Колийн Маккълоу
Пръв сред римляните (15)

Клитумна се състаряваше едва ли не с всеки ден. Въпреки че истинските й години бяха едва петдесет, смъртта на племенника й я беше накарала да запрепуска като луда към старостта, а сега смъртта на най-близката й приятелка — на любовницата й фактически — заплашваше да я превърне съвсем в развалина. Дори Сула не можеше да я утеши в скръбта. Каквото и да правеше, дори да я канеше на представление на някой мим или фарс, тя пак отказваше да помръдне от къщи, където дори постоянните й гости като Сцилакс и Марсий не можеха да я накарат да се усмихне. Ужасяваха я едновременно две неща: изведнъж стеснилият се кръг на близките й и собственото й старческо вдетиняване, което от ден на ден взимаше все по-страховити размери. Ами ако на Сула изведнъж му хрумне да я изостави, след като наследството на Никополис му позволяваше спокойно да започне самостоятелен живот, то няма ли тя да остане съвсем сама? Нещо, за което не искаше дори да си помисли.

Скоро след смъртта на Никополис Клитумна повика Гай Юлий Цезар у дома си.

— Човек не може да остави нищо на мъртвите, нали така? — обърна се тя към него. — Значи ще трябва да променя завещанието си.

И така, завещанието й беше променено и потегли обратно към весталските гълъбарници.

Но и това не можеше да повдигне духа ти. По цял ден ронеше сълзи, а някога вечно шаващите й ръчички сега висяха безпомощно отпуснати в скута й като две току-що опечени банички, които чакат да бъдат натъпкани с плънка и поставени във фурната. Всички се тревожеха за нея, но си казваха, че с нищо не могат да й помогнат. Времето единствено беше способно да излекува раните. Ако изобщо имаше време…

Защото Сула далеч не смяташе така.

Ето какво се казваше в последното писмо на Юлила:

„Обичам те, дори месеците, а вече и годините достатъчно, красноречиво да са ми показали колко малко е възнаградена любовта ми и колко малко съдбата ми те вълнува. Миналия юни навърших осемнайсет и вече имам право да се омъжа, но със заболяването си успях да отложа тази зловеща заплаха. Защото само ти можеш да бъдеш мой мъж, ти, мой любими, мой скъпи Луций Корнелий. Сега баща ми се колебае как да постъпи, защото му е трудно да ме предложи на човек, търсещ съпруга, която да знае как да бъде желана. А аз ще продължа да упорствам в своята болест, за да можеш само и единствено ти да ме поискаш. Някога ми каза, че съм малко дете, но аз ще надрасна своята ненавременна любов към теб, както вече съм я надраснала с цели две години и съм доказала на какво съм способна. Доказах, че любовта ми към теб е толкова постоянна, колкото е постоянен и слънчевият изгрев, колкото е постоянно и лятото, идващо далеч от юг. Тя умря, нали, твоята хилава гъркиня, у която мразех дори как диша, която кълнях непрестанно и на която желаех единствено смъртта. Виждаш ли колко съм всесилна, Луций Корнелий? Защо не разбереш веднъж завинаги, че няма никога да ми избягаш? Няма друго сърце, което да е толкова изпълнено с любов като моето, и което така да не е получило нищо в замяна на своята преданост. Ти ме обичаш, знам, че ме обичаш. Предай се, Луций Корнелий, предай се. Ела и ме виж, коленичи до ложето на мъката и болката ми, позволи ми да притисна главата ти до гърдите си и ми подай устните си, за да ги целуна. Не ме осъждай на смърт! Избери ме жива, избери ме за своя съпруга.“

Да, за Сула вече беше крайно, време. Крайно време да приключи с много неща. Време бе да забрави Клитумна, да забрави Юлила, да забрави всички онези дребни хорица, които още го оформяха като личност и от които той трябваше да се освободи, за да изпълни заветните си цели. Дори Метробий трябваше да си отиде.

И така, някъде в средата на октомври Сула потропа у Гай Юлий Цезар в час, за който можеше да предполага, че ще намери господаря у дома си, а жените вече ще са отпратени в покоите си. Едва ли точно Гай Юлий Цезар щеше да се окаже съпруг и баща, който ще позволи на жена си и на дъщеря си да общуват с клиентите и приятелите му. Защото целта му беше веднъж завинаги да се освободи от нежеланата любов на Юлила и нямаше ни най-малкото желание да я вижда нея самата. Цялото му същество, целият му разсъдък, цялата енергия, която притежаваше, трябваше да бъде съсредоточена единствено и само върху Гай Юлий Цезар и върху това, което той трябваше да чуе от устата му. Защото думите на Сула трябваше да бъдат посрещнати без ни най-малкото недоверие.

Двамата с Цезар вече бяха имали случай да се поопознаят покрай изпълнението на завещанието на Никополис. Сула беше встъпил в притежание на спестяванията й толкова лесно и с толкова малко угризения, че чак се чудеше как така не са го разкрили. Още по-невероятна му се струваше срещата с цензорите Скавър и Друз, която премина изключително гладко, сякаш тримата играеха добре заучените си роли в някое театрално представление. Всъщност за автор на пиесата можеше спокойно да се обяви Цезар, който изрично бе настоял пред Сула да го придружи, за да може лично да гарантира автентичността на всички документи, които трябваше да се представят пред цензорите. В края на срещата Марк Ливий Друз и Марк Емилий Скавър бяха станали на крака, за да стиснат дружески ръката му и да му поднесат искрените си поздравления. Всичко беше като на сън — но дали нямаше някой ден да се събуди?

И така, без всякакво усилие, един ден Сула се оказа в доста близко познанство с Гай Юлий Цезар, който незабелязано се беше вмъкнал в живота му и сега се радваше на мястото на приятеля, когото никой и за нищо на света не би отпъдил. Самият Сула така и не беше стъпвал в дома на Цезар — двамата се срещаха на Форума. По това време синовете на Цезар се намираха в Африка заедно със зетя си Гай Марий, но затова пък Сула бе имал случай да поопознае Марция, която в продължение на няколко седмици след смъртта на Никополис редовно се отбиваше при Клитумна. И не беше трудно да се долови любопитството, с което тя го наблюдаваше. Сула имаше всички причини да подозира мащеха си, че не е била достатъчно дискретна със съседката си и все някъде се е изпуснала за странните отношения, в които се бяха намирали тримата с Никополис. Дали беше така, той не знаеше, но в едно беше сигурен: Марция винаги беше гледала на него като на човек твърде привлекателен, за да е безопасен. Самата тя обаче с поведението си недвусмислено му подсказваше, че го харесва колкото някоя змия или скорпион.

Когато през октомври Сула потропа на вратата на Гай Юлий Цезар, вече си беше дал сметка, че не трябва нито минута повече да забавя премахването и на последните спънки пред бъдещето, които му правеше миналото. Трябваше да действа, преди Клитумна да се е възстановила от поредния шок. И за тази цел му беше нужен човек като Гай Юлий Цезар.

Робът, който стоеше на вратата, му отвори веднага и без никакво колебание го пусна, а това подсказваше, че Сула е влязъл в списъка на хората, които господарят му смята за уместно да посреща по всяко време на денонощието.

— Гай Юлий дали ще ме приеме? — попита неканеният гостенин.

— Разбира се, Луций Корнелий. Само почакай за момент — отвърна му момчето и забърза към кабинета на господаря си.

Сула реши да изчака в скромния атрий, който му направи впечатление най-вече с това, че в него не се виждаше почти никаква мебел или украса. В сравнение с него атрият на Клитумна приличаше на преддверие към харема на някой източен деспот. И както си разсъждаваше какви изводи може да си направи човек от един атрий, не щеш ли, появи се Юлила.

Колко ли време й беше отнело да убеди поотделно всички роби, на които можеше да се възложи да стоят на вратата, да й съобщят незабавно, щом Луций Корнелий най-сетне се осмели да посети дома им? А и какво беше това бързане на роба? Та не трябваше ли най-напред да се обади на господаря си?

Тези въпроси се стрелкаха със светкавична бързина из съзнанието на Сула, който подскочи като ударен от гръм при вида на момичето.

Изведнъж коленете му се подкосиха. Посегна да се хване за нещо и ръката му докопа позлатената сребърна кана върху малката масичка до него. Но понеже каната не беше прикрепена към масата, тя съвсем естествено полетя надолу и с все сила се удари о пода, огласявайки цялата къща със своя металически трясък — в същия миг, в който Юлила се хвана с ръце за главата и избяга в къщата.

Каната все едно беше паднала насред Сибилската пещера в Куме, толкова отчетливо се разнесе нейният звън из целия дом. Всичко живо се втурна да види какво става. Сула усещаше как лицето му изгубва и малкото цвят, който притежава, а по цялото му тяло избива студена пот. Беше го обзел внезапен пристъп на страх и тревога, затова реши, че най-разумно ще бъде, ако се отпусне съвсем, ако се строполи върху плочките, ако главата му увисне безпомощно между свитите му колене, а очите му се затворят, опитвайки се да пропъдят образа на онзи скелет, обвит със златистата кожа на Юлила.

Когато Цезар и Марция му помогнаха да се изправи и да ги придружи до таблиния, той само си повтаряше колко е хубаво, дето лицето му така бързо бе успяло да посивее, а устните му — да се обагрят в синкаво — лилаво, защото така наистина приличаше на човек, болен по рождение.

Глътка неразредено вино донякъде го върна в съзнание. Той успя да се настани по-удобно на кушетката и дълбоко да въздъхне, обърсвайки с ръка потта от челото си. Дали някой от тях бе видял какво точно се случи? И къде беше изчезнала Юлила? Какво да каже? Как да постъпи?

Цезар изглеждаше повече от мрачен. Както и Марция.

— Прости ми, Гай Юлий. — Отпи той отново от виното. — Някаква внезапна слабост… Не знам какво точно ми стана.

— Не се притеснявай, Луций Корнелий — успокои го Цезар. — Много добре знам какво ти стана. Току-що с очите си видя призрак.

Не, това не беше човек, който щеше да се остави да го излъжат — поне нямаше да се остави лесно. Беше твърде умен, а и твърде проницателен.

— Това малката ти дъщеря ли беше? — попита Сула.

— Да — отговори му Цезар и кимна на Марция да го остави сам с гостенина. Тя го послуша и си отиде, без дори да измърмори нещо.

— Преди години ми се случваше по-често да ги срещам заедно с приятелките й на Портикус Маргаритария — заобяснява гостът. — Тогава си мислех, че е като всички римски момичета — весела, жизнерадостна, вечно в добро настроение, без никакви лоши помисли… знам ли и аз. А след това веднъж в Палациума… тогава ми беше много тежко, за друго… беше ме обзело нещо като душевна болка, не знам дали ме разбираш…

— Да, много добре те разбирам — кимна бащата.

— Тя си помисли, че ми е зле и ме попита дали не може да ми помогне. Аз самият не се държах много мило с нея: през цялото време си мислех, че човек като теб няма да остане очарован от запознанството на дъщеря си с хора като мене. Но тя не искаше да разбере, пък и на мен не ми даде сърце да бъда истински груб. И знаеш ли какво направи дъщеря ти?

Погледът на Сула беше станал дори по-странен от обикновено, зениците му се бяха разширили неимоверно и сега представляваха две огромни черни точки, около които се забелязваше съвсем тънък ореол от бледосивкаво, а около него втори — този път от сиво-черно. При това гледаха така, сякаш не виждаха нищо, и изобщо му придаваха твърде неестествен вид.

— Какво направи? — попита невъзмутимо Цезар.

— Изплете ми венец от трева! Изплете ми венец от трева и ми го сложи върху главата. Върху моята глава! И тогава видях… видях… нещо!

Настъпи мълчание. Тъй като никой от двамата не знаеше как да го наруши, се получи неловката ситуация всеки да чака другият да каже нещо. В продължение на минути и двамата се опитваха да се съсредоточат върху собствените си мисли, гадаейки дали трябва да гледат на човека срещу себе си като на приятел или като на враг. Но никой не смееше с неуместна реплика да потвърди по-скоро второто.

— Ами — въздъхна Цезар, — всъщност какво искаше да ми кажеш, Луций Корнелий?

Това беше достатъчно, за да се увери Сула, че домакинът вярва в невинността му, независимо от мнението, което трябваше да си е съставил относно поведението на дъщеря си. И в същото време начин най-ясно да му намекне, че повече не му се ще да слуша за нея. Сула, който се чудеше дали да не засегне и въпроса за писмата на Юлила, се овладя тъкмо навреме и мина на друга тема.

Първоначалната цел на посещението му сега му изглеждаше толкова далечна, че чак му се струваше невероятна. Той разкърши снага, стана от кушетката и се настани на един от столовете срещу писалището, както и повече би подхождало на истински мъж. Така в известен смисъл заставаше в положението на клиент.

— Става дума за Клитумна — започна той. — Искаше ми се да поговоря с теб как най-добре да постъпя с нея. Може би би било по-добре, ако поговорех с жена ти, но, разбира се, далеч по-уместно е да чуя първо твоето мнение. Клитумна не е на себе си. Навярно и сам го знаеш. Потисната, рони по цял ден сълзи, загубила е интерес към всичко. Изобщо според мен поведението й е всичко друго, но не и нормално. Дори за такъв печален момент. Просто не знам самият аз как най-добре да постъпя — тук Сула си пое дълбоко дъх. — Задължен съм й, Гай Юлий. Знам, че винаги е била една простовата жена, за която съседите й надали имат кой знае колко добро мнение, но това не ме освобождава от личните ми задължения към нея. Беше добра с баща ми, беше добра и с мен. А не знам как да й се отплатя, наистина не знам.

Цезар се облегна назад. Не му беше трудно да се сети, че зад подобна странна просба всъщност се крият други подбуди. Разбира се, това, което сега Сула му разправяше, не можеше да бъде поставено под съмнение. Вече беше имал случаи сам да се запознае с Клитумна, а и Марция му беше говорила много за нея. Объркваше го самият факт, че този човек идваше при него за съвет. За Цезар подобна постъпка беше най-малкото необичайна за човек като Сула. И той както целият квартал беше слушал клюките, според които мащехата му била и любовница, и не се съмняваше, че съседът му отдавна е решил точно как да постъпи с нея. Но за това Цезар не смееше да си прави изводи. Ако гостенинът му наистина идваше да търси съвет, и ако от това можеше да се направи какъвто и да било извод, то най-вероятно всички слухове щяха да се окажат напълно безпочвени, както и се оказваха повечето палатински клюки. Говореше се например, че мащехата на Сула била в сексуални отношения с покойната Никополис. Също и че той бил в сексуални връзки и с двете, при това едновременно! Марция вече му беше изказала мнението си, че в цялата работа има нещо гнило, но когато съпругът й я бе накарал да посочи нещо конкретно, тя не успя да каже никакъв довод защо мисли така. Причината Цезар да не вярва много-много на клюките не беше единствено в неговата наивност, а по-скоро във вродената му взискателност, която не само че диктуваше собственото му поведение, но водеше до личното му убеждение да не приема нищо на доверие. Едно беше нещо да се докаже, съвсем друго — само да се говори. Но това не му пречеше да прозре неискреността на Сула, който сега уж търсеше съвета му.

И изведнъж на Цезар като че ли му просветна. Нито за миг не му беше идвало наум, че между госта и малката му дъщеря можеше да има нещо… но как иначе да си обясни факта, че човек с характера на Сула ще припадне при вида на някакво си измършавяло от глад момиче — та това просто не беше за вярване! И после историята за венеца от трева, който Юлила му била изплела. За Цезар не беше трудно да осъзнае значимостта на този жест. Нищо чудно двамата млади да са се виждали само няколко пъти, да са разменили само по някоя и друга дума; но — и в това Цезар вече беше сигурен — между тях имаше нещо. Не беше задължително да се търси в тази им задочна връзка нещо мръсно, порочно. Но тя все пак съществуваше. И занапред трябваше да се внимава. Разбира се, на него му беше трудно да си представи подобна връзка реално съществуваща. Но дори и двамата просто да са се харесали, това пак беше лошо. Юлила трябваше да отиде при мъж, който да се движи с вдигната глава из средите, към които принадлежеше баща й.

Докато той разсъждаваше над тези неща, Сула също се беше облегнал назад и на свой ред беше потънал в размисъл. Какво ли му минаваше през ума на Цезар? Заради внезапната поява на Юлила срещата между двамата никак не се беше провела според очакванията му. Как можа така лесно да изгуби контрол над себе си? Да припадне! Той, Луций Корнелий Сула! И след като толкова явно се беше издал, не му бе останало нищо друго, освен да се опита да даде някакви обяснения на зорко наблюдаващия го баща — което пък означаваше, че поне част от истината трябваше да бъде разкрита. Ако с това можеше да помогне на Юлила, той би му казал и останалото, но се съмняваше, че точно Цезар ще се зарадва на мисълта да чете любовните писма на дъщеря си. „И така, ето ме гол и беззащитен пред погледа на Гай Юлий Цезар“ — рече си Сула и мисълта направо го ужаси.

— А ти самият имаш ли някакви планове какво да правиш с Клитумна в близкото бъдеще? — попита Цезар.

Сула сбърчи вежди.

— Ами тя притежава малка вила в Цирцеи, затова се питах няма ли да е добре някой да я убеди за известно време да се пренесе там.

— И какво общо има това с мен?

Сула се намръщи още повече. Сякаш пред краката му се беше разтворила бездна, която, аха-аха, да го погълне. Нямаше как, трябваше да се опита да я прескочи.

— Какво общо има с теб ли? Истината е, че съм попаднал между Сцила и Харибда, та се надявах ти да ми протегнеш спасителна ръка и да ме изтеглиш.

— И как бих могъл да те спася? Какво имаш предвид?

— Имам предчувствието, че Клитумна се готви да се самоубие — обясни му той.

— Така ли?

— Работата е там, че аз самият не мога да сторя нищо, за да я спра. В крайна сметка съм мъж, а след като Никополис ни напусна, мащехата ми няма никоя жива близка или роднина — дори прислужница, към която да проявява достатъчно доверие и която да е достатъчно привързана към нея, за да я възпре по пътя към пропастта, по който вече е потеглила — наведе се Сула напред, разгорещил се от собствените си приказки. — Рим вече не е място за нея, Гай Юлий! Но как да я изпратя в Цирцеи, без човек да се грижи за нея и да я пази? Дори не съм сигурен, че тя би желала повече да ме вижда мен самия, а освен това… имам… точно сега имам да свърша някои работи тук, в Рим. Та това, което се чудех, беше дали съпругата ти не би се съгласила да придружи за няколко седмици Клитумна до Цирцеи? Това убийствено настроение у Клитумна не може да се задържи дълго, сигурен съм, но за момента съм изключително разтревожен. Вилата е удобна, а дори през есента Цирцеи е прекрасно, при това здравословно място. Жена ти ще се поосвежи на морския бряг.

Сякаш огромно бреме падна от плещите на Цезар, който си позволи дори видимо да се отпусне.

— Разбирам, Луций Корнелий, разбирам. И то по-добре, отколкото дори си мислиш. Жена ми наистина като че ли е човекът, от когото Клитумна има най-голяма нужда. Работата е там, че не мога да я отпрати току-тъй далеч от дома. Вече видя на какво е заприличала Юлила и ти е ясно в какво отчаяно положение се намираме сега. На жена ми мястото й е тук. Пък и тя самата, колкото и да се е привързала към Клитумна, за нищо на света не би заминала, където и да било.

Но Сула си имаше и друго наум.

— А защо не отидат двете с Юлила заедно в Цирцеи? Току-виж промяната помогнала и на дъщеря ти по-бързо да се оправи?

Но Цезар поклати глава.

— Не, Луций Корнелий, страхувам се, че и дума не може да става. Аз самият съм прикован в Рим до пролетта. Не бих могъл да изтърпя толкова време далеч от семейството си. Ако можех да ги придружа до морето, бих го направил с удоволствие, но причината да искам семейството ми да бъде близо до мен не е толкова егоизмът ми, колкото страхът, че през цялото време непрекъснато ще се тревожа за тях. Ако Юлила беше добре, разбира се, всичко би било различно, но…

— Разбирам, Гай Юлий, и ти влизам в положението. — Стана Сула да си върви.

— Все пак прати Клитумна в Цирцеи, Луций Корнелий. Всичко ще бъде наред. — Цезар изпрати гостенина си до вратата, като му отвори сам.

— Благодаря ти, че все пак ми изслуша глупостите — на сбогуване му каза Сула.

— Няма за какво да ми благодариш. Всъщност дори се радвам, че дойде. Мисля, че занапред ще знам по-добре как да се оправям с дъщеря си. А и да ти призная, след това, което се случи сутринта, мнението ми за теб може само да се повдигне. Ти самият можеш да ме осведомяваш за Клитумна — усмихна се Цезар и подаде ръка на съседа си.

Но в мига, в който затвори вратата след него, първата му работа беше да намери Юлила. Откри я цялата обляна в сълзи в стаята на майка си, привела се над масичката и закрила лицето си с ръце. Като видя Цезар на вратата, Марция му даде знак да мълчи и се надигна от стола. Двамата излязоха на пръсти и оставиха дъщеря си сама със сълзите си.

— Гай Юлий, това е ужасно — започна Марция, присвила устни до болка.

— Двамата виждали ли са се?

Леко мургавото лице на жена му изведнъж се изчерви. Тя поклати толкова енергично глава, че чак иглите, които придържаха прическата й, се охлабиха и косата й се разпусна свободно на раменете й.

— Не, не са се виждали! — закърши ръце тя. — Срамота! Не срамота, унижение.

Цезар я хвана за ръцете, за да я успокои, но и той самият едвам запазваше самообладание.

— Успокой се, жено, успокой се! Нищо не е станало, че чак да се поболяваш. Сега ми кажи какво си научила.

— Такава измамница! Такова подло същество!

— Успокой се. Започни от самото начало.

— Той самият няма никакъв пръст в цялата работа, всичко е по нейна вина. Родната ни дъщеря, Гай Юлий, е прекарала последните две години да позори не само себе си, а и цялото си семейство. Да се хвърли… Да се хвърли на врата на човек, който не само не е достоен да й лиже подметките, но дори не я иска! И не само това, Гай Юлий, не само това! Започнала да гладува не за друго, а само за да привлече вниманието му, да го накара да се чувства виновен за нещо, което никога не е извършил! И му е писала писма, Гай Юлий! Стотици писма, които робинята му носела и в които го обвинявала в безразличие и незаслужено пренебрежение. Изкарвала го виновен за болестта си, просела любовта му така, както дори разгонените кучки не си го искат от мъжките!

От очите на Марция капеха сълзи, сълзи на огромно разочарование, на гняв и ярост.

— Успокой се — за пореден път й повтори Цезар. — Хайде, Марция, ще си поплачеш по-късно. Сега се налага да поговоря с Юлила, а ти ще трябва да присъстваш.

Жена му наистина успя да се успокои, избърса сълзите си и двамата заедно се върнаха в стаята й.

Дъщеря им все още плачеше, без дори да е разбрала, че е била оставена сама. Цезар въздъхна тежко и седна на любимия стол на жена си, разтършува се из синуса на тогата си, докато най-сетне намери каквото търсеше. Извади носна кърпа и я подаде на дъщеря си.

— Ето, Юлила, избърши си носа и престани да ревеш. Бъди добро момиче — тикна той кърпата в ръцете й. — Стига си поила мишките, трябва да поговорим.

Всъщност Юлила плачеше най-вече от страх, че е била разкрита, и когато чу наглед успокоителните думи в гласа на баща си, лека-полека се окопити и направи тъй, както той искаше. Сълзите й спряха, тя се надигна от масата, макар и да държеше главата си приведена и периодично да се разтърсваше от болезнените си хълцания.

— Гладувала си всичкото това време единствено заради Луций Корнелий Сула, така ли? — попита я баща й.

Тя не му отговори.

— Юлила, знаеш, че ще трябва да ми отговориш на въпроса, а мълчанието с нищо няма да ти помогне. Луций Корнелий ли е причината за всичко това?

— Да — промълви девойката.

Гласът на Цезар звучеше ясен, твърд и безпристрастен, но именно заради спокойния му тон думите, които изричаше, се забиваха като ножове в душата на Юлила, защото така баща й говореше само с робите, и то когато са извършили някоя непоправима пакост. Досега Цезар никога не беше приказвал така на дъщерите си.

— Започваш ли поне малко да проумяваш колко мъка, колко тревога, колко умора си причинила на всеки от семейството си в продължение на повече от година? Откакто започна така бързо да слабееш, ти се превърна в нещо като стълб, около който всички останали можеха само да се въртят. Не говоря само за себе си, за майка ти, за братята ти и сестра ти, а и за всички наши честни и предани роби, за приятелите ни, за съседите ни. Та ти едва не ни докара до лудост. И защо беше всичко това? Можеш ли да ми обясниш?

— Не — прошепна Юлила.

— Глупости! Разбира се, че можеш! През цялото време си си играла с нас, Юлила. И то си играла една жестока и егоистична игричка, играла си я с търпение и ум, каквито биха подхождали, и то с право, на някоя истински благородна цел. Но ти си се влюбила — на шестнайсет години! — в човек, напълно неподходящ за теб, който никога не би си спечелил нашето благоволение. И при това човек, който твърде добре е разбирал положението си и с нищо не ти е давал повод да смяташ, че чувствата ти към него са споделени. Но това не ти е попречило през цялото време с цената на хитрости и измами да следваш упорито своите долни, своите подли и злонамерени цели!… Думите не ми достигат, Юлила — завърши Цезар със същия безизразен глас, с който и беше започнал.

Дъщеря му не успя да се сдържи и неволно потръпна.

Жена му също не успя да се сдържи и също потръпна.

— Изглежда, ще трябва да ти поосвежа паметта, дъще. Ти знаеш ли кой съм аз?

Юлила нито му отговори, нито дори понечи да вдигне глава.

— Погледни ме!

Лицето й се обърна към неговото и две удавени в сълзи очи, уплашени и неразбиращи, се спряха върху неговите.

— Не, виждам, че не знаеш кой съм аз — рече той също тъй спокойно, както беше говорил и досега. — Затова, дъще, редно е аз да ти го кажа. Аз съм главата на семейството, патерфамилиас, абсолютен господар в своя дом. Думата ми е закон. Собствените ми деяния никой друг не може да съди. В границите на своя дом и на своето семейство имам право да говоря и да върша всичко, което пожелая. Нито Сенатът, нито римският народ могат да ми попречат да упражня своята абсолютна власт над дома и семейството си. Защото Рим се е погрижил да си създаде такива закони, които да не засегнат с нищо крепкостта на римското семейство, което зависи единствено от законите на своя патерфамилиас. Ако жена ми ми изневери, Юлила, мога да я убия или да накарам други да я убият. Ако синът ми извърши нещо подло и срамно, нещо, с което не мога да се съглася, ако се поддаде на страха или на някаква глупава идея, внушена му отвън, аз пак имам право да го убия или да накарам да го убият. Ако дъщеря ми изгуби своята непорочност, Юлила, и нея мога да убия или да накарам да я убият. Ако някой, който и да е от моето семейство от жена ми и децата ми до родната ми майка и робите наруши рамките на поведение, които аз считам за благопристойни и отговарящи на общественото ми положение, аз мога да го убия или да накарам да го убият. Разбираш ли ме, Юлила.

Погледът й така и не се беше откъснал от лицето му.

— Да — отвърна му тя.

— Едновременно ми е болно и унизително да ти заявя сега, че ти, дъще, си нарушила рамките на поведение, които смятам за благопристойни. Ти превърна цялото си семейство, включително робите, и най-вече своя патерфамилиас в жертва. Превърна ме в своята кукличка, в своята играчка. И с каква цел? Единствено за да получиш своето егоистично удовлетворение, и то на най-долните си желания.

— Но аз наистина го обичам, тата! — възкликна тя.

Цезар скочи като ужилен, сякаш тези думи го бяха засегнали още по-дълбоко от всичко друго.

— Обичаш го? Какво знаеш ти за това велико и несравнимо състояние на духа, което представлява любовта, Юлила? Как можеш да използваш думата „обичам“, за да дадеш израз на онези низки чувства или подобия на чувства, които изпитваш? Можеш ли да наречеш любов това да тровиш живота на своя любим? Можеш ли да наречеш любов принуждаването на любимия си да върши неща, които той не желае да върши? Това любов ли е, Юлила?

— Предполагам, че не — промълви тя в отговор, а после допълни, — но си мислех, че е.

Погледите на двамата й родители се срещнаха над главата й, в тях се четеше все същата няма и горчива болка как толкова дълго са се лъгали относно своята дъщеря, та тя живееше в свой, глупав и измислен свят.

— Повярвай ми, Юлила, това, което те е накарало да постъпиш така подло и непочтено, не е било любов — заключи Цезар, преди да стане от мястото си. — Занапред няма да има повече мляко, яйца и мед. Ще се храниш заедно с всички останали или въобще няма да ядеш. Не си мисли, че ще трогнеш мен или друг човек от семейството с проблемите си. Откакто си се родила, като твой баща и патерфамилиас съм се държал с теб с уважение, с добронамереност, с разбиране, със зачитане. Но явно си мислела, че аз самият не заслужавам същото. Аз обаче няма да те изгоня. Нито пък ще те убия или ще накарам да те убият. Отсега нататък можеш да правиш, каквото си искаш, повече не представляваш грижа нито за мен, нито за когото и да било. Нанесе жестока обида, Юлила, на мен и на семейството ми. И което е може би още по-непростимо, обида на човек, който не ти е задължен с нищо, който не те познава и не е обвързан по някакъв начин с теб. По-нататък, когато възстановиш поне малко здравето си и престанеш да бъдеш такава ужасяваща гледка, искам от теб да отидеш и лично да поднесеш извиненията си на Луций Корнелий Сула. Не искам да се извиняваш на някого от семейството си, защото вече си изгубила както уважението, така и обичта ни, а това прави всички извинения излишни.

И излезе от стаята.

Юлила помръкна и инстинктивно се обърна към майка си. Понечи да се хвърли в прегръдките й, но Марция бързо се отдръпна назад, сякаш се страхуваше дъщеря й да не я оскверни само с допира си.

— Отвратително! — просъска тя. — И всичко това заради човек, който не е достоен да целува земята под краката на един Цезар!

— О, мамо!

— Никакво „о, мамо“! Искаше да пораснеш, нали, Юлила? Искаше да пораснеш достатъчно, за да станеш мома за женене. Е, вече го имаш това право. Използвай го тъй, както намериш за добре.

И Марция също излезе от стаята.

Няколко дни по-късно Гай Юлий Цезар седна да напише писмо до зет си Гай Марий:

„И така, ето една тъжна история, която достигна своя логичен завършек. Би ми се искало да си кажа, че поне Юлила е получила полезен урок, но нещо ме кара да се съмнявам в това. В идните години и ти, Гай Марий, ще имаш да се сблъскваш с тревогите и постоянните дилеми, пред които се изправя всеки родител, и ако не друго, то поне ще се учиш от моите грешки. Но пък и сега ми идва наум, че едва ли ще ти се наложи. Защото всяко дете се ражда различно и към него човек трябва да се отнася различно. Което прави и родителите различни едни от други. Къде сбъркахме ние с Юлила? Да си призная, не знам. Дори не съм сигурен изобщо сбъркали ли сме някъде. Навярно някои неща му идат отвътре на човек, те са в душата му, дълбоки и неизкореними. Аз самият съм жестоко засегнат. Както и Марция, както най-добре личи от нежеланието й да отхвърли всички опити на Юлила да се сдобри с нея и да се разкае за грешките си. Детето страда ужасно, но след като размислих, реших, че засега ще е най-добре както за нас, така и за нея самата да поддържаме възможно най-голяма дистанция един от друг. Винаги сме я дарявали с любов, но никога не сме я учили на самодисциплина. Мисля, че случаят би могъл да запълни тази празнота. Ако изобщо иска да се поучи от тази история, Юлила трябва да страда.

Чувството ми за справедливост ме накара да потърся съседа Луций Корнелий Сула и да му поднеса извиненията на цялото ни семейство, докато Юлила сама не е заприличала достатъчно на човек, за да му поднесе своите. Макар той самият да не искаше да ми ги предаде, настоях да получа писмата й — това беше един от редките случаи в живота ми, когато наблегнах на факта, че представлявам глава на семейството. Накарах Юлила да ги изгори до едно, но не и преди да ги е прочела на глас пред мен и пред майка си. Колко е ужасно човек да се държи толкова жестоко с някого, когото е създал от собствената си плът и кръв! Но най-много се страхувам, че поради безкрайния си егоизъм дъщеря ми навярно ще запомни онези уроци, които я засягат лично.

Толкова за Юлила и нейните игри. Тук се случиха твърде много важни и интересни неща, за да те занимавам единствено с домашните си тревоги. В действителност нищо чудно да се окажа първият, пратил въпросните вести до Африка, защото получих изричното обещание писмото ми да напусне Путеоли в бърза пратка още утре. Германците са нанесли на Марк Юний Силан съкрушително поражение. Загинали са повече от тридесет хиляди души, а останалите до такава степен са си изгубили бойния дух, че представляват просто една пасмина без водач, разпръсната във всички посоки. Не че Силан го е грижа за съдбата на оцелелите… по-правилно ще е да кажем, че в момента от всичко друго най-много го занимава мисълта за собственото му избавление. Той лично донесе вестта за поражението си в Рим, но с опитите си да замаже положението само си спечели всеобщите хули. Като се замисля обаче, може и да е постигнал истинската си цел, защото докато се получат окончателните сведения за последиците от печалното сражение, страстите вече се бяха поохладили. Разбира се, Силан се опитва преди всичко да се спаси от вероятните обвинения в държавна измяна. Мисля, че няма да му е много трудно. Ако Мамилианската комисия беше упълномощена да се занимае с него, то бъдещето му в никакъв случай нямаше да е розово. Но да се започне дело в центуриатните комиции с всичките изровени от миналото правила и процедури и най-вече с толкова много съдебни заседатели, е почти невъзможно. Дори не си струва усилията да се организира предварително разследване, а това е мнение, което не споделям само аз.

Естествено чувам те да питаш какво става с германците? Дали в момента не се спускат на юг към бреговете на Средиземно море, дали жителите на Масилия не се готвят за паническо бягство? Нищо подобно. Защото, не знам дали ще го повярваш, след като направиха Силановата армия на пух и прах, те, както и преди време отново се обърнаха и потеглиха обратно на север. Как да се борим с толкова потаен и неразбираем враг, в чиито действия всичко е непредвидимо? Истина ти казвам, Гай Марий, всички в Рим треперим от страх. Защото рано или късно те ще дойдат. Засега, изглежда, че ще е по-скоро късно, отколкото рано, но това не променя съществено нещата. А не можем да им противопоставим по-добри пълководци от Марк Юний Силановци. Както обикновено в последно време, голямата част от загубите ни в жива сила бяха за сметка на италийските ни съюзници, макар че в битката са загинали и много римляни. Във всеки случай занапред Сенатът ще има да отговаря на доста жалби от страна на марсите и самнитите, а и на всичките ни останали съседи.

За да завърша с нещо по-весело, да ти разправя за смехотворното сражение, което преди няколко дни уважаемият цензор Марк Емилий Скавър проведе с целия Сенат. Другият цензор, Марк Ливий Друз почина внезапно преди три седмици, което също така внезапно доведе до края на луструма на цензорите. Разбира се, в такъв случай Скавър е задължен да отстъпи поста си. Само че той отказа! В което и се състои смехотворното. Щом се приключи с погребението на Друз, Сенатът се събра на заседание и беше решено Скавър да се откаже от цензорската си длъжност и да върне луструма, така че той да бъде тържествено прибран според традицията. Той отказа:

— Бях избран на длъжността си, а точно сега съм в процес на сключването на договорите за строителната ми програма. Не мога точно на този етап да изоставя започнатото — заяви.

— Марк Емилий, Марк Емилий, в случая никой не те пита! — възрази му Метел Далматик Понтифекс Максимус. — Законът гласи, че щом някой от цензорите умре по време на служба, луструмът и на двамата се прекратява и другият цензор трябва да се откаже незабавно от длъжност.

— Не ме е грижа какво казва законът! — отвърна му Скавър. — Точно сега не мога да се откажа и няма и да го направя.

Молеха го, убеждаваха го, викаха му, спореха с него, но без никакъв резултат. Скавър беше решен да създаде прецедент, загърбвайки общоприетите правила и оставайки цензор напук на всичко. Другите пък не преставаха да го молят и убеждават, не преставаха да му крещят и да спорят с него. Докато накрая на Скавър му дойде до гуша и той мина към по-красноречиви жестове и реплики.

— Да ви пикая на тъпите глави! — извика и напусна заседанието заедно с плановете и договорите си.

Така че Далматик Понтифекс Максимус свика ново заседание на Сената, на което да се приеме официален консултум, изискващ незабавно от Скавър да се откаже от поста си на цензор. Беше пратена делегация до Марсово поле, където да се срещне със Скавър пред храма на Юпитер Статор. Той беше избрал това място за работа не за друго, а защото се намираше съвсем близо до Портикус Метели, където бяха канторите на повечето строителни предприемачи.

Както знаеш, аз самият не съм човек на Скавър. Той е по-голям хитрец от Одисей и по-голям лъжец от Парис. Но все пак ми се иска да го беше видял как само ги смля! Как му се удава това на такова грозновато, кокалесто и невзрачно човече като Скавър, още не мога да си обясня — та той няма останал дори един косъм върху главата си! Според Марция успехът му се дължал на хубавите му зелени очи, на още по-хубавия му глас и най-вече на неизчерпаемото му чувство за хумор. Е, ако питаш мен, това за чувството за хумор си е истина, но сам аз не виждам какво толкова привлекателно има в зрителния и говорния му апарат. Марция твърди, че съм типичен мъж, въпреки че никога не ми е обяснявала какво точно има предвид под типичен мъж. Открил съм, че всеки път, когато се поиска от жените да разсъждават логично, те се измъкват с подобни изказвания. Все трябва да има някаква скрита логика за Скавровия успех. Но кой знае? Може пък Марция да се окаже права.

И така, седи си дребният позьор пред величествения храм — първия храм, облицован изцяло с мрамор, стои си между конните статуи на славните Александрови пълководци — онези същите, които Метел Македоник открадна от старата столица на Александър Пела, — и както си е седнал, така все едно е с една глава над всеки от конниците. Как е възможно един плешив римлянин да внушава повече респект от съвършените скулптури на Лизип, също представлява тайна за мен. Винаги, когато мина покрай Александровите пълководци, имам усещането, че всеки миг конете им ще слязат от пиедесталите и ще запрепускат нанякъде. Да не говорим, че те помежду си се различават колкото например Птолемей и Парменион.

Но да не се отвличам, а да мина по същество. Когато Скавър най-сетне забеляза делегацията, той остави настрана купчината договори и като загърби хората, с които смяташе да ги сключва, застана, подобно на някоя каменна статуя, на куриатния си стол. Тогата му се разстилаше властнически над коленете, оставяйки само единия крак да се покаже отдолу — класическата поза.

— Е? — обърна се той към Далматик Понтифекс Максимус, който беше избран за говорител на делегацията.

— Марк Емилий, Сенатът официално прие консултум, с който изисква от теб незабавно да се откажеш от цензорската си длъжност — заяви му другият, който явно никак не се чувстваше щастлив, че трябва да води подобни разговори.

— Няма да го направя — отвърна му Скавър.

— Длъжен си! — изблея Далматик.

— Нищо не съм длъжен! — отсече Скавър и се обърна на другата страна, давайки знак на хората с договорите да се приближат отново. — Та докъде бях стигнал, преди да бъда така грубо прекъснат?

Далматик опита пак:

— Марк Емилий, моля те!

Обаче усилията му бяха възнаградени единствено с крясъците на Скавър, че пикае на всички.

След като Сенатът си беше изстрелял стрелите, въпросът беше отнесен единствено до Плебейското събрание, хвърляйки върху плебса отговорност, която той никога не е носил и не е искал да носи. По-уместно би било, ако със Скавровия случай се занимаеха центуриатните комиции, които, освен че имат по-голям престиж от Плебейското събрание, но и имат прякото задължение да избират цензорите. Ала Плебейското събрание благоволи да обсъди въпроса със Скавровия луструм и накрая беше решено колегията на трибуните да получи последната си задача за годината. Беше им заръчано с цената на всякакви средства да махнат Марк Емилий Скавър от поста му.

И така, вчера, деветото число от декември, десетте народни трибуни, начело с Гай Мамилий Лиметан, се насочиха тържествено към храма на Юпитер Статор.

— Марк Емилий, наредено ми е от страна на римския народ да отнема пълномощията ти като цензор — каза му Гай Мамилий.

— Не съм избран от народа, Гай Мамилий, поради което не виждам как така народът ще ме сваля от длъжност — отвърна му Скавър, на когото плешивото теме лъщеше на слънцето като апетитна зимна ябълка.

— И все пак, Марк Емилий, народът е върховният суверен, а народът казва, че трябва да се откажеш от длъжността си — настоя Мамилий.

— Няма да се откажа! — държеше на своето той.

— В такъв случай упълномощен съм от народа да те арестувам и затворя, докато не се откажеш официално от длъжността си.

— Само посмей да ме докоснеш, Гай Мамилий, и ще заговориш със сопранов гласец! — закани му се Скавър.

При което Мамилий просто се обърна към тълпата, насъбрала се да им гледа спектакъла, и на висок глас обяви:

— Призовавам целия римски народ да свидетелства, че в този миг слагам своето вето върху по-нататъшната дейност на Марк Емилий Скавър като цензор!

С това, разбира се, всичко свърши. Скавър си прибра свитъците с проектодоговорите, даде ги на секретаря си, връчи и сгъваемия си стол от слонова кост на придружаващия го роб и тръгна да се покланя на публиката, която от всички забавления най-много обича да гледа как двама магистрати се препират, а и винаги е имала за свой любимец Скавър, защото е от малкото, у които може да се открие смелостта, ценена толкова много в римските управници. Заслиза тържествено по стъпалата пред храма, по пътя потупа гальовно дорестия кон на Пердика, хвана Мамилий под ръка и напусна бойното поле, отнасяйки всички лаври.“

Цезар въздъхна, облегна се назад върху стола си и реши, че ще е добре да допълни писмото с личния си коментар на новините, които Марий — доста по-пестелив с думите си от тъста си — му беше пратил от Римска Африка, където по всичко изглеждало как Метел с цялата си армия е затънал в блатото на бездействието и за цялото това време поради пълната си некадърност на пълководец не е постигнал кажи-речи никакъв успех срещу Югурта. Поне така твърдеше Марий, макар че неговата версия не се покриваше в нищо с официалните доклади, които Метел изпращаше един подир друг до Сената. Той продължи да пише:

„Скоро ще научиш — ако вече не си го чул, — че Сенатът е удължил пълномощията на Квинт Цецилий в Африка, за да може той от своя страна да си продължи Югуртинската война. Сигурен съм, че това ни най-малко няма да те изненада. Предполагам, че подобно решение ще подтикне Квинт Цецилий към по-активни действия, защото, поне досега, винаги е било прието, щом един управник получи удължаване на пълномощията си в дадена провинция, да не ги губи до мига, в който положението в тази провинция бъде овладяно напълно. Затова и е честа практика консулите в началото на службата си да внимават най-вече да не се провалят, за да не изпуснат империума, който ги очаква за в бъдеще, в случай че военните действия се проточат.

Разбира се, напълно съм съгласен с теб, че нашият човек се оказа твърде муден — бих казал впечатляващо муден, — след като пристигна в Африка в началото на пролетта, а отложи военната си кампания чак за края на лятото. Но в докладите му неизменно се подчертава, че войските му се нуждаели от огромна подготовка и Сенатът поне досега с нищо не е показал, че не му вярва. И все пак ми е чудно защо е назначил точно теб, който цял живот си служил в пехотата, за началник на конницата и в същото време се е лишил от услугите на Публий Рутилий като командир на войскова част, за да го назначи за префект фабрум и да го прати да се занимава с обоза и доставките. Но също е вярно, че само главнокомандващият има правото да се разпорежда кой с какво ще се занимава, независимо дали става дума за висш легат или за редови войник от спомагателните части.

Всички римляни посрещнаха възторжено новината за завземането на Вага, макар ако се вярва на писмото ти, градът се е предал доброволно. Но между другото — съжалявам, ако ти прозвуча като адвокат на Квинт Цецилий — не виждам с какво толкова те е възмутил с назначаването на близкия си приятел Турпилий за началник на гарнизона във Вага. Толкова ли е важно това?

Във всеки случай твоят разказ за битката при река Мутул ми се стори далеч по-описателен и заслужаващ внимание от онзи, който Квинт Цецилий представи пред Сената, а това ти го казвам, за да не си мислиш, че всяка твоя дума я посрещам задължително със скептицизъм и недоверие. Трябва да знаеш, че във всичко продължавам да бъда единствено на твоя страна. Сигурен съм, че си бил прав, когато си твърдял пред Квинт Цецилий как единственият начин да се спечели войната против Нумидия е да бъде заловен самият Югурта, защото и аз съм дълбоко убеден, че именно той е душата на нумидийската съпротива.

Съжалявам, че тази първа година от военните действия се е оказала толкова безплодна за теб, както и че Квинт Цецилий толкова самоуверено се е лишил както от твоите истински способности, така и от тези на Публий Рутилий. Това, че не си имал възможност да блеснеш по време на Нумидийската кампания, ще намали шансовете ти да спечелиш изборите за консул по-следващата година. Но искрено вярвам, Гай Марий, че няма да останеш със скръстени ръце при едно такова предизвикателство и каквито и трудности да препречат пътя ти, ти пак ще съумееш да ги преодолееш и да докажеш способностите си, независимо дали това се харесва на Квинт Цецилий или не.

Ще завърша с още една новина от Форума. След като цялата Силанова армия потъна вдън земя в Трансалпийска Галия, Сенатът премахна и последния оцелял до днес закон на Гай Гракх, сиреч онзи, който ограничаваше военната служба. Отсега нататък легионерът нито ще трябва да е навършил седемнайсет години, за да го запишат в армията, нито ще е длъжен да я напуска след десетгодишна служба или след шест последователни кампании. Не е ли показателно това за времената, в които живеем? И Рим, и Италия все по-бързо губят своите най-достойни мъже.

Та така. Да се грижиш за себе си и да ми пишеш веднага щом ти попремине възмущението, задето съм се осмелил да защищавам Квинт Цецилий, и отново си възвърнеш добрите чувства към мен. Все още продължавам да ти бъда тъст и все още ти мисля само доброто.“

Според Юлий Цезар подобно писмо си заслужаваше непременно да бъде изпратено. Беше пълно както с новини, така и със съвети и утешителни слова. Ако всичко вървеше добре, Гай Марий щеше да го получи преди края на годината.