Колийн Маккълоу
Пръв сред римляните (25)

Сула очакваше с нетърпение сблъсъка си Югурта и за свое учудване не изпитваше нито капка колебание или неувереност в собствените сили. Да, името му щеше да се запомни завинаги с пленяването на Югурта! Нямаше значение, че е действал по заповед на Гай Марий; само благодареше на своята смелост, интелигентност и инициатива той щеше да извърши такъв велик подвиг и никой не можеше да му отнеме славата. Не че смяташе Гай Марий за способен на подобно нещо. Гай Марий не беше алчен за слава, защото тъй и тъй вече си беше извоювал предостатъчно. И той едва ли би се противопоставил, историята за залавянето на Югурта да стане достояние на всички. За един патриций, който търси да си създаде име с мисълта някой ден да се кандидатира за консул, голяма пречка се оказваше фактът, че съсловната му принадлежност не му позволява да изпълнява длъжността на народен трибун. Затова всеки амбициозен патриций бе принуден да търси други пътища за спечелване общественото одобрение — народът трябваше да се увери, че и той е достоен наследник на знатния си род. Югурта вече беше струвал прескъпо на Рим. А сега всички щяха да научат, че именно той, Луций Корнелий Сула, неуморимият квестор, тъй да се рече „с голи ръце“ е заловил нумидийския цар.

Затова, когато се срещнаха с Бокх, за да тръгнат към уреченото с Югурта място, той се чувстваше уверен и изгаряше от нетърпение всичко да свърши по-бързо.

— Югурта не ще очаква да те види окован във вериги — съобщи му Бокх. — Останал е с впечатлението, че ти самият си поискал да се срещнеш с него, за да го убедиш да се предаде. И на свой ред ми заръча да доведа със себе си достатъчно хора да те заловя, Луций Корнелий.

— Добре. — Сула не изглеждаше особено заинтересуван от подобен развой на събитията.

На срещата двамата щяха да се явят съпроводени от голяма мавърска конница, докато Югурта ги чакаше, съпроводен само от шепа нумидийски първенци, един, от които Аспар.

Сула пришпори леко коня си и излезе пред Бокх. В лек тръс той се насочи право към Югурта, смъкна се на земята и протегна ръка в жест, който за цял свят означаваше знак за приятелство и доброжелателство.

— Царю Югурта — обърна се той към нумидиеца и търпеливо зачака.

Той погледна протегнатата ръка, сетне слезе от коня си и я пое в своята.

— Луций Корнелий.

Докато ставаше всичко това, мавърската конница незабелязано сключи плътен обръч около главните действащи лица и още преди двамата да са си пуснали ръцете, последният вече беше пленник — акцията протече толкова гладко и светкавично, че дори човек като Гай Марий би я оценил по достойнство. Преди да са успели дори да посегнат към мечовете си, нумидийските благородници вече бяха сграбчени от силните ръце на маврите. Югурта беше притиснат до земята, за да не може да окаже съпротива, и когато му позволиха да се изправи отново, около китките и глезените си носеше тежки вериги, достатъчно дълги, за да може да върви прегърбен.

На светлината на факлите Сула с изненада откри колко необичайно светли са очите му за човек с неговата мургава кожа; Югурта беше едър на ръст и добре запазен. Само орловото му лице издаваше годините му, а острите му черти го правеха да изглежда значително по-стар от Гай Марий. Сула си каза, че няма да е трудно да го заведе до морето, дори и без ескорт.

— Качете го на големия дорест кон — нареди той на хората на Бокх и внимателно провери дали веригите са били правилно промушени през специално окачените за седлото халки. Сетне прегледа подпръчите и катинарите на оковите, яхна един от другите пет коня, които му бяха приготвили, хвана юздите на този на Югурта и ги върза за седлото си; дори на пленника да му хрумнеше да пришпори коня си и да избяга, както си беше окован, животното нямаше как да се отскубне. Четирите останали жребци бяха навързани заедно и юздите им — прикрепени с късо въженце за седлото на Югурта. Щяха да служат като още една пречка за евентуалното му бягство. И в крайна сметка, за да не остави никакъв шанс на пленника си, пристегна дясната му китка с друга верига, като другия й край закачи за лявата си ръка.

От мига, в който Югурта беше заловен, Сула не беше продумал на маврите; така и не се обърна да се сбогува, само пришпори коня си и потегли на север. Щом юздите и веригата, свързваща Сула с Югурта, се опънаха, конят на пленника, ще не ще, трябваше да го последва, както и другите четири животни. Само след броени мигове двамата мъже щяха да изчезнат в сенките между дърветата.

Бокх отново заплака. Волукс и Дабар го гледаха безпомощни.

— Татко, позволи ми да го настигна! — провикна се Волукс. — Той не може да язди бързо — лесно ще го настигна!

— Вече е твърде късно — каза цар Бокх и пое подадената кърпа, за да избърше сълзите си и да се изсекне. — Човек като този никога няма да се остави да го хванат. В сравнение с Луций Корнелий Сула ние сме като малки деца, и то не за друго, а просто защото е римлянин. Не, синко, съдбата на бедния Югурта е била предрешена отдавна — нищо не можем да сторим да я променим. Трябва да се замислим за родната Мавритания. Време ни е да се върнем у дома, в обичния Тингис. Навярно светът на Вътрешно море не е за нас.

 

 

Около километър-два Сула язди, без да обели дума и без да позволява на конете да забавят ход нито за минутка. Колкото и да тържествуваше, колкото и да се възхищаваше от собствената си смелост и находчивост, той нито за миг не позволи на радостта да го завладее, също както не остави пленника си дори за миг да се поотпусне от неудобното положение, в което го бяха завързали. Ако сега успееше да разгласи вестта за подвига си, той можеше да бъде сигурен, че в бъдеще всички римски майки ще прибавят и неговата история към тези, които вече бяха свикнали да разправят на децата си — за скока на Марк Курций в бездната, отворила се във Форум Романум; за героизма на Хораций Цоклес, който сам защищавал Дървения мост от войските на Ларс Порсена от Клузиум; за окръжността, която Гай Попилий Ленас очертал около краката на сирийския цар; за Луций Юний Брут, който убил собствените си синове заради предателството им; за Гай Сервилий Ахала, ликвидирал желаещия да се обяви за римски цар Спурий Мелий… Да, историята за залавянето на Югурта от Луций Корнелий Сула щеше да се добави към и без това богатата колекция от приказки, с които римляните приспиваха децата си — та нямаше ли в нея по малко от всичко? Не си ли струваше да се разказва дори само преминаването през нумидийския лагер?

Но Сула по природа не бе романтик, още по-малко отвеян мечтател, който гради въздушни кули. Затова скоро забрави за примамливото бъдеще, което му се очертаваше, спря отряда, слезе, отиде до четирите резервни коня, сряза каишите, които ги връзваха един за друг и като започна да ги замеря с шепата камъни, които бе събрал от земята, успя да ги прогони.

— Разбирам — обади се Югурта, докато го гледаше как се качва отново на коня си, хващайки се за гривата му. — Ще трябва да пропътуваме двеста километра на едни и същи коне, а? Тъкмо се чудех как ще успееш да ме прехвърлиш от едно животно на друго — засмя се той подигравателно. — Конницата ми ще те залови за броени часове, Луций Корнелий!

— Да се надяваме, че няма — отвърна му Сула и дръпна рязко поводите на коня му.

Вместо да продължи на север по най-прекия път към морето, той свърна на изток, премина една закътана долина, а после, следвайки пътя си под сребристата светлина на луната, продължи да язди около петнайсет километра в мълчание. Най-сетне в далечината започна да се откроява черната сянка на планински хребет; на известно разстояние пред него стърчеше купчина гигантски кръгли камъни, сякаш нахвърляни от някой исполин и надвисващи заплашително над ниските дръвчета.

— Ето ги точно на уреченото място! — възкликна щастливо Сула и свирна пронизително с уста.

Измежду камъните един по един се показаха конниците от лигурийската му дружина; всеки от тях водеше по още два коня, освен този, който яздеше. Безмълвно те заобиколиха Сула и пленника; оказа, че не са забравили да вземат още два допълнителни коня, както и две мулета за квестора.

— Бях им наредил да ме чакат тук в продължение на шест дни, царю Югурта — обясни той на пленника си. — Цар Бокх мислеше, че съм пристигнал в лагера му съвсем сам, но, както виждаш, сгрешил е. Заповядах на Публий Вагиений да ме проследи от разстояние и го пратих да доведе другарите си на това място.

След като се освободи от охраната на пленника, Сула се увери, че той е качен на един от новите коне. Този път за Югурта се грижеше Публий Вагиений. Скоро всички потеглиха отново на североизток, за да заобиколят отдалеч лагера на Югурта.

— Предполагам, Ваше Величество — обърна се плахо Публий Вагиений към Югурта, — че не бихте могли да ме осведомите къде в околностите на Цирта могат да се намерят охлюви? Или пък където и да било другаде в Нумидия?

 

 

Към края на юни войната в Африка вече беше приключила. Известно време Югурта прекара в уютните покои на управителския дворец в Утика — докато Марий и Сула сломят напълно съпротивата на нумидийците. Скоро в нумидийския двор се започна истинска борба за власт под управлението на новия режим; в настъпилия хаос двамата невръстни синове на Югурта, Йампсас и Оксинтас бяха доведени при баща си да му правят компания.

Цар Бокх подписа с римския Сенат мечтания договор за приятелство и съюз, а некадърният княз Гауда стана цар на една силно окастрена Нумидия. Понеже Рим нямаше намерение да разширява ненужно своята африканска провинция със стотици хиляди квадратни километра, всъщност най-голямото парче от нейната територия отиде за цар Бокх и Мавритания.

Щом в пристанището на Утика се събра прилична флотилия и щом ветровете се обърнаха в благоприятната посока, Марий натовари цар Югурта заедно с двамината му синове на борда на един от наетите специално за целта кораби и ги прати в Рим, където да ги държат постоянно под око. С падането на Югурта нумидийската заплаха завинаги беше премахната. Заедно с пленниците отплава и Квинт Серторий, зарекъл се на всяка цена да се поопознае с германите в Трансалпийска Галия. Вече беше измолил от братовчед си Марий да го свободи от служба.

— Роден съм за войник, Гай Марий — обясни му младият контуберналис, — а тук войната вече свърши. Бих се радвал, ако ме препоръчаш пред своя приятел Публий Рутилий Руф да ми даде някаква служба в Галия!

— Върви си и отнеси със себе си сърдечните ми благодарности и благословията ми, Квинт Серторий — отпрати го Марий в прилив на нежност. — И поздрави майка си от мен.

Лицето на Серторий грейна в усмивка.

— Непременно, Гай Марий.

— И не забравяй, млади Серторий — заръча му Марий в деня, когато Квинт Серторий и Югурта щяха да отплават за Италия, — че и в бъдеще ще имам нужда от теб. Така че, имаш ли късмет да влезеш в битка, гледай да се пазиш. Рим вече има случай да възнагради храбростта и уменията ти със златния венец, с фалери, торкове и гривни — все от чисто злато. Това е рядка чест за един толкова млад мъж. Не рискувай излишно. Рим има нужда от такива като теб живи.

— Не се бой, ще се пазя — обеща му младежът.

— И гледай все пак да не тръгнеш на война, преди да си се нарадвал на родната Италия — посъветва го Марий. — Би било добре, ако първо отделиш известно време на скъпата си майка.

— Имаш думата ми — отново се зарече Квинт Серторий.

След като младежът си взе сбогом, Сула погледна иронично началника си.

— Малкият Серторий твърде успешно те кара да играеш ролята на квачка, която е седнала да си мъти яйцето.

Марий му се сопна:

— Глупости! Той просто ми се пада братовчед по майчина линия, а аз съм много привързан към майка му.

— Не ще и дума — ухили се Сула.

Марий прихна да се смее.

— Хайде сега, Луций Корнелий, да не искаш да кажеш, че обичаш младия Серторий по-малко от мен?

— Не отричам, че е така. Но все пак той никога не ме е карал да изглупявам.

— Ментулам како! — наруга го Марий и с това сложи точка по въпроса.

 

 

Рутилия, единствената сестра на Публий Рутилий Руф, се радваше на рядката чест да се е женила за двама братя последователно. Първият й съпруг беше Луций Аврелий Кота, който четиринадесет години по-рано беше заемал консулската длъжност заедно с Метел Далматик Понтифекс Максимус — по същото време, когато Гай Марий бе получил мандата си на народен трибун и бе наложил ветото си на проектозакона на Метел Далматик Понтифекс Максимус.

Рутилия се бе омъжила за Луций Аврелий Кота още като момиче, докато той вече бе имат един брак зад гърба си, от който му беше останало деветгодишно момче — наречено като него Луций. Двамата се ожениха една година след изравняването на Фрегела със земята заради бунта на жителите й срещу Рим, а в годината, когато Гай Гракх получи своя първи мандат на народен трибун, им се роди дъщеря, Аврелия. По това време синът на Луций Кота беше десетгодишен и раждането на сестричката му го радваше много, най-вече защото си бяха допаднали с мащеха си Рутилия.

Когато Аврелия навърши пет години, баща й Луций Аврелий Кота внезапно почина, само няколко дни след приключването службата му като консул. Вдовицата му Рутилия, тогава едва на двадесет и четири, потърси утеха в обятията на по-малкия му брат Марк, който още не се беше женил. Между двамата пламна силна любов и след като получи съгласието на баща си и брат си, само единадесет месеца след смъртта на Луций Кота, Рутилия се омъжи за девера си. Под негова закрила попаднаха и доведеният й син Луций, който се падаше племенник на Марк, и дъщеря й, също негова племенница. Но семейството продължи да расте: не мина и година и Рутилия роди на новия си съпруг син — Гай, още една година след това — втори, Марк Младши, и най-накрая, седем години по-късно — трети, Луций.

Аврелия си остана единственото момиче в семейството и положението й наистина си заслужава да бъде описано: от страна на баща си имаше природен брат, доста по-голям от нея, от страна на майка си — трима по-малки природени братя, които при това й се падаха едновременно и първи братовчеди, защото баща им й беше чичо, както нейният баща им се падаше чичо. Онези, които не знаеха за тези сложни семейни отношения, нямаше как да не се объркат, особено ако им ги обясняваха самите деца.

— Тя ми е братовчедка — посочваше Гай Кота Аврелия.

— Той ми е брат — посочваше на свой ред Аврелия Гай Кота.

— Той ми е брат — казваше тогава Гай Кота по адрес на Марк Кота.

— Тя ми е сестра — беше репликата на Марк Кота.

— Той ми е братовчед — завършваше победоносно Аврелия и сочеше Марк Кота.

Играта можеше да продължи с часове и нищо чудно, че повечето им познати така и не можеха да разберат кой какъв е. Не че тези сложни кръвни връзки смущаваха, което и да било от децата, свикнали да живеят един за всички, всички за един, които не само се обичаха помежду си, но и изпитваха еднаква близост към Рутилия и втория й съпруг.

Родът на Аврелиите беше една от Знатните фамилии, а разклонението на Котаните вече отдавна си беше извоювало трайно място в Сената, макар и да бе влязло в състава на римския нобилитет сравнително скоро, защото скоро негов представител беше заел консулския куриатен стол. Богати поради мъдрите вложения, наследяването на големи площи обработваеми земи, както и поради множеството сполучливо сключени бракове със силните на деня, Аврелий Котаните можеха да си позволят сами да отглеждат многобройните си синове, без да търсят осиновител за никого от тях, и в същото време да осигурят внушителна зестра за дъщерите си.

Затова и челядта, която Марк Аврелий Кота и жена му Рутилия бяха отгледали под покрива си, представляваше интерес за всеки, който искаше да сроди сина си или дъщеря си с богат и представителен род. Децата обаче можеха да се похвалят не само с това, но и с красотата си, която естествено се набиваше най-много на очи у единственото момиче Аврелия.

— Неотразима е! — казваше за нея лудият по сладостите и разкоша, но пък и наистина неотразим в очите на околните Луций Лициний Крас Оратор, който бе и един от най-настоятелните и важни почитатели на Аврелия.

— Няма равна на себе си! — пригласяше му Квинт Муций Сцевола — най-добрият приятел на Крас Оратор, при това негов братовчед; нямаше как, и той беше вписал името си сред ухажорите.

— С жена като нея нямаш шанс! — тюхкаше се Марк Ливий Друз; това, че Аврелия му беше братовчедка, го правеше още по-упорит в стремленията си към нея.

— Троянската Елена! — слагаше капак на хвалебствията Гней Домиций Ахенобарб Младши и подобно на всички други и той лелееше розови мечти.

И наистина ситуацията беше точно такава, каквато я беше описал Публий Рутилий Руф в писмото си до Гай Марий — всеки римлянин тайно или явно копнееше да се ожени за племенницата му Аврелия. Това, че неколцина от кандидатите вече си имаха жени и пак я искаха, никому не се струваше непочтено, а и ни най-малко не намаляваше шансовете им — в Рим разводът беше лесна работа, а пък зестрата на Аврелия беше толкова голяма, че на никого не би досвидяло, за да я има в прегръдките си, да се раздели с парите на предишната си жена.

— Чувствам се като самия цар Тиндар, когато разни князе и царе му искали ръката на дъщеря му Елена — вайкаше се Марк Аврелий Кота пред жена си Рутилия.

— Само дето Тиндар е могъл да разчита на помощта на Одисей — припомни си легендата Рутилия.

— Де да можех и аз да си извикам някой Одисей! Независимо кому ще дам Аврелия, всички други ще ми се обидят до смърт, че съм пренебрегнал точно тях.

— Точно такова му е било положението и Тиндар — съгласи се съпругата му.

Но ето, че на вечеря у Марк Кота пристигна неговият спасител — Одисей, и той не беше никакъв грък, ами римлянин до мозъка на костите си — с други думи самият Публий Рутилий Руф. След като децата — включително Аврелия — станаха от масата, за да си лягат, разговорът съвсем естествено се прехвърли отново върху до болка познатата тема за бъдещето на Аврелия. Рутилий Руф слушаше с интерес какво му разправят родителите й и когато му дойде моментът, на драго сърце им даде своя съвет; премълча само това, че всъщност разковничето на загадката не е открито от него, ами от Гай Марий, чието писмо тъкмо беше пристигнало от Африка.

— Много е просто, Марк Емилий — рече той.

— Тогава, изглежда, ми липсва мъдрост, за да го проумей — погледна го Марк Кота. — Ще ми обясниш ли, о, Одисей?

Рутилий Руф се усмихна.

— Не виждам какво одисеевско откриваш у мен. Да не мислиш, че ще тръгна да ти съчинявам песни. Сега живеем в модерен Рим, не в антична Гърция. Не можем да убием кон, да го разрежем на четири и да накараме всички кандидати за ръката на Аврелия да се закълнат над разкъсания му труп във вярност към баща й Марк Аврелий.

— Особено ако това стане, преди да обявя кой е щастливият победител — засмя се Кота. — Какви романтици са били старите гърци, а? Не, Публий Рутилий, страхувам се, че си имаме работа с цяло сборище от трезвомислещи римляни, свикнали да цепят косъма на две.

— Точно така — кимна Рутилий Руф.

— Хайде, братко — подкани го Рутилия, — кажи ни как да се измъкнем от това затруднено положение.

— Както вече казах, скъпа Рутилия, разрешението е много лесно. Просто ще оставите момичето само да избере своя любим.

Кота и жена му го изгледаха изненадано.

— Наистина ли мислиш, че подобна постъпка ще се окаже мъдра? — попита Кота.

— В ситуация като тази мъдростта не помага, така че какво губите? — на свой ред го запита Рутилий Руф. — Тъй и тъй не държите на това Аврелия да се омъжи за богат човек, защото сте порядъчно заможни, а пък и сред кандидатите няма такива, които да са си спечелили известност като ловци на зестри. Подобно на Юлиите, Корнелиите, и Аврелиите не са фамилията, която ще привлече кариеристите и парвенютата. Освен това отдавна съм се уверил, че Аврелия е изключително интелигентно и благоразумно момиче, у нея няма и капчица сантименталност, нито пък порив към романтични приключения. Девойка като племенницата ми няма да ви злепостави за нищо на света!

— Прав си — кимна Кота в знак на съгласие. — Не мисля, че се е родил мъжът, който ще завърти главата й.

И така, на другия ден Кота и Рутилия повикаха Аврелия в дневната на майка й, за да й съобщят какво са решили за бъдещето й.

Тя дойде незабавно. В походката й нямаше нищо кокетно, нищо прекалено женствено. Ходеше почти като мъж — с резки, но затова пък възможно най-пестеливи движения, без да върти излишно задника си, с изправени рамене, с вдигнато чело. Навярно мнозина биха я нарекли плоска, защото беше твърде висока, а пък гърдите й бяха малки, но Аврелия компенсираше това с безупречното си облекло, не носеше обувки с дебели коркови подметки както повечето римски жени и изпитваше вродена неприязън към бижутата. Гъста и права, светлокестенявата й коса беше прибрана на стегната плитка на тила, което правеше лицето й по-строго. Млечнобялата й кожа никога не беше видяла каквото и да е мазило, но колкото и да се взираше човек, трудно щеше да открие някое петънце по нея — скулите й бяха изпъкнали, страните — бледорозови. Носът й беше симетричен, сякаш самият Праксител го беше изваял, а дължината му създаваше впечатлението, че в кръвта й има нещо келтско — това донякъде и оправдаваше „липсата на характер“ — истинските римляни имаха къси, но месести и изпъкнали носове. Обагрени в бледомораво, извитите й в крайчетата устни притежаваха онова необяснимо качество, което привлича всеки мъж и го кара да копнее за целувките им. А по средата на това прекрасно личице, което с изпъкналата си, заострена брадичка и високото, широко чело имаше формата на голямо сърце, грееха огромни очи, които изглеждаха не тъмносини, а виолетови, обрамчени с дълги и гъсти черни мигли, а над тях — тънки, ефирни черни вежди.

Често, когато на някоя римска трапеза се съберяха само мъже (сред които неизменно имаше поне двама-трима от официалните кандидати за ръката на Аврелия), се провеждаха дълги спорове какво точно у нея привлича противния пол. Според някои целият й чар се дължал на онези замечтани виолетови очи; според други красотата й била в прекрасната й кожа; трети настояваха, че трябва да се обръща внимание най-вече на изключително правилните й черти; останалите се хващаха за прелъстителната й уста, за изпъкналата й брадичка или за фините й ръце и тънките й крака.

— Прави сте, но пропускате най-важното — изръмжа Луций Лициний Крас Оратор. — Слепци! Не виждате ли, че тя е една весталка, пусната на свобода… Тя е Диана, не Венера! Защото е недостижима. И тъкмо с това ни привлича.

— Не, всичко се дължи на виолетовите й очи — прекъсна го малкият син на Скавър Принцепс Сенатус, който също като баща си се казваше Марк. — Дори бих казал пурпурни! Аврелия е самото въплъщение на благородството! Тя е едно живо предзнаменование.

Но когато въпросната девойка влезе в стаята на майка си, сериозното й лице, издаващо пълната й непорочност, предвещаваше наближаваща буря или сърцераздирателна драма. В действителност по характер Аврелия беше такава, че най-малко би подтикнала хората около себе си към излишен драматизъм.

— Седни, дъще — усмихна й се Рутилия.

Аврелия седна и скръсти ръце в скута си.

— Искаме да поговорим с теб за сватбата ти — започна Кота, като се покашля, надявайки се племенницата му да каже нещо, с което да го улесни.

Но тя не проговори; изгледа го с проблясък на любопитство в очите си и нищо повече.

— Ти какво мислиш по въпроса? — попита майката.

Девойката сви устни и вдигна рамене.

— Ами надявам се вие да ми изберете някого, когото да харесам.

— Е, и ние се надяваме на същото — рече Кота.

— Кои са онези, които не харесваш? — заинтересува се Рутилия.

— Например Гней Домиций Ахенобарб Младши — отвърна без никакво колебание Аврелия, която обичаше да назовава хората с пълните им имена.

На Кота не му трябваха обяснения, тъй като не гледаше с добро око на младежа.

— Някой друг? — на свой ред попита той.

— Марк Емилий Скавър Младши.

— А така! Това не го очаквах — изпусна се Рутилия. — Мислех, че ти се нрави.

— Вярно, че е мил — съгласи се Аврелия, — но е прекалено срамежлив.

Кота дори не се опита да прикрие усмивката си.

— А ти самата не искаш ли да си намериш някой срамежлив съпруг, Аврелия? Подобен човек лесно ще сложиш под чехъл.

— Добрата римска съпруга не командва мъжа си.

— Добре тогава, няма да е Скавър. Щом Аврелия е рекла, така да бъде — махна с ръка Кота. — Друг да не ти е по сърце?

— Луций Лициний.

— На него пък какво му има?

— Много е дебел — присви устни тя.

— Аха, дебелите не са женската мечта.

— Това просто доказва, че му липсва самодисциплина, татко.

Понякога Аврелия наричаше Кота „татко“, понякога „чичо“, но и в двата случая това трябваше да изразява нещо: когато Марк Аврелий играеше ролята на баща, той си беше „татко“, когато се правеше на доброжелателния роднина, биваше понижаван в „чичо“.

— Права си, така е — и този път нямаше как да й възрази Кота.

— А има ли някой, когото би предпочела за съпруг пред останалите, дъще? — намеси се Рутилия, опитвайки друга тактика.

Аврелия като че ли се отпусна при този въпрос.

— Не, майко. Ще бъда щастлива, ако вие с баща ми решите вместо мен.

— Ти самата какво очакваш от бъдещия си брак? — заинтересува се Кота.

— Ами да имам за съпруг мъж, който да отговаря на положението ми и… да се радва на няколкото деца, които ще му родя.

— Това се вика отговор! — отбеляза Кота. — Ти си добра ученичка, Аврелия.

Рутилия хвърли поглед към мъжа си, но в очите й се четеше повече загриженост, отколкото радост.

— Време е да й кажеш, Марк Аврелий!

Кота се покашля повторно.

— Виж, Аврелия, напоследък ти се превърна в голям проблем за двама ни с майка ти. Наскоро прегледах пълния списък на мъжете, поискали официално ръката ти, и се оказа, че те са нито повече, нито по-малко трийсет и седем на брой. Трудността е в това, че от тези тридесет и седем младежи нито един не може да бъде зачеркнат с лека ръка. Някои от тях произлизат от среди, по-високостоящи от нашата, други са доста по-богати от нас, а има и неколцина, които ни превъзхождат и в едното, и в другото! Това ни изправя пред неразрешим ребус. Ако ние определим бъдещия ти съпруг, рискуваме да си спечелим много врагове, което може да не засегне нас с майка ти, но много ще усложни положението на братята ти, когато им дойде времето да правят кариера. Вярвам, че добре го разбираш.

— Така е, татко — отвърна Аврелия с най-сериозен тон.

— За щастие обаче случи се тъй, че вуйчо ти Публий е открил правилния отговор на задачата: самата ти, дъще моя, ще избереш своя бъдещ съпруг.

Това беше толкова изненадващо, че дори невъзмутимата Аврелия беше смаяна.

— Аз ли? — зяпна го неразбиращо тя.

— Точно така, ти.

Девойката притисна длани към пламналите си страни и го изгледа ужасена.

— Не мога да направя подобно нещо! — възкликна тя. — Това… Това не е според римските обичаи!

— Съгласен съм — рече Кота, — но затова пък е по обичаите на Рутилий.

— Дотам бяхме стигнали, че вече се надявахме някой Одисей да ни покаже пътя — обади се на свой ред майката. — Имахме късмет, че въпросният Одисей се оказа член на семейството.

Но Аврелия кършеше ръце, сякаш обзета от непреодолима паника.

— Какво те тревожи толкова? — попита я майка й. — И ти ли не можеш да намериш отговор на нашия въпрос?

— Не, не става дума за това — рече девойката и в същия миг лицето й започна да изгубва своята руменина и да пребледнява като платно. — Просто… ами… — вдигна тя рамене отчаяно и стана. — Може ли да си вървя?

— Както желаеш.

На вратата Аврелия се обърна, изгледа тъжно Кота и Рутилия и попита:

— Колко време ми давате да направя избора си?

— О, всъщност не сме се разбързали — понечи да я успокои Кота. — Навършваш осемнайсет чак в края на януари, а пък никой не е казал, че трябва да се омъжиш веднага. Разполагаме с достатъчно време.

— Благодаря — рече Аврелия и излезе.

Тя обитаваше едно от малките помещения, в които се влизаше през атрия — стаичка мрачна и задушна; в подобно грижовно, но предпазливо семейство, родителите не биха позволили на единствената си дъщеря да разполага с по-голяма свобода. Но тъй като Аврелия наистина беше единственото момиче в къщата сред толкова момчета, тя се радваше на повече удобства и привилегии и лесно можеше да се превърне в лигава и глезена девойка, ако по природа бе склонна към това. Но за щастие подобен недостатък тя не притежаваше. Всички в семейството бяха единодушни, че е просто невъзможно момиче като нея да бъде разглезено, защото в душата й не можеше да се открие и капчица алчност или завист към околните. Което обаче не я правеше особено дружелюбна или обичлива; в действителност много по-лесно беше да изпитваш възхищение или уважение към нея, отколкото да я обичаш, и то не за друго, а защото тя самата нямаше навик да се открива пред никого. Като дете Аврелия имаше навика да изслушва с вледеняващо безразличие самохвалствата на големия си брат, както и на двамата по-малки, които се стараеха в нищо да не отстъпват на братовчед си, но случеше ли се да прекалят, тя им зашиваше такива яки шамари, че чак им се привиждаха звезди посред бял ден, след което безмълвно се оттегляше.

Скоро родителите й усетиха, че единственото, което дъщеря им иска, е да й се освободи малко помещение в къщата, където да бъде настрана от шумните момчетии. В крайна сметка й дадоха слънчева, макар и възтясна стаичка до перистила. Заедно със стаичката тя получи и прислужница, Кардикса-галката, която се оказа истинско съкровище. Когато Аврелия се омъжеше, Кардикса нямаше да се отдели от нея и щеше да я последва при съпруга й.

 

 

Щом девойката се върна в стаята си, на Кардикса й беше достатъчен само един поглед, за да прочете по лицето й, че се е случило нещо сериозно. Но както й беше навик, тя не я заразпитва, ами търпеливо изчака господарката й да й разкаже за какво точно е говорила с родителите си. Това, че двете се разбираха добре, не означаваше, че между тях съществува онова момичешко съучастничество, характерно за други. По всичко личеше, че Аврелия иска да бъде сама, затова прислужницата излезе от стаята.

Помещението сякаш отразяваше характера на обитателката си: по стените имаше многобройни ниши, където се съхраняваха навити на свитъци книги, на писалището бяха оставени купища неизползвана Фаниева хартия, тръстикови писци, восъчни таблички, едно чудато стило от животинска кост за писане върху восък, сухо мастило от сепия, което се разтваряше във вода, мастилница, пълно с пясък сито, което се използваше от римляните вместо попивателна, и сметало.

В единия ъгъл на стаята беше поставен голям тъкачен стан от Патавия, а по стените около него на големи гвоздеи бяха окачени всевъзможни по цвят и дебелина гранки прежда — червена и виолетова, синя и зелена, розова и кремава, жълта и оранжева — защото Аврелия сама тъчеше платовете за дрехите си и предпочиташе ярките и пъстри багри. В момента на стана стоеше недовършено широко парче платно в огненочервено, тънко като мъгла, тъкано от прежда, тънка като косъм. Това беше истинско предизвикателство за девойката, защото щеше да бъде сватбеният й воал. Вече един от нужните платове — шафраненият — беше готов и стоеше прилежно сгънат на една лавица в очакване на мига, в който собственичката му ще се залови с кроенето и шиенето. Смяташе се, че носи нещастие, ако момата започне да шие сватбените си одежди, преди да се е сгодила официално с бъдещия си съпруг.

Тъй като отдавна се занимаваше с дърворезба, Кардикса от своя страна се беше заела с изработването на резбован, сгъваем параван, издялан от най-качествено африканско дърво, използвано най-често за писалища; парченцата шлифован оранжев и червен халцедон, яспис и оникс, които тя възнамеряваше да инкрустира в дървото във формата на цветя и листа, чакаха грижливо подредени в специално отредената им резбована дървена кутийка — по-ранно произведение на робинята.

Аврелия затвори всички кепенци — широките, коси отвори в тях едновременно пропускаха достатъчно въздух и слаба светлина, колкото човек да вижда в помещението. Самият факт, че кепенците са затворени, беше ясен знак за всички в къщата — и братя, и роби, че младата господарка не желае да бъде обезпокоявана. Тя седна пред писалището, облакъти се на него, подпря глава на дланите си и изпадна в дълбок размисъл.

Как би постъпила в подобна ситуация Корнелия, майката на Гракхите?

Това беше критерият, който тя прилагаше навсякъде и във всичко. Как би постъпила Корнелия, майката на Гракхите? Какво би помислила Корнелия, майката на Гракхите? Как би се почувствала Корнелия, майката на Гракхите? Защото Корнелия, майката на Гракхите, беше нейният идол, пример за подражание, модел, според който тя, младата девойка, да се учи как да говори и как да постъпва.

Сред многобройните книги, подредени на полиците по стените, бяха абсолютно всички публикувани писма и размисли на Корнелия, майката на Гракхите, заедно с всички трудове на други автори, в които се споменаваше, пък макар и една-едничка думичка за нея.

А коя беше всъщност тази Корнелия? Тя представляваше всички качества на римска аристократка — и бе тяхно въплъщение от самото си раждане до смъртта си.

По-малката дъщеря на Сципион Африкански — същият, който разгроми Ханибал и завзе Картаген — се беше омъжила на деветнадесет години за знатния нобил Тиберий Семпроний Гракх, който по онова време беше навършил вече четиридесет и четири; майка й, Емилия Павла, бе сестра на великия Емилий Павел, което правеше Корнелия, майката на Гракхите, патрицианка и по бащина, и по майчина линия.

Като съпруга на Тиберий Семпроний Гракх тя била безупречна и за двайсетте години, в които били женени, с волско търпение му народила дванайсет деца. Гай Юлий Цезар навярно би казал, че нескончаемите брачни връзки между близки роднини във фамилиите на двамата й родители — Корнелиите и Емилиите — са били причина всичките й деца да се родят болнави. Но Корнелия упорито се грижеше за всяко от нещастните си отрочета, отдавайки му цялата си любов и внимание. В крайна сметка, удаде й се да съхрани живота на три от рожбите си. Първото от децата й, което доживя зряла възраст, беше дъщеря й Семпрония; второто беше момче, което наследи името на баща си — Тиберий; третото беше отново момче — Гай Семпроний Гракх.

Високообразована, достойна дъщеря на баща си, известен с безрезервната си почит и дори преклонение пред всичко гръцко — защото според него именно Гърция бе достигнала върха в световната култура, — Корнелия сама се беше заела с възпитанието и обучението на трите си деца (всъщност и на всички онези, които бяха доживели да имат нужда от възпитател и учител) и нито за миг не ги изпусна от грижовния си поглед. Когато съпругът й се спомина, тя се оказа сама с петнайсетгодишната Семпрония, с дванайсетгодишния Тиберий, с двегодишния Гай Гракх, както и с още някои от децата си, които още не бяха сполетени от злощастната участ.

Всички в Рим започнаха да се надпреварват за ръката на младата вдовица, защото тя вече бе доказала по забележителен начин плодовитостта си; освен това Корнелия си оставаше дъщеря на Сципион Африкански, племенница на Павел и не на последно място — жив спомен за блаженопочившия Тиберий Семпроний Гракх; да не говорим, че притежаваше баснословно състояние.

Сред ухажорите й беше и не друг, ами самият цар Птолемей Евергет Шкембето — който по това време беше изгонен от Египет, но царуваше в Киренайка, и който се славеше като почитател на Рим и бе чест негов гостенин в периода между изгонването му от Египет и повторното му възцаряване, вече като самостоятелен владетел, девет години след смъртта на Тиберий Семпроний Гракх. Царят не губеше времето си и непрестанно надуваше тъпанчетата на сенаторите с жалбите и молбите си да бъде възстановен на египетския престол — естествено, без да забравя щедро да заплаща услугите на онези, които му оказват доверие.

При смъртта на Тиберий Семпроний Гракх цар Птолемей Евергет Шкембето беше осем години по-млад от трийсет и шест годишната Корнелия, пък и още с нищо не подсказваше за прякора, който щяха да му лепнат по-късно — тогава, когато първият братовчед и зет на Корнелия Сципион Емилиян щеше да се бие в гърдите, че е накарал невероятно тлъстия и неприлично облечен египетски цар да стане и да ходи! Птолемей упорстваше пред Корнелия не по-малко, отколкото пред римския Сенат, но колкото му се удаваше да си върне египетския престол, толкова и възлюбената му му отвръщаше на чувствата. Корнелия, майката на Гракхите, нямаше току-тъй да се омъжи за някой си чужд цар, колкото и богат да е той.

В действителност Корнелия, майката на Гракхите, вече си бе казала, че на една римска патрицианка, която е била жена на достоен римски нобил в продължение на почти двадесет години, изобщо не й е работа да се омъжва повторно. Така че един по един всички кандидати биваха отпращани възможно най-любезно, а вдовицата се обричаше съвсем сама да се заеме с по-нататъшното възпитание на децата си.

Когато Тиберий Гракх по време на мандата си като народен трибун беше убит, майка му не се отчая от жестоките удари на съдбата. Тя намери достатъчно сили у себе си да остане глуха за намеците, че първият й братовчед Сципион Емилиян е пряко замесен в убийството на сина й; престори се, че не забелязва жестокия разрив, настъпил между Сципион Емилиян и жена му — не друга, а родната й дъщеря Семпрония. А когато един ден Сципион Емилиян бе открит мъртъв — починал при неизвестни обстоятелства, и когато за него също се заговори, че е бил убит, при това от жена си — Корнелиината дъщеря, майката на Гракхите отново намери сили да посрещне тези слухове невъзмутима и наглед безразлична. В края на краищата оставаше й още един син, скъпият Гай Гракх, който също трябваше да бъде отгледан както подобава, за да поеме по пътя на своята обществена кариера.

Гай Гракх бе жестоко убит по времето, когато майка му наближаваше седемдесетте, и всички единодушно решиха, че този път ударът е достатъчно тежък, за да сломи гордостта на Корнелия, майката на Гракхите. Но не познаха. Без да каже нито думичка по адрес на никого, тя продължи да води своя скромен и спокоен живот, макар и без съпруг, макар и без обичните си синове, но все пак с утехата да има до себе си дъщеря си Семпрония — останала бездетна и за разлика от майка си, обидена на целия свят.

— Пак аз трябва да отгледам малката Семпрония — говореше Корнелия, имайки предвид дъщеричката на Гай Гракх.

Все пак тя напусна Рим и прекара последните си години в огромната си вила в Мизенум, която подобно на своята стопанка се славеше като един от най-блестящите образци на римската култура. Корнелия събра писмата и есетата си и любезно ги предостави за публикуване на стария Созий от Аргилетум, след като приятелите й я убедиха, че такива документи не бива да остават тайна за поколенията. Подобно на авторката си текстовете притежаваха много чувство за хумор, бяха изпълнени с остроумни забележки, естествен чар и финес, което не им пречеше да бъдат убедителни; при престоя си в Мизенум Корнелия, която така и не бе изгубила ни най-малко разсъдъка си, добави още много подробности, свързани с видяното и преживяното през целия си живот.

Когато Аврелия беше на шестнайсет, а Корнелия, майката на Гракхите — на осемдесет и три, Марк Аврелий Кота и жена му Рутилия, които имаха път към Мизенум, направиха нещо като служебно посещение у Корнелия; „служебно посещение“ едва ли бе най-точното определение, защото и двамата изпитваха искрено вълнение да се видят с известната римлянка. Със себе си двамата родители бяха помъкнали и цялата си челяд, включително по младежки надменния Луций Аврелий Кота, който, вече двадесет и шест годишен, не се смяташе за член на семейството. Всички бяха получили изричното нареждане да се държат кротко като мишчици — да няма тичане, да няма щипане и пляскане, да няма събаряне на столове; който се осмелеше да не се подчини, очакваше го бавна и мъчителна смърт.

Оказа се обаче, че Кота и Рутилия са се престарали с подобни заплахи, които по принцип бяха чужди на благия им характер. Корнелия, майката на Гракхите, знаеше по-добре от всеки друг как трябва да се държи една стара жена с малки и не чак толкова малки момченца, а пък внучката й Семпрония беше само една година по-малка от Аврелия. В действителност домакинята беше много щастлива, че са й дошли на гости толкова буйни деца, и им отдели много повече време, отколкото в друг случай биха й позволили преданите роби — те се страхуваха за крехкото й здраве, пък и на онзи, който за пръв път я виждаше, не можеха да не направят впечатление посинелите й устни.

Аврелия беше като омагьосана от старата жена; струваше й се, че срещата с нея я е вдъхновила да живее, и затова тържествено се зарече, като порасне, да се опита да възпита у себе си същата римска сила, същата римска издръжливост, същата римска почтеност и същото римско търпение, които притежаваше Корнелия, майката на Гракхите. Именно след това гостуване в библиотеката й се появи всичко написано от старата патрицианка; а с четенето на спомените и писмата й съвсем естествено дойде и твърдото решение на Аврелия да следва във всичко своя новопоявил се кумир.

Визитата така и не се повтори. Още следващата зима Корнелия, майката на Гракхите, умря, както си седеше на стола с гордо изправена глава, държейки ръката на любимата си внучка. Тъкмо й беше съобщила за официалното й сгодяване с Марк Фулвий Флак Бамбалио, единствения оцелял представител на фамилията на Фулвий Флаките, намерили смъртта си покрай Гай Гракх, когото бяха подкрепяли. Според старицата било прекрасно, че тя, младата Семпрония, която оставаше единствена наследница на големите богатства на рода си, щеше да ги дари на същата онази фамилия, която беше изгубила абсолютно всичко в името на Гай-Гракховата кауза. Корнелия с гордост заяви на внучката си, че благодарение на личния си авторитет пред Сената, ненакърнен дори от омразата спрямо синовете й, успяла да издейства за младата Семпрония специален указ, според който в нейния случай нямало да се вземат предвид клаузите на лекс Вокония де мулиерум хередитатибус — това било, за да се предотврати всякаква възможност някой далечен братовчед на Гракхите изведнъж да се появи и да иска наследството им само задето е от мъжки пол. Указът, допълни Корнелия, се отнасял и до другото поколение, в случай че следващият пряк наследник се окаже също жена.

Смъртта я споходи толкова внезапно, че й спести всякакви излишни страдания или терзания. А това много зарадва всички римляни — след като й бяха донесли толкова нещастия, за да проверят силата на волята й, най-сетне боговете доказваха, че Корнелия, майката на Гракхите, е тяхна любимка. Понеже беше от Корнелиите, покойната не беше кремирана, а погребана; от всички фамилии в Рим, малки и големи, само членовете на генс Корнелия държаха на това телата им да бъдат заравяни след смъртта им. Майката на Гракхите беше положена във внушителна гробница на Вия Латина, която се превърна в паметник, и боговете са свидетели, че нямаше ден, в който някой да не положи свежи цветя на него. С течение на времето гробницата се превърна едновременно в светилище и олтар, макар и култът към Корнелия, майката на Гракхите, никога да не бе признат официално. Векове наред всяка римска жена, имаща нужда от онези качества, с които се бе прославила Корнелия, щеше да й се моли и да оставя свежи цветя пред гробницата й. Майката на Гракхите се беше превърнала в богиня, но като нея нямаше друга в римския пантеон; тя беше въплъщението на човешката воля, способна да превъзмогне всички удари на съдбата.