ще ме последва?

Сред сенаторите се дочуха въздишки, тук-там започнаха да мърморят, столовете по задните редици заскърцаха и един след друг сенаторите от дъното на залата започнаха да стават от местата си.

— Един въпрос, Гай Марий — обади се изведнъж Скавър.

Сенатът утихна. Марий кимна.

— Бих искал да чуя твоето лично мнение, Гай Марий. Не мнението ти на римски консул, а на обикновен римски гражданин.

— Ако личното ми мнение наистина може да значи нещо за теб, Марк Емилий, естествено, че ще го чуеш. И какво искаш по-точно да узнаеш?

— Ти лично как мислиш? — запита го Скавър така, че всички в Сената добре да чуят въпроса му. — Дали, като се имат предвид събитията преди и по време на гласуването й, лекс Апулея агрария секунда е наистина валидна?

Мълчание. Пълно мълчание. Никой не смееше да диша. Дори Гай Марий, който за сетен път се убеди, че с присъщата си самонадеяност е навлязъл в дебри, откъдето ще му бъде трудно да се измъкне без чужда помощ.

— Може би искаш да повторя въпроса си, Гай Марий? — попита го с най-любезен тон Скавър.

Марий показа връхчето на езика си, за да оближе болезнено пресъхналите си устни. „А сега накъде? Най-после се подхлъзна, Гай Марий. Падна в капана и няма кой да те извади. Как можах толкова време да не помисля какво да отговоря на един въпрос, който беше съвсем логично да бъде зададен? При това от единствения човек в целия Сенат с мозък в главата? Да не би изведнъж да съм се сметнал за толкова умен, че дори да не се огледам къде стъпвам? Този въпрос нямаше как да не бъде зададен! А аз дори не съм и помислил как да отговоря. Цели три дни мислих и не се сетих за подобна ситуация. Е, няма голям избор. Скавър ме е стиснал за оная работа и докато я държи в ръката си, ще трябва да играя, както на него му е угодно. Нямам избор. Ще трябва сега да заявя пред целия Сенат, че лично смятам закона за невалиден. Ако не го сторя, никой няма да положи клетва. Аз самият ги накарах да помислят, че законът е съмнителен, за да си кажат, че и да се закълнат, това може да остане без последствия. Ако сега се отметна, ще ги загубя веднъж завинаги. Но ако кажа, че смятам закона за недействителен, ще изгубя самия себе си.“

Марий погледна към пейката на народните трибуни. Луций Апулей Сатурнин се беше привел напред, преплел пръсти, изопнал лице и оголил зъбите си в нервна усмивка.

„Ако кажа, че смятам закона за недействителен, ще изгубя завинаги човека, от когото имам най-голяма нужда сега. Ще изгубя и най-големия законодател в историята на Рим — Главция… Тримата заедно можехме да вдъхнем нов живот на цяла обединена Италия, независимо дали на майсторите на политиката им се харесва или не. Но ако кажа, че смятам закона за недействителен, и Сатурнин, и Главция ще ми обърнат гръб. И все пак… трябва да го кажа. Ако не го направя, тези куни няма да се закълнат и войниците ми няма да получат земята си. Това е всичко, което мога да спася — земя за войниците ми. Аз самият съм загубен. Загубен.“

Марий чу как зад гърба му столът на Главция изскърцва по мраморния под, но в същия миг половината сенатори надскочиха от местата си, сякаш бяха уловили претора в непозволен жест. Главция присви устни и заби безизразния си поглед в краката си. Марий обаче продължаваше да мълчи.

— Май трябва да ти повторя въпроса си, Гай Марий — рече Скавър. — Какво е личното ти мнение? Законът действителен или не?

— Мисля, че… — Марий се спря насред изречението си и се намръщи страховито. — Мисля, че е по-вероятно законът да се окаже недействителен?

Скавър плесна с ръка по бедрото си.

— Благодаря ти, Гай Марий! — Стана от мястото си, обърна се назад и изгледа победоносно сенаторите по задните редове. После се извърна с лице към магистратите и изгледа сенаторите насреща си. — Е, назначени отци, щом не друг, а самият Гай Марий, нашият герой — победител, смята лекс Апулея за невалидна, не виждам защо аз лично да не положа клетва! — Скавър се поклони последователно на Сатурнин и Главция. — Хайде, колеги — сенатори, аз, вашият Принцепс Сенатус, ви съветвам възможно най-бързо да се отправите към храма на Сема Санк Дий Фидий, за да свършим с тази работа!

— Спрете!

И всички замръзнаха по местата си. Метел Нумидик плесна с ръце. В най-горния ред на залата се показа личният му прислужник, който държеше по една торба в двете си ръце. Явно, че торбите тежаха доста, защото робът се беше превил надве, едва-едва ги тътреше по стълбите и на всяко от стъпалата съдържанието им иззвъняваше на метал. Щом остави двете торби в краката на Метел Нумидик, робът се затича отново до последния ред, за да вземе още две. Някои от сенаторите, седящи зад Метел, се обърнаха да погледнат какво носи прислужникът, и като видяха камарата от торби, натрупани една върху друга до стената в дъното на залата, дадоха знак и на своите роби да помогнат. С тяхна помощ пренасянето мина по-бързо и най-накрая около стола на Метел Нумидик бяха стоварени точно четиридесет торби. Чак тогава той самият стана от мястото си да обясни за какво става дума.

— Аз няма да полагам никакви клетви. Ако ще и хиляда пъти подред първият консул да повтори, че лекс Апулея е невалидна, пак няма да се закълна! Затова съм донесъл двадесет таланта сребро, с които да си платя глобата. Имате думата ми, че още утре сутринта заминавам за Родос, където да прекарам остатъка от живота си в изгнание.

При тези думи в залата настъпи невъобразима суматоха.

— Моля ви, успокойте си! — викаше Скавър.

— Призовавам ви да запазите ред! — викаше Марий.

Когато най-сетне сенаторите се успокоиха, Метел Нумидик хвърли един поглед назад през рамо, сякаш търсеше някого на задния ред.

— Моля квесторът на хазната да излезе отпред.

От мястото си стана представителен младеж с тъмни коси и тъмни очи, с блестяща от чистота бяла тога, нагласена по всички правила; ставаше дума за самия Квинт Цецилий Прасчо Метел Младши, сина на Метел Нумидик.

— Предавам тези двадесет таланта сребро на квестора на хазната, за да изплатя с тях глобата, наложена ми от закона, задето отказвам да положа клетва пред лекс Апулея агрария секунда — обясни на всеослушание Метел Нумидик. — Бих искал преди заседанието да бъде разпуснато, парите да бъдат преброени и назначените отци да се уверят, че в торбите не липсва нито един денарий.

— Стига ти самият да ни го гарантираш, Квинт Цецилий, ние всички сме готови да приемем парите ти на доверие — усмихна се кисело Марий.

— О, не, настоявам! — възрази Метел Нумидик. — Никой да не става от мястото си, преди да е преброена и последна ги монета. — Той се покашля. — Ако не съм сбъркал при сметките, трябва да излязат точно сто тридесет и пет хиляди денарии.

Всички седнаха по местата си и нещастно въздъхнаха. Двама от сенатските писари донесоха маса и я сложиха пред стола на Метел Нумидик. Той изпъчи гърди, прибра лявата си ръка към тялото, за да придържа тогата си, и във величествен жест опря свободната си дясна ръка върху плота на масата. Писарите отвориха една от торбите, вдигнаха я над масата и изсипаха цялото й съдържание около ръката на Метел. Младият Метел даде знак на писарите да държат отворена торбата от дясната му страна, прилепи дясната си ръка на шепа до ръба на масата и започна да бута в нея всяка преброена монета. Щом шепата му се напълнеше, изсипваше всички сребърници в торбата.

— Чакай! — спря го Метел Нумидик.

Малкият Прасчо спря.

— Брой на глас, ако обичаш!

Тук някой преглътна тежко, там друг въздъхна печално, назад чак започнаха да мърморят от възмущение.

Метел върна на масата всички преброени монети и започна отначало:

— Ед-д-дна, д-д-д-две, т-т-три…

При залез-слънце Гай Марий се надигна от куриатния си стол.

— Денят е към своя край, назначени отци. Виждам, че още не сме си свършили работата, но в Сената винаги е било прието заседанията да се прекратяват при залез-слънце. Затова съветвам всички ви сега да напуснем Курията, да отидем в храма на Семо Санк и да положим клетва. Длъжни сме да го направим до полунощ иначе ще излезе, че сме престъпили изричната заповед на народа.

Марий хвърли поглед на седналия като истукан до масата Метел Нумидик и на сгърчилия му се над монетите син, който продължаваше с броенето — след като първоначалното му притеснение отмина, той беше престанал да заеква толкова мъчително и не можеше да се отрече, че брои бързо, но пак не беше я докарал още доникъде.

— Марк Емилий Скавър Принцепс Сенатус, на теб оставяме да останеш тук и да наблюдаваш докрай тази изморителна операция. Надявам се, че няма да избягаш от това си досадно задължение. Ето защо ти позволявам на теб по изключение да положиш клетва утре. Или дори вдругиден, ако и утрешният ден не ви стигне да свършите с броенето.

По устните на Марий заигра лукава усмивчица.

Но Скавър не беше човек, който само ще се усмихне на подобна абсурдна ситуация. Той отпусна глава назад и избухна в своя весел смях, с който го познаваха всички в Рим.

 

 

Към края на пролетта Сула се върна от Италийска Галия и веднага щом си взе банята и се облече в чисти дрехи, отиде да види Гай Марий. И както беше очаквал, го завари в ужасно настроение. Дори и в най-северните части на Италия, толкова далеч от Рим, отдавна бяха достигнали новините за събитията около лекс Апулея. Затова и на самия Марий не му трябваше да разправя цялата история отначало. На двамата им стигаше да си разменят един поглед и без да казват нито дума, вече знаеха какво мисли другият по въпроса.

Естествено, когато вълнението от срещата им попремина и двамата изпиха по някоя и друга чаша хубаво вино, Сула отвори въпрос за случилото се по време на дългото му отсъствие.

— Популярността ти е паднала твърде много.

— Знам, Луций Корнелий.

— И всичко е заради Сатурнин, чувам.

Марий въздъхна.

— Е, не мога да му се сърдя за това, че ме мрази повече от всеки друг, нали? Вече е държал поне петдесет пъти реч от рострата, при това всеки път на заседания на плебейското събрание. Няма човек, който да не ме обвинява, че съм го предал. В действителност Сатурнин е блестящ оратор и тълпите вече са дълбоко убедени, че съм най-големият жив предател на земята. При това, като казвам тълпи, имам предвид тълпи. Вече не става дума само за традиционните зяпачи по Форума, но за хора от третата, четвъртата, петата класа, които са до такава степен привлечени от личността му, че всеки път, когато имат свободно време, идват да го слушат.

— А той наистина ли говори толкова често? — зачуди се Сула.

— Говори абсолютно всеки ден!

Сула чак подсвирна от удивление.

— Ето ти още една новост в аналите на Форума! Всеки ден… Дори когато вали? Все на официални заседания или понякога ей така?

— Всеки ден. По едно време върховният понтифекс нареди на градския претор — а той е личният приятел на Сатурнин Главция — да каже на Сатурнин, че не могат да се държат речи по празници, пазарни дни или в дните, когато плебейското събрание по закон не може да бъде свикано. Главция се подчини, но Сатурнин се направи, че нищо не е чул. И понеже в момента е и народен трибун, никой не се е опитал насериозно да го разкара от трибуната. — Марий се намръщи, сякаш това го притесняваше. — Става така, че неговата популярност непрекъснато расте. Вече има хора на Форума, които идват единствено и само да чуят поредната реч на Сатурнин. Този човек притежава някаква сила, която аз самият не знам как да нарека — мисля, че както винаги гърците са намерили най-точната дума — харизма. Народът усеща, че всеки път Сатурнин говори от сърце и именно това го привлича — все пак повечето слушатели са прости хора без познания по риторика и никой не забелязва как си мърда пръстчето любимецът им или как се клати, докато ходи. Не, всички слушат с огромно внимание и всяка следваща дума ги кара да се вълнуват все повече и повече, докато накрая не го заглушат с невъздържаните си овации.

— Трябва да го държим под око, нали? — подхвърли Сула. По тона му личеше, че смята положението за изключително сериозно. — А ти защо го направи онова?

Сула искаше да чуе отговора от устата на Марий.

— Нямах друг избор, Луций Корнелий. Истината е, че не съм — как да го кажа — не съм достатъчно прозорлив, за да виждам навсякъде около себе си и да знам зад кой точно ъгъл ще ме издебне онзи хитрец Скавър. Хвана ме натясно и нямаше накъде да бягам. Няма как, трябва да си го призная.

— И все пак поне си получил най-важното — опита се да го утеши той. — Вторият закон вече е записан на таблиците, а аз лично се съмнявам плебейското събрание или дори трибутните комиции да пожелаят да го обявят за нищожен. Или поне така чувам, че стоят нещата.

— Така стоят — съгласи Марий, но явно и това не го успокояваше. Той прибра глава между раменете си и въздъхна. — Истинският победител се оказа Сатурнин, Луций Корнелий, не аз. Именно неговата воля да докара нещата докрай. Независимо колко далеч е стигнал, кара тълпите да го подкрепят. А аз вече изгубих властта си над тях. — Марий закърши ръце. — Какво ще правя оттук нататък до края на годината? Истинско мъчение е, когато Сатурнин говори от рострата, ти да минеш през Форума и всички да те посрещат с ругатни и закани. А колкото до присъствието ми в Сената — не мога да ги понасям! Само като видя щастливата усмивчица по лицето на Скавър, ми призлява. Не мога да търпя и онази камилска физиономия, която ми поднася всеки път Катул… Няма що, не съм бил роден за политическата арена, но твърде късно го установих.

— И все пак ти успя да се изкачиш до самия край на курсус хонорум, Гай Марий! — напомни му Сула. — Ти също беше един от великите народни трибуни! Тогава ти познаваше добре политическата арена и животът на нея ти харесваше; иначе как щеше да се запомниш като народен трибун?

Марий вдигна рамене.

— Е, тогава бях още млад, Луций Корнелий. И още можех да разсъждавам. Но никога не съм бил роден за политик.

— Значи си се предал? Решил си да оставиш център на внимание един увълчил се Сатурнин, който знае само да се показва? Това не звучи в стила на онзи Гай Марий, когото познавам.

— Но и аз вече не съм онзи Гай Марий, когото познаваше — опита се да се усмихне той. — Сегашният Гай Марий е много, много уморен. И на мен ми е също толкова непознат, колкото и на теб, можеш да ми вярваш!

— Тогава защо не използва лятото да си починеш?

— И аз това си мисля — рече Марий, — само вие с Елия най-сетне да се венчаете.

Сула го изгледа стреснато, сетне прихна да се смее.

— Богове, съвсем бях забравил! — И той скочи на крака с присъщата си грация на мъж в разцвета на силите си. — Най-добре да си ходя вкъщи да поискам аудиенция от тъща ни. Предполагам, че изгаря от нетърпение… — Сула чак потрепери — да ме напусне веднъж завинаги.

Марий, като че ли не забеляза тревогата на приятеля си, затова обърна внимание само на забележката му.

— Да, станала е доста нетърпелива. Купих й наскоро хубава малка вила в Кума, на две крачки от нашата.

— Тогава аз да вървя. Ще си представя, че съм Меркурий, който бърза да сключи договор за ремонт на Апиевия път, и ще полетя като стрела! — Сула протегна ръка на Марий. — Ти да се грижиш повече за себе си, Гай Марий. Ако на Елия не й е минал меракът, ще гледам да се оженим още тия дни. — Някаква мисъл му мина през ума, защото внезапно се засмя. — Напълно си прав. Точно на камила прилича Катул! Какво монументално високомерие!

Юлия чакаше пред кабинета, за да не се размине със Сула.

— Е, как го намираш? — попита тревожно тя.

— Скоро ще се оправи, сестрице. Надиграли са го и това го кара да страда. Най-добре го заведи в Кампания да се къпе в морето и да бере рози.

— Тръгваме, само ти гледай по-бързо да се ожениш.

— Веднага, веднага! — Вдигна той ръце в знак, че се предава.

Юлия въздъхна.

— Едно нещо не може да се отрече, Луций Корнелий — по-малко от шест месеца на Форума изтощиха Гай Марий повече от десет години на бойното поле.

 

 

Изглежда, че от почивка се нуждаеха всички, защото, щом Марий замина със семейството си за Кума, общественият живот в Рим изведнъж замря. Един по един видните граждани напускаха града, който със задаващите се горещини щеше да стане непоносим за повечето си жители — в Субура и Есквилин се разнесоха поредните епидемии от тиф и дизентерия, дори на Палатина или Авентина човек не можеше да е сигурен, че няма да пипне някоя болест.

Не че животът в Субура можеше да разтревожи с нещо Аврелия. Тя си беше намерила своето хладно убежище в китната си градинка в двора, където свежата зеленина и изключително дебелите стени на инсулата я пазеха що-годе от лятната жега. Гай Маций и жена му Присцила преживяваха абсолютно същите моменти, както Цезар и Аврелия, защото и Присцила беше в напреднала бременност и бебето се очакваше да се роди кажи-речи по едно и също време с Аврелииното.

И за двете жени се намираше кой да се грижи. Ако Присцила можеше да разчита на внимателния си съпруг, то Аврелия можеше да е сигурна, че всяка сутрин на вратата й ще похлопа Луций Декумий, за да се осведоми за здравето й. Цветята и сега не преставаха да идват на всеки няколко дни, а заедно с тях все по-често се появяваха и разни кулинарни изкушения, като сладки, редки подправки, изобщо всичко, което Луций Декумий смяташе, че ще повдигне апетита на любимата му Аврелия.

— Сякаш изобщо някога съм губила апетит! — смееше се Аврелия пред Публий Рутилий Руф, който също имаше навика да я навестява често.

Синът й Гай Юлий Цезар се роди на тринадесетия ден от квинктилис, което означаваше, че рождената му дата ще бъде вписана в книгите на храма на Юнона Луцина като два дни преди квинктилските иди. Момчето се смяташе за патриций със сенаторски ранг. Детето се беше родило доста едричко. Беше здраво, спокойно и излъчваше някаква тържественост, която не му позволяваше да плаче за щяло и нещяло. Косата му беше толкова светла, че в началото беше направо невидима, нищо че ако се взреше по-внимателно, любопитният би се уверил, че косми има, при това доста. Още от рождение очите на малкия Цезар представляваха две бледи, синкаво-зеленикави петънца, оградени с дебел контур от тъмносиньо, почти черно.

— Личи си, че синчето ти не е кой да е — впиваше внимателен поглед в лицето на новороденото Луций Декумий. — Погледни му само очите! Само да ги види баба му и ще си умре от страх!

— Я не говори такива неща, ти, отвратително досадно същество такова! — мърмореше Кардикса, която от робиня на Аврелия се беше превърнала в робиня на малкия Цезар.

— Я да погледна по-надолу — полюбопитства Луций Декумий и с грубите си пръсти свали пелените на бебето. — О-хо! — възкликна той. — Така и предполагах! Голям нос, големи джонгали, голям кур!

— Луций Декумий! — извика скандализирана Аврелия.

— Дотук беше! А сега се разкарай! — на свой ред се разяри грамадната Кардикса и като грабна Декумий за врата, го изхвърли през входната врата с такава лекота, сякаш не беше възрастен човек, а малко коте.

Почти месец след раждането на момчето Аврелия беше посетена от Луций Корнелий Сула, който се извиняваше, че идва така неочаквано, но се оправдаваше с това, че Аврелия била единствената останала позната в цял Рим.

— Разбира се, че няма да ми пречиш! — зарадва се да го види тя. — Надявам се, ще останеш за вечеря — ако не можеш днес, ела утре? Толкова съм зажадняла за нечия компания!

— Че защо да не остана? — прие той поканата без излишни церемонии. — Всъщност върнах се в Рим, за да видя един стар приятел — хванал е треска.

— Кой е той? Познавам ли по? — попита Аврелия, по-скоро от любезност, отколкото от любопитство.

За миг обаче Сула я изгледа, сякаш току-що домакинята му беше задала крайно неуместен въпрос, а може би просто засягаше болна тема. Всъщност реакцията, която се изписа по лицето на гостенина, й се стори много по-интересна от това, как се казва болният му приятел. Сула помръкна, личеше си, че е потиснат и неспокоен. Но сянката в очите му скоро изчезна и той си възвърна типичната доволна усмивка.

— Едва ли го знаеш. Казва се Метробий.

— Да не е актьорът?

— Точно той. Навремето познавах много хора в театъра. Това беше отдавна. Преди да срещна Юлила и да вляза в Сената. — Необикновените му светли очи шареха из цялата приемна. — Беше свят, доста подобен на този, в който живееш ти сега, само че пълен с всякакви мръсотийки. Странно! Сега ми изглежда, сякаш е било само сън.

— Изглеждаш доста опечален — рече Аврелия.

— Не, чак опечален не съм.

— А приятелят ти Метробий ще се оправи ли?

— Да, разбира се! Само някаква си треска.

Настъпи мълчание, но то не бе, защото на двамата им е неудобно от нещо. Без да си кажат думичка, те станаха и излязоха на вътрешния двор, минавайки през широкия отвор в стената, който трябваше да играе ролята на прозорец.

— Много е хубаво тук.

— И аз така мисля.

— Ами синът ти? Как е той?

Аврелия се усмихна.

— Ще го видиш. След малко.

— Радвам се — каза Сула и продължи да разглежда градинката.

— Луций Корнелий, да не би да имаш проблеми? — загрижи се тя.

Той се обърна към нея все още усмихнат. Аврелия си каза, че е един рядко привлекателен мъж, макар и малко особняк. А пък и очите му винаги можеха да те объркат — бяха толкова светли, а в същото време някакъв мрак пълзеше в тях. Също както в очите на собствения й син. Без да знае защо, потръпна при тази мисъл.

— Не, Аврелия, никакви проблеми нямам.

— Аз пък бих искала да ми кажеш истината.

Сула отвори уста да отговори нещо, но в същия миг от къщата излезе Кардикса, която носеше на ръце новородения наследник на славното име на Цезарите.

— Качваме се на четвъртия етаж — съобщи тя.

— Първо покажи малкия на Луций Корнелий, Кардикса.

Единствените деца, които можеха да развълнуват Сула, бяха неговите собствени, затова той само от любезност се взря в личицето на малкия Гай Юлий, сетне скришом погледна Аврелия да види дали е отбил номера.

— Можеш да вървиш, Кардикса — освободи госта си от досадното задължение тя. — Коя е днес на ред?

— Сара.

Цезаровата майка се обърна към Сула и му се усмихна приветливо, без да има нещо конкретно предвид.

— Уви, нямам кърма! Затова синът ми обикаля цялата къща в търсене на храна. Едно от големите предимства да живееш в инсула, е, че всеки път има поне десетина майки родилки, които са достатъчно любезни да кърмят и моите бебчета.

— Така ще се научи да обича всички хора еднакво — отвърна Сула. — Предполагам, че в инсулата ти живеят всякакви.

— Така е. И животът е по-интересен.

След което гостът продължи да разглежда градината.

— Луций Корнелий, ти май само наполовина си ми дошъл на гости — скастри го Аврелия. — Криеш ти нещо от мен! Толкова ли не заслужавам да го споделиш с мен? Или пак става дума за някой чисто мъжки проблем?

Сула се отпусна на хамака срещу нейния.

— Просто не ми върви с жените — набързо изрече той.

Аврелия примигна недоумяващо.

— В какъв смисъл?

— Ами не ми върви нито с жените… които обичам, нито с онези, за които се женя.

„Интересно, по-лесно му е да говори за брака си, отколкото за любовите си.“

— И къде са сега неприятностите?

— Ами и с едното, и с другото едновременно. Обичам една, женя се за друга.

— О, Луций Корнелий! — възкликна Аврелия. В погледа й се четеше едва ли не възхищение, но нито капчица желание. — Няма да ти искам имена, защото не се интересувам коя е тя. Затова по-добре въпросите ги задавай ти, а пък аз ще видя с какво мога да ти помогна.

Сула вдигна рамене.

— То и няма какво да ми помагаш! Както знаеш, ожених се за Елия, както ми го беше уредила предишната ми тъща. След историята с Юлила ми се искаше да се хвана с някоя достойна римска матрона, която да прилича малко или много на Юлия или дори на теб, само че ти си още млада и не ставаш за сравнение. Когато Марция ме запозна с Елия, казах си, че тя е идеалната партия — тиха, спокойна, добронамерена, привлекателна, любезна… Казах си: „Чудесно! Най-после си намерих съвършената римска съпруга.“ По онова време още мислех, че съм неспособен да обичам истински, затова какво по-хубаво от това да се оженя за жена, която харесвам?

— Предполагам, че и германката ти е харесвала? — рече Аврелия.

— Да, дори много. В известен смисъл още ми липсва. Но пък и тя не е римлянка, така че каква полза за един римски сенатор? Както и да е, рекох си, че Елия, освен другото ще замества и Хермана. — Сула чак се засмя на наивността си. — Ама не познах! Елия се оказа глупава, скучна и прозаична. Вярно, много е мила, но само пет минути да прекарам в компанията й, и започвам да се прозявам!

— Поне грижи ли се за децата?

— А виж, тук не мога да се оплача от нищо! Като родна майка им е. — Той отново се засмя. — Да бях я наел като бавачка, голяма работа би свършила. Обожава децата, а и те нея.

Сула сякаш си говореше сам, като че ли забравил, че е на гости на Аврелия. Или поне си казваше, че не е важно дали домакинята му го слуша или не. За него тя беше просто едно присъствие, което му позволяваше да изприказва на воля всичко, което му се беше насъбрало в последните месеци.

— Веднага щом се върнах от Италийска Галия, бях поканен на вечеря у Скавър — продължаваше да разправя той. — Почувствах се поласкан, но пък и през цялото време стоях нащрек. Чудех се дали на вечерята ще бъдат всички — имам предвид Прасчо Метел и останалите; сигурно им се е искало да ме спечелят на своя страна и да ме накарат да изоставя Гай Марий. И ето, че на вечерята беше и онова нещастно създанийце, жената на Скавър. Боговете са ми свидетели, как можаха да омъжат това момиче точно за Скавър? Та той би могъл да й е прадядо! Далматика… Така й викат, за да не я бъркат с хилядата други Цецилии Метели. Само един поглед ми беше достатъчно да се влюбя в нея. Или поне предполагам, че съм се влюбил. Вярно, че голям дял има и съчувствието, но след като толкова време не преставам да си мисля за нея, значи съм влюбен, нали така? Тя е бременна. Не е ли направо гнусно? Разбира се, никой не я е питал за нейното мнение. Прасчо Метел я е подарил на Скавър, ей така, без да му мигне окото, както би подарил захарче на някое момче от улицата: „Ето, заповядай, нали синът ти умря, ей ти да си направиш нов!“ Отвратително! И все пак… и все пак, ако те знаеха за мен поне половината от нещата, които съм правил през живота си, всички биха се почувствали още по-погнусени! Това не мога да го разбера, Аврелия. Във всички случаи те са по-неморални от мен! Но няма кой да ги накара да погледнат нещата по този начин.

Откакто се беше преместила в Субура, Аврелия беше научила много неща за живота; в целия квартал нямаше човек — като се почне от Луций Декумий и се свърши с освобожденците, които живееха един върху друг на последните два етажа, който да не споделя с нея. А неща се случваха всякакви — такива, в които всяка една хазяйка се виждаше въвличана, независимо дали й се нрави или не; неща, които биха потресли мъжа й само ако заподозреше за тях. Аборти. Магии. Убийства. Грабежи. Изнасилвания. Делириум тременс, кога причинен от алкохола, кога от нещо още по-лошо. Лудост. Отчаяние. Депресия. Самоубийства. Във всяка инсула в Субура се случваше нещо от тези, ако не и всичките, взети заедно. И краят винаги биваше един и същ — случилото се скриваше от обществото, защото никой претор урбанус нямаше да се занимава с мизериите на бедните! Местните жители сами поемаха ролята на съдия и съдия-изпълнител и защитаваха своите прости, но затова пък неумолими закони — око за око, зъб за зъб, живот за живот.

Затова сега, докато слушаше, Аврелия си рисуваше наум въображаем портрет на човека Луций Корнелий Сула; трябва да й признаем, че предположенията й бяха близки до истината. Сред всички римски аристократи Аврелия единствена можеше да каже, че го познава, най-малкото, че разбира от какъв свят е излязъл, на какви трудности е трябвало да устоява и заради злата си съдба, и заради собствения си труден характер. Той се беше оказал патриций, при това защитаваше честта си на такъв, но в същото време духът му още бродеше из канавките на Субура.

А докато Сула говореше за едно, в ума му се нижеха напълно различни мисли, които не смееше да сподели пред слушателката си: а именно колко отчаяно беше пожелал младата бременна женичка на Скавър, и то не искаше само тялото й, дори не толкова душата й, колкото името и мястото й в обществото. Именно Цецилий Метела беше идеалната съпруга. Но Скавър вече я беше хванал в мрежите си, двамата се бяха оженили конфареацио, а на Сула му оставаше да се радва на хубавата и скучна Елия. Е, вярно, че поне с нея бракът не беше чак конфареацио! Би било истински кошмар, ако един ден той поискаше да се разведе с нея. Далматика обаче щеше да му служи за урок, женски урок. Сула никога нямаше да има късмет с жените, това той винаги го беше усещал дълбоко в себе си, но дали вината беше негова или, напротив, на отсрещната страна? Онази славна и красива връзка с Метробий! Но Сула не беше пожелал да живее дори с Метробий, също както съжаляваше, че е заживял с Юлила. Сигурно на това се дължеше всичко — не искаше да дава нищо от себе си на другите, искаше винаги да принадлежи единствено на себе си. Новата му страст щеше да го подложи на големи опасности. И все пак той копнееше за Цецилия Метела Далматика, жената на Принцепс Сенатус! Отвратително. Не че по принцип Сула имаше нещо против това възрастни мъже да си взимат за жени малки момиченца. Случаят беше станал негов личен. Той беше влюбен в малката Далматика, затова и тя значеше много повече от всяка друга в положението й.

— А тя… Далматика… дали също те е харесала, Луций Корнелий? — попита Аврелия и наруши потока на мислите му.

Сула отговори, без да се замисли:

— О, да! Не се и съмнявам.

— Какво смяташ да правиш тогава?

Той откровено заяви:

— Твърде далеч съм стигнал и всеки път съм плащал най-високата цена! Вече не мога да спра, Аврелия! Дори заради Далматика — ако започна любовна връзка с нея, боните ще се постараят да съсипят живота ми напълно, а аз дори не разполагам с достатъчно пари. Имам само колкото да пазя мястото си в Сената. Вярно, поспечелих нещичко покрай германите, но боговете са ми свидетели, не съм взел нито петак повече от отредения ми дял. Ще ми бъде трудно да продължа нагоре по стълбата към властта. Всички гледат на мен със същата неприязън, с която гледат и на Гай Марий, дори и моят случай да е различен от неговия. Просто нито Марий, нито аз се връзваме с общоприетите представи за идеалния римски управник. И в същото време противниците ни не могат да си обяснят кое ни прави по-способни от тях. Чувстват се излъгани и ограбени. А пък аз дори съм по-голям късметлия от Гай Марий, защото поне имам аристократична кръв. Аристократична, но все пак смесена с кръвта на Субура. Актьори, простолюдие — това съм аз. Далеч-далеч от добрите люде… — Сула преглътна. — И все пак аз ще победя, Аврелия! Защото съм най-добрият кон в състезанието.

— А сигурен ли си, че наградата, която те чака на финала, си струва?

Сула ококори широко очи, учуден колко прозорлива е домакинята му.

— Нищо никога не си струва усилията! Никой от нас не се е втурнал напред заради някаква специална цел. Всеки път, когато ни впрегнат в колесницата и ни пуснат да пробягаме нашите седем обиколки в цирка, ние тичаме против самите себе си. Иначе с кого би се състезавал един кон като Гай Марий? Та той от години е доказал, че е най-бърз от всички, затова и от години се състезава сам със себе си. Както и аз. И някой ден ще победя! Това е единственото, което има значение за мен.

Дори и Аврелия се изчерви от способността си да гледа в душите на хората.

— Разбира се. — И тя стана на крака, подавайки ръка на Сула. — Хайде, Луций Корнелий! Въпреки жегата днес е хубав ден. Всички, които могат да си позволят да напуснат Рим, вече са го направили — останали са само жителите на Субура, бедните и побърканите! И аз с тях. Нека се поразходим, а като се върнем, ще вечеряме. Ще пратя вест до чичо си Публий да дойде и той при нас — мисля, че още не е заминал за провинцията. — Аврелия направи кисела гримаса. — Трябва да внимавам, нали разбираш, Луций Корнелий? Мъжът ми има голямо доверие, най-малкото, защото ме обича, а и това стига. Но няма да му стане приятно, ако за мен започнат да се носят клюки, затова трябва да се държа като истинска старомодна римска съпруга. Гай Юлий би се ужасил, ако разбере, че не съм те поканила на вечеря… И все пак, ако и чичо Публий дойде да ни прави компания, ще бъда похвалена за предвидливостта си.

Сула я изгледа нежно и разбиращо.

— Какви глупости трябва да правят жените, за да се харесват на мъжете си! Да ти кажа честно, между онази Аврелия, за която си мечтае Гай Юлий всяка вечер на войнишката трапеза, и тази, която виждам аз сега, няма нищо общо.

— Знам — съгласи се тя. — Но той не бива да го знае.

Още щом излязоха на Викус Патриции, усетиха задушлива миризма; Аврелия едва не се задави и бързо се шмугна обратно във входа.

— Е, няма как, ще се простим с разходката! Не се замислих, че е толкова горещо! Евтих ще изтича до Карина да занесе поканата до чичо Публий, на него ще са му полезни подобни упражнения. А пък ние ще останем в градината. — Поведе госта си обратно към вътрешния двор и се чудеше как да го разсее. — Я се усмихни, Луций Корнелий! Сигурна съм, че някой ден всичко ще си дойде на мястото. Най-добре се върни в Цирцеи при добрата си, скучна жена. С времето ще се научиш повече да я харесваш, имаш думата ми. А и най-добре би било да стоиш далеч от Далматика. Я се виж, на колко години си?

Лека-полека чувството на потиснатост започна да се изпарява. Лицето на Сула се отпусна и усмивката му стана по-естествена.

— Търкулнах още един километричен камък тази година, Аврелия. На Нова година навърших точно четиридесет.

— Още не можеш да се наречеш стар!

— Но в някои отношения се чувствам точно такъв. Още не съм бил претор, а съм надхвърлил с цяла година подходящата за това възраст.

— Хайде, хайде, отново започваш да ставаш мрачен, а този път съвсем няма за какво. Я погледни стария кон Гай Марий! Стана консул чак на петдесет, осем години над смятаната за подходяща възраст. Представи си го, че наистина се е превърнал в състезателен кон и октомври месец ще участва в Марсовите игри. Няма ли да заложиш на него? А всички велики цели в живота си той ги постигна едва след като навърши петдесет.

— Така е — съгласи се Сула и без да знае защо, отново се изпълни с надежди за бъдещето. — Какъв късмет, че боговете ме отведоха при теб днес. Ти си приятел, Аврелия, помощ и утеха.

— Е, може би някой ден аз ще се нуждая от твоята помощ.

— Само се обади, винаги съм насреща. — Сула вдигна глава и погледът му се спря на наскоро разтворилите се към двора балкони по етажите. — Много си смела! Да махнеш преградите? И никой не злоупотребява с доверието ти?

— Никой.

Той се засмя, този път с пълно гърло, защото и казаното, и видяното му се сториха забавни.

— Имам чувството, че в цяла Субура няма човек, който да може да ти се опъне, пък макар и ей толкоз — и показа малкото си пръстче.

Аврелия кимаше и се усмихваше, люлеейки се блажено на градинския си стол.

— Харесвам живота си, Луций Корнелий. Да бъда откровена, не ме е грижа дали Гай Юлий ще намери някога достатъчно пари да купи къща на Палатина. Тук в Субура винаги имам с какво да се занимавам, чувствам се полезна и съм обградена от интересни личности. Разбираш ли, и аз участвам в един вид състезание, малко по-различно от вашите.

— Е, ти поне си още на първата обиколка: паднало е само едно яйце в купичката и са смъкнали един делфин — рече Сула. — Остава ти още много да бягаш.

— И на теб също.