Колийн Маккълоу
Пръв сред римляните (39)

Сула се настани зад писалището и се обърна към Метробий:

— Има вино, ще ми налееш ли?

Щом лицето му възвърнеше естественото си изражение, мъжът насреща му отново заприличваше на някогашното момче! И приятелят му нямаше как да не си спомни за готовността да се раздели с всякакъв лукс и лек живот, само и само да живее заедно със своя любим Сула.

Метробий поднесе усмихнат виното на Сула и седна на стола за клиентите.

— Знам какво ще ми кажеш, Луций Корнелий. Подобни сладости не бива да ни станат навик.

— Така е. Но има и други неща — отпи от чашата си Сула, сетне изгледа с известна строгост Метробий. — Не е възможно, скъпо момче. Може би само понякога, когато нуждата, мъката или каквото и да било друго станат твърде нетърпими. Винаги съм бил на косъм от всичко онова, което бих желал да бъда или да притежавам. Ти си лукс, който не мога да си позволя. Ако бяхме в Гърция, щеше да е друго. Но не сме. Тук е Рим. Ако поне можех да се нарека Пръв сред римляните, но ще има да чакам. Сега Пръв сред римляните е Гай Марий.

Метробий изкриви лице в нещастна физиономия.

— Разбирам.

— Още ли си в театъра?

— Разбира се. Да играя на сцената е единственото, което мога в живота. Освен това да отдадем дължимото на Сцилакс, той беше добър учител. Навремето, когато бяха малък, не му мислех много и животът си течеше безгрижно. Сега обаче, когато пораснах и няма как да се правя на Купидон, открих, че истинското ми призвание е не в комедията, а в трагедията. Затова вместо Аристофан и Плавт играя Есхил и Акции. И не се оплаквам.

Сула вдигна рамене.

— Е, ако не друго, поне мога да те гледам, без да се страхувам, че с нещо ще се издам. Имаш ли гражданство?

— Уви, не.

— Ще видя какво мога да направя за теб — въздъхна той и остави чашата на писалището. Сетне скръсти ръце като някой банкер. — Нека се виждаме, но по възможност рядко и никога повече тук. Жена ми е доста луда и не мога да й имам доверие за нищо.

— Би било чудесно, ако се виждаме от време на време.

— Имаш ли жилище или още се свираш при стария Сцилакс?

Метробий го изгледа недоумяващо.

— Мислех, че си чул! Но пък да, откъде ли, след като от години не живееш в Рим? Сцилакс умря преди шест месеца. Завеща ми всичко, което притежаваше, включително апартамента си.

— Значи ще се срещаме там — стана от мястото си Сула. — Хайде, ще те изпратя. И ще те пиша за свой клиент, така че ако решиш друг път да ме посетиш у дома, да имаш оправдание за пред хората. Всеки път, когато ми се удаде случай да те посетя, ще те известявам предварително.

Когато двамата се разделяха на вратата, в черните очи на Метробий ясно се четеше мислената целувка, която праща на Сула, но нито с жест, нито с дума двамата щяха да подскажат на вратаря или на обикалящия цялата къща иконом, че удивително красивият младеж, който сега си тръгваше, е нещо повече от някой стар познат, сега нов клиент.

— Много поздрави на всички, които видиш, Метробий.

— Да разбирам ли, че няма да си в Рим за театралния фестивал?

— Страхувам се, че няма — усмихна се Сула, за да прикрие неудобството си. — Нали разбираш, германите…

И така, двамата се сбогуваха тъкмо в мига, когато по улицата се зададе Марция с гледачката и двете деца. Сула ги изчака на вратата и лично ги посрещна.

— Марция, би ли дошла в кабинета ми?

Цялата нащрек пред зетя си, от когото винаги се плашеше, тя понечи да седне на кушетката. В последния момент той с ужас видя върху леглото издайническо голямо, влажно петно.

— На стола, ако обичаш — спря тъща си и й показа мястото за клиентите.

Марция седна обърната с лице към него, с вдигната глава и присвити устни.

— Открай време не ме харесваш, майко, и никога не съм се опитвал да те ухажвам — започна Сула, придавайки си възможно най-спокоен и непринуден вид. — Нито те поканих у нас, защото те харесвам. Мислех единствено за децата. И продължавам да мисля за тях. Трябва с ръка на сърцето да ти благодаря за всичко, което си успяла да направиш за тях. Виждам, че докато ме е нямало, си се грижила за тях, както и една истинска майка не би се грижила. Отгледала си ги като истински малки римляни.

Марция грейна при тези думи.

— Радвам се, че мислиш така.

— Вече мога да съм спокоен за децата си. И да се тревожа още повече за Юлила. Чух ви да се разправяте сутринта.

— Целият квартал ни чу! — възмути се тя.

— Да, така е… — въздъхна тежко Сула. — След като ти изведе децата, и аз имах разправия с нея, за която също научи целият квартал. Или поне какво мислеше Юлила по въпроса. Чудех се дали не можеш да ме посъветваш как да постъпя.

— За нещастие не са много хората, които знаят, че дъщеря ми прекалява с алкохола, така че не можеш да използваш това като повод за развод — рече Марция, която добре знаеше, че само на нея се дължи, дето още не са плъзнали клюки за склонностите на Юлила. — Мисля, че трябва да проявиш търпение. Повече не мога да го крия от околните, страстта й към виното става все по-видима. В мига, когато цял Рим научи, че жена ти е алкохоличка, ще имаш пълното морално право да поискаш развод.

И това го казваше майката на Юлила.

— Ами ако слуховете започнат да се носят, докато ме няма?

— Аз съм нейна майка; мога да я изгоня по всяко време от дома ти. Ако случайно отсъстваш, ще я пратя във вилата ти в Цирцеи. Така ще можеш още щом се върнеш, да се разведеш с нея и да я затвориш някъде другаде. Някой ден алкохолът ще я вкара в гроба. — Тя се изправи, явно не понасяше зет си. — Наистина не те харесвам, Луций Корнелий — рече на тръгване, — но не мога да те виня за състоянието на дъщеря си.

— Дали сред зетьовете и снахите ти има някой, когото да харесваш? — полюбопитства Сула.

— Да, Аврелия — сопна се тъща му и излезе.

Сула я последва в атрия и замислено промълви:

— Чудя се къде ли се е дянала Юлила.

Изведнъж си даде сметка, че откакто Метробий дойде да го посети, жена му не е дала никакви признаци на живот. Без да знае защо, усети как го побиват тръпки.

— Предполагам, чака някой от нас двамата да я посети, за да започнем отново с кавгите — подметна майка й. — Обикновено е така: щом започне деня си с разправии, Юлила цял ден не спира, при това всеки път се напива до смърт.

Сула направи физиономия на дълбоко отвращение.

— Откакто избяга от кабинета ми, не съм я виждал. Малко след това дойде да ме види един стар приятел и тъкмо го изпращах, когато се зададохте ти и децата.

— Да, не й е присъщо да се крие толкова дълго — съгласи се Марция и потърси иконома. — Да си виждал някъде господарката си?

— Последния път, когато я видях, отиваше към спалнята си — обясни той. — Да попитам ли прислужницата й?

— Не, не се тревожи — хвърли тя кос поглед на Сула. — Може би ако сега отидем при нея двамата с теб, Луций Корнелий, и й обясним какво я чака, ако не излезе от кочината, в която сама се вкара, тя ще се вразуми поне малко?

И така, майка и съпруг се натъкнаха едновременно на мъртвата Юлила, сгърчила се на пода на спалнята. Хубавият вълнен плат на дрехите й беше попил голяма част от кръвта и тя лежеше облечена сякаш във влажен екарлат — като някоя нереида, излязла от пастта на незагаснал вулкан.

Марция стисна силно ръката на Сула, за да не падне; Сула я прегърна през рамо, за да й даде опора.

И все пак дъщерята на Квинт Марций Рекс не беше жена, която да изгуби самообладание дори при такава ужасяваща гледка.

— Ето едно решение, за което не бях помислила — рече тя едва ли не невъзмутимо.

— Нито пък аз — отвърна Сула, който беше свикнал с всякакви кървища и спокойно наблюдаваше трупа на жена си.

— Ти какво й каза?

Той поклати глава.

— Нищо чак толкова страшно, че да посегне на живота си. Или поне не си спомням да съм прекалявал с думите. Ако искаш, можем да разпитаме робите: те няма как да не са чули, ако не моите, то поне нейните думи.

— Не, не мисля, че ще е благоприлично да ги питаме — възрази Марция. В следващия миг тя изненадващо се притисна към зетя си, сякаш търсеше закрила от нечия невидима сила. — В известен смисъл, Луций Корнелий, това е най-доброто разрешение за всички ни. По-скоро бих приела внуците си сираци, отколкото невинни жертви на една пияна жена. Все още са малки и по-лесно ще забравят. Видеха ли обаче на какво прилича майка им по-късно, ще я запомнят завинаги такава. — Опря глава на гърдите на Сула. — Да, това е най-доброто разрешение.

И изпод притворените й клепачи потекоха издайнически сълзи.

— Ела, ще те изпратя до стаята ти — изведе я от обляната в кръв стаичка Сула. — Изобщо бях забравил за меча си, какъв съм глупак!

— Че откъде ще знаеш в какви ръце ще попадне?

— Човек трябва да мисли за всичко.

Сула много добре знаеше защо Юлила е посегнала към меча му; очевидно е гледала през прозореца, докато двамата с Метробий са били заедно. Марция не знаеше колко права е наистина, когато говореше, че самоубийството на дъщеря й е най-доброто разрешение на въпроса. При това не му се налагаше да си цапа ръцете…

 

 

Магията бе подействала. Скоро след като новите народни трибуни встъпиха в длъжност на десетия ден от декември, се проведоха изборите за консули и Гай Марий отново набра пръв нужните гласове. Никой не можеше да не повярва на свидетелствата на Луций Корнелий Сула, още по-малко на твърденията на Сатурнин, че само един човек е способен да победи германите. Рим отново беше обхванат от германската истерия, която като водите на Тибър при наводнение завладяваше улица след улица, насочвайки се към сърцето му. Сицилия отново отиде на втори план, а нова криза не се очертаваше.

— Защото напоследък, веднага щом преодолеем една, изниква друга, кажи-речи изневиделица — обясняваше Марк Емилий Скавър на Квинт Цецилий Метел Нумидик.

— Така е, и да не забравяме Сицилия — процеди през зъби шуреят на Лукул. — Как можа Гай Марий да даде подкрепата си на онази пипина Ахенобарб и да махне Луций Лициний от управителството на Сицилия? Да сложи на негово място не друг, ами точно Сервилий Авгура! Та какво е той, ако не още един нов човек, опитващ се да прикрие жалкия си произход със стара фамилия!

— Просто още един начин да ти подвие опашката, Квинт Цецилий — обясни му Скавър. — Гай Марий пукната пара не дава кой е управител в Сицилия, поне не сега, когато германите се задават. Ако ти наистина държеше на това Луций Лициний да запази мястото си, да си беше мълчал; така Гай Марий може би нямаше да се сети, че с Лукул сте съдружници и щеше на свой ред да си замълчи.

— Сенаторските списъци се нуждаят от щателна проверка — продължаваше да се възмущава Нумидик. — Ще се кандидатирам за цензор.

— Добра идея! Кого си си избрал за партньор?

— Братовчед си Капрарий.

— Още по-добра идея. Венера ми е свидетелка, че човек като него ще върши точно каквото му кажеш.

— Крайно време е да поизплевим Сената, да не говорим за конническото съсловие. Ще бъда строг цензор, Марк Емилий, имаш думата ми! — закани се Нумидик. — Сатурнин ще си ходи, както и Главция. Те са опасни хора.

— О, само това не! — завайка се Скавър. — Ако само не го бях обвинявал тъй несправедливо в спекулантство, Сатурнин можеше да се превърне в съвсем друг политик. И досега се чувствам гузен по въпроса за Луций Апулей.

Нумидик вдигна вежди.

— Скъпи ми Марк Емилий, трябва ти нещо освежително! Какво като мотивите за поведението на онзи Сатурнин могат да се търсят и у други? Важното е какъв човек представлява той, а не защо е станал такъв и можел ли е да стане друг. И затова трябва да си отиде, докато не е станало твърде късно — изсумтя той предизвикателно. — Правят си криво сметката онези, които ни отписват като политическа сила. Пък и ако не друго, догодина Гай Марий ще има да се съобразява с човек, който ще знае кога да слага пръти в колелата му, а няма да му играе по свирката като Фимбрия и Орест. Ще направим всичко възможно Квинт Лутаций да застане начело на армия и всеки, макар и най-незначителен негов успех ще бъде обявяван за достоен за триумф.

Защото електоратът беше посочил за втори консул Квинт Лутаций Катул Цезар, вярно, човек с по-малко влияние и политическа сила, но все пак…

— Трън в очите ми — рече Марий.

— Затова пък брат ти ще е претор — напомни му Сула.

— И го пращат в Далечна Испания, за да не им се пречка.

Двамата настигнаха на улицата Марк Емилий Скавър, който се беше разделил с Нумидик на стълбите към Курия Хостилия.

— Държа да ти предам личните си благодарности за енергията и находчивостта, с които се справи със зърнената криза — поздрави го Марий.

— Стига изобщо някъде по света да се намира жито, Гай Марий, за нас, римляните, това няма да е проблем — отвърна му любезно Скавър. — Това, което ме тревожи, е, че току-виж някой ден житото изчезне навсякъде.

— Е, поне засега не се очертава такова мрачно бъдеще! Предполагам, че още за следващата жътва, в Сицилия ще бъде въдворен ред.

Скавър се възползва от възможността да му нанесе удар под пояса.

— Зависи. Току-виж сме изгубили всичко спечелено, след като за управител беше назначен този безмозъчен дрънкач Сервилий Авгур!

— Но войната в Сицилия вече е свършила — оправда се Марий.

— Надявай се да е така, консуле, лично аз съвсем не съм сигурен.

— А ти откъде изнамираш вече втора година жито за римляните, Марк Емилий? — намеси се бързо Сула, за да предотврати някой нежелан спор.

— От Азия — отговори му Скавър, доволен, че е имало на кого да се похвали за разсъдливостта си. Той наистина се гордееше с поста си на куратор аноне, хранител на римските житници.

— Да не би само в една затънтена провинция да се намират такива добавъчни количества? — учуди се Сула.

— В действителност там и един модий няма къде да ожънат повече от необходимото за преживяването им — отвърна уклончиво Скавър. — Не, за всичко трябва да благодарим на понтийския цар Митридат. Той е още доста млад, но затова пък крайно предприемчив. Като завладя цялото северно крайбрежие на Евксинския понт, сложи ръка върху богатите на жито долини на Танаис, Бористен, Хипанис и Данастрис. За царство Понт са добре дошли големите доходи, които изкарват от препродаването на кимерийското зърно в азиатската ни провинция. Нещо повече, смятам да се доверя на инстинкта си и да купя и за догодина жито от азиатската провинция. Младият Марк Ливий Друз отива квестор в Азия и съм му заръчал да ме представя пред понтийците.

Марий не пропусна да измърмори:

— Не ще и съмнение, че с тъста си добре ще си прекарат. Нали Квинт Сервилий е в Смирна?

— Така е — отвърна Скавър, явно недоволен от това споменаване.

— Защо Марк Ливий не даде на Квинт Сервилий да плати сметките за кимерийското жито? — предложи Марий. — Той разполага с повече пари за целта дори от хазната!

— Това твърдение е напълно лишено от доказателства!

— Интересно дали така мисли и цар Копил.

Настъпи неловко мълчание, което след миг-два наруши Сула.

— Колко от азиатското жито стига до нас, Марк Емилий? Чувам, че с всеки ден пиратите стават все по-дръзки и опасни.

— Ами да ти кажа, не повече от половината — отвърна мрачно Скавър. — Всяко закътано заливче по бреговете на Памфилия и Киликия крие по някой и друг пиратски кораб. Разбира се, всички те по занятие са търговци с роби, но ако могат да си вземат без пари зърното за изхранване на робите, луди ли са да не се възползват от подобен шанс? Така си осигуряват и големи печалби, защото разходите им стават нищожни. Ако ли пък част от откраднатата пшеница остане неизядена, тогава те имат наглостта да ни я препродадат на цена, два пъти по-голяма от онази, която тъй и тъй вече сме платили. Така поне можем да сме сигурни, че договорените количества ще стигнат до нас, без да се намесят други пирати…

— Не е ли удивително — обади се Марий, — че дори и сред пиратите има хора средна ръка? Та не са ли всъщност всички такива? Нито риба, нито рак. Хем крадат, хем търгуват официално с Рим. И постигат чиста печалба, за която можем само да им завиждаме. Крайно време е да направим нещо по въпроса, Принцепс Сенатус, не е ли тъй?

— Така е, няма спор — споделяше мнението му Скавър.

— Ти какво предлагаш?

— На някой от действащите претори да се възложи сформирането на специална комисия — нещо като пътуващо управителство, ако съществува такова понятие. Ще му дадем кораби и войници и ще му наредим да прочисти всеки залив по памфилийския и киликийския бряг от пиратските гнезда.

— Можем да го наречем управител на Киликия — предложи на свой ред Марий.

— Много добра идея!

— Ами тогава, Принцепс Сенатус, какво ни пречи да съберем назначените отци на заседание и да ги запознаем с проекта си?

— Така и ще направим — улови се за подадената му ръка Скавър. — Знаеш ли, Гай Марий, никога няма да престана да те мразя заради личните ти амбиции, но за мен ти си от малкото римляни, способни да минават от думи към дела, без да се превръщат в палячовци.

— Но хазната ще пропищи като весталка, поканена да вечеря в крайпътен бордей — отбеляза развеселено Марий.

— Да пищи колкото си ще! Ако не се разправим навреме с пиратите, търговията между Изток и Запад някой ден може да се прекрати напълно. Кораби и войници… — замисли се Скавър. — Колко ли ще ни трябват според теб?

— О, осем или десет флотилии и… да речем, десет хиляди души, обучени да се сражават по море. Ако, разбира се, можем да ги намерим — пресметна Марий.

— Можем да ги намерим — увери го Скавър. — Ако трябва, ще наемем кораби и войници от Родос, Халикарнас, Кносос, Атина, Ефес. Не се тревожи, ще намерим кого да пратим.

— Начело трябва да сложим Марк Антоний — отсъди Марий.

— Какво? Надявам се, че нямаш предвид брат си.

Марий се усмихна; явно, че репликата не го беше засегнала.

— Също както и аз, Марк Емилий, брат ми Марк Марий е човек от село. Докато всички Антонии обичат да скитат по моретата.

Скавър се засмя.

— Обичат и да ги погребват по моретата!

— Така си е. Но нашият претор Марк Антоний е мъж на място. Смятам, че ще се справи с работата.

— И аз мисля, че ще успее.

— А междувременно — намеси се Сула — хазната вече до такава степен ще е свикнала с парите, които Марк Емилий сипва в кесиите на търговците на зърно и на пиратите, че разходите по поддържането на бедняшките армии няма да й направят почти никакво впечатление. Защото и Квинт Лутаций ще се види принуден да сформира армия от пролетарии.

— О, Луций Корнелий, личи си, че отдавна си на служба при Гай Марий! — разочарова се Скавър.

— И аз си мислех същото… — каза Марий, но не довърши изречението си.

 

 

Сула и Марий заминаха обратно за Трансалпийска Галия през втората половина на февруари, след като се бяха погрижили за подобаващо погребение на Юлила. Марция се беше съгласила да остане да живее у Сула, за да се грижи за децата му по време на отсъствието му.

— Но — не пропусна да му напомни тя, — не можеш да разчиташ да стоя тук вечно, Луций Корнелий. Вече прехвърлям петдесетте и ми се ще да се преместя на кампанския бряг. Старите ми кокали вече трудно понасят римската влага. Най-добре си намери нова жена, която да бъде за децата истинска майка, пък и да им роди още някое братче или сестриче, с което да си играят.

— Ще трябва да почакам първо да свършим с германите — на свой ред й напомни зет й, който се опитваше да се държи възможно най-любезно с тъща си.

— Добре тогава, след германите — примири се Марция.

— Да речем, две години, ако ги смятаме от днес — подхвърли Сула.

— Две? Ами, една, най-много!

— Може и една да е, но ти, майко, си прави сметките за две.

— Но нито ден повече, Луций Корнелий.

Сула я изгледа изпитателно и едната му вежда заигра лукаво.

— Най-добре тогава да ми търсиш жена от днес.

— Шегуваш ли се?

— Не, не се шегувам — тросна се малко нервно той, тъй като някои въпроси вече му дотягаха. — Как я мислиш, че докато се бия с германите, ще мога да хвърлям някое и друго око на римските девойки, да си избирам? Ако наистина държиш да напуснеш Рим, най-добре ми намери овреме годеница.

— Каква жена би харесал?

— Каквато ще да е! Само да съм сигурен, че ще се грижи за малките — заръча Сула.

По тази, а и по други причини беше доста доволен, че ще напускат Рим. Колкото повече стоеше у дома си, толкова повече му се искаше да се види с Метробий, а колкото повече се срещаше с Метробий, толкова повече и апетитът му към младежа щеше да се изостря. Пък и самият Метробий вече не беше малко момче, а зрял мъж и нямаше да се остави тъй лесно да го водят за носа; нищо чудно и да имаше свое мнение по въпроса за връзката им. Да, за Сула беше най-добре да стои далеч от Рим! Единствено децата щяха да му липсват — онези малки, чаровни палавничета. Баща им можеше да се губи с месеци и години, но щом се върнеше у дома, те го посрещаха с разтворени обятия и милион целувки. Защо и възрастните не можеха да се обичат помежду си така? Отговорът беше прост. В любовта към възрастните винаги имаше егоизъм и задни мисли.

 

 

Сула и Марий бяха оставили втория консул Квинт Лутаций Катул в разгара на подготовката на нова армия. Когато те тръгваха, той се жалваше до небето, че няма друг избор, освен да прибегне до услугите отново на пролетарии.

— Разбира се, че ще набираш пролетарии! — отсече кратко Марий. — И няма защо да ми хленчиш на мен. Не бях аз този, който загуби осемдесет хиляди войници при Араузио, да не говорим за останалите, изклани преди това!

Разбира се, това беше достатъчно да затвори устата на Катул Цезар, но пък и той като истински аристократ знаеше кога да говори и кога да мълчи, скърцайки със зъби.

— Бих се радвал, ако не прехвърляш всеки път прегрешенията на приятелчетата му върху него самия — не се сдържа Сула да направи забележка на Марий.

— Тогава той да престане да ме занимава със своите пролетарии! — измърмори недоволно Марий.

Сула нямаше какво да възрази.

За щастие всичко в Галия си беше по местата; Маний Аквилий се беше погрижил армията да не се разпуска и да поддържа бойния си дух, като за целта бяха издигнати още няколко моста и акведукта и изучени множество нови физически упражнения. Квинт Серторий се бил върнал в лагера, но после пак запрашил към германите, твърдейки, че сред тях може да свърши повече полезна работа; имал намерение да тръгне заедно с кимврите при похода им и да предава по някакъв начин сведения за тяхното придвижване на Марий. Войниците в легионите започваха да тръпнат в нетърпение най-после да влязат в бой.

Тази година в календара трябваше да бъде вмъкнат още един цял месец февруари, но веднага си пролича разликата между новия върховен понтифекс Ахенобарб и покойния Далматик. Ахенобарб не виждаше никакъв смисъл месеците да вървят според сезоните и март премина изцяло при зимни условия, понеже календарът беше тръгнал да изпреварва годишните цикли. Понеже римската година имаше само триста петдесет и пет дни, беше прието на всеки две години да се добавя един месец от двадесет дни, обикновено в края на февруари. Но това зависеше единствено от волята на колегията на понтифексите и ако върховният понтифекс не беше човек на място, календарът се оказваше несправедливо пренебрегнат. Както и стана сега.

За щастие скоро, след като Сула и Марий се върнаха към ритъма на лагерния живот в Галия, до тях стигна писмо от Публий Рутилий Руф.

„Явно годината наистина ще е пълна със събития, затова се чудя най-вече откъде да започна. Разбира се, всички мишки чакаха само котката да се махне, за да основат своето мише царство на Форума. Предполагам, че котката още е била в Оцелум, когато на Форума се установи новата власт.

Ще започна да ти разправям за нашите скъпи и високо тачени ценозори Прасчо и послушният му братовчед Козльо^[1]. От известно време Прасчо беше говорил наляво и надясно — естествено само не и в твое присъствие, — че след като вече е избран за цензор, смята да «даде очистително на Сената», мисля, че така се изразяваше.

Във всеки случай вече едно е ясно: двамата няма да играят ролята на симпатични, застаряващи старчоци, както имаха навик да се държат повечето цензори в последно време. Държавните контракти, изглежда, ще се сключват по всички правила и от тях ще се ползват само онези, които хем дават пари, хем имат заслуги пред народа. Това не им попречи от самото начало да се скарат с хазната, настоявайки тя да заплати за ремонта и украсата на някои храмове, твърде бедни, за да се поддържат сами, да не говорим за мраморните клозети в жилищата на тримата главни фламини, собственост на държавата, както и в дома на рекс сакрорум и върховния понтифекс. Лично аз предпочитам да си върша работата, седнал върху обикновени дъски — мраморът е твърд и студен! Страстите се разгоряха особено когато Прасчо спомена за клозетите в Домус публикус — хазната не пропусна да възрази, че настоящият ни върховен понтифекс е тъй и тъй пребогат, така че защо не си плати сам за мрамора в клозета.

Нататък цензорите ни се заеха с по-обикновените държавни контракти и според мен се справиха твърде задоволително. Желаещи имаше много, наддаванията се проведоха бързо, а и се съмнявам, че е имало време за тъмни сделки.

Разбира се, двамата герои привършиха толкова светкавично с деловата страна от задълженията си не за друго, а за да използват останалото време от мандата си в преглеждане на сенаторските и конническите списъци. Само два дни, след като и последният договор беше сключен — кълна се, че те за един месец наистина успяха да свършат работа, която би отнела на други цели осемнадесет, — Прасчо свика трибутните комициите на концио, на което да бъдат изчетени поименно всички действителни членове на Сената, заедно с кратки бележки относно имущественото им състояние и моралните им устои. По всяка вероятност Сатурнин и Главция са били предупредени овреме, че имената им ще липсват от списъка, защото когато народното събрание започна да заседава на Форума, сред тълпата се оказаха и много наемни гладиатори и други яки момчета, които допреди никой не бе подозирал, че имат вкус към политиката.

Веднага щом Прасчо обяви, че с Козльо премахват Луций Апулей Сатурнин и Гай Сервилий Главция от сенаторските списъци, Форумът се превърна в бойно поле. Гладиаторите взеха на щурм рострата и пред очите на цял Рим смъкнаха Прасчо от трибуната, зашивайки му всеки по реда си един-два шамара с тежките си лапи. Явно, че приложената в случая техника е някакво нововъведение, с което авторът е искал да се увери, че жертвата няма да бъде умъртвена по погрешка. Затова и никъде не се виждаха тояги или каквито и да е тежки предмети. Сред тълпата подобен прийом беше наречен «ограничено насилие». Работата беше добре организирана, защото гладиаторите действаха мълниеносно: Прасчо беше прехвърлян от човек на човек и вече беше стигнал началото на Кливус Аргентариус, когато най-сетне Скавър, Ахенобарб и някои други добри люде успяха да го откопчат от смъртоносната прегръдка на биячите и да го изведат на безопасност в азилума пред храма на Юпитер Оптимус Максимус. Главата му беше станала точно два пъти по-голяма и очите му не се виждаха от подутини, устните му бяха спукани на няколко места, от носа му течеше кръв като от фонтан, ушите му бяха изгубили формата си, а веждите му бяха изчезнали под жестоки аркади. За няколко минути Прасчо беше придобил вид на древен гръцки боксьор, който се връща от олимпийските игри.

Между другото, как ти харесва названието, което сами си лепнаха привържениците на крайно консервативните възгледи? Бони, добрите люде. Скавър твърди, че го е измислил едва след като Сатурнин започна публично да нарича противниците си «майстори на политиката». Явно е забравил — а не би трябвало, — че тъкмо с това име — бони — навремето и Гай Гракх, и Луций Опимий наричаха хората от своите фракции. Но да се върна на разказа си!

След като се увери, че братовчедът Нумидик е в безопасност, братовчедът Капрарий възстанови реда в комициите. Зазвучаха фанфари и насред настъпилото мълчание той обяви, че не е съгласен с искането на колегата си и затова Сатурнин и Главция щели да останат в списъка на сенаторите. Вярно, че Прасчо изгуби тази първа битка, но методите на политическа борба, които прилага Сатурнин, са ми крайно неприятни. Той самият твърди, че е против насилието, но бил благодарен за подкрепата, която толкова спонтанно му оказал народът.

Простено ти е да мислиш, че с това всичко се е свършило. Само че грешиш! Веднага след това премеждие цензорите се заеха да проверяват финансовото положение на конниците и за тази цел си построиха хубавичък трибунал близо до Курциевото езеро — естествено, дървена конструкция, но издигната за максимално удобство и на цензори, и на граждани. Бяха сложени специално две стълби, така че явяващите се пред конническите списъци да се качват от едната страна, да отговарят на въпросите на цензорите и щом бъдат освободени, да слизат от обратния край. Изобщо добре направено. Знаеш какъв е редът: всеки конник или желаещ да се запише в конническото съсловие трябва да донесе документи, с които удостоверява към коя триба принадлежи, къде се е родил, има ли римско гражданство, служил ли е в армията, къде, кога и колко време, каква е движимата и недвижимата му собственост, какви са годишните му доходи.

Макар че са нужни няколко седмици да се разбере дали наистина всички кандидати да стават консули разполагат с нужния минимум от 400 000 сестерции годишен доход, на процедурите по записването им в цензорските списъци се гледа като на едно от зрелищата в Рим и през първите дни винаги се събира тълпа. Както се събра и тази година. Бедният Прасчо сам си заслужаваше да бъде наречен зрелище! Вместо да потъмнеят, отоците му бяха приели синкавожълтеникав цвят, а белезите от армадите изглеждаха като дебели черни линии, изписани над очите му. Подутините бяха спаднали донякъде и цензорът ни можеше да гледа, заради което сигурно ще е съжалил, когато късния следобед на първия ден видя кой се задава с горда крачка към новоиздигнатия трибунал!

Не друг, а самият Луций Еквиций, самообявилият се незаконороден син на Тиберий Гракх! Нашият изчака реда си и застана именно пред Нумидик, не пред Капрарий. Като видя пред себе си Еквиций и наобиколилата го групичка писари, които всички държаха по няколко свитъка документи, Прасчо застина на мястото си в следващия миг се обърна към своя секретар, за да му съобщи, че са свършили със списъците за деня и би ли махнал това създание, което стърчи пред масата му?

— Хайде, все ще намериш някоя минутка да ми отделиш — настоя Еквиций.

— Добре тогава, какво искаш? — попита го надменно Прасчо.

— Искам да бъда записан като конник — заяви Еквиций.

— Не и докато цензорският луструм ми е даден на мен! — твърдо му отказа добрият човек Прасчо.

Трябва да признаем и на Еквиций, че се държеше възпитано и търпеливо. Обиколи с поглед цялата тълпа, насъбрала се пред подиума на цензорите, и изведнъж се оказа, че гладиаторите и яките момчета пак са се появили отнякъде.

— Не можеш да ми откажеш току-така, Квинт Цецилий. Отговарям на всички условия.

— Не си познал! — сряза го Нумидик. — Не отговаряш на най-важното — не си римски гражданин.

— Напротив, такъв съм, уважаеми цензоре — поправи го Еквиций на висок глас, така че да го чуят всички зяпачи наоколо. — Получих римско гражданство след смъртта на господаря си, който ми го предаде заедно с името си и цялото си имущество. Това, че предпочетох да запазя майчиното си име, не е важно. Разполагам с доказателства, че съм освободен и че съм бил осиновен от господаря си. Не само това, ами съм служил в легионите в продължение на десет години, при това като римски легионер, а не като съюзник.

— А пък аз няма да те запиша конник, а когато започнем с преброяването на римските граждани, няма да те впиша и като такъв — инатеше се Нумидик.

— Но аз вече се ползвам с римско гражданство — продължаваше да държи на правото си Еквиций. — Аз съм римски гражданин, трибата ми е Субурана, служил съм десет години в легионите, никой не може да ме упрекне в непочтеност или неморалност, притежавам четири инсули, десет кръчми, сто югера земя в Ланувиум, хиляда югера земя във Фирмум Пиценум, пазар във Фирмум Пиценум, разполагам общо с годишен доход повече от четири милиона сестерции, така че ставам и за сенатор. — Еквиций щракна с пръст на свитата си и всички писари пристъпиха крачка напред, за да разгънат пред цензорите всички документи, които носеха. — Имам доказателства, Квинт Цецилий.

— Хич не ме е грижа колко хартийки ще ми донесеш, ти невъзпитана, проста гъба такава, още по-малко ще повярвам на свидетелите, които ми доведеш да говорят в твоя полза! — разкрещя се Прасчо. — Няма да те призная за римски гражданин, още по-малко ще те включа в Ордо Еквестер! Майната ти, сводник нещастен! Разкарай ми се от главата!

Еквиций се обърна с лице към тълпата и простря широко ръце в отчаян жест.

— Чувате ли? — попита той зяпачите. — Аз, Луций Еквиций, синът на Тиберий Семпроний Гракх, съм нямал правото да се считам за римски гражданин и за конник!

Прасчо скочи на крака толкова бързо, че Еквиций дори не усети как е застанал зад гърба му. В следващия миг Еквиций получи здраво дясно кроше в челюстта си, подарък от достойния ни цензор, и се повали най-безславно по задник на дъските. От болка и от изненада устата му беше увиснала безпомощно, а пред очите му навярно са се въртели звезди посред бял ден. В следващия миг Прасчо му тегли и един шут, пращайки Еквиций през ръба на подиума долу в тълпата.

— Майната ви на всички! — изрева той и размаха юмрук над зрители и гладиатори. — Махайте се от очите ми и изнесете това лайно, което се прави на римлянин!

След което се повтори старата история, само че този път гладиаторите не налагаха Прасчо по лицето. Сграбчиха го и го свалиха долу на площада, където го заудряха, където и както им падне по тялото — с юмруци, с ритници, с глави, с всичко. В крайна сметка Сатурнин или Главция — вече не си спомням кой точно — трябваше да се намеси, за да издърпа пребития Нумидик от хватката на нападателите му. Предполагам, че в плановете им не е влизало убийството на Нумидик. След това Сатурнин се качи на подиума, за да успокои тълпата и да остави Капрарий да си каже думата.

— Аз не съм съгласен с колегата си и лично поемам отговорността да впиша Луций Еквиций в редовете на Ордо Еквестер! — изблея той целият пребледнял като платно. Мисля, че през цялата си военна служба не е виждал такова насилие.

— Запиши името на Луций Еквиций в списъците! — излая му Сатурнин.

И Капрарий послушно записа името в един от свитъците.

— А сега всички по домовете! — обърна се Сатурнин към тълпата.

И тълпата послушно си тръгна към домовете, отнасяйки Луций Еквиций на рамене.

Прасчо беше в неописуемо състояние. Мисля, че е изкарал истински късмет, задето изобщо е оживял. И да не ти разправям каква ярост го беше обхванала! Първата му работа беше да се нахвърли върху братовчед си Козльо, че още веднъж се е поддал на силата. Бедният Козльо как не се разрева, не знам. Във всеки случай нямаше какво да отвърне на обвиненията.

— Гъсеници! Жалки гъсеници, това са те! — повтаряше Прасчо, докато се опитвахме да превържем счупените му ребра — бяха поне няколко — и да видим какви други рани се крият под тогата му. Знам, че всичко изглежда крайно глупаво, Гай Марий, но не можем да не се възхитим на смелостта на Прасчо!“

Марий вдигна поглед от писмото и се начумери.

— Чудя се докъде смята да отиде Сатурнин?

Но Сула разсъждаваше за съвсем други и значително по-малко важни неща.

— Плавт! — най-сетне откри той, каквото търсеше.

— Какво каза?

— Боните, добрите люде! Гай Гракх и Луций Опимий, сега нашият Скавър, всички твърдят, че те са измислили термина бони, за да кръстят с него поддръжниците си, но всъщност именно Плавт го е използвал пръв преди сто години, наричайки така плутократите и големите патрони в Рим! Спомням си, че го чух за пръв път при едно представление на Плавтовата „Пленници“, поставена още по времето, когато Скавър беше куриатен едил. Това беше една от първите пиеси, които съм гледал.

Марий го гледаше недоумяващо.

— Луций Корнелий, не виждам какво толкова има да си блъскаш главата върху това, кой и кога е измислил някаква си думичка. Трябва да наблюдаваш нещата откъм съществената им страна! Само някой да спомене театър и целият свят престава да съществува за теб.

— Опа, извинявай! — рече Сула, който обаче бе убеден, че няма за какво да се извинява.

Марий продължи с четенето.

„А сега да се прехвърлим от Форума в Сицилия. Там са се случили междувременно куп неща, все от лоши по-лоши. Някои биха се сторили забавни за човек с черно чувство за хумор, други направо не може да ги побере умът на човек.

Както знаеш — но все пак да ти поосвежа паметта, защото ми е неприятно да разказвам края на истории, на които слушателят вече е забравил началото, — краят на миналата година завари Луций Лициний Лукул стегнал в здрав обръч крепостта на робите Триокала с намерението да ги умори от глад. Разправят, че бил вдъхнал смъртен ужас в душите им, като натоварил глашатай да им повтаря всеки ден приказката как някакъв обсаден от римляните град бил пратил на обсадителите си послание, че жителите му разполагали с провизии за десет години напред, и как римляните отвърнали, че в такъв случай ще вземат града на единадесетата.

В действителност Лукул си бил свършил работата чудесно. Триокала била затворена от всички страни с дървени палисади, обсадни кули, заслони, зад които да се крият нападателите. Стените й били постоянно заплашвани от катапулти и други обсадни машини, а естествената пукнатина в терена, която служела като защитен ров на обсадените, била запълнена с камъни и чакъл. След като привършил с всичко това, Лукул нареди да се изгради мощен римски лагер, така че дори робите и да успеят да разкъсат римския обръч, да не могат да изненадат неприятелите си с внезапна атака. След това скръстил ръце и зачакал зимата да мине. Неговите хора били настанени все едно у домовете си, а главнокомандващият спокойно чакал пълномощията му да бъдат удължени и за следващата година.

Само че през януари се разбрало, че новият управител ще се казва Гай Сервилий Авгур, а пък с официалното писмо от Сената дошло и друго — от Прасчо Метел Нумидик, в което се изброявали всички подробности около скандалното деяние, което подготвили Ахенобарб и неговият гъзоблизец Авгура.

Ти не познаваш много добре Лукул, Гай Марий, но съм имал достатъчно случаи да го разбера що за човек е. Като много други от неговия сой и той представлява хладния, спокоен и стоящ високо над нещата от живота благородник. Сещаш се, тъкмо човек, който да те погледне с пренебрежение и от погледа му да разбереш какво ти казва: «Аз съм Луций Лициний Лукул, римски патриций от стара и славна фамилия, и ти си имал голям късмет, задето съм благоволил да те удостоя с височайшето си внимание.» Но под тази каменна фасада той крие съвсем различен тип характер: гневен, страстен, изключително честолюбив, зарекъл се да не остави ни една обида ненаказана. Така че когато получил новините, той ги възприел на пръв поглед спокойно и невъзмутимо с примирението на човек, който си знае мястото. В следващия миг обаче се захванал най-систематично да събаря палисади, да троши обсадни кули, катапулти, костенурки, тарани, да изравя чакъла от засипания с толкова усилия ров. Всичко, което било от дърво, минало през огъня, а камъните, чакълът, глината, всичко, което войските му били използвали за строителен материал, било отнесено и разпратено по четирите посоки на света. Най-накрая Лукул унищожил и собствения си лагер, изгаряйки и последната греда.

Мислиш, че с това се е успокоил? Ни най-малко, едва сега започвал. След като се върнал от Триокала, накарал да се унищожат всички документи в Сиракуза и Лилибеум, които свидетелствали, че в провинцията е управлявал претор с неговото име, после с цялата си седемнайсетхилядна войска се насочил към пристанището Агригентум.

Квесторът му се оказал безотказно предан и помагал на Лукул във всичките му намерения. Армията му си получила заплатите, а в Сиракуза се пазели парите от разпродажбата на плячка от битката при Хераклея Миноа. Лукул се захванал на място да глобява всички сицилианци, неримски граждани, задето били упражнявали натиск върху Публий Лициний Нерва, предишния управител, и събраните пари отишли при останалите. Най-накрая конфискувал и част от бюджета, току-що пристигнал от името на Сервилий Авгура, и с нея наел кораби, с които да върне войниците си по домовете.

На брега при Агригентум той официално уволнил всички легионери, като им раздал до последната сестерция парите от плячката и от наложените глоби. Да знаеш, че войниците на Лукул били пъстра картинка, което е свидетелство, че италийската бедняшка класа е не по-малко изтощена от постоянното набиране на войски на полуострова. Освен римските и италийските ветерани, които Лукул успя да събере в Кампания, той разполагал още с цял легион и няколко допълнителни кохорти войници от Витиния, Гърция и Македонска Тесалия. Ако си спомняш случая, именно по повод на тези войски Никомед, царят на Витиния, казал, че в царството му нямало войници, защото римските лихвари били заробили всички свободни люде. Доста нагло твърдение, свързано естествено с освобождаването на робите-италийци — Никомед си мислел, че след като царството му е приятел и съюзник на римския Сенат и народ, би следвало и робите-витинци да видят свободата си! Разбира се, Лукул го сложи на мястото му и получи исканите витински войници.

Та така. Витинските войници си отишли във Витиния, римските и италийските — в Рим и Италия. Всеки от тях с документ, че е бил уволнен лично от главнокомандващия. След като по този начин ликвидирал напълно с управителството си в Сицилия, Лукул на свой ред отплавал към дома.

Веднага щом римляните вдигнали обсадата на Триокала, цар Трифон и съветникът му Атенион излезли от крепостта и начело на отново развилнелите се роби тръгнали да плячкосват и опустошават Сицилия. В момента робите са напълно убедени, че победата клони на тяхна страна и дори са възприели следния девиз: «Вместо ние да сме роби, да командваме на роби!» В цялата провинция нищо не е засято и градовете едва побират бегълците от селата. Още веднъж Сицилия се е превърнала в подобие на злощастната Троя.

Тъкмо в тази прекрасна и животворна обстановка на острова се появил Сервилий Авгура. Разбира се, трябвало му дълго време да осмисли положението. След което тръгнали едно след друго сълзливи писма до покровителя му Ахенобарб.

Междувременно Лукул се върна в Рим и започна отрано да се подготвя душевно за неизбежното. Когато Ахенобарб го обвини пред Сената, че умишлено е унищожил римска собственост — имаха се предвид най-вече обсадните съоръжения и римският лагер при Триокала, — Лукул го изгледа, навирил надменно нос, и му заяви, че през цялото време живял с чувството, че новият управител ще иска да започне нещата наново, тъй както ги разбирал той. Самият Лукул обичал да оставя всичко така, както го е заварил, и тъкмо тъй постъпил и в Сицилия — оставил я, както я бил заварил. Най-голямата мъка на Сервилий Авгура била липсата, на каквато и да е римска армия на острова. Е, може и да е разчитал на кохортите на Лукул, но защо не си бил направил труда официално да помоли те да му бъдат преотстъпени? Никой не бил говорил пред Лукул за никакви войници, така че той се сметнал в правото си да освободи своите.

— Оставих за Гай Сервилий Авгур една Сицилия, чиста като току-що избърсана восъчна таблица — хвалеше се Лукул пред Сената. — Изтрил съм всичко написано от мен. Гай Сервилий Авгур е нов човек, а напоследък новите хора доказаха, че обичат да вършат всичко по някакъв свой си начин. Затова реших, че му върша услуга.

Разбира се, без армия Сервилий Авгура трудно би могъл да постигне някакъв успех в Сицилия. Особено след като Катул Цезар пресушава цяла Италия в търсене на войници за легионите си, а току-що уволнилите се Лукулови ветерани с техните понапълнени кесийки са се изпокрили вдън земя, едва ли е възможно да се сформира нова армия за Сицилия.

Лукул добре съзнава, че го чака най-вероятно съд! Но мисля, че това не го тревожи особено. Изживял е безграничното удовлетворение да лиши Сервилий Авгура от всякакви шансове да му отнеме лаврите, а за човек като Лукул това е изключително важно, дори цената да е съдебен процес. Затова сега се е хванал да осигури синовете си, преди Ахенобарб и Авгура да са се възползвали от новоустановения според Сатурниновия закон съд за държавна измяна. Попълван само от конници, съдът нищо чудно да му лепне някое изгнание и на него. Лукул е прехвърлил каквото може от собствеността си на големия си син Луций Лукул, а малкия, който вече е на тринадесет години, е дал за осиновяване при Теренции Вароните. Това поколение никой във фамилията на Вароните, която е баснословно богата, не се е сдобил със син, така че малкият Марк е добре дошъл.

Чух от Скавър, че Прасчо, който по разбираеми причини е разтревожен нещо да не се случи със зет му, тъй като ще трябва да прибере отново у дома си скандално известната си сестра Метела Калва, говорил как и двамата му племенници твърдо се заричали, дойде ли им времето, да си отмъстят на Сервилий Авгура. По-големият син, Луций Лициний Лукул, нямало да види бял ден, докато не отмъсти за баща си, изпаднал в немилост единствено заради незнаещата граници амбиция на някакъв си нов човек. След като момчето прилича толкова на баща си по външност, защо да не му прилича и по характер?

Това е всичко засега. Ще те държа информиран, ако нещо интересно се случи. Бих искал да съм при теб, за да ти помогна срещу германите… Не толкова, че имаш нужда да ти се помага, колкото защото на мен не ми се стои вън от играта.“