Колийн Маккълоу
Пръв сред римляните (33)

Първото, с което се захвана Марий в Сената, беше, доколкото му позволяваха силите, да уталожи гнева на италийските съюзници.

— Те може и да не са римляни — говореше новият консул пред колегите си сенатори на първото действително заседание, провело се на януарските нони, — но винаги са били естествени наши съюзници във всички политически и военни ходове, които сме предприемали, а освен това живеят на същия този Италийски полуостров, на който живеем и ние. Те не по-малко от нас се грижат за сигурността на Италия, но никога нищо не са спечелили от своята лоялност към Рим. Както много добре знаете, назначени отци, в момента пред плебейското събрание е представен за разглеждане един съдебен иск, който сам по себе си е изключително тъжен факт. Бившият консул Марк Юний Силан трябва да се защищава пред народния трибун Гней Домиций. Макар в обвинителния акт да не се споменава изрично терминът „държавна измяна“, за всички е повече от ясно, че грехът на Марк Юний се състои в това да е от няколкото римски пълководци, които в последните години придобиха навика да погубват по цяла една римска армия наведнъж. А в тези погубени армии неизменно се включваха и легиони, пратени да се сражават от страна на италийските ни съюзници.

Марий се обърна право към Силан, който присъстваше на заседанието, защото ноните са фасти, сиреч празнични или пазарни дни и плебейското събрание нямаше да се събира.

— Не е моя работа точно сега да предявявам и аз обвинения към Марк Юний. Просто констатирам един факт. Нека нужните институции и нужните хора да се занимаят с юридическия случай на Марк Юний. Повтарям, просто констатирам един факт. Марк Юний не е длъжен да се оправдава днес пред нас.

Марий нарочно повтаряше думите си, а сега дори се спря, за да се покашля, с мисълта Силан да се възползва от случая, за да каже нещо, каквото и да е; но той запази каменно безмълвие, сякаш изобщо не забелязваше присъствието на първия консул.

— Пак повтарям, назначени отци, не искам да правя заключения, просто констатирам факт. Фактите са си факти.

— О, я давай нататък! — прекъсна го отегчен от тъпченето му на едно място Метел Нумидик.

Марий се поклони театрално и на лицето му се появи широка усмивка.

— Благодаря ти за вниманието, Квинт Цецилий! Как бих могъл да не продължа нататък, след като ти, нашият августейши и височайши консуларен сенатор, си правиш труда да ми го наредиш?

— „Августейши“ и „височайши“ означават едно и също, Гай Марий — на свой ред го прекъсна Метел Далматик Понтифекс Максимус, който също едва прикриваше прозевките си. — Ще спестиш много време на Сената, ако не прибягваш толкова често до ненужни тавтологии.

— Моля августейшия и височайши консуларен сенатор Луций Цецилий за извинение — повтори шутовския си поклон Марий, — но в нашето свободно и демократично общество Сенатът стои отворен за всички римски граждани, дори и за такива като мен, които не могат да се определят като „августейши“ или „височайши“. — Марий се спря, сякаш беше изгубил нишката на мисълта си и веждите му се срещнаха над носа в чудене сега накъде. — Докъде бях стигнал? А, да! До тежките задължения по набирането на боеспособна армия за защита границите на Италия, които съюзниците изпълняват не по-зле от нас, римляните. Едно от възраженията, които най-често се срещат в купищата писма, изпращани до нас от самнитските, апулийските, марсийските и други управници по повод нежеланието им повече да ни предоставят войски, се отнася до… — Марий пое няколко свитъка от ръцете на един от личните си секретари и ги показа на сенаторите. — Отнася се до законността на нашите искания италийските съюзници да ни предоставят войници за водене на военни действия извън границите на Италия и Италийска Галия. Италийските съюзници, августейши и височайши назначени отци, поддържат мнението, че от известно време са давали на Рим много войници, от които повечето са си останали по бойните полета, които същият този Рим е използвал за свои лични интереси в чужбина! Така пише в писмата, не си го измислям.

Сред сенаторите се дочу недоволно мърморене.

— Това твърдение е напълно необосновано! — сопна се Скавър. — Враговете на Рим са врагове и на Италия!

— Просто цитирам какво пише в писмата, Марк Емилий Принцепс Сенатус — опита се да го успокои Марий. — Ние трябва добре да се запознаем със съдържанието на тези писма, защото съм сигурен, че в скоро време ще ни се наложи да посрещаме пратеничества от страна на всички италийски народи, които са изразили своето недоволство във въпросните послания.

В този миг тонът му рязко се промени. Нито следа не бе останала от шегите отпреди малко.

— Е, стига толкова глупави шеги! Ние трябва веднъж завинаги да запомним, че живеем на един полуостров с италийските си приятели, които обаче не са римляни и никога няма да бъдат. Това, че са се издигнали до сегашното си влиятелно положение по отношение на другите народи, се дължи единствено на великите постижения на Рим и на римляните. Това, че в днешно време италийци присъстват навсякъде, където Рим е създал свои провинции или си е спечелил влияние, също е следствие единствено от постигнатото от Рим и от римляните. Хлябът на масата на италиеца, огънят в огнището, здравето на многобройната му челяд, всичко това той дължи единствено на Рим и на римляните. Преди Рим съществуваше хаос. Пълно разединение. Преди да се основе Рим, полуостровът се владееше от жестоките етруски царе на север и от алчните гърци на юг. Да не говорим за келтите в Галия.

Сенаторите се бяха успокоили и внимателно слушаха. Вземеше ли сериозно думата Гай Марий, никой, дори и най-заклетите му противници, не смееше да вдига шум или да се разсейва. Защото макар да беше мъж на войната, макар да имаше груб език и да беше до невъзпитание прям, той си оставаше голям оратор. Дори и да говореше на родния си латински диалект, освен в случаите, когато изпускаше нервите си, никой не можеше да твърди със сигурност, че акцентът му се различава от този на един Скавър.

— Назначени отци, вие и римският народ ми дадохте този мандат, за да ви отърва, както и да отърва цяла Италия от германската опасност. Колкото се може по-скоро, аз ще взема със себе си като легати пропретора Мании Аквилий, както и предостойния сенатор Луций Корнелий Сула и всички заедно ще се прехвърлим в Трансалпийска Галия да защитим, пък макар и с цената на собствения си живот, веднъж завинаги Рим и Италия от германите. Това е клетвата, която давам пред вас от свое име, както и от името на своите легати и на всеки един от подчинените ми войници. За нас воинският ни дълг е свещен. Няма да останем нито за миг спокойни, докато над народа ни тегне такава огромна опасност. Но ние навсякъде ще носим сребърните орли на римските легиони и с тяхна помощ ще побеждаваме!

В дъното на залата, където се бяха сбутали по-неизвестните сенатори, нямащи право да се изказват, започна силен тропот с крака и пляскане с ръце, което скоро се прехвърли и на първия ред, та дори и Скавър започна да аплодира думите на консула. Само Метел Нумидик не сподели ентусиазма на колегите си.

Марий изчака в залата да се възцари отново тишина.

— И все пак, преди да напусна Рим, бих искал да помоля Сената да направи всичко възможно италийските ни съюзници да не гледат на нас като на свои скрити неприятели. Ние по никакъв начин не можем да се съгласим с твърденията, че италийските войски са жертвани в походи, които нямат пряко отношение с италийските ни съюзници. Нито можем да си позволим изведнъж да престанем да набираме войници сред съседните народи — право, което вече сме си извоювали веднъж завинаги по силата на сключените договори. Германите заплашват еднакво целия полуостров, още повече Италийска Галия. И все пак трябва да признаем, че ужасяващата загуба на хора се отразява на италийските ни съюзници не по-малко катастрофално, отколкото на нас самите. Образно казано, скъпи ми колеги — сенатори, кладенецът е пресъхнал, а ще има да чакаме, докато се напълни отново. Единственото, което мога да сторя, е да уверя лично от свое име нашите съюзници, че докато на моята неавгустейша и невисочайша личност сърцето още бие в гърдите, нито един италийски, както и римски войник няма да изгуби напразно своя живот по бойните полета. Отсега нататък животът на всеки един войник, тръгнал да брани моята и своята родина от неприятеля, ще представлява за мен ценност, към която ще се отнасям единствено с уважение и преклонение — също както се отнасям със своя собствен! Това е моята клетва.

И тези думи на Марий бяха посрещнати с ръкопляскане и тропане на крака, този път предните редове дори изпревариха задните. Но Метел Нумидик отново не аплодираше. Нито Катул Цезар.

Още веднъж Марий трябваше да изчака колегите му да се умълчат.

— До моето знание тези дни беше доведено нещо изключително неприятно. А именно, че ние, римският Сенат и народ, сме взели в дългово робство хиляди италийски мъже и сме ги разпратили като роби по всички земи около Вътрешно море, които управляваме. Понеже голямата част от тях са по природа земеделци, ние и като такива ги използваме; огромната част от тези заробени люде работят нашите житници в Сицилия, Сардиния, Корсика и Африка. Това, назначени отци, е долна несправедливост! Ако ние вече сме се отказали от печалната практика да налагаме данъчно робство на римските граждани, откъде накъде ще продължаваме да я поддържаме по отношение на италийските си съюзници? Да, знам, че те не са римляни. Знам, че никога няма да станат римляни. Но те са нашите по-малки братя, с които делим една и съща земя. А никой римлянин няма да остави по-малкият му брат да бъде отведен в робство.

Марий дори не остави време на няколкото едри земевладелци, имащи повече от всички други интереси в споменатите провинции, да протестират; просто продължи с гневната си реч.

— Докато не успея да заместя робите-италийци с германи, които да обработват нивите на засегнатите земевладелци, те трябва да си намерят друг начин да експлоатират собствеността си. Защото, назначени отци, още днес трябва да приемем декрет, а трибутните комиции да го ратифицират, че всички роби от италийски произход автоматически получават своята свобода. Ние не можем да налагаме на нашите най-стари и най-верни съюзници тежести, които отдавна сме отвикнали да налагаме на себе си. Тези роби трябва да бъдат освободени! Трябва да бъдат върнати в Италия, за да изпълнят своя естествен дълг към Рим — да служат в нашите спомагателни легиони.

Беше ми казано, че сред италийските народи вече изобщо не можело да се говори за пролетарии, защото всички, които могли да минат за такива, отдавна били превърнати в роби. Е, колеги — сенатори, мисля, че италийските пролетарии могат да бъдат използвани по много по-изгоден за самите нас начин, отколкото да ги караме да ни орат нивите. Ние нямаме повече възможност да набираме армии по традиционния начин, и то не за друго, а защото всички мъже собственици, които трябва да служат в легионите, са или твърде стари, или твърде млади, или мъртви! За настоящия момент пролетариите са единствените, на които можем да се опрем за защитата на родината. Моята смела африканска армия, съставена изцяло от пролетарии, вече доказа, че и хората от тази обществена група могат да бъдат превърнати в железни войници. И тъй както историята е имала много случаи да ни докаже, че италиецът собственик по нищо не отстъпва в бой на римлянина собственик, мисля, идните няколко години ще докажат, че и италийските пролетарии по нищо няма да отстъпват на римските!

Марий слезе от ниския подиум, където седеше на куриатния си стол, и застана в средата на залата.

— Аз искам от вас този декрет, назначени отци! Ще ми го дадете ли?

Цялата работа се оказа изключително добре изпипана. Под внушението на прекрасната Мариева реч целият Сенат, за броени мигове се раздели на две части — за и против, както беше прието да се гласуват предложенията на ораторите. Независимо от вялите опити на Метел Нумидик, на Метел Далматик, Скавър, Катул Цезар и някои други да надвикат множеството, решението явно беше в полза на Марий.

— Но как смяташ — чудеше се на глас Публий Рутилий Руф, докато двамата с Марий вървяха към намиращия се в близост до сградата на Сената дом на консула след закриването на заседанието — да накараш едрите земевладелци да се съгласят с подобен декрет? Надявам се, разбираш, че с това си решение настъпваш не други, а тъкмо онези конници и делови люде, на които разчиташ най-много за поддръжка. Всички услуги, които успя да издействаш за клиентите си в Африка, ще се окажат нищо в сравнение с удара, който им нанесе току-що. Даваш ли си ясно сметка колко от робите — земеделци са италийци? Сицилия буквално гъмжи от тях!

Марий вдигна рамене.

— Агентите ми отдавна са се захванали за работа; все някак ще оцелея. Освен това не бива да мислиш, че щом съм прекарал цял месец в Кума, съм стоял със скръстени ръце. Накарах да бъдат направени разследвания и резултатите са ако не любопитни, то поне доста показателни. Да, наистина има хиляди италийци, попаднали в дългово робство. Но специално в Сицилия огромната част от робите — земеделци са гърци. Колкото до Африка, вече съм писал до цар Гауда, че в мига, в който тамошните италийци получат свободата си, искам от него да намери техни заместници. Той ми е клиент, така че няма друг избор, освен да ме слуша какво му казвам. Най-неразрешим е проблемът със Сардиния, където почти всички земеделци са италийци. Но съм сигурен, че новоназначеният управител там, достопочтеният пропретор Тит Албуций ще се остави да бъде убеден, че е в негов интерес да подкрепи каузата ми.

— Той има при себе си един твърде арогантен квестор в лицето на Помпей Кривогледия от Пиценум — напомни малката подробност на приятеля си Рутилий Руф.

— Квесторите са като комари — заяви презрително Марий. — Нямат и грам опит и попаднат ли в непознати води, човек може с два-три шамара да ги разгони.

— Не е много мило от твоя страна да се изказваш така за Луций Корнелий!

— Той е различен.

Рутилий Руф въздъхна.

— Не знам, Гай Марий, и това си е! Просто се надявам нещата да излязат такива, каквито очакваш!

— Старият ми циник — изрече с неприкрита нежност Марий по адрес на приятеля си.

— Стар скептик, ако обичаш! — поправи го Рутилий Руф.

 

 

На Марий беше докладвано, че германите не давали никакви признаци да продължават похода си на юг, навътре в територията на римската провинция Трансалпийска Галия. Изключение правели кимврите, които се прехвърлили на западния бряг на Родан, но гледали да заобикалят отдалеч римските селища. Според агента на Марий тевтоните се скитали някъде на северозапад, а тигурините, маркоманите и херуските се върнали отново при хедуите и амбарите и давали вид, сякаш не са били тръгнали по свое желание срещу римляните. Разбира се, докладът не изключваше възможността всеки момент ситуацията коренно да се промени. Но на осемстотинте хиляди души щеше да е нужно доста време да се съберат на едно място заедно с конете и добитъка, да стегнат обоза си и да тръгнат отново на поход заедно. Гай Марий не бивало да очаква да се появят каквито и да е германи надолу по течението на Родан преди май или юни. Ако изобщо някога се появят отново.

Този доклад в действителност не се понрави много на Гай Марий. Войниците му живееха в постоянно вълнение, очаквайки всеки момент да влязат в кръвопролитно сражение, а офицерите и центурионите бяха сторили всичко необходимо да организират една добре обучена армия. Въпреки че още при стъпването си на италийска земя миналия декември той беше научил сведенията на германския преводач, който разправяше за разрива между варварите, трудно му беше да повярва, че нашествениците наистина не са продължили похода си навътре в римската провинция. След като германите бяха избили почти до крак цяла една огромна римска армия, логично беше да се възползват от категоричната си победа и да се преместят навътре в една територия, която вече бяха завоювали по всички правила на войната. Иначе защо щяха изобщо да дават сражение? Защо щяха да мигрират на юг? Защо изобщо щеше да ги има!

— За мен германите си остават пълна мистерия! — възкликна той пред Сула и Аквилий, щом дойде докладът, и чак започна да се задъхва от безпомощност.

— Какво искаш, варвари — обобщи Аквилий, който си беше спечелил легатското място главно с това, че лично бе предложил Марий да бъде преизбран за консул, и сега искаше да докаже, че наистина е способен.

Но Сула остана необичайно замислен.

— Ние не знаем за тях почти нищо.

— Точно това отбелязах преди секунда! — тросна му се Марий.

— Да, но аз разсъждавам в друга насока… — плесна се по крака Сула. — Все пак ще ме оставиш да поразмисля още малко, Гай Марий, и тогава ще ти кажа мнението си. В крайна сметка нищо не ни подсказва какво ще открием от другата страна на Алпите.

— Ето точно това трябва да решим сега — посочи Марий.

— Кое? — не разбра Аквилий.

— Дали ще преминаваме Алпите или не. След като вече имаме сигурни сведения, че германите няма да се появят отново преди май-юни, аз лично не виждам никакъв смисъл да се прехвърляме оттатък Алпите. Или поне не и по класическия маршрут. В края на януари напускаме Рим заедно с огромен обоз. Той ще ни забави доста. Това, което мога да кажа за Метел Далматик в качеството му на върховен понтифекс, е, че по-голям календарен фанатик от него не се е раждал. Благодарение на него месеците и сезоните не се разминават. Беше ли ти студено тази зима? — попита Марий Сула.

— Доста.

— И на мен. Кръвта ни е изтъняла, Луций Корнелий. Цялото това време в Африка, където студовете се задържат някоя и друга седмица, а сняг вали само по върховете на планините. А защо да мислим, че и на войниците ни не им е студено? Да тръгнем да преминаваме прохода Монс Генава през зимата, ще им се строи твърде тежичко.

— След този отпуск в Кампания ще им е нужно и малко стягане — рече Сула, който не изпитваше особено съчувствие към легионерите.

— Да, така е! Но това не е причина да им измръзнат пръстите и на ръцете, и на краката. Те всички имат зимна екипировка, но може ли някой да е сигурен, че подобни куни ще си я сложат, след като досега са карали без нея?

— Ако ги накараме, ще си я сложат, и още как!

— Явно си решил да ставаш строг — отбеляза Марий. — Добре тогава, няма да ти давам повече логични обяснения. Просто ще слушаш заповедите ми. Няма да се прехвърлим в Трансалпийска Галия по традиционния маршрут. Ще следваме брега през цялото време.

— Богове, но това ще отнеме цяла вечност! — хвана се за главата Аквилий.

— Кога за последен някоя римска армия е вървяла за Испания или Галия покрай брега? — попита го Марий.

— Не си спомням изобщо някоя да го е правила!

— Ами ето, виждате ли! — възкликна победоносно той. — Ето защо ние ще минем оттам. Искам да видя колко труден е преходът, колко време ще ни отнеме, на какво приличат пътищата в областта, какъв е теренът, изобщо всичко. Ще взема четири от легионите на бърз ход, а ти, Маний Аквилий, ще поемеш останалите два заедно с допълнителните кохорти, които сме могли да съберем, и ще вървиш заедно с обоза. Ако някой ден германите се насочат към Италия, вместо към Испания, откъде можем да сме сигурни, че и те ще използват прохода Монс Генава? Нищо не им пречи, вместо да заобикалят през Италийска Галия, да минат покрай брега и да се насочат право към Рим. Досега, ако не друго, то поне сме се уверили, че враговете ни ни най-малко не се опитват да мислят като нас, така че кой ще им каже, че до Рим е по-кратко не покрай брега на морето, а през Алпите и Италийска Галия?

И двамата легати впериха погледи в началника си.

— Да, разбирам какво имаш предвид — рече Сула, — но защо да взимаме цялата армия със себе си? Двамата с теб и една дружина отбрани конници ще свършим много по-добра работа.

Марий енергично поклати глава.

— Не! За нищо на света не искам да се отделям от армията си, при това на неколкостотин километра непроходими планини. Там, където съм аз, ще бъдат и войниците ми.

И така, в края на януари Гай Марий поведе цялата си армия на север по Вия Аврелия, който следваше морския бряг. През цялото време си водеше бележки и пращаше кратки писма до Сената, в които изброяваше в кои участъци е наложително да бъдат извършени ремонтни дейности, кой мост трябва да се укрепи допълнително, къде е желателно да се издигне виадукт и така нататък.

„Това е Италия — пишеше Марий в едно от писмата си, — и всички съществуващи пътища към северните части на полуострова и Италийска Галия трябва да бъдат поддържани в прекрасно състояние; иначе можем да проклинаме дните си.“

Пиза, точката, където река Арн се вливаше в морето, представляваше границата между това, което се приемаше за Италия, и Италийска Галия, страна, която нямаше подобна на себе си никъде по Средиземноморието: нито се смяташе за римска провинция, нито се управляваше самостоятелно, както се управляваха народите в Италия. На областта се гледаше, общо взето, като на ничия земя. От Пиза чак до Вада Сабация пътят беше чисто нов, макар че имаше още много работа да се върши по него; именно той беше големият принос на Скавър като цензор, затова и се наричаше Вия Емилия Скаври. Марий не се сдържа и написа специално писмо до Марк Емилий Скавър Принцепс Сенатус:

„Заслужаваш големи похвали за своята предвидливост и поглед в бъдещето. Аз лично гледам на Вия Емилия Скаври като на един от най-важните пунктове на отбраната на Рим и Италия; най-важният от прокарването на прохода Монс Генава, което явно е било извършено доста отдавна, щом като още Ханибал се е възползвал от него. Отклонението ти за Дертона е от изключителна важност, защото представлява единственият път от долината на Пад до Тиренското крайбрежие, преминаващ напряко през Лигурийските Алпи. А Тиренското крайбрежие е нужно на Рим.

Проблемите обаче са безчет. Разговарях с твоите инженери, които ми се струват невероятно способен колектив, и съм щастлив да ти пратя тяхното искане допълнителните средства за строеж да бъдат увеличени, за да може по-скоро да се завърши тукашният участък от пътя. Налага се да се построят виадукти, които по своята височина — и съответно дължина — мисля, няма да имат равни никъде в Италия. Очертава се строежите да придобият повече форма на серия от акведукти, отколкото на обикновен път. За щастие местността предлага богати находища на камъни и кариерите работят задоволително. За нещастие работната ръка е ограничена и се страхувам това да не забави повече от необходимото по-нататъшното строителство. С цялото си уважение към теб те моля да използваш целия си личен авторитет пред Сената и Хазната, за да издействаш нужните за по-скорошното завършване на проектите ти средства. Ако пътят може да бъде завършен до края на идващото лято, Рим ще спи по-спокойно при мисълта, че някакви си седемдесет — осемдесет километра път могат да спестят на армията ни неколкостотин километра заобикаляне.“

— Ето, чети — подаде Марий листа на Сула. — Надявам се това да направи голямото момче щастливо и да му намери достатъчно работа да не мисли за друго!

— И аз така се надявам — усмихна се Сула.

Вия Емилия Скаври завършваше при Вада Сабация; оттам нататък не съществуваше път според значението, което римляните влагаха в тази дума, само пътека, широка, колкото да минават товарни каруци, и която следваше всяка по-проходима гънка в пресечения терен.

— Ще има да съжаляваш, че тръгнахме оттук — тюхкаше се Сула.

— Напротив — отвърна му Марий, — много се радвам на решението си. Набелязал съм си поне хиляда местенца, където може да се устрои засада. Най-после разбирам защо никой с ум в главата не би тръгнал за Галия оттук, защо хора като Публий Вагиений, който, както си спомняш, произхожда от тукашните места, са способни заради едни охлюви да изкачат отвесен наклон, и в крайна сметка защо можем да сме спокойни, че германите няма да ни нападнат оттук. Нищо чудно да се подлъжат да продължат покрай морето, но два-три дни ще са им достатъчни да разберат, че са сбъркали. Ако за нас е трудно да минем оттук, за тях ще е практически невъзможно. Това е чудесно!

Марий се обърна към Квинт Серторий, който въпреки низшия си чин се ползваше с доста привилегии, все плод на собствените му заслуги.

— Квинт Серторий, моето момче, къде мислиш, че се намира обозът ни в момента? — попита той.

— Като се има предвид плачевното състояние на Вия Аврелия, най-вероятно някъде между Популония и Пиза — предположи Серторий.

— Как е кракът ти?

— Не чак толкова добре, че да яздя чак дотам — застрахова се Серторий, за когото не беше трудно да предугади следващите думи на Марий.

— Тогава намери трима души, които да не се оплакват от същото, и ги прати назад с това — заръча той и извади пред себе си восъчна таблица.

— Ще препратиш обоза по Вия Касия до Флоренция, после по Вия Ания до Бонония и най-накрая през прохода Монс Генава — в Галия — въздъхна облекчено Сула.

— Нищо чудно да ни дотрябват греди и болтчета, че и машинария — замисли се Марий. Натисна с юмрука си върху восъка, така че да се отбележи ясно личният му печат и затвори сгъваемата таблица. — Дръж — подаде я той на Серторий. — И да се увериш, че е завързана както трябва и запечатана повторно. Не ми се ще разни любопитковци да си пъхат носа, където не им е работа. Трябва да бъде връчена лично на Маний Аквилий, разбрано?

Серторий кимна и излезе от палатката.

— Колкото до нашата армия, ще й намерим малко работа по пътя — обясни Марий на Сула. — Прати землемерите напред. Може и да не построим истински път, но и тази пътека ще разширим колкото ни трябва.

В Лигурия, както и навсякъде другаде, където от баири почти не остава място за обработваеми земи, жителите се занимаваха със скотовъдство, отдаваха се на разбойничество и пиратство, или, подобно на Публий Вагиений, се записваха в съюзническите легиони или в наемната конница. Всеки път, когато Марий се озовеше в някое крайморско село и решеше, че корабите и лодките, закотвени на брега, подхождат повече на пирати, отколкото на мирни рибари, той заповядваше и кораби, и къщи да се изгарят, оставяше жените, старците и децата да се скитат под открито небе, а мъжете впрягаше на работа да строят път. Междувременно идваха сведения от Араузио, Валенция и Виен, дори от Лугдунум, които повтаряха все едно и също — до края на годината не се очертава никакъв сблъсък на римляните с германите.

В началото на юни, след четири месеца поход, Марий изведе легионите си в широката крайбрежна равнина, откъдето започваше Трансалпийска Галия. Богатата и заселена област между Арелат и Аква Секстия му се стори подходяща за разполагане на легионите, които си построиха лагер в съседство с град Гланум, южно от река Друенция. И един факт, достоен за отбелязване: обозът беше дошъл по-бързо от основните части, след като целият път му беше отнел само три месеца и половина.

Марий избра местоположението на бъдещия си лагер след изключително внимателно изследване на околността. Наоколо нямаше никакви обработваеми земи, лагерът щеше да се издига върху голям хълм, завършващ от три страни със стръмни, скалисти склонове. На билото на хълма бликаха няколко извора, а четвъртата страна не беше нито твърде стръмна, нито твърде тясна, за да попречи на намиращата се в лагера войска да маневрира достатъчно бързо.

— Тук ще прекараме дълги месеци — рече той и кимна доволно. — А сега да превърнем мястото в един нов Каркасон.

Нито Сула, нито Маний Аквилий си позволиха коментар, обади се само Серторий, който още не се бе научил да се въздържа от забележки:

— Мислиш ли, че е нужно? Ако смяташ да се задържим по тези места толкова дълго, защо просто не разквартируваме войските в Арелат или Гланум? И защо да стоим точно тук? Не е ли по-добре сами да потърсим германите и да ги ударим, преди да са дошли толкова близо до Италия?

— Виж, млади Серторий — тръгна да му обяснява Марий, — по всичко изглежда, че германите са се разделили и са се пръснали на всички посоки. Кимврите, които допреди месеци следваха течението на Родан, изведнъж са си променили решението и са извили — да приемем, че с цел да стигнат до Испания, — към далечните краища на Цебена, право през земите на Арверните. Тевтоните и тигурините са напуснали земите на хедуите и са отишли да се заселят в земите на белгите. Така поне твърдят източниците ми на информация. В действителност мисля, че никой не може да предполага какво възнамеряват да правят в бъдеще.

— Не можем ли по някакъв начин да научим по-добре какви са им плановете? — попита Серторий.

— Как да стане това? — на свой ред го попита Марий. — Галите нямат никаква причина изведнъж да ни заобикнат и да започнат да ни носят сведения. Това, че все пак са ни пратили някоя и друга вест, аз си го обяснявам просто с нежеланието им да търпят германите насред земите си. Само в едно можем да сме сигурни: че когато германите стигнат Пиренеите, те неминуемо ще се обърнат назад. От германска гледна точка най-лесна цел би се оказала Италия. Затова и ние ще останем тук, Квинт Серторий, и ще чакаме германите да се появят. Не ме е грижа, ако ще да чакаме и години.

— Ако наистина чакаме години, Гай Марий, войниците ни ще се разхайтят, а теб ще свалят от върховното командване — напомни му Маний Аквилий.

— Войниците ни въобще няма да се разхайтят, защото смятам да ги накарам да работят — възрази му Марий. — Командвам почти четиридесет хиляди пролетарии, на които плаща държавата. Държавата е собственик на оръжието им, държавата ги храни. Когато те напуснат армията, ще се погрижа пак държавата да осигури старините им. Но докато служат в държавната армия, моите войници ще са в качеството на най-обикновени държавни служители. Като консул аз представлявам държавата. Ето защо те са мои наемни служители. При това ми струват доста пари. Ако това, което очакваме в замяна от тяхна страна, е просто да си клатят краката и да чакат да им се представи случай да се бият, можем да си представим каква гигантска цена има да плащаме за спечелването на това евентуално сражение. — Веждите на Марий се бяха разиграли яростно върху челото му. — Но моите легионери не са подписвали договор, за да си клатят краката, докато не дойде време да се бият, а са се записали в армията, за да служат на държавата, независимо какво иска тя от тях. Щом като държавата им плаща, те трябва да работят за нея. И тъкмо това ще правят. Ще работят! Тази година те ще поправят Вия Домиция в отсечката от Немавз до Оцелум. Догодина ще прокопаят плавателен канал от морето до Родан, при Арелат.

Всички го гледаха с удивление, но известно време никой не се осмели да обели дума.

Най-накрая Сула тихичко подсвирна.

— Но на войника му се плаща да се бие!

— Ако си е купил оръжието и екипировката със собствени пари и ако чака от държавата само да го храни за времето на похода, то естествено всеки римски войник ще може сам да реши как да си прекарва времето. Но това не важи за моите легионери. Щом като няма срещу кого да се бият, ще работят по обществените строежи. Ако не друго, то така поне няма да забравят, че са длъжни да служат на държавата по същия начин, по който наемният служител служи на работодателя си. Така ще си знаят мястото!

— Ами ние? — сети се да попита Сула. — Да не смяташ нас да ни превърнеш в инженери?

— А защо не? — рече Марий.

— Първо, защото аз самият не съм на държавна служба — Сула се опитваше думите му да прозвучат шеговито. — Аз дарявам доброволно времето си на държавата, както и всички останали легати и трибуни.

Марий го изгледа изпитателно.

— Можеш да ми вярваш, Луций Корнелий, това е дар, който високо ценя.

И след тези му думи темата трябваше да се смени.

 

 

И все пак Сула си тръгна от палатката на главнокомандващия недоволен. Излизаше, че ги превръщат в наемни служители на държавата! Що се отнася до войниците, това можеше и да има своите основания, но както самият той беше отбелязал, трибуните и легатите бяха съвсем различен сорт хора. Марий добре знаеше, че е така, затова и избяга от въпроса на Сула. Но това, което остана недоизказано на глас, сякаш продължи да витае из въздуха. Това, което трибуните и легатите можеха да очакват като възнаграждение за службата си, все още беше в ръцете на германите. Никой не можеше да каже каква плячка ще им бъде отнета и дали изобщо ще има плячка. Разпродажбата на пленниците като роби си оставаше право единствено на пълководеца; легатите, трибуните, центурионите, войниците, никой не можеше да сложи ръка върху тях. А у Сула се загнездваше чувството, че след тази война, която не се виждаше още кога ще започне, камо ли кога ще свърши, римляните щяха да се радват само на пленници.

Дългото, уморително пътуване до Родан никак не му се беше понравило. За разлика от него Квинт Серторий се държеше като хрътка, вързана на каишка, която души земята и върти неспокойно опашка, очаквайки удоволствието от всяка нова задача, която му се постави. Вече се беше научил да използва тъй наречената грома, инструмента на землемера; захванал се бе да чиракува при инженерите, които знаеха как да се оправят с прииждащи реки, със срутени мостове, със земни свличания и какво ли още не; от време на време повеждаше една-две центурии войници да прочисти някое скрито местенце от пирати и разбойници, друг път му даваха да командва заловените бандити, които се потяха да строят път; случваше се дори да излиза на най-предните линии заедно със съгледвачите, а неизвестно как, но му оставаше и време да се занимава със странични дейности — така например излекува счупеното крило на младо орле, което от тогава не престана да го навестява. Да, нямаше работа, от която Квинт Серторий да избяга. Ако не по друго, то само по това страничният наблюдател можеше да открие връзката му с Гай Марий.

Но Сула копнееше за нещо драматично. Сега, когато беше придобил повече опит и можеше да си позволи да изследва сам себе си, той си казваше, че за един сенатор подобна слабост към елементарното насилие е по-скоро недостатък, но пък и той беше все още на тридесет и шест и не мислеше, че ще му е по силите да се лиши напълно от цяла една черта от характера си. Докато не му се бе наложило да пропътува тези ужасяващи километри по Вия Емилия Скаври и нататък през Крайморските Алпи, Сула постоянно си беше повтарял, че военната кариера му се нрави. За него това беше дейност, изпълнена с изпитания и предизвикателства, независимо дали става дума да се разгроми една чужда армия, или да се съгради една нова Африка. Но да се строят пътища и да се копаят канали? Не беше дошъл в Трансалпийска Галия, за да върши черната работа на Рим! Затова и останалите нямаше защо да разчитат на съдействието му!

А в края на есента щяха да се проведат нови избори за консул и Марий щеше да бъде сменен от някой свой недоброжелател. Какъв спомен щеше да остави той от второто си консулство? Един прекрасно построен път, който обаче ще носи чуждо име. Как можеше началникът му да стои спокоен, да гледа без безпокойство в бъдещето? Дори не си беше направил труда да отговори на Аквилий, когато той му спомена за задаващите се нови избори. Какво ли замисляше тази лисица? Защо не се тревожеше от бъдещето?

Но изведнъж Сула забрави всички тези въпроси, въртящи се в главата му като следствие от обидата, която смяташе, че са му нанесли, защото погледът му забеляза нечие ново лице. Нова билка, нов късмет. Задаваше се скромно забавление, което щеше да го разсее.

Пред палатката, където се хранеха висшите офицери, разговаряха двама мъже. Или поне така би си казал страничният наблюдател, който не би им обърнал особено внимание. Но за Сула този разговор не беше случаен и той можеше да се превърне в прелюдия на един чудесен фарс. По-високият от двамата беше Гай Юлий Цезар, а по-ниският — Гай Лузий, племенник (по сватовска линия, както навремето Марий не бе пропуснал да отбележи) на главнокомандващия.

„Дали може от пръв поглед да познаеш що за човек е този насреща ти?“ — питаше се мислено Сула, докато вървеше към двамата. Цезар явно не разбираше с кого си има работа, но отдалеч си личеше, че непознатият с нещо го плаши.

— О, Луций Корнелий! — изцвили от удоволствие Гай Лузий. — Тъкмо питах Гай Юлий дали не знае нещо за нощния живот в Арелат, ако изобщо има такъв. И дали не би желал да бъдем в една компания.

Хубавото издължено лице на Цезар излъчваше любезност и доброжелателство, но по многото странични и прикрити жестове Сула заключи, че шуреят му само гледа как да се отърве от досадника — погледът му се опитваше с усилие да се задържи върху този на Лузий, и все пак постоянно бягаше встрани, вътре в ботушите краката му нервно се свиваха, а пръстите му несъзнателно щракаха от нетърпение.

— Може би Луций Корнелий е по-осведомен от мен — хвана се за предоставилата му се сламка Цезар и по движението на краката му си пролича, че само след секунда смята да се обърне на другата страна.

— О, не, Гай Юлий, не си отивай! — опита се да го спре Лузий. — Колкото повече луди глави, толкова повече смях ще падне!

Толкова беше доволен от себе си, че чак се закикоти.

— Съжалявам, Гай Лузий, чака ме работа — откопчи се Цезар и се изгуби сред войниците.

Сула беше кажи-речи еднакъв ръст с Лузий, затова приятелски сложи ръка на рамото му и го притегли по-далеч от палатката.

Гай Лузий беше красив младеж. Очите му бяха зелени, криеха се от дълги мигли, гъстата му червена коса се спускаше над раменете му, веждите му бяха тъмни и изящно изписани, носът му бе дълъг, симетричен и счупен в горната си част като на някой грък. Сула го оприличи на един малък Аполон, но вече не се поддаваше на подобни изкушения.

Той с основание се съмняваше дали Марий изобщо е благоволил да се види с племенника си; не би му било присъщо. Понеже нямаше как да откаже на сестра си да вземе Гай Лузий на служба при себе си, консулът го беше назначил за военен трибун — тъй и тъй възрастта му беше подходяща. Но занапред би предпочел да се прави, че племенникът му изобщо не съществува. Поне докато младежът не привлечеше погледите върху себе си, по възможност с някое храбро деяние или проява на изключителни способности.

— Гай Лузий, ще ти дам един малък съвет — изрече Сула отсечено.

Клепачите с дългите мигли примижаха и младежът стеснително сведе поглед надолу.

— Ще ти бъда благодарен за всякакъв съвет, Луций Корнелий.

— Пристигна тук вчера, нали? Дошъл си сам от Рим — започна Сула.

Лузий го прекъсна:

— Не от Рим, Луций Корнелий. От Ферентинум. Чичо ми Гай Марий ми даде изрично разрешение да остана във Ферентинум, понеже майка ми беше болна.

„Аха! — каза си Сула. — Това обяснява до голяма степен защо Марий се държи толкова хладно с нежелания си племенник! Колко би му било неприятно да чуе от устата на закъснелия подобно извинение, след като в цялата армия няма да се намери друг да го използва!“

— Чичо ми още не ме е повикал при себе си — седна да се жалва Лузий. — Кога ще мога да го видя?

— Не и преди той лично да те извика, което много се съмнявам дали някога ще стори. Докато не покажеш, че си с нещо способен, за чичо си ти си просто една тежест в повече. И то ако не за друго, заради това, че си поискал да ти се дадат привилегии още преди походът да е започнал — имал си нахалството да закъснееш толкова време.

— Но майка ми беше болна! — възмутено протестира Лузий.

— Ние всички си имаме майки, Гай Лузий, или поне някога сме имали. Много от нас са били принудени да тръгнат на война, когато и техните майки са били болни. Много от нас е трябвало да научат, че майките им са умрели, докато синовете са се сражавали на хиляди километри от дома. А и останалите са достатъчно дълбоко привързани към своите, за да чувстват болезнено отсъствието им в продължение на дълги години. Но това, че майката на един войник е болна, не се счита за оправдание той да отложи своеволно военната си служба. Предполагам вече си казал на другарите си в палатката защо си се забавил?

— Да — отговори Лузий, когото това посрещане удивляваше все повече и повече.

— Много жалко. Най-добре би било, ако си беше замълчал, нека останалите сами си блъскат главата да отгатват. Сега нито ще си помислят с добро за теб, нито за чичо ти, че е допуснал такова своеволие — и той много добре го знае. Но кръвта вода не става и човек е склонен да прощава на близките си — намръщи се Сула. — Тъй или иначе, не това исках да ти кажа. Тук е армията на Гай Марий, а не на Сципион Африкански, ако разбираш какво имам предвид.

— Представа си нямам — отговори му напълно искрено Лузий.

— Катон Цензор обвинил навремето Сципион Африкански, че позволява в армията му да цари нравствен упадък. Е, трябва да знаеш, че Гай Марий много повече прилича на Катон Цензор, отколкото на Сципион Африкански. Сега разбираш ли какво искам да ти кажа?

— Не — отново отвърна Лузий, но видимо побледня.

— А пък аз мисля, че да — усмихна се зловещо Сула и показа характерните си кучешки зъби. — Ти изпитваш повече влечение към хубавите млади мъже, отколкото към хубавите млади жени, нали така? Не мога да те обвиня в женственост, но ако продължаваш да правиш мили очи на хора като Гай Юлий, който явно не си научил, че се пада шурей на чичо ти, както и на мен самия, ще трябва да знаеш, че те чака казанът. Римляните никак не ценят предпочитанията на човек към хора от същия пол. Нещо повече, подобни влечения се смятат, особено в легионите, като крайно нетърпим порок. Ако не беше така, навярно жените, живеещи в близост до военните лагери, нямаше да трупат толкова пари, а пък тези на враговете ни нямаше да бъдат изнасилвани толкова методично. Това поне трябва да го знаеш!

Лузий целият се беше свил, разкъсван между страха, че се намира пред някого много по-високопоставен от него, и желанието да се защити от явна несправедливост.

— Времената се менят — опита се да протестира той. — На подобно поведение отдавна вече не се гледа като на порок.

— Мисля, че имаш грешна представа в какво точно време си попаднал, Гай Лузий. Навярно това се дължи на твоето собствено вътрешно желание нещата да бъдат различни от това, което са. Сигурно досега си живял в среда на такива като теб, които също имат грешна представа за времето, в което живеят. Навярно често сте се събирали да обсъждате положението си и все отнякъде сте изнамирали някой текст, някоя мисъл, че сте в правото си. Но аз мога да те уверя — каза Сула с напълно сериозен тон, — че колкото по-добре опознаеш света, в който си имал късмета да се родиш, толкова повече ще се уверяваш как жестоко си се заблуждавал. А никъде другаде предпочитанията към хора от същия пол не са по-малко толерирани, отколкото в армията на Гай Марий. Научи ли за твоята малка тайна, Гай Марий ще бъде безмилостен с теб.

Лузий беше готов да заплаче. Беше вплел пръсти в жест на дълбока паника.

— Но така ще полудея! — изхленчи той.

— Няма, не се бой. Просто ще си наложиш дисциплина, ще бъдеш внимателен в отношенията си с другарите и възможно най-скоро ще научиш да улавяш сигналите, които хората от твоя сорт си подхвърлят един на друг. Аз лично не мога да ти кажа какви са те по простата причина, че не съм жертва на подобен порок, а и не съм се интересувал. Но ако си решил да постигнеш обществена кариера, Гай Лузий, искрено те съветвам да надвиеш, докато е време, своите слабости. Вярно, че като те гледам такъв млад, сигурно ще ти е трудно да се обуздаеш напълно. Но внимавай, внимавай да не сбъркаш с човека!

При тези си думи Сула се усмихна още веднъж, този път по-благосклонно на Гай Лузий и го остави сам.

За момент просто започна да се шляе безцелно насам-натам. Беше скръстил ръце безгрижно зад гърба си и едва-едва забелязваше движението около себе си. Легионите бяха инструктирани да построят временен лагер, нищо че по това време в провинцията не се беше чуло за никакви вражи сили; просто една римска армия не можеше да спре без закрилата на палисадите. Горе на хълма землемерите и инженерите вече правеха изчисления как да бъде разположен бъдещият постоянен лагер. Онези поделения, които не бяха нужни за издигането на временния лагер, бяха хванати да вършат подготвителните работи по укрепяването на хълма. Засега това се изразяваше в носене на дървен материал за греди, от които впоследствие щяха да бъдат построени стените, кулите, жилищните помещения. По долното течение на Родан горите бяха редки, понеже местността се обитаваше вече от няколко века — още от времето, когато гърците бяха основали Масилия, — и за това време гърци, римляни и попадналите под тяхното културно влияние гали бяха успели да усвоят огромен дял от земите си.

Армията се беше разположила на север от големите солени блата, които представляваха делтата на Родан, но се разпростираха и на запад, и на изток от коритото на реката. Типично беше за Марий да избере за своите легиони място, където те да не засегнат с нищо обработваеми земи, независимо от продължителността на престоя си.

— Няма никакъв смисъл излишно да настройваме против себе си онези, които трябва да считаме за свои съюзници — оправдаваше той своята политика пред Сула. — Освен това с тези петдесет хиляди гладни гърла повече, които доведохме на местното население, то ще има нужда от всичките си земи, за да ги изхрани.

Мариевите снабдители вече бяха хукнали по всички посоки да сключват контракти със стопаните в провинцията, а войниците вече строяха складове за зърно и провизии, в които да се побере достатъчно за изхранването на петдесет хиляди мъже в продължение на дванадесет месеца, когато ще дойде времето на следващата реколта. В огромния обоз Марий предвидливо беше включил всички онези необходими за преживяването на една армия неща, които от достоверни източници бе научил, че не ще може да намери в Трансалпийска Галия, а именно: солидни греди, борова смола, скрипци й въжета, инструменти, подемни кранове, вар и астрономически количества железни гвоздеи и пирони. В Популония и Пиза, двете пристанища, където се разтоварваха докарваните от остров Илва слитъци желязо, префектус фабрумът се беше погрижил да изкупи цялото налично количество метал и да го препрати по суша на Марий в случай, че инженерите му решат да леят стомана. В обоза бяха предвидили и такава възможност и сега римската армия разполагаше с наковални, тигели, чукове, брикети, изобщо всичко необходимо за устройването на една огромна ковачница и металолеярница. Вече войници бяха поели грижата да съберат достатъчно дървен материал за осигуряването на нужните за целта дървени въглища, защото без дървени въглища би било невъзможно да се постигне нужната температура за топенето на желязо, да не говорим за превръщането му в стомана.

Докато свърши с разходката си и се озове отново пред палатката на главнокомандващия, Сула вече бе решил, че му е дошло времето да действа. Защото той още преди седмици беше изнамерил лек за скуката, която го обхващаше при това бездействие, и знаеше как да я замени с наистина драматични преживявания, тъкмо по вкуса му. Всъщност идеята се беше родила в главата му още в Рим, но истински смисъл тя доби по време на безкрайното пътуване покрай морския бряг. Сега вече можеше да се помисли за нейното реализиране. Да, време беше да говори с Гай Марий.

Великият мъж беше сам и се беше заел с писане.

— Гай Марий, чудех се дали можеш да ми отделиш малко време. Какво ще кажеш двамата да се поразходим? — рече Сула и застана на входа на палатката, като умишлено задържа коженото платнище, без да го пуска. На фона на ярката слънчева светлина навън силуетът му се беше обвил в своеобразна златиста аура. Стоеше гологлав и ясно се открояваха дългите му, гъсти къдрици, спускащи се до раменете.

Марий повдигна глава и видяното никак не го очарова, поради което отсече:

— Косата ти плаче за подстрижка. Още някой сантиметър и ще заприличаш на танцьорка!

— Колко странно! — учуди се Сула, без да помръдва от мястото си.

— Бих го нарекъл разпуснатост — каза Марий.

— Не, странното е, че вече няколко месеца не ти е направило впечатление, че си пускам коса, а го забелязваш тъкмо когато смятах да ти говоря за това. Дори да не си се научил да четеш мисли, Гай Марий, мисля, че си развил невероятна способност да мислиш като хората, с които работиш.

— И си започнал да говориш като някоя танцьорка — никак не се трогна Марий. — Защо искаш да се разхождаме?

— Защото имам да ти разправям поверителни неща, а тук и стените имат уши, тъй да се каже. Ако излезем да се разходим, никой не би могъл да чуе за какво си говорим.

Марий не чака повече да го подканят; веднага остави писеца на масата и нави на руло листа, върху който пишеше.

— Мисля, че и аз обичам повече да се разхождам, отколкото да пиша — рече той и стана от стола си.

Двамата се запътиха с бърза крачка вън от лагера, без да говорят и без да усещат всички любопитни погледи, които ги проследяваха. Войници, центуриони и кадети — за изминалите три години служба при Гай Марий и Луций Корнелий Сула всички се бяха научили отдалеч да познават, щом началниците им замислят нещо сериозно. И сега двамата мъже им подсказваха, че наистина се задават новости.

Вече притъмняваше, така че нямаше за кога да се катерят към върха на хълма, затова двамата се спряха веднага щом решиха, че вятърът не може да отнесе думите им до ушите на войниците в лагера.

— Е, казвай какво има — сръчка Марий баджанака си.

— Започнах да си пускам коса още в Рим — обясни Сула.

— Досега не ми беше правило впечатление. Предполагам, че косата ти има нещо общо с онова, което щеше да ми съобщаваш?

— Искам да заприличам на гал — тържествено обяви той.

Марий го изгледа изпитателно.

— О-хо! Продължавай, продължавай, Луций Корнелий!

— Най-слабият пункт в цялата ни тактика срещу германите се състои в това, че не разполагаме с абсолютно никакво разузнаване — започна Сула. — От самото начало, когато тавриските ни пратиха своята молба за помощ и ние научихме за тези мигриращи германи, ние практически стоим с вързани ръце, защото не знаем абсолютно нищо за враговете си. Нито знаем що за хора са, нито откъде идват, нито какви богове почитат, нито защо са напуснали родните си места, нито какво обществено устройство познават, нито как се управляват. И най-важното: не можем да разберем защо всеки път разгромяват армията ни, но упорито отказват да нахлуят в Италия, докато преди векове не бихме могли да спрем Ханибал и Пир да го сторят, ако ще и да им изправехме милион бойни слонове насреща.

Погледът му не беше обърнат към Марий, ами точно на деветдесет градуса встрани. Последните лъчи на слънцето се отразяваха в очите му и изпълваха Марий с непознато страхопочитание; и преди, макар и много рядко, му се беше случвало изведнъж да се сблъска с тази спотайвана черта от характера на Сула, а именно способността му да надраства смъртните, да се превръща пред очите на събеседника си в безсмъртно същество. И все пак в такива случаи той не можеше да бъде наречен и бог, просто придобиваше контурите на непознато божествено създание, различно от човека. Сега, с тези слънчеви лъчи, които, сякаш светеха през очите му, това качество на Сула само се подсилваше.

— Продължавай — направи жест Марий.

И Сула продължи:

— Преди да тръгнем от Рим, си купих двама нови роби. Взех ги със себе си и в момента са при мен. Единият е гал от племето на карнутите, племето, което държи под контрол цялата келтска религия. Техните са странни вярвания: галите вярват, че дърветата са живи същества, че притежават дух, сянка или знам ли и аз какво. Трудно е мисленето им да се преведе на латински, защото ние разсъждаваме според други правила. Другият е герман от племето на кимврите, пленен при Норикум, преди Карбон да бъде разбит. Двамата ги държа изолирани един от друг. Никой от тях дори не подозира за съществуването на другия.

— И не можа ли да измъкнеш от кимвриеца някаква информация за германите? — попита Марий.

— Нито дума. През цялото време той продължава да твърди, че не знае кои са и откъде идват. Направих някои разследвания и открих, че пълното незнание е характерно за всички германски пленници, макар че, вярно е, те не са особено многобройни. Разбира се, може и да съм бил подлъган, защото се съмнявам някой римлянин да се е заинтересувал от миналото на робите си. Когато купувах своя германец, целта ми беше да извлека от него някакви сведения за народа му, но когато се уверих, че няма да изкопча нищо от него — между другото не виждам какъв смисъл би имало да подлагам на изтезания човек едър и здрав като бик, — ми хрумна по-добра идея. Обикновено, Гай Марий, сведенията достигат до нас през втора ръка. А за целите ни това не е достатъчно.

— Така си е — съгласи се Марий, който вече ясно разбираше накъде бие Сула, но нямаше желание да го кара да бърза с обясненията си.

— Затова си казах, че ако в най-близко бъдеще не се очертава нова война с германите, най-добре би било сами да се опитаме да научим нещо за тях. И двамата ми роби вече от години слугуват в Рим, така че са научили латински. Е, вярно, че германецът го говори твърде зле, но все пак… Това, което ми се стори доста интригуващо, е, че навътре в Дългокоса Галия, щом се отдалечиш от бреговете на Вътрешно море, вторият език на галите бил не гръцкият, а латинският! Е, това далеч не значи, че галите си разменят латински сентенции, но все пак с годините на активни контакти между хедуите и нас, независимо дали под формата на война или търговия, сред галите започнали да се срещат и хора, които знаят някоя и друга думичка латински, все такива, които могат да четат и пишат. И понеже келтите нямат своя писменост, въпросните люде четат и пишат на латински. А не на гръцки. Не е ли впечатляващо? Ние дотолкова сме свикнали да мислим, че международният език в целия свят е гръцкият, че да открием как цяла една страна предпочита латинския, ни се струва направо забележително!

— Без да съм нито учен, нито философ, Луций Корнелий, трябва да си призная, че подобен факт не може да ме развълнува особено — усмихна се някак вяло Марий. — Но затова пък бих се развълнувал истински, ако науча нещо повече за германите.

Сула вдигна ръце, сякаш се предаваше пред подобна логика, и по лицето му се изписа подигравателна гримаса.

— Така да бъде, Гай Марий! Много добре. В продължение на близо пет месеца съм се захванал да изучавам езика на карнутите, които населяват централната част на Дългокоса Галия, както и езика на кимврите. Учителят ми по карнутски е много по-ентусиазиран при мисълта да ме ограмоти, отколкото този по германски, но пък и той не е за изхвърляне. — Сула се спря насред думите си и се умисли, сякаш недоволен от изказването си. — Може би впечатлението, с което съм останал, че германецът е по-неинтелигентен, няма да се окаже напълно вярно. Нищо чудно при човека шокът от преминаването от едно културно равнище на друго да се е отразил много по-болезнено, отколкото при гала. Просто той е свикнал да мисли по съвсем различен начин. Но пък самият факт, че е бил пленен в сражение, което неговите хора са спечелили, навярно е свидетелство, че си имаме работа с глупав германец.

— Луций Корнелий, търпението ми не е безпределно — напомни му Марий, по-скоро отчаяно, отколкото троснато. — Да не би да искаш да ми докажеш, че от всички перипатетици ти си най-перипатетичният!

— Моите извинения — захили се Сула и се обърна този път да погледне Марий в очите. Блясъкът в очите му беше изгаснал и Сула отново беше придобил вида си на смъртен.

— С моята коса, кожа и очи — обясни той накратко — спокойно бих могъл да мина за такъв. Именно затова възнамерявам да се превърна в гал и да отида до области, където никога преди не е стъпвал римски крак. Най-вече смятам да проследя германите по техния път към Испания. Доколкото разбирам, натам са се насочили именно кимврите, но навярно ще ги последват и другите племена. Вече знам достатъчно кимврийски, колкото да ги разбирам какво говорят, именно затова смятам да насоча вниманието си към кимврите. — Сула прихна да се смее. — В действителност косата ми би трябвало да бъде значително по-дълга от тази на танцьорките, но засега и толкова стига. Ако някой се заинтересува защо е толкова къса, ще гледам да му обясня, че съм прихванал някаква болест на скалпа и е трябвало да се обръсна гола глава. За щастие косите ми растели бързо.

Сула се умълча. В продължение на няколко мига Марий не посмя да отвори уста, само стъпи на един пън, подпря лакът върху коляното си и глава върху лакътя. Истината беше, че просто не му идваше наум какво да каже. От месеци беше живял с постоянното притеснение, че някой ден на Луций Корнелий ще му омръзне от скуката в лагера и ще хукне към Рим, а ето, че през цялото това време същият този Луций Корнелий търпеливо бе разработвал свой план, как да се избави от скуката, без да изоставя началника си. И то какъв план! Какъв човек беше този Сула, наистина! Доколкото се знаеше, първият шпионин на света бил Одисей, който се преоблякъл като неизвестен троянец и се промъкнал през стените на Илион, за да се добере до някакви сведения. Един от най-любимите на учители и ученици спорове се отнасяше до това, дали Калхас е „пропял“ пред ахейците, защото му било омръзнало от троянците, или на свой ред е искал да шпионира в полза на цар Приам, или му е било заръчано да всее раздор сред гръцките царе.

И Одисей е бил червенокос. И Одисей е произлизал от славен род. И все пак имаше нещо, което не позволяваше на Марий да отъждествява Сула с един съвременен Одисей. Сула беше сам себе си, истински и завършен. Както и планът му. Това, което беше повече от ясно, бе, че той не се страхува изобщо от възможните последици. Подхождаше към тази необикновена мисия по съвсем делови начин, сякаш се смяташе за недосегаем. С други думи, разсъждаваше като истински римски аристократ. Дори не си представяше, че може и да се провали, защото знаеше, че превъзхожда всички останали.

След минута-две Марий се надигна от позата си на мислител и като си пое дъх, попита:

— Наистина ли мислиш, че ще успееш, Луций Корнелий? Ако е така, то ти си най-истинският римлянин, когото някога съм срещал! Не мога да изразя възхищението си от теб! Планът ти е наистина блестящ. Но за да го изпълниш, ще ти трябва да се разделиш и с последната черта на римския си характер, а съм сигурен, че това няма да се удаде на никого от нас. Културните ни окови са прекалено здрави, за да ги разчупим. А дори да го сторим, по ръцете и краката ни винаги ще останат белези. През цялото време ще се страхуваш да не се издадеш.

Сула вдигна вежда; ъгълчетата на устата му провиснаха.

— О, Гай Марий, та аз цял живот съм живял в лъжа и досега нито веднъж не съм се изпуснал!

— Дори и в момента?

— Дори и в момента.

Двамата се обърнаха към лагера и тръгнаха да се връщат.

— Сам ли възнамеряваш да тръгнеш, Луций Корнелий? — заинтересува се Марий. — Не смяташ ли, че ще е добра идея някой да те придружи? Ами ако ти се наложи спешно да ми пратиш вест, а нещо те задържи? Няма ли да ти бъде от помощ другар, играещ ролята на огледало, в което да се наблюдаваш доколко добре играеш ролята си? По същия начин, по който и той ще се оглежда в теб?

— И аз си мислех за това — рече Сула, — и изборът ми се спря на Квинт Серторий.

Първоначално Марий грейна от радост и гордост, но само след миг помръкна.

— Той е много смугъл. Никога няма да мине за гал, да не говорим за германец.

— Вярно е. Но може да го издокараме на грък с келтиберийска кръв в жилите. — Сула се покашля. — Всъщност, когато тръгвахме от Рим, му дадох и на него един роб. Келтибериец от племето на илергетите. Още не съм казал на Квинт Серторий точно какво съм си наумил, но му заръчах да научи езика на роба си.

Марий го зяпна.

— Наистина си се подготвил. Е, имаш съгласието ми.

— Значи мога да взема Квинт Серторий със себе си?

— О, да. Макар че продължавам да мисля, че е твърде тъмен. Чудя се дали това няма да ти навреди повече, отколкото да ти помогне.

— Не, всичко ще бъде наред. Квинт Серторий ще бъде от изключително значение за успеха ми, а ако бъдещето не ме опровергае, тъмните му коси могат да се окажат още един коз в наша полза. Разбираш ли, в Квинт Серторий се таи някаква животинска магия, а към подобни хора варварите винаги са се отнасяли със страхопочитание. Тъмната му кожа само ще допълни впечатлението за шаманските му способности.

— Животинска магия? Какво по-точно имаш предвид?

— Квинт Серторий е способен да привиква при себе си дивите зверове. Забелязах го още в Африка, когато той просто подсвирна на един пустинен леопард и за кратко време го направи свой другар. Започнах да обмислям ролята му в своята мисия обаче едва наскоро, когато го видях как излекува и привърза към себе си едно орле, без обаче да му отнема естествения нагон към свободата и дивото. Сега орлето си живее, както са живели и родителите му, но продължава да посещава Квинт Серторий и да му изразява приятелството си. Каца на ръката му и го целува. Войниците силно го почитат. За тях това е щастливо предзнаменование.

— Знам — кимна Марий. — Орелът е символът на всеки легион, а Квинт Серторий само е доказал връзката между едното и другото.

Двамата се загледаха по посока на шестте сребърни орли, забити в земята на своите сребърни пръчки и окичени с крони, фалери, медали и торкове. Пред тях беше сложен триножник, в който постоянно гореше огън, наоколо пазеха стражи, а всяка вечер по залез-слънце, докато четеше своите молитви, специален жрец в тога криеше лицето си в гънките на дрехата си и хвърляше тамян върху въглищата в триножника.

— В какво се състои по-точно смисълът на животинската магия? — попита Марий.

— Галите са твърде суеверни и вярват в духове, които населяват всички живи твари. Доколкото разбирам, същото е характерно и за кимврите. Квинт Серторий ще се направи на шаман, който произхожда от далечно испанско племе. Така дори народите, населяващи земите около Пиренеите, няма да могат да го разобличат, че не е ибериец.

— Кога смяташ да тръгнете?

— Твърде скоро. Но предпочитам ти да съобщиш за намеренията ми на Квинт Серторий — помоли Сула. — Той ще иска да дойде с мен, но до такава степен ти е предан, че току-виж отказал да те остави. Ако обаче му кажеш ти, ще бъде съвсем друго. — Сула силно изсумтя. — Но никой не трябва да научи. Никой!

— И аз съм на същото мнение — отново се съгласи Марий. — Все пак остават тримата роби, които знаят поне малко, щом са ви давали уроци. Искаш ли да ги продам от твое име и да ги пратя някъде отвъд морето?

— Защо да създаваме излишни усложнения? — изненада се Сула. — Мислех да ги убия.

— Прекрасна идея. Но така ще изгубиш парите от евентуалната сделка.

— Не са цяло състояние, та да плача за тях. Приеми го като моя личен дял за успеха на войната ни срещу германите — пошегува се той.

— Ще ги убия веднага щом тръгнете.

Но Сула поклати глава.

— Не, сам ще си свърша мръсната работа. И то още сега. Вече са ме научили мен и Квинт Серторий на всичко, което могат. Утре ще ги пратя в Масилия да ми свършат уж някаква работа. — Той се протегна и блажено се прозя. — Много съм добър с лъка и стрелите, Гай Марий. А солените блата са доста пусто място. Всички ще приемат, че робите ми са избягали. Дори и Квинт Серторий.

„Ако става дума за мен, аз съм човек, родил се ниско до земята — каза си Марий при тези му думи. — Нямам нищо против убийството на хора, дори когато е извършено толкова хладнокръвно. Убийството е част от живота, такъв какъвто го познаваме, и никой бог не би го счел за обида. Но все пак Сула е от стар патрициански род. Родил се е високо в небесата. У него има поне зрънце божественост и виж го с каква лекота е готов да погуби човешкия живот.“ Неусетно се замисли върху предсказанието на Марта Сирийката. „Римлянин, много по-велик от мен самия, който ще се казва Гай, но ще бъде Юлий, а не Марий…“ Това ли беше нужно, за да се достигне истинското величие? Патрицианската кръв, която да те доближи до боговете?