Колийн Маккълоу
Пръв сред римляните (29)

Колкото и да изглеждаше необяснимо, не щеш ли дебелоглавият глупак Квинт Сервилий Цепион изведнъж си възвърна донякъде забравеното си отпреди месеци добро настроение и когато на другия ден Кота прекоси реката, за да се яви в лагера му, посрещна го, готов да се вслуша в думите му.

— Откъде това весело настроение, Квинт Сервилий — зачуди се Кота.

— Току-що получих писмо от Смирна — обясни му Цепион. — Чаках го в продължение на месеци.

Но какво точно ще да е било това писмо, не беше съдено на Кота да научи, защото Цепион веднага мина по въпроса:

— Добре, още утре ще се прехвърля на източния бряг на реката. Ето къде — посочи върху картата си с помощта на изящната си показалка от слонова кост, завършваща със златно орле на върха — да се знае колко високо му е положението; Цепион така и не беше благоволил да се срещне лично с Малий Максим.

— Не би ли било по-добре да пресечете реката на юг от Араузио? — прокрадна се съмнение в гласа на Кота.

— В никакъв случай! — отсече Цепион. — Ако пресека от север, ще бъда по-близо до германите.

Останал верен на думата си, още призори на другия ден той разпореди лагерът да бъде вдигнат и легионите му се насочиха на север — целта им беше римско укрепено селище, отстоящо на около тридесет километра от укрепения лагер на Малий Максим и само на петнайсетина от мястото, където Аврелий се беше разположил с конницата.

Кота и петимата му колеги — сенатори също тръгнаха на север, възнамерявайки да стигнат в лагера на Аврелий преди германските парламентьори. По пътя се засякоха с Цепион, който вече се беше прехвърлил на източния бряг заедно с по-голямата част от армията си. Но каква беше изненадата им, когато им стана ясно, че Цепион се готви да построи нов, здраво укрепен лагер на мястото, където беше пресякъл Родан. Уви, и шестимата сенатори се изпълниха с лоши предчувствия.

— Ох, Квинт Сервилий, Квинт Сервилий, не можеш да останеш тук! — вдигна отчаяно ръце Кота, щом шестимата делегати спряха конете си пред мястото на бъдещия лагер. Наоколо стотици римски легионери трескаво копаеха ровове и издигаха насипи.

— И защо не? — вдигна учудено вежди той.

— Защото само на тридесет километра вече има лагер — достатъчно голям, че да побере и твоите легиони при останалите десет, които те чакат! Там трябва да отидеш, Квинт Сервилий! Не стой тук. Твърде отдалечен си от армията на Гней Малий; дори Аврелий с конницата е много на север, за да може да ти се притече на помощ, ако се наложи. Така все едно си сам. Моля те, Квинт Сервилий, умолявам те! Ако толкова държиш да пренощуваш тук, вдигни само някоя палисада и това е. Утре сутринта ще тръгнеш на юг, където те чака Гней Малий — опитваше се с тревожния си глас да му внуши малко разум Кота.

— Казах, че ще пресека реката — тросна му се Цепион, — но не съм ти давал никаква сметка какво точно възнамерявам да правя, щом я пресека! Разполагам със седем легиона, всички войници в тях прекрасно обучени, придобили опит на истински бойци. Не само това, ами те са хора със собственост, истински римски воини! Сериозно ли мислиш, че ще се съглася да споделям един и същи лагер с измета на Рим и Лациум? С разни изполичари и наемни работници, които дори не могат да четат и пишат? Марк Аврелий, трябва да знаеш, че по-скоро бих умрял, отколкото да допусна подобно нещо!

— Ако продължаваш в този дух, нищо чудно в скоро време наистина да си мъртъв! — изгледа го огорчено Кота.

— Не и аз, не и моята прекрасна армия — едва не започна да се тупа по гърдите Цепион. — Сега съм на тридесет километра на север от Гней Малий и презряната му паплач. Което означава, че пръв ще посрещна германите. Ще ги разбия на пух и прах, Марк Аврелий, помни ми думата! Дори Цял милион варвари не могат да надвият на седем легиона истински римски войници! Да не мислиш, че ще оставя на онзи загубен търговец Малий да си припише каквито и да било заслуги за нашата победа? Не! Квинт Сервилий Цепион ще ознаменува своя втори триумф по улиците на Рим и никой друг няма да му го оспорва! Малий може да гледа и да се учи.

Както си седеше на коня, Кота се приведе и го сграбчи за ръката.

— Квинт Сервилий — каза му той тихо на ухото, но навярно в целия си живот не бе говорил някому с толкова сериозен тон, — за последен път те моля, присъедини се към армията на Гней Малий! Кое означава повече за теб: победата на Рим или победата на римската аристокрация? Кого го е грижа кой е изковал победата, щом сме победили? Това тук не е гранична войничка с шепа скордиски, нито е наказателен поход срещу лузитаните! В момента се нуждаем от огромна и силна армия, която да победи могъщ враг, а твоите легиони са жизненоважни за тази армия! Войниците на Гней Малий не са имали достатъчно време да се обучат и да привикнат на войнишкия живот. Твоето присъствие между тях може само да им вдъхне увереност, съжителството с хората ти ще ги научи на пример. А този пример е необходим, защото можеш да имаш думата ми, че битка ще има! Усещам го дълбоко в себе си. Това, как са се държали германите в миналото, не е важно. Сега нещата са различни. Те вече са вкусили от кръвта ни и тя им е харесала. Напипали са слабите ни места и знаят къде и как да удрят. В момента Рим е под заплаха, Квинт Сервилий, не римската аристокрация! Но ако продължаваш да упорстваш в своето безумно поведение, мога да ти гарантирам, че с глупостта си наистина ще сринеш из основи положението на цялата римска аристокрация. В твоите ръце е едновременно съдбата на Рим и съдбата на класата, от която си произлязъл. Умолявам те да се вслушаш в гласа на разума! Ще се насочиш право към лагера на Гней Малий и ще се присъединиш към неговата армия.

Цепион смушка коня си и се освободи от хватката на Кота.

— Няма да го направя — отсече той. — Оставам тук.

И така, Кота и петимата му спътници продължиха на север към лагера на конницата, а Цепион се захвана с построяването на лагер, по-малък, но идентичен с този на Малий Максим, при това също на самия бряг на реката.

Сенаторите пристигнаха тъкмо навреме, защото скоро след изгрев-слънце на другия ден пред портите на Аврелиевия лагер се появиха германските парламентьори. Бяха петдесет души, всички на възраст между четиридесет и шестдесет години. Смаяният при вида им Кота си каза, че никога не е срещал такива грамадни люде — сред дошлите да преговарят нямаше нито един по-нисък от шест стъпки, а мнозина дори имаха по половин стъпка отгоре. Яздеха огромни, рунтави коне, които в очите на римляните бяха изключително зле гледани от стопаните си. Големите им копита се криеха под гъсти кичури косми, а очите им — под буйни гриви; всички бяха неоседлани, но ездачите им използваха юзди.

— Това коне ли са или бойни слонове? — не можа да се сдържи удивлението си Кота.

— Не всички са такива — успокои го Аврелий Скавър. — Повечето от войниците яздят най-обикновени галски коне — предполагам, че тези тук просто искат да ни вземат страха.

— Я погледни онзи юначага! — посочи Кота някакъв млад мъж, който навярно още не бе навършил тридесет. Тъкмо слизаше от коня си и с цялото си поведение излъчваше такава самоувереност, сякаш всички около него бяха просто жалки бълхи.

— Същински Ахил — на свой ред отбеляза Аврелий, но явно гледката не го стресна особено.

— Мислех, че германите ходят голи или само с по някое наметало — рече Кота, обръщайки внимание на кожените гащи, които носеха новодошлите.

— И аз така съм чувал, но това май важало само когато са си по родните места. Откакто обаче сме имали случай да се запознаем с тези тук, всички носят дълги гащи като галите.

Наистина, всички бяха обути в гащи, но никой не носеше риза или каквато и да е друга горна дреха. Вместо това мнозина си бяха окачили златни плочки на гърдите, а всички до един носеха провисени през рамо празните ножници на дългите си мечове. Явно обичаха златото, защото се бяха накичили с всевъзможни златни украшения: освен нагръдните им плочки, още орнаментите по шлемовете, ножниците и коланите им бяха от благородния метал, както и токите и всевъзможните им гривни и огърлия. Правеше обаче впечатление, че никой не носи типичния за келтите торк. Кота беше запленен от шлемовете им: във формата на обърнато гърне, но затова пък увенчани с великолепни рогове или птичи крила над ушите, или дори с кухи тръбички, в които са забучени птичи пера; други пък носеха метални украшения във формата на змийски или драконови глави или смразяващи кръвта птици и зверове, разтворили хищни усти.

Всички германи бяха гладко избръснати и имаха дълги коси — разпуснати или вързани на плитка, това сякаш беше униформата им; гърдите им бяха слабо окосмени, кожата им не беше розова като на келтите, а по-скоро бледозлатиста. Никой нямаше лунички, никой не беше червенокос. Очите на всички бяха светлосини, никъде не се виждаха хора със зелени или сивкави. Дори най-възрастните сред пратениците бяха с фигури на атлети — стегнати кореми, опънати мускули, никакви следи от мързелив и разпуснат живот; римляните нямаше откъде да знаят, че германите имат обичай да убиват всеки, започнал да старее.

Разговорите се водеха чрез Аврелиевите преводачи, повечето от които бяха от племената на хедуите или амбарите, но имаше и двама-трима германи, пленени от Карбон при Норикум, преди легионите му да са били изклани. Германските танове — както се наричаха вождовете им — искаха да им се отвори път през Трансалпийска Галия, защото смятали да се насочат към Испания. Първата фаза от преговорите се водеше от римска страна от самия Аврелий, облечен в пълна парадна униформа — сребърна броня, изваяна във формата на гърдите му, сребърен атически шлем, украсен с червено перо и двукатова поличка от ленти корава кожа, наречени птериги, върху морава туника. В качеството си на консуларен сенатор, си беше сложил пурпурно наметало, придържано на рамената на бронята, а пурпурният пояс, вързан на традиционния възел и опасан около бронята точно над талията беше знак, че е пълководец.

Кота само гледаше, загубил дар слово, обладан от страх, какъвто никога, дори и в пристъпите на най-дълбоко отчаяние, не си бе представял, че може да изпитва. Защото съзнаваше, може би по-добре от всички, че гледа ориста на Рим. В продължение на месеци тези непознати германски танове бяха смущавали съня му толкова настойчиво, че всяка сутрин се надигаше от леглото си със зачервени очи и мътно съзнание. Дори когато биваше в плен на други кошмари, германите се появяваха, яхнали огромните си коне, и го караха да подскача в съня си. Съгледвачите докладваха, че броят им е не по-малко от седемстотин и петдесет хиляди души, значи Рим имаше срещу себе си почти триста хиляди воини исполини. Както всеки друг бивш римски управник, така и Кота беше видял доста варвари през живота си — скордиски и япуди, саласи и карпетани; но досега не бе имал случай да се срещне с нещо подобно на германите. Всеки знаеше за галите, че са гиганти. Но в сравнение с германите те бяха дребни.

Най-големият му ужас обаче беше заради това, че Рим сам се обричаше на гибел, след като сред управляващите не се намираха достатъчно разумни хора, които поне да се опитат да заличат противоречията между съсловията. Как можеше Рим да се надява на победа, щом двама римски пълководци се инатяха и не желаеха да работят заедно за общата кауза. Щом тези, от които зависеше бъдещето на народа им, прекарваха времето си да се наричат един друг сноби и парвенюта и псуваха войниците си? Ако само Цепион и Малий Максим благоволяха да се сработят, Рим можеше да събере близо сто хиляди души войници. И ако им се вдъхнеше нужният кураж и решителност, ако се обучеха и се командваха от кадърни хора, може би имаха своите шансове.

Но сега Кота усещаше как стомахът му се преобръща и в главата му се набива една-единствена мисъл: „Пред себе си виждам тъжната съдба на Рим! Ние не можем да оцелеем под напора на тази русокоса лавина. Не бихме могли дори и да я нямаше — щяхме да се самоизядем.“

Най-накрая Аврелий прекъсна разговорите и двете страни се отделиха да се съвещават помежду си.

— Е, поне научихме някои неща за тях — обясни Аврелий Скавър на Кота и останалите петима сенатори. — Те самите не се наричат германи. Дори не се смятат за един народ, ами се делят на три отделни народа: едните се казват кимври, другите — тевтони, а третите представляват смес от различни по произход племена, които се присъединили преди години към скитащите кимври и тевтони — наричат се маркомани, херуски и тигурини; според германските ми преводачи по произход те били по-скоро келти, отколкото германи.

— Скитащи ли? — зачуди се Кота. — От колко време скитат?

— Като че ли те самите не знаят точно. Със сигурност от много години. Може би цяло едно поколение. Младокът, който толкова напомня на Ахил, е бил малко дете, когато кимврите, неговото племе, са се изселили от родните си места.

— Имат ли си цар? — попита Кота.

— Не, управлява ги съвет на племенните вождове, повечето от които са сега сред нас. Не можем да не забележим все пак, че на въпросния Ахил думата му се слуша все повече и повече в съвета и поддръжниците му са започнали да го наричат цар. Казва се Бойорикс и без никакво съмнение е най-войнолюбивият от всички първенци. Ако зависеше само от него, дори не би се стигнало до такива пазарлъци — ще ги пуснем ли да минат или не. Той вече е разбрал, че правото е на по-силния, и смята да продължи напред, без да се церемони с никого.

— Доста е млад, за да го наричат цар, значи е опасен. Съгласен съм, че ще ни създаде много неприятности — обади се Кота. — А кой е онзи мъж, ей там?

С глава той посочи един четиридесетгодишен германец, провесил бляскава златна плочка на гърдите си и сложил поне няколко килограма злато по ръцете си.

— Това е Тевтобод от тевтоните, главатар на главатарите. И на него започва да му се харесва да го наричат цар. Подобно на Бойорикс и той смята, че правото е на силния и че германите просто трябва да си продължат пътя на юг, без да питат нито Рим, нито когото и да било. Да ти кажа, братовчеде, преговорите не ми се нравят. Германските ми преводачи казват, че настроенията сред сънародниците им били доста по-различни от времето на Карбон — сдобили са се с повече увереност и вече гледат на нас с истинско презрение — задъвка устната си Аврелий Скавър. — Разбираш ли, те от доста време са живели сред хедуите и амбарите и са научили доста неща за Рим. Това, което са чули за нас, е успокоило всичките им страхове. Не само това, ами ако се изключи първото сражение, което им даде Луций Касий — пък и каква полза от победата му в крайна сметка — досега те са ни побеждавали винаги и навсякъде. В момента Бойорикс и Тевтобод се опитват да убедят останалите, че това, дето сме по-добре въоръжени от тях ни най-малко не е причина да се страхуват от нас. Ние сме като деца — витаем из облаците. Бойорикс и Тевтобод искат война. Ако превърнат Рим в куп развалини, те ще могат да се заселват, където пожелаят.

Преговорите започнаха отново, но сега Аврелий помоли шестимата си гости да излязат напред. Всички бяха облечени в тоги и се съпровождаха от дванадесет ликтори в тъмночервени тоги и широки, извезани със злато пояси. Понеже изпълняваха задълженията си извън границите на Рим, и дванадесетте носеха брадвите си във фасциите. Разбира се, вече всички германи ги бяха забелязали, но когато сенаторите бяха представени, гигантите опулиха смаяно очи — та тези срещу тях въплъщаваха всичко друго, но не и готовност за война. Така ли изглеждаха римляните? Като бивш управник Кота единствен носеше тога претекста с пурпурния ръб, затова и всички танове се обръщаха на неразбираемия си език към него.

Той излезе с достойнство от положението, в което го поставиха надменните им погледи — нито за миг не изгуби спокойствието си и не повиши тон. Явно, че събеседниците му не намираха нищо неприлично в това да викат, да се заканват, да плюят наляво и надясно, за да подчертаят думите си; постоянно удряха юмрука на едната си ръка в дланта на другата, за да сплашат облечения в бяло римлянин, но им беше трудно да прикрият удивлението си, че той нито за миг не се поддаде на невъздържаните им предизвикателства. Римляните се оказваха странни люде.

Откакто се бе включил в разговорите, Кота нито за миг не беше отстъпил от първоначалните си позиции: отказваше всичко, което искат варварите. Не, тяхното преселение не може да продължава на юг; не, германският народ няма право да нахлува, в която и да е римска провинция или територия; не, желанието им да се прехвърлят в Испания не е приемливо за Рим — освен в случай, че се заселят в Лузитания и Кантабрия, цяла останала Испания е и трябва да си остане римска. През цялото време Кота не престана да настоява германите да се насочат на север, откъдето са дошли. Най-добре би било да се върнат по домовете си, където и да се намират те, но така или иначе трябвало да прекосят обратно Рейн и да се приберат в родината сред своите събратя.

Едва на свечеряване петдесетте германски танове яхнаха конете си и напуснаха римския лагер. Последни си тръгнаха Бойорикс и Тевтобод. По-младият от двамата дълго време гледаше римляните, сякаш искаше да запомни лицата им. В очите му не се четеше нито възхищение, нито дори уважение. Аврелий Скавър беше прав, това беше самият Ахил, макар и в първия момент Кота да не можеше да определи на какво се дължеше приликата между двамата. Но после си даде ясно сметка, че в красивите черти на младия германец се чете свирепата, безмилостна и отмъстителна природа на Ахил. Този насреща също беше горделивец, който можеше безгрижно да си клати краката, докато събратята му гинат под острието на ножа само за да излекува раната, която някой неразумник е нанесъл на честолюбието му. Сърцето на Кота биеше отчаяно; не беше ли същото вярно и за Квинт Сервилий Цепион?

Два часа, след като се мръкна, на небето изгря пълна луна; освободени от неудобните си тоги, Кота и петимата му мълчаливи спътници седяха на масата на Аврелий и вечеряха. Щом свършиха, станаха и се приготвиха да яхнат конете.

— Почакайте до сутринта — опита се да ги спре Аврелий. — Това не е Италия. Няма ги сигурните римски пътища и не знаете какво може да ви се случи. Няколко часа по-рано или по-късно, има ли значение?

— Не, призори трябва да съм в лагера на Квинт Сервилий — отсече Кота. — Ще се опитам за последен път да го убедя да се присъедини към армията на Гней Малий, както и да му предам всичко по-важно от срещата ни с германите. Но каквото и да реши той, още утре трябва да съм се върнал при Гней Малий. Няма да мигна, преди да го видя.

Двамата си стиснаха ръцете. Кота, петимата други сенатори и съпровождащите ги ликтори излязоха от лагера и изчезнаха в мрака. Аврелий излезе да ги изпрати и щом пътниците се обърнаха, силуетът му се открои на фона на огньовете. Той им махаше за сбогом.

„Никога повече няма да го видя — рече си Кота. — Голям човек. Истински достоен римлянин.“

 

 

Цепион дори нямаше желание да изслуша Кота, камо ли да последва гласа на разума.

— Оставам тук и това е — заключи той и не каза дума повече.

Така че Кота продължи своя път, без да се забави дори за глътка вода в наполовина построения лагер, решен на всяка цена да се върне при Гней Малий до обяд.

Призори, докато той се мъчеше да склони Цепион да не прави глупости, германите се раздвижиха. Беше вторият ден на октомври и времето все още не се беше развалило; във въздуха не се усещаше ни най-лек полъх на очакваните в идните седмици студени ветрове. Когато първите редици на германската войска достигнаха стените на Аврелиевия лагер, те просто се хвърлиха срещу дървените му палисади, сякаш искаха да ги съборят с напора си — приличаха на огромни морски вълни. Аврелий дори нямаше време да осъзнае какво точно става; каза си, че колкото и изненадваща да е била атаката, хората му все ще съумеят да скачат на конете и докато предната стена на лагера все още се държи, да излязат през задната врата и да ударят врага по фланговете. Но нищо подобно не се случи. Германите бяха толкова многобройни и толкова бързоподвижни на своите коне, че само за няколко минути бяха обкръжили римския лагер от всички страни и без кой знае какви усилия се заловиха да прехвърлят дървените палисади; скоро в лагера нахлуха хиляди от тях. Нямащи навик да се сражават пешком, конниците на Аврелий се мъчеха да направят невъзможното, за да спрат прииждащата лавина, но битката скоро се превърна в клане. Само за половин час римляни и съюзници бяха избити до крак, а Марк Аврелий Скавър беше заловен в плен, преди да е успял да се самоубие с меча си.

Отведен пред Бойорикс, Тевтобод и останалите от петдесетте танове, които бяха дошли да преговарят предния ден, той се държа като истински римлянин. Поведението му беше на горд човек, който гледа на своя неприятел само отвисоко; каквито и унижения да му нанасяха, на каквито и мъчения да го подлагаха, той не склони глава и не помоли за милост. Най-накрая германите го пъхнаха в дървена клетка, голяма колкото да го побере, и пред очите му насъбраха купища сухи дърва в краката му. Щом кладата беше готова, те я запалиха и се насъбраха, за да наблюдават зрелището. Аврелий гледаше спокоен какво му се готви: нито краката, нито ръцете му трепереха, по лицето му нито за миг не се изписа страх; дори му беше под достойнството да се хване за дървените решетки, за да си вдъхне повече кураж. Но понеже мъчителите му не искаха той да се задуши от дима или да изгори твърде бързо, ако огънят се разпали, те скоро потушиха пламъците и като промушиха един кол в клетката, започнаха да я въртят и изпекоха Аврелий жив. Дори и това изпитание се оказа лесно за мъж като него. Макар и сам сред врагове, той успя да положи нечовешки усилия и нито веднъж не се сгърчи от болка, нито веднъж не помръдна, нито веднъж не извика. Умря като истински римски благородник, който с поведението си трябва да даде на германите да разберат веднъж завинаги с какви хора си имат работа; само Рим можеше да отгледа чеда като него.

В продължение на още два дни германите се въртяха около завзетия лагер на римската конница, сетне продължиха похода си на юг. Както преди, така и сега малко ги беше грижа да следват някакъв определен тактически план. Когато се изравниха с Цепионовия лагер, те не благоволиха да се спрат, ами продължиха нататък, заобикаляйки го отдалеч. Ужасени, войниците на Цепион се опитваха да преброят враговете си, но скоро трябваше да се откажат от това си намерение — германите бяха просто безчет. Някои решиха да захвърлят оръжията си и да се прехвърлят през реката на сигурния й десен бряг. Но това беше един краен изход, който Цепион имаше намерение да запази единствено за себе си; той изгори всичките си лодки, освен една, сложи засилена охрана покрай брега на реката и наказа със смърт всички онези, които се бяха опитали да дезертират. Изгубили се сред безкрайното море на германската войска, петдесет и петте хиляди римляни — въоръжени или невъоръжени — в лагера на Цепион можеха само да изгледат как човешкият поток ги отминава, с надеждата да не се обърне към тях.

На шестия ден от октомври германите стигнаха лагера на Малий Максим, който предпочете да изведе войските си от там, преди да е станало твърде късно. Десетте легиона се строиха в боен ред и излязоха да заемат полето, северно от лагера, преди германите, които вече се виждаха в далечината, да го обградят от всички страни. Цялата армия на Малий Максим се нареди по ивицата между реката и първите възвишения, които на сто — сто и петдесет километра по на изток щяха да прераснат в могъщите склонове на Алпите. Легионите се наредиха един до друг по протежение на около шест километра. Това беше четвъртата много голяма грешка на Малий Максим: по този начин той не само обричаше армията си на обкръжение, защото не разполагаше с никаква конница, която да защищава десния му фланг, но и правеше уязвим дори центъра, защото армията на германите лесно щеше да пробие през изтънелите редици на легионите.

Консулът нямаше никаква вест за положението на север, за това, каква е била съдбата на Аврелий Скавър или Цепион, пък и вече не разполагаше с германските си преводачи, които можеха да се използват в случая за шпиони — малцината, знаещи този език, бяха изпратени при Аврелий. Единственото, което му оставаше, бе да изчака германите да приближат.

Както можеше да се очаква, главнокомандващият зае най-високата кула на укрепения лагер, откъдето да наблюдава бойните действия. Под самата кула стояха на конете си всички членове на личния му щаб, които трябваше да предават заповедите му от част на част; в състава на личния щаб на консула влизаха двамата му синове, както и синът на Прасчо Метел Нумидик Прасчо Младши. Навярно защото Малий Максим смяташе марсийския легион на Квинт Попедий Силон за най-добре обучен и дисциплиниран — а може би защото римляните продължаваха да гледат на италийските си съюзници като на по-евтина стока, която няма защо да се пази, — беше го сложил най-вдясно, незащитен от каквато и да е конница. До него беше един от шестте римски легиона, сформирани по-рано през годината, командван от Марк Ливий Друз, който имаше за своя дясна ръка Квинт Серторий. След тях идваха самнитите, последвани от още един римски легион от по-рано сформираните. Колкото повече се доближаваха до реката, толкова очевидна ставаше липсата на опит на войниците, така че най-недисциплинирани римски части трябваше да разчитат най-вече на закрилата на реката и на по-големия брой военни трибуни, които да поддържат бойния им дух. До самия бряг беше строен легионът на Цепион Младши, който се състоеше изцяло от младоци; вдясно от тях бяха младоците на Секст Цезар.

Този път обаче германите явно бяха решили да съгласуват действията си, защото на същия този шести ден от октомври, два часа след изгрев-слънце, те удариха едновременно срещу лагера на Цепион и срещу предните редици на Малий Максимовата армия.

Петдесет и пет хилядната войска на Цепион беше избита за кратко време — германите атакуваха трите стени на лагера (вместо четвърта тилът му пазеше реката) и нахлуха като вълна, така че скоро човек нямаше накъде да се обърне; в суматохата и блъсканицата ранените бяха прегазвани заедно с убитите. Самият Цепион обаче не чака дълго време. Още щом си даде сметка, че няма надежда ограничените му сили да спрат напора на германите, той забърза към реката, качи се на единствената здрава лодка и заедно с гребците си се насочи възможно най-бързо към западния бряг на Родан, където щеше да се чувства в безопасност. Шепа от изоставените от своя началник легионери се опитаха да последват примера му, но германите ги притискаха от всички страни, размахваха мечове и брадви над главите им, така че римляните дори нямаха време да свалят десеткилограмовите си брони и ризници всички онези, които все пак се хвърлиха във водата с надеждата да се доберат с плуване до отсрещния бряг, се издавиха. Може да се каже, че Цепион и скромният екипаж на лодката му бяха единствените оцелели.

Малий Максим се представи, ако не друго, то поне по-достойно. Сражавайки се смело с исполините насреща си, марсите се оставиха да бъдат избити до последния човек, а примера им последваха и римляните от легиона на Друз. Силон беше ранен в гърдите, а Друз падна в безсъзнание, щом нечия дръжка на меч го удари по главата, скоро след като легионът му влезе в сражение. Квинт Серторий се опитваше, яхнал кон, да събере и престрои войниците, но каквото и да правеха, на римляните не им беше по силите да спрат германската атака. В мига, в който първата редица на варварите паднеше под ударите на легионерите, на нейно място идваше втора — и така до безкрай. Серторий също беше повален на земята, ранен в бедрото, там, където нервите на крака му са най-уязвими; това, че вражето копие прониза плътта му точно между нервните възли и се спря на сантиметър от бедрената артерия, беше просто късмет.

Легионите, които се бяха строили най-близко до реката, скоро решиха, че единственото спасение е да я преплуват, затова започнаха да свалят тежките си доспехи и да се хвърлят във водите на Родан. Самият Цепион Младши беше сред първите да се възползват от предоставилия им се шанс. Секст Цезар обаче в желанието си да спре легиона си в отстъплението му беше съсечен в левия хълбок от собствените си войници и се изгуби сред тълпите на бягащите.

Въпреки протестите на Кота шестимата сенатори бяха прехвърлени на западния бряг още преди да започне битката; Малий Максим беше настоял те в качеството си на цивилни наблюдатели да стоят далеч от бойните действия и само да гледат какво предстои да се случи.

— Ако ни разбият, вие трябва да останете живи, за да отнесете новината на римския Сенат и народ.

Римляните винаги гледаха да помилват живота на победените на бойното поле — всички оцелели пленници щяха да се котират добре на пазара за роби, където винаги се търсеха здравеняци — я да работят на полето, я да копаят в мините, я да носят товари на кейовете или по строителните площадки. Но нито келтите, нито германите имаха навика да постъпват по същия начин, защото винаги предпочитаха да заробват само онези, които говореха езика им, при това и от тях отбираха само малка част, колкото им трябват за скромните и непроизводителни стопанства.

Така че след час неравен бой, в който римляните бяха безславно изклани, а германите се превърнаха в пълни господари на бойното поле, победителите се заеха да обикалят бойното поле и да търсят оцелели, които трябва да бъдат доубити. За щастие и тук те се проявяваха твърде недисциплинирани и невнимателни, така че поне неколцина от двадесет и четиримата военни трибуни успяха да се спасят след катастрофалното поражение. Друз беше изпаднал в пълно безсъзнание и всички германи, които се навеждаха над него да видят дава ли признаци на живот, единодушно го признаха за мъртъв. Квинт Попедий Силон пък беше затиснат под телата на неколцина свои войници-марси и шетащите насам-натам убийци не можеха да го различат между кървищата. Квинт Серторий, който заради тежката рана в крака си не можеше да помръдне от мястото си, предпочете да се престори на умрял, а Секст Цезар хриптеше толкова болезнено и лицето му беше толкова посиняло, че никой от германите не благоволи да го довърши — падаше му се на проклетия римлянин: нека се дави в собствената си кръв.

Двамата синове на Малий Максим бяха загинали в боя, докато препускаха насам-натам, за да съобщават безполезните заповеди на баща си, но синът на Метел Нумидик Прасчо Младши се оказа надарен с по-трезво мислене. Щом видя, че битката предстои да бъде загубена, той подбра изпадналия в паника консул и още неколцина от помощниците му, заведе ги до реката под прикритието на лагерната палисада и ги качи на някаква лодка. Не може да се каже, че действията му са били подбудени изключително от инстинкта му за самосъхранение, защото не му липсваше смелост; просто бе предпочел да използва тази си смелост и решителност, за да спаси живота на началника си.

 

 

Към петия час от деня битката вече беше свършила. Но ето, че германите отново се обърнаха на север и възможно най-бързо изминаха обратно петдесетте километра, които ги отделяха от хилядите им волски коли обоз, оставени около лагера на убития Аврелий. В лагера на Малий Максим, а и в този на Цепион варварите се бяха натъкнали на безценни находки: огромни количества зърно и към тях прибавени всевъзможни други храни, без да се броят големият брой товарни коли и добитък, с чиято помощ победителите можеха спокойно да отнесат плячката. Иначе останалото: злато, пари, дрехи, дори оръжията и доспехите, не ги привличаха ни най-малко. Единствено несметните купища провизии на Малий Максимовите и Цепионовите легиони ги вълнуваха, и то много. Така че в превзетите лагери не беше забравено нито едно парче пушено месо, нито едно гърне мед, нито една от стотиците амфори с вино.

На един от германските преводачи, пленен от сънародниците си след падането на лагера на Аврелий и след това върнат сред своите съплеменници-кимври, му трябваха само няколко часа, за да си даде сметка, че вече е живял твърде дълго сред римляните и отдавна е забравил варварския начин на живот. Затова издебна удобен момент, когато никой не го гледаше, открадна си кон и в галоп се насочи към Араузио на юг. Нарочно предпочете да се движи най-далеч от брега на реката, за да не гледа жалките останки от римската армия, тъй като знаеше, че скоро труповете ще започнат да се разлагат.

На деветия ден от октомври, три дни след сражението, германецът излезе на главната улица в преуспяващия град и се загледа няма ли да види някого, на когото да съобщи новината. Уви, нямаше жива душа. Изглежда, цялото население бе напуснало панически града, преди да са дошли германите. Но ето, че в другия край на главната улица, където беше вилата на най-важната личност в Араузио — разбира се, римски гражданин, — се забелязаха признаци на оживление.

Най-важната личност в Араузио беше местният галски първенец Марк Антоний Меминий, приел това римско име в чест на един от фамилията на Марк Антониите, който седемнайсет години по-рано му бе издействал жадуваното римско гражданство като награда за услугите, които галът бе направил на армията на Гней Домиций Ахенобарб. Въодушевен от оказаната му чест и лично подпомогнат от патрона си Марк Антоний, местният големец си беше извоювал търговски концесии из цяла Трансалпийска Галия и водеше голяма част от търговията на провинцията с Римска Италия. Не ще и дума, че благодарение на това Марк Антоний Меминий беше познал голямо благополучие. В момента беше и най-висшият римски магистрат в града и в продължение на няколко дни се бе опитвал да убеди съгражданите си да останат по домовете си поне докато се разбере какъв е изходът от битката на север от Араузио. Макар и тези му опити да се бяха оказали неуспешни, той самият бе предпочел да остане у дома си, без да забравя, разбира се, предвидливо да повери децата си на грижата на педагога им, да зарови златото си и да прикрие входа към избата си с тежка каменна плоча. Жена му беше заявила, че иска да бъде с мъжа си, вместо да бяга с децата си, така че двамата, заедно с шепа предани роби, бяха единствените жители на Араузио, останали да треперят у дома си, вслушвайки се в злокобната какофония, която се носеше откъм близкия римски лагер. Какофония, която продължи твърде кратко, за да не ги изпълни с ужас.

След като цял ден в града не се появи никой, римлянин или германец, Меминий прати един от робите си да разбере какво точно се е случило и все още се опитваше да се съвземе от преживяния шок след завръщането му, когато в града пристигнаха няколко висши римски офицери, спасили кожата си с паническо бягство. Ставаше дума за Гней Малий Максим и още шепа негови приближени, които се държаха повече като животни, водени на заколение, отколкото като достойни държавни мъже; това впечатление у Меминий само се допълни от поведението на сина на Метел Нумидик, който през цялото време се навърташе около тях като някое овчарско куче, натоварено да пази стадото. Меминий и жена му излязоха лично да посрещнат спасилите се от клането и да ги заведат във вилата си, където им поднесоха храна и вино и се опитаха да разберат от несвързаните им приказки какво точно се е случило. Но опитите им да изкопчат нещо от гостите се оказаха напразни; единственият от офицерите, който не си беше изгубил съвсем ума, сиреч Прасчо Младши, за няколко часа беше развил жесток говорен дефект и с мъка свързваше две думи в изречение, а самият Меминий и жена му слабо говореха латински и не разбираха думичка гръцки.

В следващите два дни до Араузио се дотътриха още римляни, малко на брой, при това все офицери. Един центурион успя да съобщи, че на западния бряг на реката са се скрили няколко хиляди оцелели войници, които сега блуждаели като духове из горите. Последен пристигна Цепион, придружен от сина си Цепион Младши, на когото се беше натъкнал при лутанията си по западния бряг на Родан. Когато обаче Цепион разбра, че в къщата на Меминий се е приютил консулът Малий Максим, той отказа да остане и час в града и като взе сина си със себе си, потегли направо към Рим. Меминий му даде две двуколки, теглени от по четири мулета, храна и кочияши, и го изпрати по живо по здраво.

В продължение на два дни Малий Максим беше изпаднал в пълно умопомрачение заради гибелта на двамата си сина, та чак на третия се сети да попита къде са шестимата сенатори; дотогава Меминий не беше и чувал за тях, но когато Малий Максим настоя да се организира издирването им, Меминий открито отказа, страхувайки се хората му да не се сблъскат с германи, ако се покажат на бойното поле. Единственото, което го занимаваше в момента, бе как най-бързо да приготви себе си, жена си и неколцината си неканени гости за скорошно отпътуване по следите на съгражданите му.

Ето какво беше положението, когато в Араузио пристигна германският преводач. Първата му работа, разбира се, бе да се отбие у Марк Меминий, комуто беше нужен само един поглед да разбере, че непознатият носи важни новини. За нещастие обаче и двамата говореха твърде развален латински, та не можеха да се разберат, а на Меминий дори не му мина през ума да представи новодошлия на консула Малий Максим. Вместо това го настани в къщата си и го помоли да изчака да се появи човек, който хем да му разбира езика, хем да не си е изгубил напълно ума като всички онези, които беше приемал в последните два дни.

 

 

Още щом се разбра, че след победата си германите се обръщат на север, шестимата сенатори начело с Кота се прехвърлиха отново на източния бряг на Родан и се заеха да претърсват бойното поле за оцелели. Заедно с ликторите и робите си те наброяваха всичко на всичко двадесет и девет души и живееха под постоянната заплаха отнякъде да се появят отново германите и да ги избият. А колкото и да се надяваха, отникъде не им дойдоха на помощ.

Друз си възвърна съзнанието чак по здрач, цяла нощ не можа да помръдне от мястото си и едва на другата сутрин намери достатъчно сили да изпълзи изпод труповете и да потърси вода; реката беше на почти пет километра от мястото, където бе лежал в безсъзнание, лагерът — също, така че му дойде единствената мисъл да тръгне в обратната посока, сиреч на изток, с надеждата някъде из близките възвишения да се натъкне на поточе. Едва направил няколко крачки, видя пред себе си Квинт Серторий, който му махаше с ръка.

— Не мога да се мръдна — обясни му Серторий, облизвайки с език пресъхналите си устни. — Изобщо не си чувствам крака. Чакам някой да ми помогне. Или да ме доубие.

— Умирам от жажда — отговори му Друз. — Да намеря вода, пък ще се върна при теб.

Навсякъде се виждаха трупове; цялото поле до хоризонта беше осеяно с мъртъвци, но скоро Друз ги остави зад гърба си, защото вървеше в посока, отдалечаваща го от реката. Като истински смелчага той се беше сражавал на предните линии, а след изпадането му в безсъзнание никой от другарите му не бе успял да се придвижи пък макар и с педя напред — всички бяха падали един след друг, оттегляйки се назад. Подобно на началника си и Квинт Серторий се беше сражавал в най-първата редица; ако се беше строполил някъде сред купищата римски трупове, Друз никога нямаше да го различи сред мъртвите.

Атическият му шлем отдавна беше паднал в праха и сега той вървеше гологлав; отнякъде подухна вятър и кичур от косата му увисна над огромната цицина над дясното му око. Мястото беше толкова силно подуто, кожата се беше опънала до такава степен и под нея се беше образувал такъв голям кръвоизлив, че само един лек допир с няколко косъма и Марк Ливий се запревива в истинска агония.

Но волята за живот у всекиго е по-силна и от най-жестоката болка. Друз се изправи отново на крака и без да възпира сълзите си, продължи да върви на изток. В един миг дори се сети, че не е взел съд, в който да налее вода, а освен Серторий сигурно имаше още много ранени, които се надяваха да наквасят устните си. Пъшкайки отчаяно заради адската болка, в главата си при навеждането, Друз прибра шлемовете на двама убити марси и като ги хвана за подбрадниците им, продължи нататък.

Изведнъж насред труповете на изкланите марси се показа някакво магаре, носещо мех с вода върху гърба си. Животното жално се оглеждаше, дългите му мигли тъжно потрепваха, но юздите му се бяха омотали около ръката на някакъв мъртвец, затиснат от телата на други нещастници, и то не можеше да помръдне. Беше се опитвало напразно да се освободи, но така само беше стегнало още повече въжето около врата си сега едва дишаше, а между ремъците се подаваше посинялата му и издута почти до пръсване кожа. Друз извади бойната си кама, която стоеше на колана му, сряза въжето точно над вдървената ръка на убития, сетне върза магарето за колана си, да не избяга, и грабна с две ръце меха с вода. Животното беше толкова щастливо, че сред купищата мъртъвци го беше открил жив човек, че дори не понечи да се освободи, ами търпеливо изчака Друз да утоли изгарящата го жажда и след това послушно го последва между труповете.

Някъде по пътя си към Квинт Серторий Друз и добичето се натъкнаха на куп безжизнени тела, изпопадали едно върху друго, между които отчаяно мърдаха нечии крака. Надавайки ревове от болка, на които магарето пригласяше с мощния си глас, Друз се зае да издърпва един по един убитите, и скоро видя главата на марсийския офицер. В дясната си част бронзовата му броня беше разсечена по цялата си дължина, виждаше се зейналата рана на гърдите му, от която слузеше лимфа вместо кръв.

Внимавайки да не му причини болка, Друз се зае да го измъква и след известно време успя благополучно да го положи върху тревата встрани от купчината трупове. След това напипа ремъците под лявата му мишница, свързващи предната и задната част на бронята, и започна да ги развързва. Раненият държеше очите си затворени, но се усещаше как пулсът му бие ускорено. Обаче щом Друз вдигна бронята от гърдите и корема му, непознатият не се сдържа и болезнено изстена, сетне кресна на чист латински:

— Внимавай бе!

Друз се спря за миг, но скоро се захвана да разкопчава и кожената дреха под бронята.

— Спокойно, глупак такъв! — сгълчи той ранения. — Опитвам се да ти помогна. Искаш ли вода?

— Вода… — отвърна му марсиецът.

Друз наля от скъпоценната течност в попадналия му под ръка шлем и го подаде на ранения. Чак тогава онзи отвори жълто-зеленикавите си очи, които според римлянина приличаха повече на змийски, отколкото на човешки. За марсите се знаеше, че почитат змиите, че танцуват с тях, учат се да ги хипнотизират и дори ги целували в устата. Като гледаше очите на ранения пред себе си, Друз си каза, че нищо чудно всички тези легенди да се окажат истина.

— Квинт Попедий Силон — промълви марсиецът. — Някакъв гаден ируматор, осем стъпки висок, ме изненада отзад — затвори той отново очите си; по окървавените му страни се изтърколиха две сълзи. — Хората ми… всички са мъртви, нали?

— Страхувам се, че да — рече му тихичко Друз. — Както и моите… Както и всички, ако не ме лъжат очите. Казвам се Марк Ливий Друз. А сега стискай със зъби, защото ще ти сваля кожената дреха.

Благодарение на вълнената туника, която мечът на германеца буквално бе напъхал в раната, кръвотечението беше спряло от само себе си; Друз усещаше как между пръстите му пукат счупени ребра, но бронята, твърдата кожа под нея и гръдният кош на пострадалия бяха спрели навреме острието и то не бе засегнало никой по-важен орган.

— Ще живееш — опита се да успокои марсиеца Друз. — Ако те подхвана, дали ще можеш да се изправиш? Малко по-нататък ме чака един другар от легиона. Ще трябва да те оставя тук сам и ти да дойдеш при нас, когато можеш, или още сега да те вдигна и да те взема със себе си.

Поради вятъра още един кичур коса падна върху болезнената цицина и Друз не се стърпя и пак извика.

Квинт Попедий Силон се замисли как ще е най-добре да постъпи.

— В състоянието, в което съм, не можеш да направиш нищо повече за мен. Виж дали ще намериш някъде камата ми. Ще отрежа парче от туниката си и ще се помъча да превържа раната си. В този вонящ Тартар не мога да й позволя отново да закърви.

Друз му подаде камата и понечи да се отдалечи.

— Къде ще те намеря? — подвикна подире му Силон.

— Все нататък, където е моят легион — отговори му Друз.

Серторий все още беше в съзнание. Отпи от водата и с известни усилия успя да седне. От тримата със Силон той беше пострадал най-много и беше явно, че без помощта на марсиеца Друз няма да може сам да го повдигне. Докато чакаха, Друз се облегна върху труповете край Серторий и си почина. Силон се появи чак след час. Слънцето вече се беше вдигнало високо в небето и напичаше полето.

— Двамата с теб ще трябва да отнесем Квинт Серторий по-далеч от мъртвите, за да предпазим, доколкото можем крака му от инфекция — обясни Силон. — Предлагам да му потърсим някое сенчесто местенце и да видим дали няма да открием още живи воини.

Цялата тази работа им отне много време, защото никой от тримата не можеше да се движи, без постоянно да се спира заради болката. Най-накрая Серторий беше оставен встрани от полесражението, където можеше да се чувства сравнително удобно, а Друз и Силон се захванаха да претърсват полето за други оцелели. Само след няколко минути на Друз му призля от гледката на толкова мъртъвци, пък и вонята ставаше все по-нетърпима. Той се сви на кълбо, смъкна се на колене в праха и крещейки от болка заради подутата си глава, изповръща цялото съдържание на стомаха си. Силон, който се беше посъвзел донякъде, клекна до другаря си, за да направи същото, а магарето търпеливо ги изчака.

Силон се наведе над Друз и внимателно прегледа главата му.

— Ако мислиш, че ще понесеш болката, Марк Ливий — изсумтя той, — мисля, че мога да ти помогна. Ще разрежа с ножа си кожата при подутото място и ще изпусна малко от насъбралата се кръв. Съгласен ли си да опитам?

— Ако ще и срещу лернейската хидра бих излязъл, само и само да ми се махне това чудо от главата! — задъхваше се от болка Друз.

Преди да натисне с острието на ножа си цицината, Силон първо промърмори под носа си някакво заклинание на език, за който Друз можеше да каже само, че е много древен. Във всеки случай, доколкото познаваше езиците в Италия, това не беше оскански. Изведнъж му мина през ума, че марсиецът повтаря някаква молитва към змиите, и колкото странно да изглежда, Друз се почувства обнадежден, сякаш нечия могъща сила щеше да му помогне.

Още при първия допир с ножа римлянинът се строполи на земята в безсъзнание. В това време Силон изстиска с ръце колкото можа кръв и лимфа от подутото място и като отряза парче плат от туниката на Друз, избърса лицето му. След това си отряза още едно парче за самия себе си и превърза отново раната си. След миг Друз се раздвижи и отвори очи.

— По-добре ли е така? — попита го Силон.

— Много по-добре — отвърна той.

— Ако те превържа, ще те заболи повече, затова вземи този парцал и го използвай да се бършеш, ако кръвта започне да те заслепява. Рано или късно ще престане да тече. — Силон погледна нагоре към безжалостното слънце. — Трябва да се преместим на сянка, иначе жегата ще ни убие. А това означава, че и младият Серторий ще си отиде от този свят, без никой да му помогне — рече той и скочи на крака.

Колкото повече се приближаваха до реката, толкова по-често забелязваха около себе си признаци на живот; измежду мъртъвците се носеха викове за помощ, стенания, усещаше се как оцелелите се мъчат да се освободят от затискащите ги трупове.

— Това е обида в лицето на боговете — мрачно отбеляза Силон. — Никога досега една битка не се е водила толкова бездарно. Та ние бяхме направо екзекутирани! Проклет да е Гней Малий Максим! Нека Голямата змия на светлината да задуши завинаги Гней Малий Максим в неговите сънища!

— Съгласен съм, това беше същинска катастрофа. Бяхме лошо командвани, като войските на Касий при Бурдигала. Но вината трябва да се разпредели по равно, Квинт Попедий. Ако Гней Малий е виновен, какво да кажем тогава за Квинт Сервилий Цепион?

Колко му струваше само да изрече тези думи! Та това беше тъстът му.

— Цепион ли? Че какво общо има той с разгрома ни? — учуди се Силон.

Болките в главата на Друз утихваха и той вече можеше да я движи значително по-лесно.

— Ама ти не знаеш ли? — на свой ред се изненада той.

— Какво може да знае един италиец за решенията на римското командване? — изплю се презрително Силон на земята. — Ние, италийците, идваме тук само да се бием. Никой не ни казва как да се бием, Марк Ливий.

— Е, да знаеш, че откакто пристигна тук от Нарбон, Квинт Сервилий през цялото време отказваше да сътрудничи с Гней Малий. — Друз чак потръпна при тези си думи. — Казваше, че не можел да получава заповеди от някакъв си нов човек.

Силон го изгледа с широко отворените си жълтеникави очи.

— Искаш да кажеш, че Гней Малий е искал Квинт Сервилий да се присъедини към нас в този лагер?

— Разбира се! За същото настояваха и шестимата сенатори, дошли специално от Рим. Но Квинт Сервилий упорито отказваше да предаде командването на нов човек.

— Искаш да кажеш, че Квинт Сервилий е бил онзи, който раздели двете ни армии? — Мъжът като че ли не вярваше на ушите си.

— Точно така, Квинт Сервилий — трябваше да намери отдушник на болката си Друз. — Той е мой тъст и аз съм женен за единствената му дъщеря. Кажи ми сега къде да се дяна? Синът му е най-добрият ми приятел, при това е женен за родната ми сестра. И той също се е сражавал днес под командването на Гней Малий… Навярно е загинал. — По лицето на Друз се застичаха сълзи, които изглеждаха червени заради кръвта. — Това е то, Квинт Попедий, пуста гордост! Глупава, безполезна гордост!

Силон се спря насред полето.

— Излиза, че шест хиляди марси-войници и две хиляди марси в обоза са загинали вчера на това поле само защото някакъв тъп римски патриций не е можел да се спогоди с някакъв тъп римски плебей? — съскаше Силон, а цялото му тяло трепереше от безсилен гняв. — Нека Голямата змия на светлината ги преследва и двамата!

— Някои от войниците ти може да са живи — опита се Друз да успокои другаря си, не толкова да оправдае началниците, колкото да му вдъхне известна надежда. На Силон започваше да му харесва. А и той самият все повече се изгубваше в болката, която го разяждаше отвсякъде — болка, нямаща нищо общо с раната на главата му, но затова пък много по-трудно излечима. Той, Марк Ливий Друз, който допреди броени дни не си беше давал изобщо сметка за нещата от живота, сега плачеше от срам при мисълта, че Рим се управлява от хора, способни да причинят толкова много болка единствено в името на класовата си принадлежност.

— Не, всички са мъртви — поклати глава Силон. — Защо, мислиш, се забавих толкова, докато ме чакахте с Квинт Серторий? Обикалях войниците си. Мъртви. Всички са мъртви!

— Моите също — не можеше да спре сълзите си Друз. — Ние с вас понесохме цялата тежест на атаката им върху себе си. А нямаше нито един конник, който да ни защити.

Скоро след това двамата ранени забелязаха в далечината групичката на сенаторите и извикаха за помощ.

Марк Аврелий Кота лично откара оцелелите трибуни в Араузио, вървейки пеша подир волската кола, което при скоростта, с която се движеше каруцата, се оказваше много по-практично и приятно. Петимата му колеги бяха останали на бойното поле да се погрижат за ранените. С цената на големи усилия Марк Антоний Меминий беше убедил някои от местните гали, които живееха в отдалечените си стопанства около Араузио, да отидат на бойното поле и да видят не могат ли да помогнат с нещо.

— Но вече е третият ден от битката — говореше Кота на Меминий, щом като пристигна във вилата на местния управител, — и все някак трябва да се погрижим за умрелите.

— Всички жители на града се изселиха, а фермерите наоколо са убедени, че рано или късно германите ще се върнат — нямаш представа колко дълго трябваше да ги увещавам да пратят някого да ви помогне — обясняваше Меминий.

— Не знам къде са германите — рече Кота, — нито имам представа защо се обърнаха отново на север. Но вече цял ден не съм видял никакви признаци, че са наоколо. За нещастие няма кого да пратя на разузнаване, всички хора, с които разполагам, са ми нужни да претърсваме бойното поле.

— А! — Плесна се по челото Меминий. — Като каза „разузнаване“, та се сещам нещо. Преди около четири часа при мен дойде някакъв непознат. Доколкото можах да разбера, бил един от германските ви преводачи, прикрепени към конницата. Говори латински, но акцентът му е неразбираем за човек като мен. Би ли се срещнал с него? Може би ще се съгласи да разузнава за вас?

Кота веднага прати да повикат германеца, а това, което научи от него, промени всичко.

— Между тях избухна жесток спор, съветът на тановете се разпадна, и всеки от трите народа тръгна по свой път — обясни накратко човекът.

— Искаш да кажеш, че тановете са се изпокарали? — попита Кота.

— Е, по-точно се скараха Тевтобод от тевтоните и Бойорикс от кимврите. Или поне от тях започна всичко — уточни преводачът. — Всички бойци се бяха върнали обратно при обоза и тановете се събраха да разпределят плячката. От трите лагера на римляните се беше събрало доста вино, така че всички в съвета се бяха изпонапили. Изведнъж Тевтобод заяви пред останалите, че докато яздел обратно към обоза, където го чакали жените и децата, му се явило знамение. Сам великият бог Зиу му се показал и го предупредил да не води народа си на юг в земите на римляните. Те щели да им нанесат жестоко поражение и всички тевтони — мъже, жени и деца, щели да бъдат избити, или продадени в робство. Затова сега Тевтобод настояваше да заобиколят земите на римляните и да се насочат към Испания през земите на галите. Но Бойорикс не искаше и да чуе. Той направо обвини Тевтобод, че е страхливец, и се зарече, че каквото ще да става, заедно с кимврите ще продължи на юг, през римските територии, независимо от решението на тевтоните.

— Сигурен ли си във всичко, което казваш? — изгледа го с недоверие Кота. — Ти самият откъде знаеш? Чул си слухове? Или си бил там?

— Слушах какво се приказва на съвета, домине.

— Защо си слушал? Как са те пуснали?

— Чаках да ме приберат при кимврите, защото съм един от тях. Но те всички бяха пияни, така че никой не ми обръщаше внимание. Не ми трябваше много време да установя, че нямам никакво желание да ставам пак германец, така че си казах: „Да разбера каквото мога и да се махам, докато е време.“

— Продължавай, слушам те! — подкани го Кота, който изгаряше от любопитство.

— Та така. Останалите танове също се включиха в спора и най-накрая Геторикс, който води всички маркомани, херуски и тигурини, предложи спорът да се разреши по най-лесния начин — сиреч да останат по земите на хедуите и амбарите. Но само неговите съплеменници бяха съгласни. Тевтонските танове застанаха на страната на Тевтобод, а кимврийските — на Бойорикс. Накрая съветът се разпадна, понеже и трите народа искаха различни неща. Тевтобод нареди на тевтоните си да се насочат към вътрешността на Галия и да заобиколят през земите на кардурците и петрокориите. Геторикс и неговите съплеменници ще останат сред хедуите и амбарите. А Бойорикс възнамерява да преведе хората си на другия бряг на Родан и да продължи към Испания, но без да минава през самата римска провинция, а по-скоро като следва границите й.

— Ето защо няма никакви следи от тях! — възкликна Кота.

— Да, домине. Нито едните, нито другите ще продължат на юг — обясни германецът.

Кота се върна при Марк Аврелий Меминий и му съобщи усмихнат радостната вест.

— Нека новината се разпространи възможно най-бързо, Марк Меминий! Защото трябва да се заловите с изгарянето на труповете — иначе разлагащите се тела ще отровят и заразят с всевъзможни болести както земята, така и водата ви. Мисля, че това ще е много по-страшно, при това сигурно бедствие за Араузио, отколкото една възможна среща с германите — намръщи се Кота и задъвка устната си. — А къде е Квинт Сервилий Цепион?

— На път към Рим, Марк Аврелий.

— Какво?

— Двамата със сина му тръгнаха за Рим, за да занесат възможно най-бързо новината — обясни му Меминий, който явно не разбираше къде е грешката.

— Разбира се, че така ще направят! — навъси се Кота. — По суша ли ще пътуват?

— Разбира се, Марк Аврелий. От собствената си конюшня им дадох две двуколки с мулета.

Кота стана от стола си. Вярно, че няколкото последни дни го бяха изтощили, но сега изведнъж бе усетил прилив на сили.

— Аз ще занеса в Рим новината за битката при Араузио — закани се той. — Ако трябва, ще ми пораснат криле, но ще стигна преди Квинт Сервилий! Кълна се пред боговете! Марк Меминий, ще ми дадеш най-добрия си кон. При изгрев-слънце потеглям.

Кота се втурна в галоп към Масилия, без да вземе никаква охрана със себе си. В Гланум смени веднъж коня си, в Аква Секстия — втори път. Само седем часа, след като беше напуснал Араузио, вече беше в Масилия. Голямото пристанище, основано от гърците преди векове, все още не беше чуло нищо за битката отпреди четири дни. Кота завари града, който като всички гръцки колонии блестеше чистота, в напрегнато очакване да научи какво става с германите.

След като помоли някакви минувачи да му покажат пътя към дома на етнарха, само за миг Кота се намери пред вратата й, нахълта вътре с типичната за всеки римски управник наглост и веднага мина по същество. Понеже Масилия се радваше на приятелски връзки с Рим, но не се подчиняваше на римска власт, той най-спокойно можеше да бъде изпъден, при това без право да се оплаква. Но, разбира се, подобно нещо нямаше да се случи, особено след като етанрхът и служителите му чуха какво има да им съобщи сенаторът.

— Искам да ми дадете най-бързия кораб в Масилия, с най-добрите моряци и най-добрите гребци — нареди той без заобикалки. — На кораба да няма никакъв товар, който да ни бави, а аз ще взема със себе си още два екипажа гребци, в случай, че ни се наложи да плаваме при насрещен вятър или насрещно течение. Защото имаш думата ми, етнарх Аристид, че ще стигна Рим до три дни най-късно, пък ако ще и да гребем през целия път! Няма да следваме крайбрежието, ще плаваме право към Остия, така че ще ми дадете и най-добрия навигатор в града. Кога е следващият прилив?

— Корабът ще бъде готов при изгрев-слънце, Марк Аврелий — увери го любезно етнархът. — Тъкмо тогава е и приливът — покашля се той, за да прикрие неудобството си. — А кой ще плаща?

„Това се вика грък от Масилия“ — помисли си Кота, но не го каза на глас.

— Напишете ми сметката. Ще плащат римският Сенат и народ.

Сметката беше изготвена. Кота погледна главозамайващата сума и не се сдържа.

— Та това си е живо кожодерство — обърна се той към Аристид, — особено когато ни предстои да се готвим за нова война с германите. Не можете ли да махнете някоя и друга драхма от сметката?

— Съгласен съм, че изглежда като кожодерство — ловко се измъкна етнархът, — но война или не, работата си е работа. Цената си остава, Марк Аврелий. Или си съгласен, или не си.

— Съгласен съм — нямаше какво да прави Кота.