Колийн Маккълоу
Пръв сред римляните (24)

Година шеста (105 г. пр.Хр.)

В консулството на Публий Рутилий Руф и Гней Малий Максим

 

 

Още не можеше да се каже, че Югурта се е превърнал в беглец в собствената си страна, но населението на нейните по-богати и по-гъсто населени области, както и цялата източна част вече се беше примирило веднъж завинаги с призрака на римските легиони и никой не си правеше илюзии, че Нумидия ще се спаси от опеката на Рим. Тъй като Цирта се намираше в самия център на необятната страна, Марий счете за по-благоразумно да не връща войската си в Утика, ами да презимува в нумидийската столица. Жителите на Цирта никога не бяха проявявали кой знае каква привързаност към своя цар, но Марий добре познаваше Югурта и разбираше, че притиснат до стената, той ще покаже най-доброто, на което е способен; дори не бе изключено, ако с някой ловък ход спечелеше отново сърцата на поданиците си. Затова римляните биха допуснали грешка, ако оставеха Цирта свободно да определя отношенията си със злополучния си владетел. В Утика беше оставен само Сула, комуто беше връчено управлението на Римска Африка, а Авъл Манлий беше освободен от служба, за да може да се прибере в Рим. Манлий взе и двамата синове на Гай Юлий Цезар, въпреки нежеланието им да напускат Африка. Писмото на Рутилий беше смутило Марий и той изпита някакво смътно предчувствие, че ще е най-добре Цезар да види синовете си възможно най-скоро.

 

 

През януари мавританският цар Бокх най-сетне се накани да вземе може би най-важното решение в целия си живот; въпреки кръвните си и сватовски връзки с Югурта, той официално щеше да се обяви за римски съюзник — разбира се, ако Рим благоволеше да го приеме за такъв. Затова отиде лично от Йол в Икозиум, където два месеца по-рано бе разговарял със Сула и сполетяния от морска болест Манлий, и от там изпрати поредното посланичество до Марий. За негова зла участ не бе предвидил, че той няма да презимува в Утика, вследствие на което делегацията му заобиколи целта си и минавайки от север на Цирта и съответно на Гай Марий, се запъти право към римската провинция.

Мавърската делегация се състоеше от петима души, единият, от които отново бе по-малкият брат на цар Богуд, а друг — един от синовете му, но те не си придаваха важност, нито се придружаваха от въоръжен ескорт; баща им не искаше да си създава излишни неприятности с Марий или да дава повод да се мисли, че намеренията му са враждебни. Освен това подобна малка групичка по-лесно би убягнала от погледа на Югурта.

Членовете на пратеничеството бяха предрешени като пътуващи преуспяващи търговци, които след успешното завършване на търговския сезон бързат да се приберат у дома; което естествено ги правеше прицел на бандите въоръжени разбойници, възползвали се от политическото раздробяване на Нумидия и неспособността на царя да сложи какъвто и да е ред, за да се обогатят лесно и за чужда сметка. Докато скромната делегация прекосяваше река Уб, на юг от Хипо Региус, тя има нещастието да се сблъска с шепа главорези, които само дето не свалиха дрехите от гърбовете на хората; дори робите и слугите бяха отведени, за да бъдат препродадени на някой далечен пазар.

Квинт Серторий, който представляваше рядък пример на интелигентен военен, беше останал да помага на Марий, така че Сула трябваше да се задоволи с услугите на офицери, далеч по-несъобразителни и ненаблюдателни. Давайки си ясно сметка за това, той бе придобил навика да хвърля по някой и друг поглед на живота пред двореца в Утика и за късмет на мавърската делегация, която от известно време безуспешно се мъчеше да си изпроси аудиенция при римския управител, се заинтересува какви са тези покрити с прах люде, вдигащи толкова шум.

— Но ние трябва да говорим с Гай Марий! — настояваше княз Богуд. — Уверявам ви, че сме пратеници на мавританския цар Бокх!

Сула разпозна поне трима от скупчилите се пред входа чужденци и бързо се завтече насреща им.

— Пусни ги бе, глупак такъв — тросна се той на дежурния трибун, сетне любезно хвана княз Богуд под ръка, защото отдалеч се виждаше, че краката му едва го държат. — Няма нужда, княже, обясненията ще ги оставим за по-нататък — прекъсна той новодошлия веднага щом онзи си отвори устата. — Сега всички се нуждаете от баня, чисти дрехи, храна и почивка.

Няколко часа по-късно Богуд му разправи с подробности историята си.

— Уви, да дойдем тук, ни костваше много повече време, отколкото си правехме сметка в началото — заключи той, — и се страхувам брат ми да не се отчаял съвсем. Можем ли да видим Гай Марий?

— Гай Марий е в Цирта — малко ехидно му отвърна Сула. — Според мен най-добре ще е, ако ми кажеш какво иска царят, а пък аз ще пратя писмо до Цирта. Иначе ще се забавите още повече.

— Всички ние сме кръвни роднини на царя — рече Богуд, — който моли Гай Марий да ни прати в Рим, където лично да изпросим от Сената владетелят ни да бъде приет отново да служи на Рим.

— Разбирам — кимна Сула и стана от стола си. — Княз Богуд, сега не ти остава нищо друго, освен да чакаш. Всичко в двореца е на твое разположение. Веднага ще пиша на Гай Марий какви са предложенията на владетеля ви, но се страхувам, че ще трябва да изчакаме няколко дни за отговора.

Четири дни по-късно в Утика наистина пристигна писмо от Гай Марий, което гласеше:

„Просто да не повярваш! Това може да се окаже твърде полезно, Луций Корнелий. Трябва обаче да бъда изключително предпазлив. Новият първи консул Публий Рутилий Руф ми съобщава, че скъпият ни приятел Прасчо Метел Нумидик се е заел с тежката задача да разгласи навсякъде намеренията си да ме даде под съд за корупция, злоупотреби и надвишаване пълномощията ми на провинциален управител. Затова преди всичко не бива да създаваме каквато и да е почва за подозрения. За щастие, преди да ме даде под съд, той трябва да изнамери отнякъде доказателства — нещо, което ще му бъде доста трудно, след като — както ти самият знаеш по-добре от всеки — досега нито съм приемал подкупи, нито съм злоупотребявал с властта си, нито каквото и да било друго. Ето какво точно искам от теб.

Ще дам аудиенция на княз Богуд тук, в Цирта, което означава, че трябва да ми, доведеш цялата делегация. Преди да тръгнете обаче, искам да се свържеш с абсолютно всички римски сенатори, трибуни на хазната, официални представители на римския Сенат и народ, както и с всеки по-виден римски гражданин в цяла Римска Африка. Ще ги събереш и ще ми ги доведеш вкупом в Цирта. Защото няма да говоря с Богуд, без всички гореизброени особи да присъстват на срещата ми, за да чуят с ушите си какво имам да му казвам и писмено да дадат съгласието си с всички решения, които възнамерявам да взема.“

Като прочете тези редове, Сула прихна неудържимо да се смее, та чак изпусна писмото.

— Ама как си го измислил само, Гай Марий! — не се сдържа той да похвали началника си пред четирите стени и мигом хукна да гони трибуните и останалите длъжностни лица в управителската резиденция, за да им нареди в най-скоро време да издирят всички по-видни личности в провинцията.

Заради огромното си значение за снабдяването на Рим със зърно, Римска Африка представляваше голям интерес за онези сенатори, които обичаха да обикалят света. Освен това страната беше красива и екзотична, особено в началото на годината, когато преобладаващите северни ветрове принуждаваха повечето мореплаватели, пътуващи на изток, да следват африканския бряг вместо адриатическия — разбира се, ако имаха нужното време. Вярно, че зимата беше дъждовният сезон, но това не означаваше, че вали непрестанно; напротив, като се изключат дъждовете, Африка представляваше едно приятно, свежо и най-важното топло местенце, където бягащият от зимните студове в Европа можеше да се сгрее и се наслади на слънчевите лъчи.

Така Сула успя да осигури двамина сенатори, тръгнали да пътешестват по света, а с тях още двама едри земевладелци (включително най-големият римски земевладелец в Африка Марк Целий Руф), напуснали домовете си в Рим, за да видят как вървят делата в африканските им стопанства. В колекцията му от знатни римляни влязоха още един висш служител в хазната, който беше на нещо като зимна почивка, и един плутократ от Рим, разгърнал широка търговия със зърно, който току-що пристигаше в Утика, за да се осведоми какво бъдеще се очертава за африканската пшеница.

— Но най-големият удар — похвали се Сула на Гай Марий още щом пристигна в Цирта петнайсет дни по-късно — беше не друг, а самият Гай Билиен, комуто беше хрумнало да си направи разходчица из Африка, преди да се запъти към Римска Азия, където е назначен за управител. Така мога да ти предложа цял претор с проконсулски империум! Водим ти и квестора на хазната, Гней Октавий Рузон, който носи заплатите на войниците и за наше щастие пристигна в Утика точно преди да потеглим за насам. Нямаше как, отвлякох го и него.

— Луций Корнелий, наистина ми допадаш! — усмихна се широко Марий. — Не може да ти се отрече, напредваш с наистина впечатляващи темпове.

И така, преди да приеме мавританските пратеници, Марий събра на съвещание всички „заловени“ римски нобили.

— Августи, искам предварително да ви обясня как стоят нещата, а след това във ваше присъствие ще приема княз Богуд и неговите спътници. Иска ми се всички заедно да стигнем общо съгласие какво следва да сторим за цар Бокх. Ще бъде необходимо всеки от вас да ми предаде мнението си в писмена форма, така че когато от Рим ми се поиска сметка за делата ми, да докажа пред всички, че не съм превишил ни най-малко дадените ми пълномощия — обърна се тържествено той едновременно към сенаторите, земевладелците, търговците и предприемачите, трибуна на хазната, квестора и управителя на Римска Азия.

Резултатите от срещата с чуждата делегация бяха точно такива, каквито се надяваше да бъдат; с предварителното изясняване ситуацията с Мавритания той вече се бе погрижил с присъщото си красноречие, но и с нужната предпазливост да спечели знатните си гости на своя страна; в това си начинание разчиташе на горещата подкрепа на квестора Сула. Всички се съгласиха, че едно мирно споразумение с Бокх е повече от желателно, а подобно нещо можеше най-лесно да се осъществи, ако трима души от мавританската делегация бъдеха пратени в Рим заедно с квестора на хазната Гней Октавий Рузон, а другите двама се върнеха при Бокх като израз на добрата воля на римляните.

Най-накрая Гней Октавий Рузон подбра Богуд и двама от братовчедите му и ги отведе в Рим, където четиримата пристигнаха в началото на март. Мавританската делегация беше веднага приета от Сената на специално заседание. То се проведе в храма на Белона, защото се касаеше за война с чужда държава и чужд владетел; понеже Белона представляваше родната римска богиня на войната и култът към нея беше с няколко века по-стар от този към Марс, нейният храм си оставаше предпочитано място за Сената, когато трябваше да се дискутират въпросите за войната.

След като заседанието свърши и вратите на храма бяха широко отворени, за да може насъбралата се пред тях тълпа да научи какво решение е взето, Публий Рутилий Руф, в качеството си на консул, публично прочете становището на Сената:

— Ще кажете на цар Бокх — говореше той с тънкия си, висок глас, — че римският Сенат и народ помнят и добро, и зло. Вярваме, че цар Бокх искрено се разкайва за злото, което ни причини, и затова би било и несправедливо, и несвойствено за нас, римския Сенат и народ, да не му дадем опрощение. Той получава нашата прошка. Но ние, римският Сенат и народ държим, щото и самият цар Бокх да отвърне на великодушието ни с великодушие, защото още сме нямали случай да го запомним с добро. Не ние ще определяме какво искаме от него — сам цар Бокх ще реши с какво да се отплати за нашата проява на добра воля. И когато това, което той стори за нас, се изравни по тежест със злото, което ни причини, римският Сенат и народ ще бъдат щастливи да сключат с Бокх, царя на Мавритания, договор за съюз и приятелство.

 

 

Бокх получи този отговор някъде в края на март, когато Богуд и другите двама пратеници лично се явиха пред него. Ужасът от евентуални наказателни акции от страна на римляните бяха надделели над почти инстинктивния му страх от зет му Югурта и затова, вместо да се оттегли обратно в царската си резиденция в Тингис, отвъд Херкулесовите стълбове, Бокх беше предпочел да остане в Икозиум. Вече бе имал случай да се увери, че Гай Марий не би се съгласи да води каквито и да е по-нататъшни преговори с него по-далеч от нумидийското пристанище. Единственото, което цар Бокх стори, за да се предпази от Югурта, беше да повика в Икозиум мавританска войска и да нареди крепостните стени на малкото крайморско градче да бъдат поправени и подсилени.

Веднага щом доложи на господаря си резултата от своята мисия, Богуд отново се яви пред Марий в Цирта.

— Брат ми, царят, умолява Гай Марий да каже каква услуга от негова страна ще бъде приета от римляните като изкупление за пораженията, които той им нанесе — обърна се към проконсула Богуд, падайки на колене пред него.

— Стани, човече, стани! — подкани го сприхаво Марий. — Да не съм цар! Аз съм само проконсул на римския Сенат и народ! Никой не бива да ми пада на колене — това е не по-малко унизително за мен, отколкото и за него!

Богуд бързо се изправи на крака, но по лицето му се беше изписало неподправено недоумение.

— Гай Марий, помогни ни! — възкликна театрално той.

— Какво иска Сенатът да сторим?

— С радост бих ти помогнал, княз Богуд, ако можех… — отвърна му уклончиво той, взирайки се в ръцете си.

— Тогава прати някой от твоите висши офицери да каже лично на нашия цар какво се очаква от него! Може би ако двамата обсъдят заедно въпроса, по-лесно ще открият отговора.

— Добре — изненадващо се съгласи Марий. — Луций Корнелий Сула ще отиде да говори с царя ви. Стига мястото на срещата да не е по-далеч от Икозиум.

— Това, което можем да искаме от мавританците, е ни повече, ни по-малко самия Югурта — обясняваше Марий на Сула, преди квесторът да отплава за срещата си с цар Бокх. — Какво ли не бих дал, Луций Корнелий, за да бъда на твоето място! Но понеже не мога, много се радвам, че ще разчитам на човек като теб, който да хапе вместо мен.

Сула се усмихна.

— Веднъж да се вкопча в жертвата си, няма пускане.

— Тогава гледай да забиеш зъби дълбоко, ако може дори по-дълбоко и от мен! И ако ти е по силите, върни се с Югурта!

И така, Сула напусна Рузикаде, изпълнен със самоувереност и желязна решимост да доведе нещата до очаквания им край; беше взел със себе си кохорта римски легионери, още една кохорта леко въоръжена италийска пехота от племето на пелигните в Самниум, лична охрана от прашкари от Балеарските острови, както и една конна дружина, по-точно дружината на лигуриеца Публий Вагиений. Когато всички отплаваха, наближаваше средата на май.

Макар предишния път да се бе убедил, че става за моряк — нещо повече, че изпитва искрено увлечение към корабите и мореплаването, — сега Сула през цялото време беше в кисело настроение. Тази експедиция беше още едно доказателство за късмета, който го съпровождаше. От нея зависеше до голяма степен кариерата му. Това Сула го предусещаше, сякаш някой му беше чел в бъдещето. Колкото и странно да изглежда, той така и не бе поискал да се срещне с Марта Сирийката, въпреки че Гай Марий го беше подканял неведнъж да го направи; отказваше не защото не вярваше в предсказанията или пък гледаше да се пази от суеверията. Като всеки истински римлянин, и Луций Корнелий Сула беше по природа суеверен. Причината беше далеч по-проста: той се страхуваше. Макар като всички други простосмъртни да искаше да чуе каква славна съдба го очаква, той твърде добре познаваше слабостите и тъмните страни в характера си, за да се довери на гадателката, както беше сторил Марий.

Но сега, докато корабът му плаваше по посока на Икозиум, съжаляваше, че не се е допитал до Марта. Живееше с чувството, че бъдещето му е като непрогледна тъма и той не може да види къде стъпва. Навярно го очакваха велики дела; но и много зло. Като че ли единствен сред своите събратя Сула усещаше постоянно витаещата над главите им заплаха. Гърците оспорваха същността на злото, мнозина изказваха съмнения в самото му съществуване. Но той знаеше, че то съществува. И много се страхуваше, че съществува вътре в него.

Заливът Икозиум бе достоен за някой голям и величествен град, но вместо това трябваше да се задоволи с малкото пристанище, намиращо се там, където назъбената верига на крайбрежните планини се спускаше право към брега и едновременно го закриляше и откъсваше от света. По време на зимните дъждове в морето се вливаха много малки рекички и поточета, а сред залива като приказни кораби се показваха десетина-петнайсет острова, обраснали с високи кипариси, които наподобяваха мачти и платна. „Хубаво местенце е Икозиум“ — каза си Сула.

На брега, пред стените на града, чакаха около хиляда маври бербери на коне, въоръжени като нумидийци — конете им неоседлани, без юзди, те самите без доспехи; всеки имаше копие в едната си ръка, широк щит — в другата, а на пояса си — дълъг меч.

— Ах! — откъсна се въздишка от гърдите на Богуд, щом двамата със Сула стъпиха на брега. — Царят е изпратил да те посрещне любимият му син.

— Как се казва? — поинтересува се Сула.

— Волукс.

Младежът, възседнал кон, се доближи до тях. Беше въоръжен по същия начин, както и всички около него, но пищно окиченият кон беше със седло и с юзди. На Сула му беше приятно да стисне ръка на младия Волукс, който определено разбираше от обноски. Но къде беше царят? Набитото му око постоянно шареше из уличките на града, но никъде не се видя оживлението, съпътстващо царските особи.

— Баща ми се е оттеглил на сто-двеста километра навътре в планините, Луций Корнелий — обясни му царския син, докато вървяха към мястото, откъдето Сула щеше да надзирава прехвърлянето на войските му на сушата.

Сула усети, че настръхва.

— Това не влизаше в сделката между вашия цар и Гай Марий — напомни той.

— Знам — съгласи се Волукс, който явно се чувстваше неловко. — Но разбираш ли, цар Югурта се е появил в околностите.

Сула замръзна на мястото си.

— Това някаква уловка ли е, княз Волукс?

— В никакъв случай! — извика младежът и разпери широко ръце. — Кълна ти се във всички богове, Луций Корнелий, за никаква уловка не става дума! Ала Югурта намирисва нещо гнило и е станал подозрителен. Баща ми, царят, трябваше отдавна да се е прибрал обратно в Тингис — или поне така знаеше Югурта, — но вместо това вече толкова време кисне в Икозиум. От известно време Югурта се е настанил в хълмовете наоколо с малка армия от гетули — твърде малко са, за да ни нападнат, но пък и твърде много, за да ги нападнем ние. Баща ми реши за по-благоразумно да се оттегли в планините и така да заблуди Югурта, че ако наистина чака пратеник от Рим, то той трябва да дойде по суша. Югурта явно се е уловил, защото го последва. Можем да бъдем сигурни, че врагът не знае нищо за пристигането ти тук. Радваме се, че се показа достатъчно мъдър да пътуваш по море.

— Скоро ще научи за пристигането ми — мрачно отбеляза Сула, като се замисли за ограничените си сили: хиляда и петстотин души, не повече.

— Да се надяваме, че няма, или поне, че ще го научи възможно най-късно — махна с ръка Волукс. — Преди три дни изведох около хиляда души бойци от лагера на баща ми, уж се готвим да извършим някаква маневра, и ги върнах обратно в града. Все още официално не сме във война с Нумидия и Югурта не би имал основание да ни нападне; колкото и да ни подозира, той няма откъде да знае какви са плановете на баща ми, и се съмнявам, че открито ще скъса отношенията си с него. Вярвам, че е предпочел да остане в близост до лагера ни на юг, а съгледвачите му не биха се осмелили да дойдат насам, не и докато местността е в ръцете на моите войници.

Сула изгледа скептично младежа, но не посмя да каже каквото си мислеше; тези мавърски князе не му вдъхваха особено доверие, що се отнасяше до практичното мислене, а пък и разтоварването на хората му го тревожеше — Икозиум беше малко пристанище и разполагаше с не повече от двадесет лихтера. С тези темпове цялата му миниатюрна армия щеше да стъпи на брега едва на другия ден. Но не можеше да промени нищо, нито имаше смисъл да се тревожи излишно. Можеше само да въздъхне и да се надява.

— Къде се е разположил Югурта? — попита той.

— На около петдесет километра на юг оттук, в малка котловина насред планините. Всъщност окупирал е единствения пряк път, свързващ ни с лагера на баща ми, царя — обясни му Волукс.

— А така, прекрасно! И как ще успея да се свържа с баща ти, без да ми се наложи преди това да се бия с Югурта?

— Мога да те прекарам по странични пътища, така че Югурта дори да не разбере, че си идвал насам — предложи му услугите си Волукс, обзет от внезапен прилив на ентусиазъм. — Ама наистина, Луций Корнелий! Царят ми има достатъчно доверие — бих се радвал, ако и ти ми окажеш своето! — Той се замисли за миг, сетне добави: — Но мисля, че ще е по-добре да оставиш хората си тук. Имаме много по-големи шансове да се промъкнем, ако сме малко на брой.

— А защо смяташ, че мога да ти имам доверие, княже Волукс? — попита Сула. — Днес те виждам за пръв път в живота си. Нито мога да кажа, че познавам княз Богуд или баща ти, нищо, че съм се срещал с тях и преди! Какво ви пречи да се отметнете от думата си и да ме предадете в ръцете на Югурта? В крайна сметка, аз съм важна персона! Залавянето ми би имало тежки последствия за Гай Марий, няма начин да не го знаете.

През цялото това време Богуд не беше продумал, но от минута на минута изражението му ставаше все по-мрачно. Младият Волукс обаче не се отказваше лесно.

— Тогава защо не ми дадеш някакво поръчение, чрез което да ти докажа, че можеш да имаш вяра както на мен, така и на баща ми, царя? — упорстваше той.

Сула се замисли и устните му се разтегнаха във вълчата му усмивка.

— Добре — изведнъж се реши той. — Притиснат съм до стената, така че нямам какво да губя.

Погледът му се впи в лицето на мавъра, необикновените му светли очи заблестяха като два скъпоценни камъка под периферията на широкополата му сламена шапка — доста необичайна за един римски войник, но затова пък спечелила си слава из цяла Африка — от Тингис до Киренайка, навсякъде, където около лагерните огньове и домашните огнища хората имаха навик да разказват за подвизите и невероятните деяния на римляните; да, цяла Африка вече знаеше за римлянина албинос и неговата шапка.

„Трябва да се доверя на късмета си — казваше си в този миг Сула. — Нищо не ми подсказва, че този път късметът ще ме изостави. Това е проверка на способността ми да разчитам на самия себе си, начин да покажа на целия свят — от цар Бокх и сина му, до онзи човек в Цирта, комуто по нищо не отстъпвам — какво говоря, та аз го превъзхождам във всичко, — че дори Фортуна вече не е способна да ми постави препятствие, което да не мога да прескоча. Човек никога няма да открие за какво е създаден, ако през целия си живот бяга от себе си. Не, няма да бягам. За мен има само един път — напред. Късметът е на моя страна. Аз съм си го извоювал и аз ще кажа дали ще ме съпътства или не.“

— Щом се стъмни тази вечер — обърна се той към Волукс, — двамата с теб и шепа конници, ще отидем до лагера на баща ти, царя. Моите хора ще останат тук, което означава, че дори Югурта да надуши римско присъствие, ще реши, че сме останали в Икозиум и не смеем да припарим навътре в сушата. Той трябва да мисли, че ако ще се срещаме с баща ти, то мястото на срещата е Икозиум.

— Но сега е новолуние! — опита се да възрази Волукс.

— Знам — усмихна се зловещо Сула. — Това е твоята проверка, княз Волукс. Ще ни светят само звездите, нищо друго. А ти ще ме преведеш право през лагера на Югурта.

Богуд облещи очи и задъхано възкликна:

— Но това е лудост!

В погледа на Волукс заиграха пламъчета и той доволно се засмя.

— Това се казва истинско предизвикателство.

— Съгласен ли си? — попита Сула. — Право през лагера на Югурта и нито на крачка встрани. Ще влезем, без да ни чуят и видят часовите, ще минем по вия претория, без да разбудим нито човек, нито кон, и ще излезем отново, без да ни чуят и видят часовите. Ако направиш това, княз Волукс, ще знам, че мога да ти се доверя! На теб и на баща ти.

— Съгласен съм — кимна младежът.

— И двамата сте полудели — заключи Богуд.

 

 

Сула реши да оставят Богуд в Икозиум — точно този член от мавърската царска фамилия така и не бе успял да спечели пълното му доверие. Разбира се, задържането му бе извършено по най-любезния възможен начин, което не му спести неудобството да попадне под надзора на двамина военни трибуни; и двамата бяха получили заповед от Сула нито за миг да не изпускат от поглед мавърския велможа.

Волукс се погрижи да му се дадат четирите най-хубави — разбирай и най-добре обяздени коня в града, но Сула, който все още не вярваше в невероятните качества на мулетата и този път ги предпочете. Не забрави да вземе и шапката си. Отрядът, който трябваше да се промъкне до лагера на цар Бокх, беше сведен само до петима души: Сула, Волукс и още трима мавърски велможи, които, за разлика от римлянина от малки се бяха научили да яздят неоседлани коне.

— Подрънкването на метала може да ни издаде — обясни Волукс на квестора.

Сула обаче реши да не рискува и оседла мулето си, слагайки му, освен това и оглавник.

— Ако падна, ще се чуе още по-надалеч — на свой ред обясни той на спътниците си.

Петимата изчакаха да падне нощта, преди да яхнат животните и да се скрият в тайнствения мрак на безлунната нощ. Нямаше вятър, който да надигне огромните маси от прах по пътя, и африканското небе бе осветено от звездите. Онези мъглявини по небосвода, които първоначално Сула помисли за облаци, се оказваха съзвездия, които хвърляха достатъчно светлина, за да могат пътниците да виждат пред себе си. И на петимата животните бяха без подкови, така че стъпките им по каменистата пътека, която прекосяваше не една и две закътани клисури, не можеха да се чуят отдалеч.

— Ще трябва да се доверим на късмета си някое от животните да не се нарани — рече Волукс, след като конят му се спъна в камък и едва не го хвърли на земята.

— На своя късмет поне аз мога да се доверя — отбеляза самонадеяно Сула.

— Не говорете — предупреди ги един от тримата им спътници. — В такава спокойна и безветрена нощ гласовете ви се чуват на километри.

Петимата ездачи потънаха в пълно мълчание. Очите на всеки се впиваха в мрака наоколо и се опитваха да уловят и най-малката светлинка. Когато над планинския хребет насреща им проблесна оранжевото сияние на лагерни огньове, и петимата си рекоха, че в котловината отвъд се е настанил самият Югурта с войската си. А щом изкачиха хребета и погледнаха надолу, цялата котловинка заблестя пред очите им като приказен град.

Петимата се свлякоха безшумно на земята; Волукс избута Сула настрани и се залови за работа. Сула търпеливо зачака спътниците му да поставят на копитата на животните специални обувки; обикновено тези конски обувки се правеха с дървени подметки, които трябваше да предпазват от дребни камъчета нежната долна страна на копитото, където се показваше триъгълният израстък. Волуксовите „обуща“ бяха обаче с подметки от дебела плъст. „Обувките“ се връзваха с по две тънки връвчици, които се закачаха за предната им страна, прехвърляха се от задната, закачаха се на малката желязна кукичка и отново се издърпваха отпред, където се завързваха.

Всеки яхна отново животното си да го поразтъпче, така че да свикне с новите си обувки, след което Волукс пое начело на групата към лагера на Югурта, намиращ се на не повече от седем-осемстотин метра на юг. Предполагаше се, че нумидийците са поставили часови, а може би и конна охрана, но петимата пътници не срещнаха жива душа. Обучаван от римляни, Югурта беше устроил лагера си по техен образец, с тази разлика — това беше нещо, което цял живот щеше да изумява Гай Марий — че нито той, нито войниците му бяха имали търпение да го издигнат точно според оригинала. Понеже нумидийците знаеха със сигурност, че Марий и армията му са в Цирта, а Бокх не разполага с достатъчно сили, за да им подготви някоя неприятна изненада, бяха претупали работата. Лагерът им в действителност трудно можеше да се нарече укрепен; беше издигнат само вал от пръст, толкова нисък, че един кон би могъл спокойно да го прескочи, и който — както подозираше Сула — служеше повече да пази добитъка да не се разбяга, отколкото да спре възможните нападатели. Ако Югурта се беше показал истински римлянин, какъвто всъщност не беше, лагерът му щеше да бъде ограден както с палисада, така и със земен насип пред нея — независимо дали съществува опасност от чуждо нападение.

Петимата ездачи се озоваха пред лагерния вал на около двеста крачки източно от главния вход, който представляваше просто един широк отвор в импровизираните укрепления. Щом се озоваха в лагера, неканените гости мигом обърнаха животните си успоредно на ниския вал, с цел да ги прикрие, доколкото може, от погледите на невидимите в тъмното часови. Пръстта под краката им беше мека и увитите в плъст копита на конете и на мулето не издаваха никакъв звук. Петимата се насочиха право към главния вход. Пред него стояха няколко пазачи, но всички гледаха в обратната посока, а пък и бяха застанали доста напред, така че нямаше как да чуят приглушените стъпки на неочакваните посетители. Петимата смелчаци невъзмутимо излязоха на главната алея, която минаваше през центъра на лагера и водеше към задния вход. Сула, Волукс и тримата други маври прекосиха ходом цялата дължина на нумидийската вия претория — близо километър, — за да излязат необезпокоявани от другата страна на лагера, където отново се прислониха към ниския насип, изтеглиха се достатъчно далеч от задния вход, колкото да се чувстват в безопасност, и го прехвърлиха, за да потънат отново в тъмнината.

След като се отдалечиха на километър, километър и половина, слязоха от животните и им свалиха обущата.

— Успяхме! — прошепна победоносно Волукс, а зъбите му проблеснаха в тържествуваща усмивка. — Сега имаш ли ми доверие, Луций Корнелий?

— Да, княз Волукс — усмихна му се в отговор Сула.

Продължиха пътя си в нещо средно между обикновен ход и тръс, защото не искаха да рискуват да наранят или изтощят някое от добичетата. Малко след изгрев-слънце се озоваха в някакъв берберски лагер. Волукс бързо уреди да заменят животните за други, отпочинали. Понеже и четирите коня на маврите бяха прекрасни животни, а мулето на Сула си струваше, пък ако ще и само заради разнообразието, берберите на драго сърце се съгласиха да се разделят с пет от собствените си коне и да ги дадат на непознатите пътници, които продължиха да яздят през целия ден. Римлянинът не пропусна да нахлупи широкополата шапка.

Скоро след като падна мрак, петимата най-сетне достигнаха лагера на цар Бокх, който по нищо не напомняше този на Югурта, но отдалеч се виждаше, че е по-голям. Малко преди да влязат в полезрението на часовите, Сула внезапно дръпна коня си за мулешкия оглавник, който му беше нахлузил, и се закова на място.

— Не го приемай като проява на недоверие — обърна се той към Волукс, — но нещо ми подсказва, че ще е по-добре, ако остана за малко тук, на това място. Ти си царски син. Теб всички те знаят и никой няма да каже нищо, ако влизаш или излизаш от лагера на баща си, когато ти хрумне. Но аз съм чужденец, при това ми личи отдалеч и никой не би ме посрещнал с доверие. Затова сега смятам да се излегна на тази полянка, да изчакам да се срещнеш с баща си, да се увериш, че всичко е наред, и чак тогава да се върнеш да ме вземеш.

— На твое място не бих се излегнал точно тук — предупреди го Волукс.

— Защо?

— Заради скорпионите.

Сула настръхна, но се сдържа да не го покаже. Тъй като в Италия не се срещаха подобни отровни гадини, нямаше римлянин или италиец, който да не изпитва истински ужас и отвращение към паяци и скорпиони. Той пое бавно въздух, направи се, че не усеща едрите капки пот, плъзнали се по челото му, и като си придаде вид на пълно безразличие, обърна се към Волукс с престорено нехайство:

— Предполагам, че ще се забавиш някой и друг час, а пък не ми се иска да стоя прав през цялото време, нито да се кача отново върху това проклето животно, така че да се надяваме скорпионите да се окажат благосклонни към мен.

— Както искаш — остави го на съдбата му Волукс, който вече гледаше на него като на герой, излязъл от легендите.

Сула си избра меко и песъчливо местенце, където специално си изрови дупка за задника, направи малка купчинка пясък за възглавница, и блажено се излегна, но не и преди мислено да се помоли на Фортуна и да й обещае богато жертвоприношение, ако отпрати скорпионите надалеч. Затвори очи и след миг потъна в дълбок сън. Когато четири часа по-късно Волукс се върна, Сула още спеше. Нищо не пречеше на мавъра да го убие. Но в онези дни Фортуна във всичко закриляше своя любимец — Волукс щеше да се окаже истински приятел.

Нощта беше студена и Сула целият се беше схванал.

— Да пълзиш по нощите си е работа за млади хора! — оплака се той, докато подаваше ръка на младежа да го издърпа. Но след миг видя зад него нечия тъмна сянка и се вкамени.

— Всичко е наред, Луций Корнелий, това е приятел на баща ми, царя. Казва се Дабар — бързо представи непознатия Волукс.

— Предполагам още някой роднина на баща ти?

— Всъщност не. Дабар се пада братовчед на него и също като Югурта е незаконородено дете с майка-берберка. Затова и е избрал да служи на нас — Югурта държи на това, да няма други копелета с царска кръв в двореца му, освен него самият.

Младежът извади манерка с тежко, сладко вино, която подаде на Сула; той я гаврътна на един дъх и болките в тялото му почти се успокоиха, скоро съвсем щяха да изчезнат. Подадоха му шепа медени сладки, парче ярешко месо, обилно посипано с подправки, и още едно шишенце със същото вино. В този миг му се струваше, че през живота си не е пил по-божествена течност.

— Ей така се чувствам по-добре! — отбеляза той и се протегна, за да се чуе как пращят костите му. — Какви са новините?

— Твоят вътрешен глас не те излъга, Луций Корнелий — рече му Волукс. — Югурта те е изпреварил и вече е пратил човек при баща ми.

— Предателство?

— Не, не! Но все пак положението се е променило, и то съществено. Ще оставя на Дабар да ти обясни, защото той знае всичко.

Дабар клекна, за да се изравни със седналия на земята Сула, и зашепна:

— Изглежда, Югурта е научил за някаква делегация от страна на Гай Марий до нашия цар. Разбира се, не му е било трудно да предположи, че тъкмо затова царят ни не се е върнал още в Тингис. Затова решил да доведе войската си насам, преграждайки всички пътища към Гай Марий — по суша и по море. Освен това е пратил един от най-знатните си поддръжници, Аспар, при царя, за да седи от дясната му страна при една евентуална среща между царя ни и очакваната римска делегация. Така Югурта ще знае всичко.

— Разбирам — кимна Сула. — Тогава какво ще правим?

— Утре княз Волукс ще те придружи пред царя ни, сякаш двамата току-що пристигате от Икозиум. За наше щастие тази вечер Аспар не видя да се връща князът. Ще говориш с владетеля ни, все едно не идваш по негова молба, а по заповед на Гай Марий. Ще поискаш от него да се откаже от съюза си с Югурта, а той ще откаже — естествено само за пред нумидиеца. Ще ти заповяда да се разположиш на лагер в околностите и да чакаш десет дни за отговора му в случай, че реши да размисли. Това и ще направиш — ще отидеш в подготвения ти лагер и ще чакаш. Нашият цар обаче ще дойде да те види тайно утре вечерта на някое друго място и тогава двамата ще можете да говорите спокойно — опитваше се Дабар да разгадае каменното изражение на Сула. — Подобно решение устройва ли те, Луций Корнелий?

— Напълно — прозя се широко той. — Единственият проблем е къде ще прекарам тази нощ и къде да се изкъпя? Целият смърдя на кон, а вече започват да ме лазят и разни гадини.

— Волукс се е погрижил да бъде издигнат стан недалеч оттук. Ще се чувстваш удобно — увери го Дабар.

— Тогава водете ме — заръча им Сула и се изправи на крака.

 

 

На другия ден Сула изигра подготвения фарс с цар Бокх. Не беше никак трудно да се разбере кой от всички африкански велможи, събрали се на срещата, е Аспар, шпионинът на Югурта. Той седеше вляво от величествения трон на Бокх, който почти се губеше в него, и по това, че никой не се осмеляваше да го доближи или дори да го погледне, личеше, че не е кой знае колко желан сред маврите.

— Какво се иска от мен, Луций Корнелий? — заскимтя умолително цар Бокх същата вечер, след здрач, когато двамата със Сула се срещнаха повторно между лагера на единия и на другия, уверили се, че никой няма да узнае за разговора им.

— Да сторите една голяма услуга на Рим — отговори му Сула.

— Само ми кажи с какво мога да бъда полезен и веднага ще бъде направено! Злато… диаманти… земя… войници… конница… жито… само кажи, Луций Корнелий, и ще ти бъде доставено! Ти си римлянин, ти знаеш какво има предвид Сенатът с това загадъчно съобщение! Защото мога да ти се закълна, че аз самият не мога да го проумея, — чак трепереше от страх Бокх.

— Всичко това, което изброихте, царю, Рим може и сам да си осигури — сряза го презрително Сула.

— Тогава какво! Само ми кажи! — молеше се Бокх.

— Мисля, че вече трябва сам да сте се сетили, царю. И че просто не искате да го признаете. Твърде добре разбирам причината, затова ще Ви помогна — гледаше го в очите Сула. — Искаме Югурта! Рим иска от Вас да му предадете Югурта по мирен път, без да се дават повече жертви. Твърде много кръв се проля през последните години в Африка, царю, твърде много земя беше опустошена, твърде много градове и села бяха опожарени, твърде много богатства бяха пропилени. Но докато Югурта продължава да бъде на свобода, всички тези поражения ще продължат. Ще задушават Нумидия, ще пречат на спокойствието на Рим… но ще задушават и Мавритания. Така че нека вашият подарък за Рим бъде Югурта, царю Бокх!

— Искаш от мен да предам своя зет, бащата на внуците ми, при това мой кръвен роднина по линия на цар Масиниса?

— Точно така — държеше на своето Сула.

Бокх се разрида и възкликна:

— Това не мога да сторя! Наистина, Луций Корнелий, не мога! Ние сме колкото пунически, толкова и берберски народ, законът на пустинята ни е свързал веднъж завинаги с Югурта. Всичко друго, Луций Корнелий, бих сторил всичко друго, за да сключим този договор! За нищо на света не бих предал съпруга на дъщеря си.

— Да, но онова „всичко друго“ за нас не представлява нищо — хладно отбеляза Сула.

— Народът никога няма да ми го прости!

— Но иначе Рим никога няма да Ви прости. А това е много по-голямо зло за Вас.

— Не мога! — стенеше Бокх, сълзи обливаха лицето му, мокреха грижливо накъдрената му брада. — Умолявам те, Луций Корнелий, умолявам те! Подобно нещо не мога да сторя!

Сула му обърна презрително гръб.

— Тогава няма да сключим никакъв договор.

Фарсът продължи още осем дни; Аспар и Дабар не преставаха да носят послания от приятния малък стан, в който беше отседнал Сула, до царската палатка, но никое от тези послания не съдържаше информация, която Югурта би могъл да използва. Истинските преговори си оставаха тайна между Сула и Бокх и се водеха само по тъмно. Единствено Волукс явно беше запознат с тяхното съдържание, защото започна да отбягва Сула, а случеше ли се двамата да се засекат, гледаше го с неприкрита омраза и гняв.

Сула беше изпълнен със самодоволство, дори с наслада. Наслаждаваше се на чувството за власт и превъзходство, което изпитваше в качеството на римски представител; нещо повече, радваше го мисълта, че именно той се е превърнал в неуморната струйка вода, която разяжда каменния трон на тъй наречените царе. Самият той не беше цар или владетел, но царете се кланяха в краката му. Човек можеше да се чувства предоволен от подобна чест.

На осмата нощ Бокх отново прати да го повикат на уреченото тайно място.

— Добре, Луций Корнелий, съгласен съм — посрещна го царят, комуто чак очите се бяха зачервили от плач.

— Прекрасно!

— Но как може да стане това?

— Много просто — отговори му Сула. — Ще пратите Аспар при Югурта и ще му предложите да ме предадете.

— Той няма да се хване — поклати глава Бокх.

— Защо не? Повярвай ми, ще налапа въдицата, и още как. Ако обстоятелствата бяха други, царю, нямаше ли сам да поискате да постъпите именно така?

— Но ти си само един квестор!

Сула се засмя.

— Какво искате да кажете, че един римски квестор не струва колкото един нумидийски цар?

— Не! Разбира се, че не!

— Нека Ви обясня, царю Бокх — любезно му предложи той. — Аз съм просто един римски квестор и за самите римляни тази титла не означава кой знае какво — квесторството е най-ниското стъпало на сенаторската стълба. Но не забравяйте, че съм също така патриций, от рода на Корнелиите — моята фамилия е тази на Сципион Африкански и на Сципион Емилиян, а родът ми е по-стар и с по-чиста кръв и от Вашия, и от този на Югурта. Ако Рим се управляваше от царе, то навярно те щяха да бъдат от фамилията на Корнелиите. И най-накрая — нещо, което не бива да се подценява, — по някаква случайност се падам баджанак на Гай Марий. Децата ни са първи братовчеди. Сега стана ли Ви ясно каква е ситуацията?

— Но дали Югурта знае всичко това? — пошепна мавританският цар.

— Едва ли подобно нещо ще убегне от погледа на човек като него — увери го Сула и се облегна назад, за да изчака отговора му.

— Много добре, Луций Корнелий, ще бъде, както ти казваш. Ще пратя Аспар при Югурта и ще му предложа да те предам в ръцете му — опита се да излезе с възможно най-голямо достойнство от положението царят. — И все пак трябва да ме научиш как точно да го сторя.

Римлянинът се приведе и заговори ясно и отсечено:

— Ще поискате от Югурта да дойде тук вдругиден вечерта. Ще му обещаете, че ще предадете в ръцете му римския квестор Луций Корнелий Сула. Ще направите всичко възможно той да разбере, че въпросният квестор е съвсем сам в стана Ви и че се опитва да Ви убеди, да се съюзите с Гай Марий. Той вече ще знае, че това е вярно, защото Аспар отдавна му е пратил вест. Освен това ще е сигурен, че в радиус от сто километра няма нито един римски войник, така че ще дойде дори без войска. Освен това ще мисли, че може да Ви има доверие, царю Бокх. Затова дори през ума не би му минало, че не аз, а той ще бъде хванатият в капан. — Престори се, че не забелязва как Бокх потръпва при тези му думи. — Югурта не се бои нито от Вас, нито от армията Ви. Единственият човек, от когото го е страх, е Гай Марий. Бъдете сигурен, че ще дойде; ще повярва на всичко, което чуе от Аспар.

— Но какво ще правим, когато в лагера му усетят, че царят им е бил отвлечен? — попита Бокх, който не успя да се сдържи и за втори път целият потрепери.

Сула се усмихна зловещо.

— Горещо Ви препоръчвам, царю Бокх, в момента, в който ми предадете Югурта, да вдигнете лагера си и с бърз марш да се насочите към Тингис.

— Но няма ли да разчиташ тъкмо на моите войници да пазят Югурта? — зачуди се царят и сърцето му затуптя още по-силно; никога преди не му се беше случвало да преживее подобен ужас. — Та ти нямаш никого, който да отведе пленника до Икозиум! А лагерът на нумидийците е точно на пътя ти към морето.

— От Вас искам само здрави окови и шест от най-бързите ви коне — рече Сула.