Колийн Маккълоу
Пръв сред римляните (26)

Как би постъпила Корнелия, майката на Гракхите? За пръв път Аврелия се сблъскваше с подобен въпрос, на който не можеше да намери отговор. Колкото и да се мъчеше да разсъждава логически, или напротив, да даде воля на интуицията си, тя не можеше да влезе в кожата на жена, чиито родители за нищо на света не биха й оставили свободата сама да избира съпруга си. Разбира се, на нея не й беше трудна да проумее какви подбуди са накарали вуйчо й Публий да предложи подобно решение; тя достатъчно добре познаваше класическото наследство, за да е способна сама да направи паралел между своето положение и това на Троянската Елена; с тази разлика, че Аврелия не се мислеше за фатална красавица, още по-малко за идеална партия за римски младеж, който си търси жена.

Най-накрая обаче девойката стигна до единствения изход, от ситуацията, който дори Корнелия, майката на Гракхите, би одобрила: просто щеше да прегледа внимателно целия списък на представилите се кандидати, щеше най-съвестно да прецени плюсовете и минусите на всички свои обожатели и да избере най-подходящия. Под най-подходящия тя далеч не разбираше онзи, който би й се сторил най-привлекателен. Трябваше и щеше да се съобразява единствено с римския идеал за глава на семейство. Мъжът й трябваше да е от знатно потекло, сиреч да произхожда от сенаторска фамилия, чиято дигнитас и обществена значимост да са изпъквали в римското общество от поколения, по възможност дори от времената преди установяването на републиката; името й не биваше да бъде опетнявано; а самият кандидат трябваше да бъде смел, скромен, да не се поддава на каквито и да било крайности, да се отнася с нужното презрение към парите, да стои над корупцията и моралното проституиране, да е готов да отдаде живота си за благото и честта на Рим.

Проблемът беше сериозен. Девойката се питаше как момиче като нея, което цял живот е живяло под закрилата на родителите си, оградено от близките си, ще успее само да отсъди правилно? Така че не й оставаше нищо друго, освен да поговори насаме с всеки от тримата възрастни в семейството си: с Марк Кота, с Рутилия и с по-големия си брат Луций Аврелий Кота, и да ги попита за искреното им мнение кой от всички мъже, включени в списъците на кандидатите, отговаря най-добре на поставените от нея условия. И тримата се престориха, че въпросът й ги заварва неподготвени, но явно, че всеки от тях предварително си беше съставил някакво мнение и използваше случая, за да го наложи по дискретен начин. За Аврелия обаче не беше трудно да улови в отговора на всеки от близките си зле прикрити предразсъдъци и пристрастия.

Така че не постигна нищо с разпита.

— Очевидно не си е харесала никого — отбеляза мрачно Кота пред жена си.

— Абсолютно никого! — съгласи се не по-малко мрачно Рутилия.

— Та това направо не е за вярване! Едно осемнайсетгодишно момиче, което дори за миг да не си е помечтало за някой свой връстник! Какво й има?

— Откъде да знам? — въздъхна майката, сякаш въпросът съдържаше обвинение към самата нея. — Ако наистина й има нещо, то не го е наследила нито от мен, нито от когото и да било по моя линия.

— Е, със сигурност не го е наследила и от мен! — сопна се съпругът и тръсна гневно глава в знак на яд и безсилие. Сетне целуна жена си, за да оправи положението, и се отпусна на стола си, изпаднал в дълбоко униние. — Готов съм да се обзаложа, че с нейната придирчивост ще изкара всички до един неподходящи!

— И аз така мисля — рече Рутилия.

— Тогава какво да правим? Ако не внимаваме, току-виж дъщеря ни се превърне в първата стара мома по свое желание в цялата история на Рим!

— Най-добре ще е да я пратим при брат ми — предложи Рутилия. — С него тя ще може спокойно да обсъди въпроса.

Кота изведнъж засия и възкликна:

— Прекрасна идея!

На другия ден Аврелия тръгна сама от бащиния си дом на Палатина, придружена единствено от вечната си спътница Кардикса и от двама едри мъжаги — гали, чиито задължения предполагаха завидна физическа сила, и се запъти към Карина, където живееше Публий Рутилий Руф. Нито Кота, нито Рутилия бяха пожелали да се месят в разговора между вуйчо и племенница, за да не смутят девойката. Затова предварително уговориха Рутилий Руф да я чака в дома си, тъй като той беше много зает човек; в действителност се беше заел единствено с уреждането на административните въпроси на град Рим, оставяйки на Гней Малий Максим тежката задача около набирането на достатъчно голяма армия, която да отведе напролет в Трансалпийска Галия. Но все пак Публий Рутилий Руф щеше да е последният човек, който би се скрил от роднините си в момент, когато те се нуждаят от съветите му.

Марк Кота се отби при шурея си точно преди зазоряване и му обясни накратко в какво се състои работата — явно, че ситуацията се стори доста забавна на Рутилий Руф.

— Ох, малката! — възкликна той и се засмя от сърце. — Девица до мозъка на костите си. Е, ще трябва да се погрижим да не й хрумне най-неподходящото решение, което би я обрекло да си остане девица до края на живота си, независимо от всички мъже и деца, които ще има.

— Надявам се ти да имаш отговор, Публий Рутилий — подметна Кота. — Аз самият не виждам ни най-малка светлинка в падналия мрак.

— Знам какво да правя — успокои го Рутилий Руф, без да казва нищо конкретно. — Защо не ми я пратите на гости надвечер, около десетия час? Ще вечеряме заедно, а след това ще я изпратя с носилка и подсилена охрана — няма защо да се тревожите.

Щом Аврелия пристигна, първата работа на Рутилий Руф беше да отпрати Кардикса и двамата гали в слугинските отделения, където да се нахранят и да чакат нови нареждания; Аврелия заведе в триклиния и я настани да седне така, че да разговаря едновременно с него и с човека, седнал от лявата му страна.

— Чакаме още един гостенин — обясни вуйчото на племенницата си, докато се разполагаше върху кушетката. — Бррр! Хладничко е, нали? Какво ще кажеш за чифт топли, вълнени чорапи, скъпа?

Всяка друга осемнайсетгодишна девойка би предпочела смъртта пред това да си сложи грозните и дебели вълнени чорапи, но Аврелия винаги мислеше по особен начин и тъй като вече трепереше от студ, разумно прие предложението.

— Благодаря, вуйчо Публий.

Извикаха Кардикса и я помолиха да вземе чифт чорапи от иконома на къщата, което тя направи с типичната си бързина и оправност.

— Какво разумно момиче! — не се сдържа да похвали племенницата си Рутилий Руф, който искрено се възхищаваше на трезвия разсъдък на Аврелия — по начин, по който всеки нормален римлянин би се възхищавал на някоя океанска перла, открита сред наносите от тиня пред Остия, при това в мида със спираловидна черупка. Консулът не се славеше като голям почитател на женския пол, затова беше на мнение, че трезвият разум е еднакво забележително качество и у мъже, и у жени — с тази разлика, че у жените въпросното качество се срещаше далеч по-рядко и затова нямаше как да не му обърне внимание, забележеше ли го у девойка като Аврелия. Защото племенницата му беше тъкмо онази океанска перла, която ловецът на бисери е открил сред тинята на нежния пол, и вуйчо й я ценеше повече от всичко друго.

— Благодаря — повтори Аврелия и се обърна към Кардикса, която се бе навела, за да й събуе обущата.

Когато очакваният гост бе въведен в триклиния, двете момичета още се занимаваха с нахлузването на вълнените чорапи, така че никоя от тях не благоволи да погледне новодошлия, нито да отвърне на поздрава му. Както се очакваше, домакинът го настани на кушетката вляво от себе си.

Аврелия се изправи, погледна Кардикса в очите, благодари й и й се усмихна — нещо, което рядко се случваше в постоянното им съжителстване.

Така че когато се настани по-удобно на стола и изгледа вуйчо си и новодошлия гостенин, усмивката още витаеше по лицето й, както и руменината, която я беше обляла от навеждането; не ще и дума, от подобна гледка на всеки мъж би му секнал дъхът.

Точно това и се случи с непознатия, но по-учудващо бе, че и Аврелия сякаш се вцепени от вълнение.

— Гай Юлий, позволи ми да ти представя дъщерята на сестра си, Аврелия — рече галантно Публий Рутилий Руф. — Аврелия, бих искал да се запознаеш със сина на моя стар приятел Гай Юлий Цезар; както вече чу, и той се казва Гай, макар да има по-голям брат.

Тъмновиолетовите очи на Аврелия се разшириха — за миг й стана ясно, че пред нея стои бъдещият й съпруг, и дори за миг не се сети за римския идеал или за това, как би реагирала на нейно място Корнелия, майката на Гракхите. А може би пък тъкмо напротив — някъде дълбоко в нея да е прозвучал гласът на нейния идол, защото, както щяха да покажат годините, именно младежът насреща й представляваше самият римски идеал. Но в мига на тяхната среща Аврелия видя пред себе си само едно издължено лице на римлянин с дълъг римски нос, с най-сините очи на света, над които падаха гъсти златни къдрици, и с привлекателни устни. След кратка душевна борба, в която разумът не победи чувствата, девойката разреши дилемата по най-естествения и задоволителен начин — тя просто се влюби.

Разбира се, вечерята мина в разговори и никой не можеше да отрече, че протече чудесно. Рутилий Руф се излягаше блажено и остави думата на младите си гости, използвайки времето си за сетен път да премисли кой от всичките стотици римски младежи имаше най-големи шансове да се хареса на неговата скъпоценна океанска перла. Не щеше и дума, че младият Гай Юлий Цезар му се нравеше, и то много, и Рутилий Руф очакваше от него велики дела. Младежът беше самото въплъщение на римлянин. Освен това произлизаше от възможно най-благородната фамилия. А Публий Рутилий Руф, който също беше римлянин до мозъка на костите си, можеше само да се радва на мигновено породилата се симпатия, дори привличане между младия Гай Юлий Цезар и племенницата му, които някой ден биха могли да превърнат — както той тайно се надяваше — приятелството му с Гай Марий в роднинска връзка. Децата на младия Гай Юлий Цезар и племенницата му Аврелия щяха да бъдат първи братовчеди с децата на Гай Марий.

По природа беше затворена и необщителна, та не досаждаше на събеседниците си с въпроси, сега Аврелия забрави добрите маниери и заразпитва младежа, водена от искрено любопитство. За своя радост научи, че той току-що се е завърнал от Африка, където се е сражавал като младши военен трибун под командването на зет си Гай Марий, и че е бил удостоен с не едно военно отличие: Корона Муралис, задето пръв прехвърлил крепостната стена на цитаделата край река Мулухат, знаме за подвизите му след първото сражение под стените на Цирта и девет сребърни фалера за второто. При тази втора битка бил тежко ранен в бедрото и затова бил официално освободен от служба, за да се върне у дома. Най-забележителното бе, че всичко това Аврелия трябваше да вади с ченгел от устата му, защото Гай Цезар беше настроен повече да възхвалява подвизите на по-големия си брат Секст, участник в същите походи, отколкото собствените си.

Аврелия установи, че тази година младежът бил назначен за монетчик — един от тримата млади римляни, които в годините преди влизането си в Сената получават чрез задължението си да секат римските монети възможност да научат принципите на римската икономика.

— Парите постоянно изчезват от обращение — поучаваше я той, като трудно можеше да си обясни защо разговорът тази вечер му се струва по-интересен от всякога. — Работата ни е да сечем нови пари — разбира се, не по наше желание. Само държавната хазна може да определи какво количество монети трябва да се отсекат през годината, а ние просто изпълняваме нарежданията й.

— Но как може да изчезне нещо толкова солидно като една монета? — недоумяваше Аврелия.

— О, ами може да падне в канализацията, да се стопи при някой голям пожар — заизброява младият Цезар. — Много монети просто се изтъркват. Но повечето изчезват не за друго, а защото собствениците им ги крият и пазят. А щом парите се пазят, не могат да вършат работата, за която са предназначени.

— А каква е тя? — попита Аврелия, която досега не бе имала повод да се замисля за функцията на парите, защото не беше алчна и капризна, а родителите й знаеха как да се грижат за нея.

— Да минават от едни ръце в други — обясни Гай Цезар. — Това се казва парично обращение. Когато парите се намират в обращение, всички онези, през които те минават, извличат някаква печалба. С парите се закупува стока, заплаща се нечий труд, разширява се нечия собственост. Но те никога не трябва да спират да се движат.

— Значи вие трябва да сечете отново всички онези монети, които собствениците им крият — замисли се Аврелия. — Но нали парите, които стоят настрана, продължават да са си пари? Какво ще стане, ако изведнъж някоя внушителна сума, която досега се е пазела на скрито, на свой ред влезе в обращение?

— Ами тогава общата стойност на парите ще падне.

След като получи своя пръв урок по елементарна икономика, Аврелия реши, че няма да е зле, ако прехвърли разговора върху практическата страна на монетосеченето.

— В действителност ние, тримата монетчици определяме какво ще е изобразено върху монетите — намери повод да се самоизтъкне младият Гай Цезар, който все по-малко устояваше на чара на слушателката си.

— Имаш предвид богинята Виктория в нейната бига!

— Е, винаги е по-лесно да изобразиш на една монета колесница с два коня, вместо с четири, затова и Виктория се вози на бига, не на квадрига. Но онези от нас, които притежават малко повече въображение, предпочитат да измислят нещо по-оригинално от една Виктория или от символа на Рим. Ако в една година се предвижда да бъдат сечени три различни емисии — а най-често се получава тъкмо така, — всеки от монетчиците получава правото да определи какво ще бъде изобразено на едната.

— А ти самият ще имаш ли това право? — заинтересува се Аврелия.

— Да. Теглихме жребий и ми се паднаха сребърните денарии. Така че тазгодишният денарий ще има от едната си страна главата на Юл, сина на Еней, а от другата — изображение на Аква Марция в памет на дядо ми Марций Рекс — издаде плановете си Цезар.

По-нататък Аврелия научи, че есента той ще се кандидатира за военен трибун; брат му Секст вече бил избран и щял да замине за Галия с армията на Гней Малий Максим.

Когато и последното ястие беше поднесено, чичо Публий натовари племенницата си на носилката и я прати, съпроводена от обещаната охрана, в дома й, като убеди другия гостенин да остане още малко.

— Ще му ударим по една-две чашки неразредено вино — подкани го той. — Толкова съм се налял с вода, че сега ще ми се наложи да изпикая цяла кофа.

— Май и аз ще сторя същото — засмя се гостът.

— И така, какво мислиш за племенницата ми? — попита Рутилий Руф, след като на двамата беше сервирано прекрасно тосканско вино.

— Все едно да ме питаш дали ми харесва животът? Според теб за жена като нея може ли да съществуват две мнения?

— Значи си я харесал?

— Дали съм я харесал? Разбира се! Но освен това и се влюбих в нея — призна си младият Цезар.

— Искаш ли да се ожениш за нея?

— И още как! Но доколкото знам, същото желае и половин Рим.

— Така е, Гай Юлий. Но това значи ли, че ти нямаш шансове?

— Не. Ще се представя на баща й… така де, на чичо й Марк. Ще се опитам да я видя повторно и да я убедя, че заслужавам да мислят за мен с добри чувства. Мисля, че си струва, защото, като че ли тя също ме хареса.

Рутилий Руф се усмихна.

— Да, и аз мисля, че те хареса — рече той и стана от кушетката. — Е, можеш да си вървиш у дома, млади Гай Юлий. Ще кажеш на баща си какви са ти плановете, а утре ще се явиш пред Марк Аврелий. Колкото до мен, чувствам се уморен и смятам да си лягам.

 

 

Въпреки че пред Рутилий Руф се опитваше да си придаде възможно най-голяма увереност, по пътя към дома си Гай Цезар трябваше да си признае, че в душата си таи далеч по-малки надежди. Славата на Аврелия се носеше навред. Много от приятелите му вече бяха поискали ръката й — на някои Марк Кота дори беше отказал да ги включи в списъка си, но на други имената им и досега си стояха там. Сред обещаващите кандидати имаше младежи с много по-славни имена от неговото — най-малкото, защото зад тези имена стояха огромни богатства. Да бъдеш Юлий Цезар не означаваше много, макар и името да говореше достатъчно красноречиво за потеклото ти, за да закриляше авторитета му дори и тогава, когато парите липсваха съвсем. И все пак как можеше той, Гай Юлий Цезар Младши, да се съревновава с хора като Марк Ливий Друз, като младия Скавър, Лициний Оратор, Муций Сцевола или пък с по-големия син на Ахенобарб? Младият Цезар не беше запознат с онази тънка подробност, че Аврелия е получила правото сама да избере годеника си, и затова нямаше как да не се чувства предварително обречен.

Когато му отвориха вратата у дома и той влезе в атрия, Гай Цезар забеляза, че в кабинета на баща му още свети, та реши да му се обади. В последния момент, преди да потропа на открехнатата врата, в очите му неочаквано блеснаха сълзи.

— Влез — отвърна му немощен глас.

Гай Юлий Цезар вече умираше. Всички в къщата го знаеха, дори самият той, макар и досега да не беше отворил нито дума за това. Всичко бе започнало със затруднения в преглъщането — коварна болест, която се развиваше толкова бавно, че дълго време болният дори не можеше да каже дали положението му се влошава или напротив. Но в един миг гласът му изведнъж падна, а скоро след това в гърлото му се появи болка, която в началото не беше сериозна и мъж като Цезар можеше да я подмине, без да й обръща внимание. Но болката беше станала постоянна и от известно време Гай Юлий Цезар вече не можеше да преглъща твърда храна. Всеки ден Марция го молеше да извика лекар, но той упорито отказваше.

— Татко?

— Влез, Гай, тъкмо ще ми правиш компания — покани го Цезар, който щеше да навърши шейсет тази година, но на светлината на свещите даваше по-скоро вид на осемдесетгодишен старец. Беше отслабнал много и на места кожата му беше буквално провиснала; някога красивият мъж сега приличаше на същински скелет, а постоянната болка беше угасила пламъка в сините му очи. Сега протегна ръка на сина си и му се усмихна.

— О, татко! — неволно възкликна младият Цезар, който, колкото и да му се искаше като мъж да скрие тревогата в гласа си, пак не можа. С две-три крачки той прекоси стаята, пое бащината ръка и благоговейно я целуна. Сетне се приведе над родителя си, положи ръце върху кокалестите му рамене и притисна лице до безжизнената му, сребристосива коса.

— Не плачи, сине — с прегракналия си глас се опита да го утеши Цезар. — Скоро всичко ще свърши. Утре ще дойде Атенодор Сикул.

Един римлянин никога не плаче. Или поне не трябваше да плаче. Младият Цезар отдавна смяташе този начин на поведение за изключително погрешен, но пак успя да овладее сълзите си и да се отдръпне, за да седне на близкия стол, без да изпуска сбръчканите пръсти на баща си.

— Може би Атенодор ще открие някакъв лек — промълви той.

— Атенодор просто ще открие това, което всички ние знаем отдавна — възрази му Цезар. — А именно, че в гърлото ми е заседнал неизлечим тумор. Но понеже майка ти все още се надява на чудо, а аз тъй и тъй съм достатъчно зле, за да не ми предлагат безполезни рецепти, нищо не ми струваше да го повикам. Не че се плаша от участта си; цял живот съм имал една цел: да осигуря бъдещето на всички от семейството си и да умра спокоен, че всяко от децата ми се е задомило и гледа с надежда в бъдещето.

Цезар млъкна и със свободната си ръка се пресегна към чашата с неразредено вино, което от известно време се бе превърнало в единствената наслада, която можеше да изпита. Преглътна един-два пъти и продължи:

— Ти си последният, Гай. Какво да очаквам от бъдещето ти? Преди много години ти обещах онова единствено право, което всеки от семейството ни можеше да си поиска — сам да избереш жена си. Мисля, че дойде времето да се възползваш от него. Ще си отида от този свят доволен, ако знам, че и ти си създал свой дом.

Младият Гай Цезар повдигна ръката на баща си и я опря до бузата си, като в същото време се приведе към него.

— Вече я открих, татко. При това я срещнах тъкмо тази вечер, не е ли странно?

— У Публий Рутилий? — попита с известно недоверие Цезар.

Младежът се усмихна.

— Мисля, че той нарочно беше уредил така нещата.

— Доста странна роля за един консул.

— Да — пое дълбоко дъх младият Цезар. — Чувал ли си за племенницата му, — за Аврелия, доведената дъщеря на Марк Кота?

— Дали съм чувал за красавицата на Рим? Че то всички само за нея приказват.

— Е, нея имам предвид. Тя е моята избраница.

Цезар го погледна смутен.

— Според майка ти младата Аврелия имала толкова кандидати, че чакали на опашка пред къщата й; при това сред тях личели имената на най-богатите и благородни ергени в цял Рим. Имало дори женени мъже.

— Напълно вярно — съгласи се младият Гай. — Но женихът ще бъда аз, имаш думата ми!

— Ако това ти предчувствие се окаже вярно, то ще излезе, че сам си пуснал вълка в кошарата — поклати глава баща му. — Красавици като Аврелия никога не са били добри съпруги, Гай. Те са глезени, капризни и устати егоистки. Защо не я оставиш да съсипе живота на друг, а сам не си потърсиш някоя по-скромна съпруга? — чудеше се той какво утешително да каже. — За щастие в сравнение с Луций Лициний Оратор или Гней Домиций Младши ти си буквално никой, макар и патриций. Сигурен съм, че Марк Аврелий Кота дори няма да те вземе насериозно. Така че съветът ми е да не отдаваш изцяло сърцето си на една недостижима цел, ами да се огледаш за друга жена.

— Тя ще се омъжи за мен, татко, дано само дочакаш сам да видиш!

А това беше увереност, в която Гай Юлий Цезар нямаше нужната сила да разколебае сина си; затова и сложи точка на разговора и го помоли да му помогне да се настани в специално донесеното в кабинета му легло. От известно време държеше да спи сам, за да не буди жена си, докато неспокойно се мята в съня си.

 

 

Аврелия се беше излегнала по корем в закритата си носилка и докато носачите я лашкаха из римските улици, водещи от къщата на чичо Публий до тази на чичо Марий, си мислеше за тази неочаквана среща. Гай Юлий Цезар Младши! Какъв прекрасен човек, колко съвършен младеж! Но дали би я поискал за жена? Какво ли би си помислила за нея сега Корнелия, майката на Гракхите?

Свила се до нея в носилката, Кардикса я наблюдаваше с голямо любопитство; за пръв път господарката се представяше в такава светлина. Облегнала се в единия ъгъл, за да държи по-добре свещта в алабастровата чаша, която осветяваше, макар и твърде оскъдно, закритата носилка, робинята откриваше ясни симптоми, че у Аврелия настъпва коренна промяна. Стопанката й, която допреди бе ходила права като свещ, сега се беше отпуснала и превила на две, устата й още малко и да провисне, а бледите й клепачи се спуснаха над големите й очи и криеха всичко, което беше в душата й. Кардикса беше твърде интелигентна и много добре разбираше причините за подобна промяна: те можеха да се крият единствено в онзи ослепително красив млад мъж, когото Публий Рутилий бе поднесъл на племенницата си като основно ястие във вечерята. Какъв хитрец беше този старчок! И все пак Гай Юлий Цезар Младши бе странна личност, пък и твърде подходящ за жена като Аврелия. В това робинята беше сигурна.

Независимо че Корнелия, майката на Гракхите, не се яви в сънищата й, за да й даде тъй желаните наставления, на другата сутрин Аврелия вече знаеше как трябва да постъпи. Първото, което направи, бе да прати Кардикса до дома на Цезарите, където да предаде на Гай Юлий Цезар Младши бележка от нейно име.

В бележката пишеше само следното: „Поискай ръката ми.“

По-нататък не й оставаше нищо друго, освен да се скрие в работната си стаичка, откъдето излизаше само за да се храни със семейството си; на масата се държеше възможно най-незабележимо, за да не си проличи пред родителите й промяната, която беше настъпила тъй изненадващо у нея, не и преди да е направила своя решаващ ход.

На другия ден тя издебна клиентите на Марк Кота да се разотидат и като изчака час-два — за всеки случай беше питала секретаря му за дневното му разписание и той я беше уверил, че чичо й няма да ходи на заседание нито на Сената, нито на народното събрание, — почука на вратата му.

— Татко?

Той вдигна глава от писмата, които преглеждаше.

— О, днес сме на „татко“, така ли? Влез, дъще, влез — усмихна й се топло. — Искаш ли да повикаме и майка ти?

— Да, ако обичаш.

— Ами тогава иди я намери.

Аврелия излезе от таблиния и след минута се върна с Рутилия.

— Седнете — покани ги Кота.

Двете Се разположиха една до друга на кушетката.

— Е, Аврелия, какво имаш да ни кажеш?

— Да са се появявали нови кандидати в списъка ти? — отвърна на въпроса му с въпрос девойката.

— В интерес на истината, да. Вчера ме посети младият Гай Юлий Цезар и понеже не виждам какво мога да имам против него, включих го и него към останалите. С гордост мога да ти заяви, че официалните кандидати за ръката ти са вече тридесет и осем.

Неочаквано девойката се изчерви. Кота я изгледа недоумяващо, тъй като за дългите години, в които двамата живееха под един покрив, никога не му се беше случвало да я види тъй смутена. Розовото й езиче се показа, за да овлажни пресъхналите й устни, а и Рутилия, която се беше дръпнала малко встрани, та по-добре да наблюдава дъщеря си, не по-малко изненадана от мъжа си се взираше в избилите розови петънца по бузите на момичето.

— Взех решение — рече Аврелия.

— Прекрасно! Ще ни кажеш ли кой е той? — зарадва се Кота.

— Гай Юлий Цезар Младши.

— Какво? — стресна се бащата.

— Кой? — смаяно попита Рутилия.

— Гай Юлий Цезар Младши — бавно повтори Аврелия.

— Брей! Ето, че последната колесница спечели състезанието — каза Кота развеселен.

— Да не забравяме, че това е колесницата на брат ми — намеси се Рутилия. — Богове, ама наистина е умник този мой брат! Откъде е могъл да знае?

— Той е забележителен човек — съгласи се Кота, след което се обърна отново към доведената си дъщеря: — Срещнала си се с Гай Юлий Младши у вуйчо си онзи ден — за пръв път ли?

— Да.

— Но той пръв е поискал да се ожени за теб.

— Да.

— Скъпа моя, Гай Юлий е сравнително беден човек — предупреди Рутилия дъщеря си. — Ожениш ли се за него, не можеш да очакваш нито разкош, нито удобства.

— Човек не се жени заради разкоша и удобствата.

— Радвам се да го чуя от устата ти, дете мое — на свой ред понечи да й възрази Кота, — но все пак, държа да знаеш, че не той е мъжът, когото бих ти избрал.

— Би ли ми казал защо, татко? — попита Аврелия.

— Той произлиза от доста особено семейство. Родителите му са твърде… нетрадиционни. Освен това са обвързани и по сватовска, и дори по идейна линия с Гай Марий — човек, когото силно ненавиждам — изплю камъчето Кота.

— Но чичо Публий го харесва — възрази момичето.

— Чичо ти също има странни мнения по някои въпроси — намръщи се Кота. — И все пак не е стигнал чак дотам, че да гласува в Сената против интересите на собствената си класа, само и само да угоди на приятеля си Гай Марий. Уви, не мога да кажа същото за Юлиите от Гайевия клон! При това Публий се е сражавал дълги години рамо до рамо с Гай Марий, така че естествено е между двамата да е възникнала дружба. Старият Гай Юлий Цезар посрещна Гай Марий с отворени обятия и при това научи цялото си семейство да изпитва уважение към човек като него.

— Но забравяш, че само преди известно време Секст Юлий се ожени за една Клавдия — напомни му Рутилия.

— Да, така е.

— Ами не виждам какво лошо има в подобна връзка. В крайна сметка нищо не те кара да мислиш, че синовете са също толкова привързани към Гай Марий, колкото баща им.

— И все пак, Рутилия, те са негови шуреи.

Но тук Аврелия взе отново думата:

— Татко, мамо, забравяте, че вие самите ми позволихте да си избера съпруг. Вече реших, че ще се омъжа за Гай Юлий Цезар, и това е — натърти тя на последното си изречение, като все пак внимаваше да не повиши тон.

Двамата я изгледаха с известна тъга, но нямаше какво да се направи — трезвомислещата Аврелия се беше влюбила.

— Права си, така е — рязко промени тона си Кота, убеден, че не му остава нищо друго, освен да уважи желанието на девойката. — Е, можете да си вървите! — махна той на двете жени. — Трябва да накарам писарите да напишат в тридесет и седем екземпляра едно и също писмо. Освен това предполагам, че се налага да се видя с Гай Юлиите, баща и син.

Ето и официалната формула, която Марк Аврелий щеше да разпрати до всеки от отхвърлените кандидати:

„Уважаеми Еди-кой си,

След внимателно проучване и дълъг размисъл реших да позволя на своята племенница, чийто попечител съм, сама да избере своя съпруг. Жена ми, нейната майка, се съгласи с това ми решение. Споменавам този факт, за да се знае, че не аз, а Аврелия сама е направила своя избор. Неин съпруг ще бъде Гай Юлий Цезар Младши, по-малкият син на назначения отец Гай Юлий Цезар. Искрено вярвам, че ще уважиш бъдещата двойка и ще дойдеш да й поднесеш заедно с мен сърдечните си благопожелания.“

Секретарят на Кота изгледа изумено господаря си.

— Хайде, какво ме зяпаш! — тросна му се той: нещо, което по принцип се случваше рядко. — Извикал съм те на работа. Искам възможно най-бързо да изготвиш тридесет и седем копия от това писмо, като най-горе ще запишеш имената на всички кандидати в списъка — размаха го над масата. — Ще ги подпиша лично, а след това веднага трябва да бъдат занесени на получателите.

Секретарят му се залови за работа. Но в мига, в който седна на писалището, из целия град плъзна и новината за бъдещата сватба, която естествено достигна до ушите на засегнатите много по-бързо, отколкото официалните писма от страна на Марк Аврелий Кота. Не едно и две бяха разбитите сърца, не една и две бяха въздишките и заканите по адрес на Аврелия. За всички беше ясно, че в избора си тя се е ръководила не от практични, а от емоционални подбуди, а това трудно можеше да се преглътне; никой от кандидатите, които стояха начело в списъка, нямаше лесно да се примири с мисълта, че е бил пренебрегнат заради по-малкия син на един почти неизвестен сенатор, пък ако ще и потомък на Венера. Всъщност тъкмо природната красота на избраника дразнеше най-много останалите, които считаха това му преимущество за напълно незаслужено.

След като се възстанови след преживяния шок обаче, Рутилия се оказа твърде склонна да одобри избора на дъщеря си.

— Само като си помисля за децата, които ще й се родят! — мъркаше тя доволно пред Кота, докато той търпеливо чакаше да увият около тялото му сенаторската тога с пурпурния ръб, с която щеше да се яви в дома на Юлий Цезарите, намиращ се в по-скромната част на Палатина. — Като се абстрахираме от малкото пари, които младият Цезар ще й донесе, връзката с Юлиите може само да повдигне престижа на Аврелиите, да не говорим за Рутилиите. Все пак от всички патрициански фамилии Юлиите са най-старата.

— Родословното дърво не ражда плодове, от които можеш да се нахраниш — изръмжа Кота.

— Е, хайде, Марк Аврелий, положението не е толкова трагично, колкото ти се иска да го изкараш! Връзката с Марий помогна много на Юлиите да си възвърнат някогашния престиж и не се съмнявам, че в бъдеще влиянието им само ще расте. Не виждам причина младият Гай Юлий да не стане някой ден консул. Говорят, че бил доста интелигентен, а и способен.

— Ще видим — заключи скептично Кота.

Когато излезе от дома си обаче, той си беше придал истински тържествен вид, което нямаше как да не отива на такъв хубав мъж като него — нищо, че като типичен представител на Аврелий Котаните и той беше доста червендалест; в рода му нямаше дълголетници, защото всички живееха под постоянната заплаха от апоплексия.

Когато отиде в дома на Цезарите, научи, че младият Гай Юлий бил излязъл, така че Марк Аврелий трябваше да помоли да го приеме старият. Но за негова изненада икономът поклати глава и с най-сериозен глас го предупреди:

— Ако ми простиш, Марк Аврелий, ще трябва първо да проверя дали ще е възможно. Гай Юлий не е добре.

Кота чуваше за пръв път за болестта, но като се замисли, осъзна, че наистина възрастният сенатор отдавна не се е появявал на заседания.

— Ще почакам — рече той.

Икономът скоро се върна и го поведе към кабинета, като заяви:

— Гай Юлий ще те приеме. Но трябва да те предупредя, че видът му е доста променен.

Ако не беше предупреждението на роба, Кота може би нямаше да успее да прикрие удивлението си при вида на усилието, с което домакинът му протегна съсухрената си ръка за поздрав.

— Марк Аврелий, за мен е истинско удоволствие — промълви болният. — Седни, седни! Съжалявам, че не мога да стана да те посрещна, но икономът ми трябва да те е предупредил, че не съм добре — направи той плах опит да се усмихне. — Евфемизъм… В действителност умирам.

— О, не говори така — почувства се неловко Кота, като седна на ръба на близкия стол. Носът му нервно заигра: в стаята витаеше някаква странна, но във всеки случай неприятна миризма.

— Няма как, имам тумор в гърлото. Тази сутрин го потвърди и Атенодор Сикул.

— Много съжалявам да го чуя, Гай Юлий. Отсъствието ти в Сената няма да остане незабелязано от никого, най-малко от шурея ми Публий Рутилий.

— Той е истински приятел — съгласи се Цезар и зачервените му клепачи уморено примигнаха. — Мисля, че се сещам защо си дошъл да ме видиш, Марк Аврелий, но сигурно ще бъдеш достатъчно любезен сам да ми го кажеш.

— Тъй като списъкът с кандидатите за ръката на моята племенница и доведена дъщеря Аврелия стана толкова дълъг и пълен с такива прочути имена, че се уплаших, да не би да сбъркам, ако тръгна аз да определям щастливеца — нещо, което би създало твърде много врагове на синовете ми, позволих й сама да си избере съпруг — обясни с едно изречение той. — Само преди два дни тя се запознала с по-малкия ти син у дома на чичо си Публий Рутилий и днес ми заяви, че смята да се омъжи за него.

— И това естествено ти се е сторило също толкова неприятно, колкото и на мен — допълни домакинът.

— Така си е — въздъхна Кота и вдигна рамене. — Тъй или иначе, вече съм дал дума и не мога да се отметна.

— В интерес на истината и аз бях дал същото обещание на сина си още преди години — усмихна се Цезар. — Излиза, че и двамата с теб, Марк Аврелий, можем само да се надяваме децата ни да се окажат по-благоразумни, отколкото ги мислим.

— Прав си, Гай Юлий.

— Сигурно ще искаш да чуеш какво е действителното материално положение на сина ми.

— Той ми го разясни, когато се яви да иска ръката на дъщеря ми.

— Може и да не е бил точен. Разполага с достатъчно земя, за да влезе в Сената, но в момента не притежава нищо друго. За нещастие аз самият не мога да си позволя закупуването на второ жилище в Рим и това е най-големият проблем. Тази къща ще остане за по-големия ми син Секст, който се ожени наскоро и сега живее при мен с жена си, бременна от няколко седмици. Скоро ще умра, Марк Аврелий. След смъртта ми Секст ще поеме задълженията на главата на семейството, а след сватбата си брат му ще трябва да си търси друг дом.

— Предполагам знаеш, че зестрата на Аврелия е тлъста — на свой ред започна с обясненията Кота. — Навярно няма нищо по-подходящо от това парите й да бъдат използвани за закупуване на къща — покашля се той. — Наследила е доста от баща си, моя брат, и от няколко години средствата й са били влагани в търговски сдружения. Може и да е имало някои спадове, но като цяло зестрата й се изчислява на около сто таланта. Четиридесет таланта са достатъчни за прилична къща в Палатин или Карина. Разбира се, жилището ще бъда записано на името на сина ти, но ако някой ден двамата се разведат, синът ти ще трябва да възстанови на племенницата ми пълната цена на дома им. Като оставим настрана въпроса за евентуален развод, Аврелия пак ще може да разчита на достатъчно големи доходи, за да може сама да си позволи прилично съществуване.

Цезар се намръщи.

— Не ми е никак присърце мисълта синът ми да живее в къща, купена с парите на жена му — възрази той с прегракналия си глас. — Не би било достойно за човек в неговото положение. Не, Марк Аврелий, мисля, че съществува друг вариант, който хем ще запази непокътната зестрата на Аврелия, хем няма да я кара да купува къща, която не ще бъде нейна. За сто таланта ще можете да се сдобиете с цяла инсула на Есквилин. Инсулата ще бъде купена за Аврелия и ще бъде записана на нейно име. Младата двойка ще живее в някой от приземните апартаменти, а племенницата ти ще получава целия наем от останалите, което ще е доход, доста по-голям от онова, което ще получи от инвестициите си в разни банки и търговски съдружия. Синът ми от своя страна ще намери начин след време да купи отделна къща — подобна цел ще представлява амбиция, която може само да го изведе нагоре и по обществената стълбица.

— Не бих позволил Аврелия да живее в инсула! — ужаси се Кота. — Не, ще отделя четиридесет таланта за къща, а останалите шестдесет ще вложа на нейно име, където трябва.

— Инсула на нейно име и това е — настоя Цезар, но в същия миг жестоко се задави и трябваше да се наведе напред, за да си поеме дъх.

Кота му наля чаша вино и я постави в ръката му, помагайки му да я вдигне до устните си.

— Размина ми — каза Цезар след минутка-две.

— Може би ще е по-добре, ако дойда някой друг път — предложи Кота.

— Не, да се разберем още сега, Марк Аврелий. И двамата с теб сме съгласни, че сватбата на децата ни не е онази, за която сме мечтали. Много добре. Тогава защо да си блъскаме главите как да им улесним живота? Ако те са решили, че си принадлежат, трудностите, с които ще се сблъскат само ще заздравят връзката им. Ако ли пък се окаже, че са сбъркали, пак трудностите ще са тези, които най-бързо ще ги убедят да се разделят. Ще направим така, че Аврелия да разполага с цялата си зестра и по никакъв начин няма да накърняваме достойнството на сина ми, който не би се зарадвал, ако баща му и тъстът му тръгнат да му оправят бъдещето. Отговорът е един, Марк Аврелий: инсула! Ще трябва обаче да бъде построена възможно най-сигурно, така че ти ще откриеш честни люде, които да я подложат на щателна проверка. И освен това — продължи да мърмори под носа си Цезар — бъди много придирчив за местоположението й. Рим бързо се разширява, но пазарът за жилища винаги ще си остане стабилен и доходоносен. Може и много римляни да се замогнат, но винаги ще има и такива, които ще разчитат на жилищата под наем.

— Богове, излиза, че племенницата ми ще се превърне в най-обикновена хазяйка! — хвана се за главата Кота.

— А защо не? — усмихна се уморено Цезар. — Чувам, че била ослепителна красавица. Нима една хазяйка не би печелила от красотата си? Ако тя самата не вярва в бъдещето си на независима от никого наемодателка, то сигурно би премислила повече, преди да се омъжи за сина ми.

— Вярно, че е ослепителна красавица — усмихна се на свой ред Кота. — Ще я доведа да я видиш, Гай Юлий, и нека ти й съобщиш как виждаш бъдещето й.

При тези си думи Марк Аврелий Кота се надигна от стола си и се наведе над домакина си, за да го потупа приятелски по рамото.

— Ето последната ми дума: Аврелия сама ще реши какво да прави със зестрата си. Ти ще й предложиш варианта за инсулата, а аз от своя страна ще държа на самостоятелната къща. Става ли?

— Става — съгласи се Цезар. — Но прати ми я колкото се може по-бързо, Марк Аврелий! Още утре по обяд.

— Ще говориш ли със сина си?

— Непременно. Той ще я вземе от вас и ще я доведе.

 

 

При нормални обстоятелства Аврелия би била последната, която ще се загрижи какви точно дрехи да облече; по принцип обичаше ярките цветове, при това й харесваше да ги смесва, но дори в такива случаи околните не можеха да я обвинят, че се поддава на момичешки каприз, нито че излъчва глупост и наивност. Сега обаче, след като й бе известно, че любимият й лично ще дойде да я вземе от къщи, за да я срещне с евентуалните й свекър и свекърва, тя нямаше как да не се засуети. Накрая реши най-отдолу да си сложи дреха от тънка вълна в черешов цвят, върху нея друга, розово-пембяна, достатъчно тънка, за да прозира през нея наситеното червено, и най-отгоре — трета, бледорозова, изтъкана от плат, фин като платовете за сватбените й одежди. Преди това се изкъпа, намаза се с мъничко розово масло, но така и не разпусна косите си, вързани както винаги зад тила й, и отказа малкото руж и стибия, които й предложи майка й.

— Много бледа изглеждаш днес — говореше й Рутилия. — Сигурно е от притеснение. Хайде, постарай се да изглеждаш красива както винаги! Мъничко руж върху бузите, моля те. И една тънка линийка над очите.

— Не — пак отказа Аврелия.

В действителност тази й бледнина скоро щеше да изчезне, защото в мига, в който Гай Юлий Цезар Младши потропа на вратата, за да я вземе, тя така се изчерви, че не й трябваше повече руж.

— Гай Юлий — посрещна младежа, подавайки му ръка.

— Аврелия — подаде й той своята.

И това беше всичко, което си казаха, преди да излязат.

— Е, хайде, довиждане! — едва не ги изпъди насила Рутилия; не й беше никак приятно да се раздели с първото си дете — при това, когато то отиваше да живее с такъв привлекателен млад мъж. Колкото и да беше странно, започваше да се чувства осемнайсетгодишна.

Двамата млади излязоха на улицата, последвани от Кардикса и галите.

— Трябва да те предупреди, че баща ми никак не е добре — младият Цезар внимаваше да не изпусне някоя неподходяща приказка. — Излязъл му е коварен тумор в гърлото и всички се страхуваме, че не му остава много време да бъде с нас.

— О, така ли? — беше единственото, което Аврелия намери да му отговори.

Завиха в следващата пресечка.

— Получих бележката ти — мина на друга тема Гай Юлий — и първата ми работа беше да изтичам при Марк Аврелий. Не мога да повярвам как тъй си избрала мен!

— А пък аз не мога да повярвам как тъй изобщо те срещнах — отвърна му тя.

— Мислиш ли, че Публий Рутилий го е направил нарочно?

Това я накара да се подсмихне развеселено.

— Убедена съм, че е било нарочно.

Стигнаха до следващия ъгъл, където пак завиха.

— Виждам, че не си от приказливите — отбеляза младият Цезар.

— Не съм — кимна Аврелия.

И това беше целият разговор, който двамата проведоха, преди да стигнат дома на Цезар.

Само един поглед върху избраницата на сина му и мигом промени мнението си за нея. Тази девойка насреща му не изглеждаше нито глезена, нито капризна! Иначе отговаряше точно на легендите, които се носеха за нея — ослепителна красавица, но с някакъв свой стил, който наглед не се връзваше с общоприетите представи. Но пък и в същото време му хрумна, че красавица като Аврелия не е толкова „ослепителна“, колкото „колосална“. Какви чудесни деца можеше да очаква един баща от нея! Деца, които, уви, той нямаше да доживее да види.

— Седни, Аврелия — гласът му едва-едва се чуваше, но по жеста му гостенката разбра какво се иска от нея. Синът седна на стола от другата му страна.

— Какво ти е казал Марк Аврелий за вчерашния ни разговор? — попита Цезар.

— Нищо — отговори му Аврелия.

Без никакви заобикалки той мина на въпроса за зестрата й — така както го бяха обсъдили вече с чичо й, — без да крие с нищо собственото си мнение, нито това на Кота.

— Попечителят ти казва, че ще остави на теб да решаваш. Какво предпочиташ: да живееш в самостоятелна къща или да притежаваш инсула? — попита накрая бъдещият свекър, без да откъсва поглед от лицето на Аврелия.

„Как би постъпила в подобна ситуация Корнелия, майката на Гракхите?“ Този път отговорът беше значително по-лесен: Корнелия, майката на Гракхите, щеше да постъпи по най-достойния възможен начин, независимо от трудностите, които щеше да срещне пред себе си. Само че в случая не ставаше дума само за нейното достойнство, но и за това на любимия й. Да избере самостоятелната къща означаваше, че й се осигурява спокоен и приятен живот, но нямаше ли бъдещият й съпруг да се почувства дълбоко наскърбен, че домът му ще бъде платен с парите на жена му?

Аврелия отмести поглед от Цезар и се взря в очите на сина му, като попита:

— Ти как предпочиташ?

— Сама ще решиш, Аврелия — подкани я младият Цезар.

— Не, Гай Цезар, ти трябва да кажеш. Ще стана твоя жена. Искам да бъда добра съпруга и да знам мястото си. Ще бъдеш глава на семейството и стопанин на дома ни. Никога няма да ти оспорвам първенството, като единственото, което искам в замяна, е винаги да се държиш с мен честно и почтено. Само твой ще бъде изборът къде ще живеем. Мога само да ти се подчинявам — и на думи, и на дела.

— Тогава ще помолим Марк Аврелий да намери някоя инсула и да запише собствеността й на твое име — заяви без ни най-малко колебание младият Цезар. — Сградата трябва да бъде възможно най-солидната и рентабилна, а лично аз съм на мнението на баща си, че местоположението й не е от голямо значение. Доходите от наемите ще бъдат само твои. Двамата ще живеем на приземния етаж, докато спечеля достатъчно пари да купя самостоятелна къща. Разбира се, ще издържам и теб, и бъдещите ни деца изключително от собствените си доходи на земевладелец. Което означава, че цялата отговорност за поддържането на инсулата ще падне върху твоите плещи — в делата ти няма да се меся.

Явно подобно решение на въпроса радваше Аврелия, но тя така и не проговори.

— Май не си от бъбривите! — забеляза на свой ред старият Цезар, без да прикрива почудата си.

— Да — съгласи се Аврелия.